Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Същата тази августовска вечер на три хиляди мили разстояние една млада жена стоеше на един балкон във Вашингтон, окръг Колумбия. Беше екзотично създание. Косата й бе черна като непрогледна нощ и когато бе пусната, стигаше до кръста й. Кожата й бе чиста и бяла като порцелан.

Високата и елегантна жена бе облечена в рокля, която бе с цвета на големите й изразителни очи, наситено теменуженосиньо. Засенчени от дългите й мигли в мигове на ярост тези очи потъмняваха и изглеждаха почти виолетови. Веждите й бяха тъмни и изящно извити, които леко се повдигаха, когато нещо я заинтригуваше, извиваха се в иронична дъга, когато бе в закачливо настроение или пък сурово се сключваха, когато бе гневна или сърдита.

Малкият й нос издаваше непогрешим аристократичен произход, но плътните й сочни устни говореха, че по характер е изключително трезв и земен човек. Решителната й брадичка и изящните черти я правеха горда и недостъпна. И въпреки това, зад непристъпната външност се долавяше буйна страст.

Името й бе Даян Бюканън. Мис Даян Хауърд Бюканън. Не бе омъжена и току-що бе отпразнувала един много важен за нея рожден ден. Крайъгълен камък в живота на всяка жена. Четвърт век.

Даян Хауърд Бюканън бе на двадесет и пет години и нито се притесняваше, нито смяташе за нередно това, че още не е омъжена и дори не е сгодена. Въпреки че обществото смяташе, че щом една жена е достигнала тази зряла възраст неомъжена тя е обречена на безрадостната участ на старите моми, Даян Хауърд Бюканън пет пари не даваше за такива глупави предразсъдъци.

За нея бе много важно да е самостоятелна и независима. „Аз съм властелин на съдбата си, аз съм капитан на своя кораб“ обичаше да казва на многобройните си кандидати и съветници. И сред тях на леля си Лидия, с която живееше. И приятелите й бяха принудени да признаят, че решителната и самостоятелна Даян прекрасно се справя и без чужда помощ.

От малка бе свикнала на това.

Бе останала сираче едва на двегодишна възраст, когато и двамата й родители загинаха при пътна злополука. Отрасна при родителите на баща си, темпераментния полковник Бък Бюканън и непоклатимо спокойната баба Рут Бюканън. От тази необичайна двойка Даян бе научила много неща за живота, любовта и верността.

И за независимостта.

И така Даян Хауърд Бюканън стоеше в лунната светлина на балкона сама, защото така искаше. Тя замечтано погледна сребристата река Потомак, която бавно се извиваше и си проправяше път към залива Чезъпийк и после към безбрежния Атлантически океан. От грейналата зад нея зала прииждаха музика, смях и приглушени разговори.

Празненството бе във вихъра си. В нейна чест бяха поканени десетки гости. Даян знаеше, че трябва незабавно да се върне в залата, че държанието й граничи с грубост. Но, за Бога, тя се чувстваше тъй уморена, отегчена и нервна, че искаше да си тръгне незабавно. Тя отдавна се бе уморила от Вашингтон с безкрайните му приеми, на които разговорите неизменно се връщаха към политиката.

Чернокосата и синеока Даян бе интелигентна и образована. Бе дошла в столицата, родния град на майка й, на двадесет и една годишна възраст и бе заварила само една сродница по линия на фамилията Хауърд. Този род бе стар и много уважаван във Вашингтон. Леля й, Лидия Хауърд Данзби се радваше на силно влияние сред елита на града.

Лидия Хауърд Данзби бе поканила Даян, единствената си племенница, да живее с нея във великолепния дом на рода Хауърд и бе обещала да й помогне да си намери работа в столицата, стига да има желание за това. Даян веднага бе приела, а леля й удържа на думата си.

И през последните четири години Даян бе на добре платена служба като стенографка и доверена помощница на един от най-будните млади сенатори в страната. В началото това бе предизвикателство за нея. Но сега вече изпитваше познатото старо безпокойство. Имаше нужда от ново предизвикателство.

И въпреки настойчивите молби на сенатора от щата Монтана Клей Додсън, тя смяташе да напусне и вече едва се сдържаше. Решението й бе твърдо. И никой не можеше да я отклони от пътя й. Нито леля й Лидия, нито влиятелния сенатор.

— Но, скъпа моя Даян — бе рекъл младият сенатор, когато за пръв път чу намеренията й, — ти не можеш да ме изоставиш просто така. Не можеш, Даян, аз имам нужда от теб.

— Съжалявам, Клей, наистина съжалявам — бе отвърнала тя, трогната от нежността и болката, която прочете в топлите му кафяви очи, — но сърцето ме тегли другаде, там също имат нужда от мен. И това бе самата истина.

Най-любимите й същества на света, полковника и баба Рут Бюканън.

Откак бе навършила пет години, бабата и дядото на Даян бяха собственици и шефове на шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“. Тя беше дете, когато пътуващият спектакъл разпродаваше за броени минути билетите си из цяла Америка и Европа. В най-добрите си дни шоуто кръстосваше континента в блестящи, изработени по поръчка железопътни вагони и прекосяваше Атлантика на борда на най-луксозните кораби на компанията „Кунар“ и се настаняваше в най-пищните хотелски стаи в Америка и в чужбина.

Но за жалост тези времена бяха отминали.

Шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“ изпитваше сериозни финансови затруднения. И то от няколко години насам. Имаше много причини за този упадък. Първо, беше остаряло. Това, което преди двадесет години бе нов и вълнуващ спектакъл, сега бе нещо отдавна познато. Посетителите започнаха да се отегчават. Бяха виждали десетки пъти Коравите ездачи, мексиканските говедари и стадата бизони, а така също и инсценираното нападение на разбойници над пощенска кола.

Програмата не криеше никакви изненади. И нямаше нови номера, по които да се прехласва тълпата.

Още повече, бяха се появили нови форми на развлечение. Театър. Опера. Приказният цирк на П. Т. Барнъм. Представленията с кинетоскопа на Едисон.

Но най-пагубна се оказа появата на още куп подобни шоута. Когато започна шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“, то бе единственото по рода си пътуващо представление в целите щати. И билетите за всяко представление се продаваха цели седмици преди обявената дата. Тълпите бяха изумени от това, което виждаха на арената. А сега имаше над двадесет подобни шоута и голяма част от тях бяха с много по-интересни и по-добре изпълнени номера от тези в шоуто на полковника.

И, което бе най-обезпокоително, Даян бе чула слухове, че Лудия Бил, собственик на шоуто „Лудия Бил в Дивия Запад“ и пръв враг на дядо й, смятал да откупи западащото шоу на полковника.

Даян не можеше да допусне това. За нищо на света.

От около година мислеше какво да направи и накрая взе решение. Щеше да се откаже от поста си във Вашингтон и щеше да се присъедини към трупата на дядо си. Надяваше се, че нейното име и номерата, които щеше да изпълнява, щяха да закрепят представлението във финансово отношение. Щеше да въведе съвременен, модерен начин на управление. Щеше да използва връзките си във Вашингтон, за да открие банка, която да склони да отпусне така необходимите оборотни средства.

С очи, блеснали от твърда решимост тя стовари длан върху перилата и полугласно продума:

— Точно така. Когато шоуто пристигне на гарата в…

— Даян, там ли си, Даян? — гласът на сенатор Клей Додсън прекъсна размислите й. — Говориш ли с някого? — високият елегантен мъж се огледа, но не съзря човека, на когото говореше тя.

Даян дълбоко си пое дъх и се обърна.

— Не, Клей, сама съм. Май съм размишлявала на глас — усмихна се тя.

— Е, в това няма нищо лошо — каза той и се приближи към нея. — Но друго е да се криеш от гостите си на собствения си рожден ден — шеговито я упрекна той.

— Да, Прав си, не биваше — извини се тя. — Но вътре е тъй задушно. Просто излязох за глътка чист въздух — тя го дари с ослепителна усмивка, хвана ръката му и го поведе.

— Хайде да се върнем вътре.

Клей Додсън не помръдна. Не отделяше очи от нея.

— Тук е хубаво — рече той накрая. — Като сме само двамата. Защо не…

— А сега кой се крие — бързо рече тя, като видя в очите му нещо, което предпочиташе да не вижда. — Хайде, направо примирам, бързо ме заведи до бюфета.

Сенаторът Додсън с нежелание я поведе към залата. Приемът продължи още около час. Накрая всички присъстващи вдигнаха пълни чаши за здравето на сияйната домакиня, като накрая самият сенатор Клей Додсън започна овациите.

Даян се изчерви от удоволствие, усмихна се и произнесе кратка прощална реч. И за малко не заплака, когато плъзна поглед по многобройните познати лица в залата, които може би никога вече нямаше да види.

После всеки от гостите я прегърна, помоли я да поддържат връзка и накрая Клей я поведе надолу по стълбите и навън в мъгливата вашингтонска нощ.

Младият сенатор от Билингс бавно поведе Даян към семейното имение на рода Хауърд, което се намираше на три пресечки. Бе доста късно. По улицата почти не се виждаха хора. От храстите се чуваха щурци, а един влекач някъде по реката басово изрева със сирената си.

Почти не разговаряха. И наистина, нямаха какво повече да си кажат. Сенаторът току поглеждаше изящния профил на Даян, сресаната й назад коса. Бе унил и тъжен. Даян пък изпитваше точно противоположните чувства.

Толкова бе щастлива от утрешното си заминаване, че краката й едва докосваха тротоара. Все пак от деликатност не издаваше чувствата си.

Накрая стигнаха до внушителната триетажна постройка от кафеникав пясъчник. Даян се страхуваше от момента на раздялата и искаше той да приключи възможно най-бързо, затова още щом стигнаха до осветеното входно стълбище, се обърна към кавалера си:

— Клей, скъпи, тези четири години бяха просто прекрасни. Благодаря ти за всичко.

— Даян — едва продума той. — Даян…

Той хвана ръката й и понечи да я притегли към себе си.

Даян се стресна от изненада и от джоба й падна сгънат лист хартия. Сенаторът го проследи с поглед. Наведе се, взе го, разгърна го и го прочете на бледата светлина на уличния фенер.

Беше разписание на влаковете на Юниън Пасифик, а Денвър, щата Колорадо бе ограден с яркосиньо мастило.

— Даян, ще ми се да си помислиш още веднъж, преди да тръгнеш…

Той видя изражението й и се отказа. Тя бързо го целуна, сбогува се и се втурна в къщата да приготви багажа си за дългото пътуване.