Нан Райън
Под знака на звездите (19)

Глава 18

Но Даян не видя това.

Когато вдигна глава в тъмните очи на похитителя й нямаше и следа от нежност. Устните му бяха свити в тънка резка. Лицето му отново наподобяваше безизразна маска.

Посочи потока, после посочи нея и потри ръцете и гърдите си. Тя веднага го разбра. Той искаше тя да се изкъпе в потока.

Даян го дари с пресилена усмивка. После мило рече:

— Звяр, не бих се изкъпала с теб, ако ще и от година да не съм виждала баня — все така усмихната тя се изправи, погледна го и допълни: — Повярвай ми, никога няма да настъпи денят, в който ще си съблека дрехите, докато ти се мотаеш наоколо.

Тя се обърна и тръгна към огъня с тайната надежда, че той щеше да се изкъпе. Тогава щеше да има възможност да прибере дрехите му, да яхне коня и да изчезне, като го остави гол и бос.

Нищо подобно не се случи и Даян далеч не се учуди. И през ум не можеше да й мине, че дивото, нецивилизовано същество може да поддържа някаква хигиена.

Червенокожия улови една пъстърва за закуска, опече я и безразлично сви рамене, когато Даян отказа да я опита. Той седна до нея, кръстоса крака и впи здравите си зъби в бялото месо с такъв апетит, че на нея и се прищя да му цапне един.

Когато накрая погълна цялата пъстърва, той потри корема си и доволно се протегна. Даян седеше абсолютно сериозна и се стараеше да не забелязва какво става около нея.

Но любопитството й се събуди, когато дивакът взе лентата, която бе около врата му преди това. Той извади острия ловджийски нож и внимателно наряза лентата на малки квадратни парченца.

Даян смръщено го наблюдаваше и се чудеше що ли за безумие е намислил сега. Когато свърши, той събра всички парченца, с изключение на едно и ги постави върху ръкава, който бе отпрал по-рано. После върза ръкава на възел, прибра го в бедрената си препаска и пъхна ножа в ножницата.

Изправи се и остави парченцето от лентата на земята. Даян помисли, че го е забравил и се протегна с намерението да му го подаде. В момента, в който го докосна, обутият му в мокасин крак внимателно, но категорично притисна дланта й. Даян вдигна глава.

Индианецът се извисяваше над нея строен и заплашителен. Тъмните му очи бяха приковани в нейните и Даян усети как отмала завладява тялото й. Нямаше представа с какво го е ядосала, но въпреки това резултатът бе налице. Той бавно поклати глава и отмести крака си.

Първият импулс на Даян бе да вземе парченцето и да го хвърли в потока. Но разумът надделя. Поради някаква незнайна причина това безполезно парченце кожа, обшито с мъниста, значеше нещо за дивака. И то не малко, защото той не се отдалечи, докато не се увери, че тя го е пуснала. Стоеше над нея, а твърдото му стройно бедро бе на сантиметри от лицето й.

Даян бавно оттегли ръката си. Не й се искаше да си навлича неприятности. Бе уверена, че нарязването на лентата, прибирането на парченцата и оставянето на това на тревата е част от някакъв примитивен ритуал. Тя сви рамене, скръсти ръце на гърдите си и погледна отвъд потока.

— Щом толкова настояваш.

Индианецът веднага се дръпна и Даян облекчено въздъхна. Крадешком го погледна, докато той приготвяше коня за път. Оседла го за минути, нави одеялата зад седлото, напълни канчето и го окачи до тях.

Очите й се присвиха от неволно любопитство, когато той надяна старите гамаши.

Това облекло й се стори предизвикателно. Вярно сега поне отпред голите му крака бяха прикрити, но затова пък изрязаните гамаши още повече подчертаваха и без това мащабната издутина под бедрената му препаска.

Изправен на седлото, гол до кръста, с крака и слабини обвити в кожи, той приличаше на бронзов Бог на съвкуплението. Суровата му мъжественост смути Даян. Тя смяташе, че той е примитивен и брутален, но въпреки това бе тъй привлекателен, че тя не можеше да отлепи очи от него. Когато се наведе, за да закопчае шпорите на мокасините си, осъзна, че позата й бе недопустимо неприлична.

Гореща вълна я обля. Тя побърза да извърне очи, докато той не се изправи. После отново го погледна и не можа да сдържи смеха си. Приличаше на човек, маскиран за бал в публичен дом!

