Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Глава 37

Златни дни.

Сребърни нощи.

Пълна идилия.

Кратки приказни мигове на върховно блаженство, откраднати от времето и пространството.

Двама езичници в техния собствен рай. Страстни любовници, които се отдаваха на желанието по всяко време на деня и нощта. Невинни деца, които играеха и се смееха заедно. Добри приятели, които се държаха за ръце и тихо си говореха привечер. Близки другари, които се разбираха без думи и се радваха на спокойното си уединение.

През последвалите четири приказни дни Даян и Стар бяха всичко това, сменяха ролите си, като двойка хамелеони.

На тяхната първа сутрин в къщата Даян се събуди на зазоряване, независимо от това, че не бе спала повече от час. Лениво се протегна, тихо въздъхна и се обърна да погледне потъналия в дълбок сън Стар.

Стомахът й моментално се преобърна. Лицето й порозовя при ясните образи от снощното диво и страстно отдаване на любовта. Затвори здраво очи и пълните й устни застинаха в смутена усмивка.

Твърде щастлива и развълнувана, за да заспи, Даян отново отвори очи. Зачуди се дали да не събуди Стар. Не го направи. Красивият й любим бе уморен. Реши да го остави да си почине. Поне за малко.

Много бавно и внимателно тя се измъкна от прегръдката на дългите му ръце. Придвижи се сантиметър по сантиметър до ръба на огромното легло и внимателно седна.

Тя тихо се изправи и се огледа за нещо, което да облече. Забеляза синята фланела, която Стар носеше във влака, преметната през облегалката на стола. Даян тихо прекоси стаята, взе фланелата, промуши първо главата си, после пъхна ръце в ръкавите и придърпа дрехата надолу по голото си тяло. Дългата фланела покриваше гърдите и ханша й, но оставяше стройните й бедра и дългите крака открити.

Стъклена врата в сребърна рамка водеше към тераса направена от кедрови дъски. Даян хвърли последен поглед на спящия Стар, усмихна се и излезе на терасата. Босите й крака прекосиха широкия дъсчен под и тя стигна до високия до кръста й парапет. Без да обръща внимание на утринния хлад, тя се хвана за гладкия парапет и впери поглед в чудната гледка.

Харесваше й красивия щат Невада, неговия щат. Харесваше й голямата му удобна къща и приказната зашеметяваща панорама, която се разкриваше от нея.

Скалистите върхове на Планината на слънцето тлееха като въглени в настъпващата септемврийска зора. И там далече, отвъд, се виждаха гигантските евкалиптови гори по високите склонове на Сиера в чудното си неотразимо великолепие. Пищните клони на високите борове потрепваха от нежния бриз. Планински катерички подскачаха по повалените стволове. Диви бурени и храсталаци избуяваха по гранитните скатове.

Даян пое дълбоко дъх.

Тук на това тихо и загадъчно място, далеч от грижите на света, тя преливаше от топлота и щастие въпреки хладната септемврийска утрин. Беше един от тези редки моменти, когато напълно осъзнаваше, че е неизказано щастлива и доволна от живота. Точно сега. Днес. Не миналата година, или преди пет години, а сега.

Като всяко друго човешко същество и Даян Бюканън притежаваше естествената склонност да гледа назад към някоя случка от миналото си и тя да й се струва страшно далеч, много по-далеч, отколкото всъщност е, и така за свое удобство да забрави за проблемите и неприятностите, които са свързани с нея.

Или пък да гледа напред, мечтаейки си за онзи далечен слънчев ден, някъде в неясното бъдеще, когато всичко в живота й ще бъде съвършено и тя ще бъде напълно и завинаги щастлива.

Даян бе умна и интелигентна жена. Тя добре разбираше, че в живота на всеки човек — независимо колко успешен и щастлив може да бъде този живот — има няколко безценни мига, когато той или тя си казват „ето това е“. Сега е времето. Това е точно денят, за който съм си мечтал цял живот. Всичко на света е мое този ден. Тази минута.

Даян инстинктивно усещаше, че едва ли ще бъде някога по-щастлива в живота си, отколкото в този момент. Можеше да има моменти, дни, които да са също толкова щастливи за нея, но нямаше да има, не можеше да има, по-щастливи. Това беше моментът на нейното най-върховно щастие и тя му се отдаваше с пълна сила.

Всичко беше прекрасно. От прохладния планински бриз, който галеше лицето и дългите й голи крака, до сладкото осъзнаване, че единственият мъж, който някога е обичала или някога щеше да обича, спеше вътре в тази усамотена планинска къща — дом, който тя се надяваше да сподели с него, докато и двамата остареят и побелеят.

Даян тихо благодари на мъдрия и щедър Бог за това, че й даде Стар, и на странните превратности на съдбата, които ги бяха събрали. Благодарна и на двамата тя се наслади на момента.

