Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Глава 29

— Никога няма да забравя — каза Златна звезда — каква реч държа великият ни вожд тогава през петдесет и девета, когато белите мъже прокараха пътя Ландър през нашите ловни полета.

Старата индианка още веднъж продължително отпи от бутилката леденостудена кока-кола и тънките й, като хартия клепачи се притвориха. На лицето й се изписа едновременно доволно и замислено изражение.

Златна звезда обичаше вкуса на сладката, пенлива кока-кола повече от малко дете. За нея беше истинско щастие да държи в сбръчканата си ръка изстудена бутилка от газираната течност. А когато беше доволна и щастлива, тя обичаше да разказва за отдавна отминалите дни, да говори на всеки, който изявеше желание да я слуша, за любимия й народ на шошоните и за всички неща свързани с него, които, според нея, трябваше да се помнят.

Беше сутринта след нощта, в която Даян, тласкана от импулса си, бе отишла в колибата на Звездоброеца. Беше се любила с него и после бе избягала. Златна звезда не знаеше нищо за среднощната среща, дори и не подозираше за душевния смут, който цареше в сърцето на младата жена. Тя спеше дълбоко, когато посред нощ ядосаният Звездоброец бе довел Даян в тъмната колиба.

Златна звезда не се беше събудила. Не бе видяла Даян, която се промъкна в нейната част на колибата, бързо се съблече и припряно изми от тялото си всички следи оставени от Звездоброеца. Не беше чула задавеното хлипане, което Даян се опитваше да заглуши, забила лице във възглавницата. Изобщо не подозираше, че младата бяла жена не бе мигнала цяла нощ.

— Да, все още помня всяка дума от речта на вожда Уашаки през онзи отдавна отминал ден — каза Златна звезда. Допи остатъка от кока-колата, нажабурка с нея устата си и я преглътна. — Искаш ли да чуеш част от речта му, Белоснежке?

— Да, да, разбира се — излъга Даян. Усмихна се немощно на Златна звезда. — Искам да чуя какво е казал.

Старицата надигна шишето с дъното нагоре, като се надяваше да са останали поне още няколко капчици. Не бяха останали. Намръщи се, остави настрана празната бутилка и се облегна назад върху дъските.

— Денят беше прекрасен, но вождът Уашаки не беше весел, изглеждаше нещо притеснен. Той се изправи пред всички нас и каза: „Аз съм не само ваш вожд, но и стар човек, и ваш водач. Следователно е мое задължение да ви съветвам. Знам колко е тежко на младостта да се вслушва в гласа на старостта. Старата кръв пълзи като охлюв, а младата кръв подскача като буен поток. Някога и аз бях млад, синове мои, и мислех така, както сега мислите вие. Тогава моят народ беше силен и аз винаги настоявах за война… Вие не трябва да се биете с белите мъже. Аз не само ви съветвам, но и ви забранявам да го правите.“

Златна звезда се умълча.

Даян се загледа в престарялата индианка.

— Златна звезда, ти ме удивляваш. Нима си помнила точните думи на вожда през всичките тези години?

— Мисля, че не разбираш, Белоснежке. За народа си вождът Уашаки е като Бог. Всички ние…

— Искаш да кажеш, че вождът е още жив?

— Той не е много по-възрастен от мен — отвърна Златна звезда. После черните й очи внезапно проблеснаха и тя попита: — Искаш ли да се срещнеш с вожда?

— Да — отговори Даян искрено, — много бих искала.

— Ще пратя някой да извика Звездоброеца, за да те заведе при вожда днес следобед — каза Златна звезда.

И малкото цвят, който беше останал, се отдръпна от лицето на Даян.

— А, не, аз… аз нямах предвид още днес… моля те — заклати глава отрицателно. — Може би някой друг път.

— Какво има? Нещо друго ли ще правиш следобеда?

— Не, не, аз… просто… изпрах си бялата блуза и полата тази сутрин. Още не са изсъхнали, а пък лилавата рокля…

Старицата протегна съсухрената си ръка и улови китката на Даян.

