Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Индианецът с мъка изплува от ленивите води на съня, замята се в примките на страховит кошмар, който не искаше да го остави на мира. Въртеше глава и устните му мълвяха неразбираеми думи. Бронзовото му лице и голите му гърди лъщяха от пот. Очите му бързо се въртяха под клепачите.

След дълга борба с кошмара той най-сетне седна в леглото и широко отвори черните си очи. Дъхът му бе тежък, почти болезнен. Сърцето му ехтеше в гърдите. Неспокойно се огледа и познатата обстановка сякаш малко го успокои.

Но не го освободи от тежкото предчувствие.

Стари очи спусна крака на пода. Седна в леглото си, стисна с две ръце тънкия дюшек и се опита да успокои сърцебиенето си. Опита се да си втълпи, че това е просто кошмар, неприятен лош сън. И че той не означава нищо, абсолютно нищо. И вече започваше да избледнява, да потъва в забрава.

Но въпреки че се вслуша в гласа на разума, сърцето на стария вожд си остана свито от неизказана заплаха. Нещо се бе случило. Нещо ужасно. Чувстваше го. Ужасният кошмар бе предвестник на някое истинско, а не сънувано нещастие. И сега, когато вече беше буден, той чуваше как духовете от отвъдния свят нашепват за някакво ужасно, катастрофално нещастие.

Стари очи се обърна, пресегна се през леглото си и вдигна щорите. Погледна навън и тревожно поклати глава, бялата му коса се разлюля покрай осеяното му с дълбоки бръчки лице. Той винаги се будеше преди зората да огрее небето на изток. От години. Но не и тази сутрин. Денят вече бе започнал, навън се бе плиснала обилна слънчева светлина. Вождът Юте се изправи. Не обърна внимание на болката, която стягаше гърдите му, наля вода в един леген и се изми. После бързо се облече. И докато облече синята си риза и джинсите, отново бе облян в пот.

Мрачните му предчувствия се засилиха.

Стари очи наруши обичая си и не тръгна веднага към вагон-ресторанта. Нямаше да закусва тази сутрин. Гадеше му се, може би поради лошо храносмилане.

Освен това трябваше първо да отиде на едно друго място, трябваше първо да свърши нещо. Лично да се увери.

Ключът за клетката не бе в гравираната кутия, където го бе оставил. Дали Малката сърничка бе успяла в дръзкото си начинание?

Стари очи пое към последните вагони. И докато бавно, но решително си проправяше път през вагоните, мрачното му предчувствие се засили. Хвърли един поглед на пейзажа, който прелиташе край прозореца, и премигна, когато изведнъж слънцето се скри зад облак. Внезапно притъмня и в тъмнината страховете му се засилиха.

Това бе поличба.

Зла поличба.

Самото слънце се бе уплашило. И се криеше зад облаците, страхуваше се да се покаже.

И Стари очи бе уплашен. И странна умора владееше тялото му. Току-що бе станал от леглото и бе спал часове повече от обичайното и въпреки това не си спомняше някога да се е чувствал тъй уморен. Краката му бяха тъй тежки, че едва ги повдигаше. Гадеше му се все повече и обилно се потеше. И в същото време адски студ сковаваше костите му.

Млад мексиканец мина край него. Стари очи го хвана за ръкава и го дръпна.

— Кажи ми, Арто — рече той, — какво е станало? Случило ли се е нещо?

Слабият мексиканец сви рамене, завъртя очи и рече:

— Боже, Стари Очи, нима не си чул? Червенокожия от Планините избягал. И отвлякъл внучка на Полковник.

Мексиканецът продължи по пътя си. Старият вожд се опря на вратата на едно купе. Широката му длан легна на гърдите. Болката бе непоносима. Чувстваше, че всеки момент може да загуби съзнание. Но Стари очи се овладя, напрегна всичките си сили, изправи се и пое към началото на влака.

Вината бе негова. Изцяло негова. Веднага щеше да отиде при Полковника и да признае. Щеше да му разкаже всичко. Щеше да започне от деня, в който бяха намерили Червенокожия и Кид с братята Ледърууд безмилостно го бяха пребили. Щеше да каже как бе посочил на милата Малка сърничка мястото, където държи ключа за клетката на индианеца.

Стари очи мъжествено се бореше с болката в гърдите, с все по-голямата слабост. Сега вече бе сигурен, че е сериозно болен, но това нямаше значение. Ако щеше да умира в този ден трябваше първо да пречисти вината си, да облекчи гузната си съвест. Бе доказал, че е недостоен за оказаното му доверие. Трябваше да признае многобройните си грехове пред стария си бял брат, преди да се отдаде на Великото Тайнство.

