Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Глава 34

Стар я пусна да стъпи на земята.

Намираха се пред един висок естествен свод от скали, който служеше като вход за имението на Стар. Петдесетина метра по-нагоре се издигаше измазаната къща, много по-голяма отколкото Даян си я бе представяла. И много по-красива.

— Прислугата не е на работа — започна да се извинява Звездоброеца, докато се изкачваха по чакълестата алея.

— Няма значение.

— Няма нито един прислужник. Дори няма кой да приготви вечерята.

— Аз мога да готвя.

— Много добре. Умирам от глад.

— Остави на мен — каза тя, като не й се искаше да признае, поне не точно в този момент, че всъщност никога през живота си не бе готвила.

Масивните порти на къщата бяха от изкусно резбован кедър. Дръжките на вратите бяха от блестящо невадско сребро. Вътре в прохладното, смълчано фоайе Даян бавно се завъртя и попита:

— Мога ли да поразгледам?

— Защо не? — сви рамене Стар.

От просторното, застлано с плочки фоайе вита стълба от кедър, с мраморни стъпала, водеше към тераса, където се виждаха вратите на много стаи. Даян любопитно надзърна във всяка от тях. Когато влезе в огромната, просторна стая отрупана от пода до тавана с книги в кожена подвързия и с френски прозорци, които гледаха към върха на слънчевата планина и зъберите далеч долу, тя възхитено плесна с ръце.

— Тук наистина е великолепно — развълнувано каза тя. — Обзалагам се, че тук прекарваш цялото си време.

Обърна се и се усмихна на високия мургав мъж, който я бе последвал горе.

Стар погледна към дългия кожен диван, върху който бе полягал доста следобеди, после към тежкото бюро, зад което често бе работил до късно през нощта.

— Изгубил съм няколко часа и тук — отвърна той равнодушно.

Впечатлена от изискания му вкус, Даян бързо преминаваше от стая в стая, нетърпелива да разгледа огромната, комфортна къща. Този мъж я удивляваше. Отнасяше се толкова небрежно към величествения си планински дом. Стар се държеше с такова безразличие, като че ли къщата, безценните антики и прекрасните мебели нямаха никаква стойност за него.

Стар тайничко се радваше на явното й одобрение. Почти свенливо той я следваше по петите, докато тя изучаваше и се възхищаваше от картините, мебелите и ценните предмети, които значеха толкова много за него.

Щастливата усмивка не слизаше от лицето на Даян, докато тя обикаляше стаите. Това бе къща, в която живееше мъж. Мъжкото лъхаше отвсякъде. От тъмните полирани мебели, от огромните каменни камини, от широките кедрови легла. Цялата къща и всичко в нея бе изработено по неговия собствен вкус.

Даян страшно хареса всичко. Всичко в тази закътана в планината къща бе тъмно, елегантно и красиво, като мъжът, който живееш в нея.

Обратно долу в просторната кухня Даян реши да си признае.

— Стар.

— Да?

— Аз, всъщност, не умея да готвя — усмихна му се притеснено. — А ти?

— Не. И аз не умея — отвърна той. — Забравяш, че съм индианец. В индианските селища готвят жените.

— Не сме в индианско селище — припомни му Даян и се приближи към него. — А, и ти не си индианец.

Стар отстъпи крачка назад, протегна ръка и улови Даян над лакътя, за да я спре.

— Аз съм индианец, Даян. Роден съм от бяла жена, но дори кръвта ми е на индианец — протегна дясната си ръка към нея. С два пръста разкопча широката сребърна гривна и й показа белега. — Златна звезда не ти ли обясни този белег.

Без да сваля очи от идеално очертаното „Х“ върху тъмната му китка, Даян меко отвърна:

— Да, каза ми.

Той отпусна ръце.

— Аз съм индианец — повтори. — И ще остана такъв завинаги — безизразната маска на шошоните се появи върху красивото му лице.

Даян кимна. Тя разбра какво искаше да каже той. Това недвусмислено означаваше, че за тях двамата не може да има общо бъдеще. Така стояха нещата според него; той беше индианец, тя — бяла, и това решаваше всичко. Той не би приел нито нея, нито любовта й.

— Разбирам, Стар.

Тя наистина разбираше, но нямаше да се предаде толкова лесно. Докато още не я беше качил на влака, имаше някакъв минимален шанс да го накара да промени решението си. Тя бе решена да стори всичко според възможностите си, за да го накара.

— Нека първо да запаля бойлера и после ще видя дали мога да намеря за ядене нещо, което не изисква особени приготовления — каза Стар и изражението на лицето му се смекчи.

Даян плесна с ръце, когато той извади парче осолена шунка от сушилнята, два огромни ирландски картофа, половин дузина ябълки от долапа и бутилка пенливо вино от един шкаф.

— Мислите ли, че ще можете да белите картофи, мис Бюканън?

— Това е един много глупав въпрос, мистър Стар.

Даян се засмя. Стар се усмихна. Двамата заедно се заеха да приготвят някаква вечеря, докато слънцето бавно залязваше зад планината.