Внезапно я завладя прекрасното ново и все пак познато и вълнуващо усещане, което караше кръвта й да се разбушува във вените. Без да се обръща, тя знаеше, че Стар е наблизо. Много близо. Присъствието му бе така осезателно и вълнуващо, че голите й колене потрепериха.

Даян пое леко въздух и се обърна. Усмихна се щастливо, когато видя Стар да се приближава, сънен и смешен като малко момче. Красивите му тъмни очи бяха притворени. Той се прозя, прокара пръсти през разбърканата си черна коса и се приближи към нея. Беше бос, впитите му жълто-кафяви панталони бяха закопчани наполовина. Нагоре бронзовото му тяло беше голо.

— Добро утро — каза щом стигна до нея и пъхна дългата си ръка под косата й.

— Наистина е добро — отвърна му тя усмихната, прегърна го през кръста и се вдигна на пръсти, за да го целуне.

Топлата, сладка целувка на двама любящи се. Когато устните им се разделиха, пръстите на Стар останаха вплетени в дългата й коса. Той дръпна назад главата й и тъмните му очи се впиха в нейните.

— Никога — предупреди я той, без да се усмихва и нещо от старата заплаха проблесна в зениците му — вече не ме оставяй да се събуждам и да не те намирам в леглото си.

Приятна тръпка се разля по тялото й.

— Няма. Обещавам ти, любов моя.

Едва тогава Стар се усмихна, целуна я отново по устните и нежно я извъртя в ръцете си. Притисна гърба й към стройното си тяло и сключи китките на ръцете си пред нея. За момент останаха така, загледани в планинския пейзаж, като мълчаливо се наслаждаваха на красотата и спокойствието му.

Стар проговори с тежък сънен глас:

— От колко време не съм ти казвал, че те обичам?

Даян се усмихна и се сгуши в ръцете му.

— От около час.

— Цял час? Ах, какъв съм забраван. Това да не се повтаря. Обичам те — прошепнаха устните му в косите й. — Обичам ви, мис Бюканън. Много, много те обичам.

Очите й се затвориха от удоволствие.

— И аз ви обичам, мистър Стар. Наистина ви обичам.

— И по-добре, сладка моя — каза той повелително и продължи преди тя да успее да отговори: — Чудя се, какво си облякла под моята фланела? — наведе мургавата си глава и лекичко я ухапа по шията с острите си бели зъби.

Ръцете му се плъзнаха по предницата на фланелата долу до стомаха й.

Даян затаи дъх.

— Опитай се да познаеш.

— Не. Предпочитам сам да разбера — ръцете му се плъзнаха още по-надолу.

— Ммм, мъдро решение — въздъхна Даян, решена да играе своята роля в играта. Но секунда по-късно тя рязко се изтръгна от дланите му, посочи с ръка и развълнувано извика:

— Стар, виж! Виж! Виждаш ли го?

Изтръгнат от любовното си настроение, той погледна там, където сочеше ръката й. Един едър черен кон препускаше надолу по планинския склон. Изчезваше сред дърветата, отново се появяваше, цвилеше и пръхтеше. Беше се устремил право към високата задна ограда.

Стар се усмихна.

— Да, скъпа. Виждам го.

— Див жребец! — възкликна Даян. — Великолепен див жребец!

— Има много диви жребци в Невада.

— Боже мой, той идва точно към задната ограда — теменужените й очи блестяха от вълнение. — Не мога да повярвам на очите си.

Стар се усмихна още по-широко, но скри усмивката си от Даян.

— Искаш ли да го видиш още по-отблизо? — каза той зад гърба й.

Даян моментално извъртя глава, за да го погледне. Видя, че той не се шегува. Усмихна му се присмехулно и поклати глава.

— Скъпи, знам какво си намислил, но няма да стане.

— Така ли?

— Да, така — тонът й бе меко поучителен. — Ти успя да примамиш жребеца от обора на ранчото без проблеми и сега си мислиш, че можеш да победиш и този черен жребец. Нали така?

— Влюбил съм се в жена, която чете мисли.

Даян се усмихна.

— Стар, онзи кон, който открадна, беше едно опитомено пони — отново поклати глава и се обърна да се любува на черния жребец, който цвилеше и нервно риеше с копито край оградата. — И аз знам малко нещо за конете. Съмнително е дори дали някой може да се приближи към този див буен жребец повече, отколкото в момента сме ние с теб.

— Може и така да е — отвърна Стар замислено. После добави: — Но тази сутрин се чувствам толкова дяволски щастлив, че си мисля, че няма нищо невъзможно — леко я стисна за ръката и тя кимна и се усмихна, като знаеше много добре какво има предвид той. Стар продължи. — Ако накарам този звяр да се приближи, ще приготвиш ли закуска?

— Разбира се — бързо се съгласи Даян, уверена, че това няма да стане. Обаче ако не успееш, ти ще я приготвиш.

— Дадено, скъпа.

Даян не можа да види леката усмивка върху чувствените му устни, нито дяволитите пламъчета в тъмните му очи. Стар навлажни устните си с език, пъхна палеца и показалеца в устата си и изсвири ниско и дълго.