Стари очи бавно напредваше през вагоните, по челото му се стичаше пот и замъгляваше погледа му. Проправяше си път подтикван от силното си чувство за дълг и не обръщаше внимание на хората, които с разтревожени гласове го питаха дали е добре.

Решен да стигне до вагона на Полковника със свои сили той решително отхвърляше всяко предложение за помощ. С премрежен взор болният индианец направи още няколко крачки и безпомощно се отпусна на колене, задави се и притисна ръце към гърдите си. Един от изпълнителите, също индианец юте го видя, бързо скочи от седалката си и го хвана секунда преди да се строполи на пода.

Разтревожен индианецът притисна стария вожд към гърдите си и извика:

— Доведете доктора на трупата! Стари очи май получи инфаркт!

— Не… не… — простена Стари Очи. — … заведете ме… трябва да говоря… Полковника.

— Ще говориш само с доктора — прекъсна го индианецът. — А сега мирувай, старче. Не мърдай.

Стари очи усети как съзнанието го напуска. С последни сили той сграбчи реверите на младия индианец и трескаво прошепна:

— Има нещо… да кажа…

— Припадна — каза младият войн на събралото се множество. — Бързо, помогнете ми да го отнесем до болничния вагон.

 

 

Даян изчака няколко минути и после сгъна одеялото и излезе на ярката слънчева светлина. Индианецът събираше екипировката, пръсната из поляната и не й обърна внимание. Дори не я погледна.

Тя се намръщи и се зае да го наблюдава. Той не бързаше. Движенията му бяха бавни и спокойни. Даян го гледаше и се чудеше как е възможно от всяко негово движение да се излъчва такова спокойствие и хармония.

Потрепери.

Смъртно се страхуваше от него. Никога през живота си не бе се страхувала толкова много. И странното бе, че не би се страхувала толкова много, ако той се държеше по начин, който би бил обичаен за едно диво и нецивилизовано същество. Но той далеч не се държеше така. И въпреки това той излъчваше някаква стаена заплаха. И тя знаеше, че е способен на неочаквани и непредизвикани пристъпи на ярост.

Докато лежеше върху нея в пещерата, той едва не я облада насилствено. Имаше нещо животинско в страстта му, желанието му бе почти осезаемо. Сухожилията се бяха откроили на дългата му шия, а по средата на високото му чело пулсираше вена. И всеки един мускул по тялото му бе изопнат, напрегнат, твърд като скала. За нападение? Бруталност? Насилие?

Даян потрепери. От мисълта, че бе не само уплашена, но и привлечена, едва ли не възбудена от животинския му магнетизъм. Спомни си трескавите мигове в сумрачната пещера и лицето й се обля в червенина от срам.

Дивакът с огнения взор едва не бе разкъсал дрехите й, а тя едва не му позволи. Пристъпът му на страст я отблъскваше не по-малко от желанията на собственото й тяло. И решението й да избяга стана още по-твърдо. На минутата. Нямаше да е лесно да се измъкне от безсловесния, но внимателен индианец.

Дори и сега, когато очите му бяха заети с друго, тя имаше чувството, че той знае точно какво мисли тя. Даян се опита да се мобилизира. Та това бе чист абсурд! Как бе възможно този нецивилизован дивак, или по-точно човешко същество, което притежава животински разум, да знае какво става в главата й?

Това бе невъзможно.

Окуражена, Даян се обърна и се огледа. Тя бе заспала, когато пристигнаха на малката закътана полянка. Не помнеше нищо и не бе уверена в коя посока е останал Боулдър. Погледна слънцето и се опита да се ориентира. После сведе поглед към тревния килим, който покриваше полянката. И ясно различи отпечатъците от подкови, които водеха към каньона.

Даян предпазливо хвърли един поглед на червенокожия. Той бе запалил огън. И в момента кастреше листата от един дълъг клон. Очевидно си правеше импровизиран рибарски прът. Без да се замисли, Даян пусна одеялото и побягна.

Бе изминала не повече от четиридесет ярда, когато той я настигна. Дългата му ръка обгърна кръста й и я спря, после я притисна към широките му гърди. Даян моментално се обърна с лице към него и закрещя.

Но веднага млъкна, когато той обви пръсти около шията й. Изви главата й назад и я принуди да го погледне в очите.