— Помогни ми да стана, Белоснежке. Ще ти намеря нещо да облечеш.

Младата жена се усмихна недоверчиво и поклати глава.

— Златна звезда, никоя от твоите дрехи няма да ми стане… няма да… — думите замряха на устните й.

— Помогни ми да се изправя — повтори индианката. — Пазя една рокля, която беше на Дъщеря на звездите, майката на Звездоброеца. Тя беше висока горе-долу колкото тебе и стройна, ще ти стане.

Даян помогна на старицата да се изправи, но отказа предложението й.

— Не мога да облека нещо, което значи толкова много за теб.

Златна звезда не й обърна внимание. Тя закуцука към другия край на колибата, стигна до дървения сандък край постелята от кожи и повика Даян да й помогне с тежкия капак. Извади отвътре един внимателно повит пакет. Махна хартиената опаковка и разгъна една бледожълта рокля, направена от меката кожа на кошута. Предницата бе украсена със сини мъниста, шевици и ресни по края.

Златна звезда нежно прокара длан по сините мъниста.

— Цветът на мънистата подбран за украсата на всяка една дреха има сп… сне… спе… ци…

— Специален?

— Да! Точно това е думата, която търсех. Специален. Цветът на мънистата има специално значение.

Даян кимна, възхищавайки се на прекрасната, много добре запазена дреха.

— Небесносините, като тези по роклята на дъщеря ми, изобразяват водна повърхност, върху която се отразява небето. Могат също да означават и самото небе. Или пък далечни планински върхове, които синеят нощем — усмихна се и добави: — Или всички тези неща взети заедно.

— Роклята е прекрасна — каза Даян. — Не мога да си позволя да облека нещо толкова…

Златна звезда насила й набута дрехата в ръцете.

— Ще я облечеш! Ако ще ходиш на посещение при нашия вожд, трябва да си подходящо облечена — намръщи се и черните й очи проблеснаха гневно. — Моят народ е също като твоя, Белоснежке. Ние обличаме най-хубавите си дрехи, когато се явяваме пред почитания си водач!

Хваната на тясно, Даян каза:

— Златна звезда, аз наистина не бих искала да караш Звездоброеца да…

Старицата пренебрежително махна с ръка.

— Не се притеснявай за това. Звездоброеца ще се радва да те заведе там.

Не, той нямаше да се зарадва, но баба му не знаеше това.

Когато, точно в два часа, Звездоброеца влезе в колибата на Златна звезда и остана за миг на входа, на фона на ярката слънчева светлина, дъхът на Даян замря в гърдите й. Беше изцяло облечен като индианец, в меки легинси с ресни и кожена риза. Косата му бе сплетена на две равни плитки, а бляскавият перчем стърчеше над лентата на челото, в любимия стил на шошоните. Единствената украса бе едно орлово перо втъкнато в основата на плитките.

След като поздрави възрастната си баба, тъмните му очи се насочиха към Даян. Тя видя как челюстта му се стегна и в погледа му проблесна ярост. Можеше да прочете мислите му. Явно се възмути от това, като я видя в дрехата на майка му. Тя не бе достойна да я носи. Живи образи от снощната им интимна среща нахлуха в съзнанието й и бузите й пламнаха от смущение и срам.

Звездоброеца почти незабележимо кимна към Даян. Почувства хладнината на поздрава му като леден вятър, който премина през тялото й.

— Синко, свали орловото перо от косата си — помоли го Златна звезда. — Искам да го покажа на Белоснежка — леката му гримаса на нежелание, когато свали перото, отбягна от погледа на старицата. Златна звезда вдигна перото пред очите на Даян. — Виждаш ли тези редици от мъниста, които опасват дръжката? Те указват броя на битките, в които е участвал собственика на перото.

Даян можа единствено да кимне и да се усмихне. Не се опита да проговори. Страхуваше се от издайническите сълзи, които напираха в очите й.

— Това перо принадлежи на бащата на Звездоброеца, смелият вожд Червената лисица — Златна звезда върна перото на внука си.