И отново се изчерви, когато в мислите й се промъкна един неканен образ — Червенокожия в гамаши, но без бедрена препаска.

И преди да успее да се вземе в ръце, индианецът се върна повел оседлания кон. Бе нахлупил на главата си откраднатата шапка „Стетсън“. Приближи се. Жребецът побутна рамото му с муцуна. Той подаде ръка на Даян.

Тя не му обърна внимание и скочи на крака. Той натъпка юздите в гамашите си и положи ръце на кръста й. Даян грубо го отблъсна. Мина край него, приближи жребеца и постави крак в стремето.

— Звяр — каза тя през рамо, — нямам намерение цял ден да яздя метната като вързоп и да гледам противната ти муцуна — тя с лекота се надигна, метна елегантния си крак от другата страна на седлото и скромно прикри коленете си с полата. — Отвращаваш ме — рече тя и прибра косата си зад ушите, — много си глупав, ако си мислиш, че ще забравя, че си животно. Колкото и да си мъжествен и колкото и да се перчиш, за мен си оставаш звяр — тя замълча, погледна го и се усмихна. — Готов ли си, Звяр?

Безизразният червенокож метна юздите на врата на коня и се качи зад Даян. Свали шапката и я нахлупи на главата й. Тя знаеше, че той очаква някаква реакция от нея, да я хвърли на земята или да му я върне, затова не направи нищо подобно. Нахлупи я над очите си и дори бе доволна, защото така яркото слънце нямаше да блести в очите й през целия ден.

Жилавите му бронзови ръце я прегърнаха. Индианецът едва докосна корема на коня с шпорите и полетяха. В неизвестна за Даян посока.

Когато излязоха от лагера, Даян се обърна и погледна назад. На ръба на скалната пукнатина над тесния поток блестяха чифт златисти очи. Планинският лъв бе готов за скок.

Даян смирено сведе очи и си помисли, че великолепният звяр на скалите представлява далеч по-малка заплаха от великолепния звяр зад нея.

Часове наред двамата яздеха все по-навътре и по-високо в дивата и сурова Първа верига на Скалистите планини. Минаваха през красиви обширни долини. През бързоструйни кристални потоци. През гъсти мрачни гори от борове и ели. Нагоре по стръмни назъбени планински била. Надолу по полегати голи склонове. Над тесни и опасни урви. Под гигантски канари.

Докато бяха на коня, Даян знаеше, че не я грози непосредствена опасност. Така че се чувстваше почти спокойна. Но дългият, уморителен преход й даде много време да мисли за възможните разрешения на дилемата й. Можеше само да гадае какво я очаква и вариантите бяха ограничени. Похитителят й можеше да я направи своя наложница или да я подари на някой друг дивак, или да я размени за стоки.

Или да я убие.

Присвитите й теменужени очи се спряха на силните бронзови ръце, които я обгръщаха. На дланта, която леко придържаше юздите. На широката сребърна гривна на китката му. Ръката му помръдна, докато тя изучаваше пръстите му. Бяха прави, тънки, а ноктите му бяха прави, равни и поддържани.

Мъхът на врата й настръхна. Живо си спомни как тази ръка стискаше шията й. В тия дълги пръсти се таеше исполинска сила. Дивакът можеше да прекърши врата й с едно движение, сякаш бе суха клонка.

Тръпка премина през цялото й тяло.

Насили се да не мисли за смразяващите стъпки на съдбата. Трябваше да мисли за нещо друго. Някой друг. Мислите й се върнаха към тези, които бе обичала най-много. Полковника и баба Рут Бюканън сигурно много се притесняваха за нея. И Кейт Тексас. И Мъника. И бедният Стари очи. Старият вожд сигурно горчиво се самообвиняваше за станалото, макар че вината бе изцяло нейна. Бог да благослови старото му и вярно сърце.

Кид Черокий почти не се появи в мислите й. Ако някой трябваше да поеме вината, то това бе именно той. Не биваше да бие Звяра или да го води от планината. От друга страна, той положително щеше да оглави потерята и с малко късмет той може би щеше да ги настигне и да я спаси от дивака.