Те бяха присвити и в тях гореше заплашителен огън.

Без да отлепя длан от шията й, той леко натисна с пръсти, колкото тя да може да почувства нечовешката сила на хватката му. Слънчев лъч проблесна по широката гривна и Даян изведнъж почувства, че й прималява. Ако той бе отправил заплахата си с думи, тя едва ли щеше да я схване по-ясно.

Стига само да поискаше той можеше да я удуши за секунди. Точно това й каза. И я предупреди занапред да не забравя това. Тя нямаше никакви шансове срещу него. Можеше да я убие с една ръка.

Даян с труд преглътна и усърдно закима с глава.

— Разбирам, Звяр.

Едва изрече тези думи и той разхлаби желязната си хватка. Примряла от страх Даян не се осмеляваше да помръдне, докато той не я освободи и замря така, с тяло прилепено към неговото и очи, впити в неговите.

Индианецът не вдигна ръка от гърлото й. Спусна я надолу, прокара я по ключицата, бавно я придвижи към белите й гърди, които напираха от дълбокото деколте. Даян неспокойно присви очи и му заповяда да спре. Той не й обърна внимание.

Погледът му стана съсредоточен. Ръката му агонизиращо бавно се плъзна по лявата й гърда, после надолу и се обви около кръста й.

После я отпусна.

Високият индианец я пусна тъй ненадейно, че Даян едва не загуби равновесие. Втренчи поглед в него. Той нехайно се обърна, и сякаш нищо не се бе случило, тръгна към пещерата. Повече от минута тя стоя неподвижна, изумена от лекотата, с която той й налагаше волята си и вбесена от арогантността му. Но едва ли щеше да се осмели да побегне още веднъж.

Последва го към лагера.

Седна до огъня, прегърна коленете си и се сети колко е гладна и жадна. Червенокожия сякаш прочете мислите й, защото взе канчето, заобиколи огъня, клекна пред нея и й го подаде.

Даян отказа да го вземе. Той сви рамене, вдигна го до устните си и жадно отпи. Тя гледаше как бистрата студена вода потъва в гърлото му и го намрази още повече. Той бе чудовище, безмилостен звяр.

Тя стисна зъби, скочи на крака, отиде до потока и коленичи край прозрачната леденостудена вода. Опита се да напълни шепи с вода и да ги поднесе към устните си, но не успя. До устните й стигаха само няколко капки, останалото се разливаше обратно в потока.

Индианецът я потупа по рамото и тя подскочи. Той коленичи до нея, загреба вода в шепите си и й ги предложи. Тя решително поклати глава, за да му даде да разбере, че не би пила от мръсните му ръце, ако ще и да умираше от жажда насред пустинята Сахара.

Индианецът изля водата в потока. И пред учудения й теменужен поглед се излегна по корем пред нея. Опрял ръце на тревата и с лакти под тялото той се наведе над водата. Кичур прошарена коса падна във водата, но той сякаш не забеляза това. Сведе тъмното си лице и отпи като котка, едва докосвайки повърхността с устни.

После вдигна глава и отново коленичи до нея. Погледна я, обърса мокрите си устни с опакото на дланта и посочи потока. Предизвикваше я. Искаше и тя да се опита, като може би тайно се надяваше, че ще падне в потока с главата напред.

Даян го изгледа, решително прокара косата зад ушите си и се изопна по корем на тревистия бряг. Спомни си точно какво бе направил той, постави дланите си широко, опря тялото на лактите си и се наведе над водата.

Недоволно изръмжа, когато косата й започна да се изплъзва иззад ухото й и да се смъква към водата. Индианецът чевръсто протегна ръка и хвана косата й, преди да е паднала във водата. Даян внимателно снижи лице. Тя започна да пие на малки жадни глътки, потопила напуканите си устни в кристалночистата студена вода, а индианецът държеше гарвановочерните й коси.

Когато утоли жаждата си, Даян вдигна глава и коленичи също като него. Погледна го тържествуващо, измъкна косата си от пръстите му и я преметна през рамото си.

После се намръщи, когато ръката му се приближи до лицето й. Дръпна се толкова, колкото й позволяваше позата, в която бе седнала, но той се протегна още малко, средният му пръст се приближи към аристократичното й носле и попи капката, която висеше на него.

— Благодаря, Звяр — сърдито каза тя. Той кимна и тя сведе глава и попи мокрото си лице в полите на роклята.

Изразът на черните му очи стана почти топъл. Бледа усмивка разчупи суровите чувствени устни на дивака.