Той го постави обратно в косата си и нетърпеливо настоя:

— Време е да тръгваме. По-добре си сложи шапка, бабо. Следобедното слънце е много жежко.

Старицата се усмихна като някой, който знае сладка тайна и постави скованата си от артрит ръка на гърдите му.

— Няма да ми трябва шапка, Звездоброецо. Няма да идвам с вас.

— Няма да идваш? — в един глас изрекоха Звездоброеца и Даян.

Безгрижният, детски смях изригна от устните на Златна звезда.

— Мога да посетя вожда по всяко време. Сега ми се ще да дремна малко. Вие двамата вървете без мен.

Нямаха избор.

Така че мълчалив и необщителен, Звездоброеца с нежелание придружи резервираната Даян до колибата на вожда Уашаки долу край реката Уинд Ривър. По време на двайсет минутния преход никой от тях не пророни и дума.

Когато вождът Уашаки се показа на вратата на колибата си, Даян и Звездоброеца сърдечно му се усмихнаха. Възпитани в почит към по-възрастните, и двамата оставиха настрана враждебността, която съществуваше помежду им, поне докато траеше посещението.

Даян беше изненадана да види все още жизнения, горд старец, с дълга посребряла коса, която падаше по раменете му. Той изглеждаше очарован от визитата им, топло стисна ръката на Даян, когато му я представиха и сърдечно прегърна Звездоброеца, като му каза колко хубаво е, че го вижда отново.

Отвътре стаята бе безупречно чиста и подредена. Стените бяха покрити с рисунки върху кожа, които изобразяваха различни сцени от живота на вожда. Лицето на стареца засия от гордост, когато Даян го помоли да й каже какво означава всяка от тях. Едрите рамене на стария вожд на шошоните се изопнаха, докато посочваше картините, които показваха сцени от ловуванията му, многобройните му преследвания на бизони, победите му като млад воин.

В заключение той се ухили глуповато и каза:

— Сигурно ти приличам на изкуфял старец, Белоснежке — преди тя да успее да отговори, той се обърна към Звездоброеца: — Много време мина откак красиви, млади жени идвали да ме виждат — засмя се и те се присъединиха към смеха му. Спокойната усмивка на Звездоброеца беше все още върху устните му, когато Уашаки додаде: — Дошли сте за моя благословия за женитба ви? Имате я! — посивялата глава се вдигна нагоре и после се спусна обратно. — Аз вече харесвам Белоснежка.

— Аз също я харесвам — отвърна Звездоброеца спокойно, в гласа му нямаше и следа от сарказъм. — Но ние сме само приятели, нищо повече.

— Много лошо — каза Уашаки, — мислех вие двамата може…

— Покажи на Белоснежка твоето специално седло — меко го прекъсна Звездоброеца.

— Още ли не съм ти го показал? — попита той Даян.

— Не, още не сте. Много бих искала да го видя.

— Ела — старият вожд улови ръката й над лакътя с удивително силните си пръсти и я въведе в стаята, в която спеше всяка нощ. Вътре, на едно дървено магаре, точно до леглото, беше метнато много красиво, добре смазано седло със сребърна обковка по краищата. Вождът пусна ръката на Даян, приближи се и докосна седлото.

Погали го почти със страхопочитание, и каза:

— Вашият Велик бял баща, президентът Юлисис Грант изпрати на мен това седло много отдавна.

От прага на стаята Звездоброеца поясни:

— Президентът указа тази висока чест на вожда за помощта му към войската на Съединените щати. За това, че винаги е бил приятел на белите мъже.

Като кимна утвърдително с посивялата си глава, вождът Уашаки добави:

— Великият бял баща смени името на Ками Браун на Форт Уашаки — погледна Даян в очите и заби показалец в широките си гърди. — Кръсти го на мен.

— Такава висока чест и при това напълно заслужена — каза Даян. — Трябва да сте били много горд от себе си.