Слабите рамене на Даян се отпуснаха. Бе напуснала работата си във Вашингтон с единственото намерение да помогне на баба си и дядо си. Вместо това им бе създала още повече проблеми. Освен притесненията им за нейната безопасност трябваше да мислят и за шоуто. Клюките се разпространяваха бързо. Отвличането й от звездата, избрана от самия Полковник щеше да внесе смут в и без това обезверената група.

Лудия Бил сигурно вече обикаляше като акула, надушила кръв.

Страховете отново я обзеха, когато дългият ден свърши и те спряха, за да нощуват. Под североизточния склон на извисяващия се на четиринадесет хиляди фута Лонгс Пийк те направиха бивак точно под водопада Гръмовната вила на брега на езерото Чазм. Водата, която се изливаше от високия скален праг, непрестанно грохотеше.

Вечерята се състоеше от прегорена на огъня пъстърва, уловена в езерото, но Даян бе толкова гладна, че дори й се стори вкусна. Когато наближи време за лягане, я обзе тревога. Дали бе настъпил часът на неизбежното насилие и може би смърт. Принудена да спи обвита от мощните бронзови ръце на индианеца, тя цяла вечност се мята в полусънна агония, докато накрая не можеше да държи очите си отворени.

Неведнъж през мразовитата планинска нощ тя се будеше, за да срещне всеки път спокойният поглед на тъмните, пронизващи очи, всеки път дъхът й секваше и сърцето й замираше. Напрежението между тях растеше. Цялото й същество тръпнеше от страх.

И все пак изражението му бе смущаващо. Какво чакаше той? Защо не я изнасили, скалпира и убие. Да се смили и да ускори края й.

Най-сетне дойде утрото и Даян бе благодарна, че среща новия ден. Тръгнаха рано и докато яздеха Даян забеляза, че индианецът е оставил още едно парченце от извезаната каишка.

Скоро слънцето се издигна високо в небето и напече. Въздухът бе толкова разреден, че слънчевата жар се изсипваше върху тях безпрепятствено. Даян нахлупи шапката над очите си. Виеше й се свят. Беше й трудно да диша.

Надморската височина не пречеше на Червенокожия. Той водеше жребеца все по-високо и по-високо в планините и като че ли нищо не го безпокоеше. Изглежда знаеше точно къде отива, макар че не изглеждаше да бърза да стигне там.

При други обстоятелства Даян би се възхитила от страховития пейзаж. Лека мъгла се виеше около пенестите водопади. Жаркото септемврийско слънце озаряваше върховете на Скалистите планини над езерото Спрейг. Под дълбоките сенки на Индиън Пийкс ивици ранен лед поръбваха като дантела бреговете на езерото Ред Рок.

Докато прекосяваха една обсипана с диви цветя долина забелязаха стадо овце и няколко белоопашати сърни. Чуха тихия есенен ромон на кристалночистите води на потока в Скритата долина.

Дивакът избра входа на едно страховито скално ждрело за бивак. Докато слизаха от коня и се разполагаха в новия лагер последните слънчеви лъчи проблясваха в Ледниковия поток, който се изливаше във водопада Рибън. Изведнъж се стъмни.

След вечеря Даян седна срещу индианеца до изгасващия огън. Все така се надяваше, че ще му се приспи и ще си легне без нея. Самата тя бе толкова уморена, че едва държеше очите си отворени и с труд седеше, но бе твърдо решена да го изчака.

И така двамата седяха в тъмнината, докато луната се изкачваше към зенита в черното облачно небе. Подухна хладен вятър, който разбуди оранжевите пламъци в огнището.

Накрая Даян почувства, че повече не може да издържа спокойния поглед, в чиито тъмни дълбини се отразяваше светлината от огъня.

Тя стана и бавно тръгна по полегатия бряг на Ледниковия поток. Застана там осветена от луната убедена, че тези тъмни бездънни очи все още я гледат. Чувстваше ги. Нямаше отърване от него. Даян рязко тръсна глава.

Откакто я отвлече Червенокожия, тя молеше, проклинаше, плачеше, заплашваше и примираше от страх.

Нищо не помагаше.

Даян се отпусна на тревата, прегърна коленете си и унило въздъхна. Вятърът се засили и отнесе облаците.

Тя стоеше под обсипаното със звезди небе. Погледна го и също като малко дете замечтано заговори на звездите.

— Звездички ярки, звездички малки, ако някоя падне мечтата…

— Желанието — долетя от мрака дълбок мъжки глас. — Желанието ми да се сбъдне утре до пладне.