Ушите на нервно риещия с копито жребец се стрелнаха нагоре и се извиха напред. Пронизително изцвили. После, пръхтейки, той се изви в полукръг и се отдалечи от оградата. Бързо запрепуска обратно нагоре по склона на планината, като мяташе камъни изпод копитата си и плашеше катеричките, в стремежа си да избяга по-бързо.

— Ето виждаш ли — каза Даян. — Какво ти казах?

Едва бе изрекла думите и огромният звяр се появи в една просека високо горе по склона. Обърна обратно и запрепуска надолу в пълен галон. Даян затаи дъх, когато конят наближи оградата, опасваща задната част на имението. Нямаше нужда. Могъщият жребец прелетя над оградата все едно, че тя не съществува и веднага премина в кариер.

Зяпнала от възхита, Даян наблюдаваше бляскавия черен жребец, който приближаваше към тях. Като не можеше да повярва на очите си, тя се обърна към Стар. Спокойното му мургаво лице не издаде нищо. Надвесена над балкона, Даян отново насочи вниманието си към коня. Огромният звяр сега беше точно под тях, тръскаше главата си и пръхтеше.

Стар се усмихна на себе си. Постави дланите си на кедровия парапет от двете страни на Даян. Притисна гърди в гърба й, наведе се над нея и каза на жребеца:

— Как си, момчето ми? Ще ни кажеш ли добро утро?

Ушите на коня се стрелнаха нагоре, потрепваха, за да уловят познатия глас на господаря си. Изправи се на задните си крака, размаха копита във въздуха и силно и пронизително изцвили поздрава си. Даян направо се вцепени от учудване.

— Стар! Това е невероятно. Не мога да повярвам… той като че ли разбира какво му говориш и… — внезапно я обзе подозрение. Спря да говори. Теменужените й очи се присвиха. Тя рязко се обърна към Стар и улови следите от усмивката му и проблясването на очите му.

— Значи този жребец е див, така ли? — веждата й недоверчиво се изви в арка. — И никога преди не си го виждал, а?

— Не съм — тук вече Стар не издържа и избухна в дълбок гърлен смях.

— Ах, ти, лъжец такъв! — Даян заби лакти в голите му гърди, отблъсна го и започна да го налага.

Задъхвайки се от смях, като наполовина отбиваше ударите й, Стар я остави да го накаже за няколко секунди, преди да улови ръцете й и силно да я притисне в прегръдката си.

— Е, може и да съм го мяркал насам. Може да съм разменил дума-две с него.

Даян игриво го ухапа по рамото.

— Той е твой, нали? — вдигна глава и го погледна.

Стар се усмихна, целуна я по вирнатото носле и я придърпа така, че да застане до него.

— Скъпа, запознай се с Черна звезда. Имам го още от малко жребче — погледна надолу към огромния звяр, който продължаваше да рие с копито и да пръхти. — Ей, стига, приятел. Запознай се с Даян. Имам я само от няколко безценни часа. Красива е, нали? — жребецът изпръхтя и поклати глава. — Мисли, че си красива — каза Стар на Даян.

С очи върху коня, Даян отговори:

— А аз мисля, че е великолепен. Кажи му го.

— Той те чу — увери я Стар.

Даян се усмихна.

— Отначало си помислих, че е див. Скъпи, разумно ли е да пускаш Черна звезда да тича на свобода, когато теб те няма?

— Не само когато ме няма, но и когато съм тук той винаги е свободен — каза Стар спокойно. — Черна звезда не обича да бъде затварян. Има специална конюшня, скрита сред дърветата, която винаги е отворена. Той идва и си отива, когато пожелае.

— Не те ли е страх, че може да избяга? Че можеш да го изгубиш?

— Не. Единственият начин да задържиш жребец като Черна звезда е като го оставиш свободен. Няма стена, която би го задържала, ако той не иска да остане — усмивката внезапно напусна лицето на Стар. Той погледна Даян право в очите. — Даян, аз се шегувах преди малко, когато те предупредих никога да не ме оставяш да се събуждам и да не те намирам в леглото си. Нямах това предвид.

— Така ли?

Стар силно тръсна глава.

— Аз искам да бъдеш с мен, но само докато и ти искаш. Никога няма…

— Стар, аз…

— Остави ме да свърша. Аз те отвлякох. Задържах те против волята ти. Това никога няма да се повтори. Ти и аз сме равни. Ти си свободна, скъпа, и винаги ще бъдеш свободна — усмихна й се. — Тази къща никога няма да бъде затвор или клетка за теб. Искам да знаеш това — тъмните му очи бяха станали черни, а лицето му бе придобило печално изражение. — Ако поискаш да си тръгнеш, по което и да е време на деня и нощта, ти си свободна да го направиш.

— Стар, скъпи — каза нежно тя, обви ръце около кръста му и положи глава на голите му гърди. — Аз никога няма да те напусна. Никога.