Звездоброеца облегна мускулестото си рамо на рамката на вратата и каза:

— Разкажи й за официалната церемония, вожде. За деня, в който ти връчиха седлото.

Очите на вожда Уашаки заблестяха от радостния спомен. Той заразказва развълнувано:

— Голяма, голяма церемония. Стотици хора присъстват, бледолики и червенокожи. Войници маршируват и оркестър свири музика и… и… речи, много речи.

— Обзалагам се, че най-хубавата реч от всички е била вашата.

Даян топло се усмихна на стареца.

Вождът Уашаки скромно се усмихна и не каза нищо.

— Вярно е — Звездоброеца пристъпи навътре в стаята, отиде до по-ниския от него старец и прегърна с ръка раменете му. — Помниш ли какво каза тогава, вожде?

Черните очи на Уашаки се скриха под бръчките на смеха.

— Не. Беше много отдавна.

Звездоброеца се обърна към Даян:

— Просто скромничи. Той помни всичко.

— Стига за този ден — рязко каза вождът. — Елате, сега отива да седнем. Говорим за теб и какво ти правил, откакто виждали сме за последен път.

След като бяха стояли един час при него, вождът започна да се уморява. Очите му взеха да се притварят сънено. Даян и Звездоброеца забелязаха това едновременно. Тя беше тази, която каза, че им е време да тръгват. Старецът учтиво се възпротиви, после ги накара да му обещаят, че пак ще го посетят. Когато напускаха колибата, той вече дремеше на стола си.

Едва се бяха отдалечили на няколко стъпки от колибата му и Даян попита:

— Какво е казал вождът в деня, когато са го наградили със седлото? Кажи ми, моля те.

— Баба си спомня, че по време на цялата церемония той стоял със скръстени ръце, мълчалив и дълбоко развълнуван. Когато дошло време да говори, загубил дар слово. Стоял така изправен пред тълпата, всички очи били вперени в него в очакване. Най-накрая той казал само това: „Направи добро на белия човек и той го чувства с главата си и езикът му говори. Направи добро на червенокожия и той го чувства със сърцето си. Сърцето няма език.“

— Но това е прекрасно. Много красиво — меко каза Даян. — Толкова вълнуващо.

— Така е. Е, нали ни знаеш какви сме ние индианците — студено отвърна Звездоброеца и приятните черти на лицето му се изостриха, — като децата, глупаво доверчиви и прекалено сантиментални.

— Не исках да кажа…

— Няма значение какво си искала да кажеш — сряза я той. — Хайде да се връщаме при Златна звезда.

Тръгна напред с бързи, дълги крачки. Даян остана за момент загледана след него, стисна зъби. Когато той се скри зад една издатина, където реката завиваше, тя се втурна да го настигне. Точно когато се изравняваше с него, тя стъпи накриво и изгуби равновесие. Звездоброеца инстинктивно протегна ръце и я улови, преди да падне на земята.

Ръцете му я държаха здраво. Дланите й бяха върху гърдите му. Огнена тръпка премина през телата им, много по-силна отпреди, заради преживяното снощи блаженство.

Стояха на самотен, закътан участък от брега. Измъчените им очи се впиха едни в други. Никой не проговори. Звездоброеца простена безсилно, наведе глава и устните му се сляха с нейните. Беше съкровената, подканяща целувка на влюбен. Даян жадно отвърна на целувката му. Тя продължи дълго и когато най-накрая устните им се разделиха, и двамата поеха дълбоко дъх, наместиха се по-добре един в друг и се целунаха отново.

Продължиха да се целуват отново и отново, докато накрая, твърде замаяни, за да останат прави, се свлякоха на колене върху тревата. Звездоброеца плъзна ръце по гърба й и ги постави на задника й. Придърпа я по-близо и тя простена в лицето му.

Но когато ръцете му започнаха нетърпеливо да запрятат меката кожена рокля нагоре върху бедрата й, Даян откъсна пламналите си устни от неговите и тихо, задъхано промърмори: „Не“.

Верен на дадената дума, Звездоброеца веднага я пусна.