Даян внимателно обели картофите. Стар майсторски изчисти семките от ябълките и ги напълни с кимион и кафява захар. Наряза шунката с остър нож и я заля със сладък гъст мед, без дори да се усети, че през цялото време си тананика.

На Даян й бе приятно да слуша тананикането му. Самата мелодия караше сърцето й да пее. Толкова лесно й бе да си представи как двамата щастливо си живеят заедно. Да си представи, че красивият мургав мъж, който умело си служеше с ножа и безгрижно си свирукаше игрива мелодийка, е нейният съпруг.

Когато картофите вече се пържеха на печката, а шунката и ябълките се печаха във фурната, Стар каза:

— Бих искал да се изкъпя преди вечеря, а ти?

— С удоволствие, благодаря.

Стар показа на Даян просторната стая за гости от другата страна на коридора, точно срещу неговата.

— Мисля, че ще намериш вътре всичко необходимо — каза той, като запали лампите от двете страни на леглото и спусна тежката завеса върху прозореца.

— Сигурна съм, че ще намеря — тя огледа прекрасната спалня. Нямаше и следа от прах. Всичко си беше на мястото. — Кога за последен път си бил тук?

— Преди месец, два, може и повече — отвърна той. — Когато ме няма двама души от прислугата идват тук от Вирджиния Сити веднъж седмично, за да чистят и да поддържат къщата в случай, че се завърна неочаквано.

— А, ясно — кимна тя. — Просто се учудих. Сигурно са идвали днес.

— Може би — рече той и излезе като затвори вратата след себе си.

Даян веднага изрита обувките си, изхлузи чорапите си и въздъхна от удоволствие, когато босите й крака докоснаха плюшения килим. Издърпа краищата на бялата си блуза от коланчето на полата си и влезе в голямата баня към стаята.

Тук, точно като в мечтите й, имаше огромна вана на изящни сребърни крака, имитиращи лъвски лапи. Наведе се, завъртя двете лъскави, като лебедови шии кранчета и отскочи със смях назад, когато силна струя гореща вода започна да се излива в дълбоката вана.

На лавиците от сребро и стъкло точно над ваната бяха наредени най-различни сапуни и кремове. Не една, а три различни по размер четки със сребърни дръжки висяха на сребърни закачалки до лавиците. Десетки снежнобели кърпи и хавлии изпълваха етажерките, наредени от пода до тавана по цялата отсрещна стена на огромната баня. Върху една жълто-кафява, облечена в кадифе табуретка бе преметнат черен копринен халат.

Никога в живота си Даян не се бе събличала толкова бързо. Само след секунди замърсените й дрехи лежаха в безразборна купчина на пода, а тя се плискаше сред топлата, отделяща пара вода. Следващия половин час прекара в банята, като си тананикаше същата мелодийка, която Стар разсеяно си бе подсвирквал в кухнята.

След като достатъчно дълго се наслаждава на ваната, Даян облече твърде големия за нея черен копринен халат на Стар и слезе по стълбите. Беше боса. Дългата й черна коса, стелеща се по раменете, бе още влажна и със следи от шампоан.

Завари Стар в кухнята да нарязва изпечената с мед шунка. Босите й крака не бяха издали никакъв звук. Той не я чу да влиза. За момент остана на прага, като мълчаливо го наблюдаваше, очарована от играта на мускулите по раменете му, плавните движения на лопатките на гърба му под снежнобялата риза. Колко добре помнеше тя усещането от докосването до дългия му елегантно изваян гръб. Докосването до голата гладка кожа. Играта на мощните му мускули под пръстите й.

Даян тихо го повика. С острия нож в ръка той се извърна и само при вида му пулсът й застрашително се ускори. Загорялото му от слънцето лице бе гладко избръснато. Прошарената му със сребърни нишки гарвановочерна коса, вързана с черна кожена лента, бе все още влажна от банята. Бялата риза, която така примамливо се опъваше по гърба му, бе разтворена на бронзовата му гръд. Жълто-кафяви, идеално ушити панталони впити в бедрата се спускаха по дългите му крака. Беше обут в мокасини с мъниста по тях.

Когато я видя, черните му очи се разшириха от изненада, после се присвиха. Никога досега тя не бе изглеждала толкова привлекателна. Чиста. Очарователна. Млада. Първият му импулс беше да й се усмихне и да й каже колко очарователна, млада и красива изглежда. Но не го направи. Знаеше, че тя ще приеме всяка любезност и учтивост от негова страна, като проява на слабост. Жизненоважно беше да я държи поне на една ръка разстояние от себе си, за да знае тя, че женските й хитрости няма да успеят.

— Храната ухае прекрасно — Даян не обърна внимание на хладното изражение върху красивото му лице. Тя бавно се приближи към него, докато бдителните й теменужени очи следяха и за най-малкия жест от негова страна, който би го издал. С безпогрешния инстинкт на хищник, който внимателно следи жертвата си и за най-малкия признак на слабост, тя тръгна към него. Дългите й стройни крака се появяваха поред и се скриваха през предния отвор на черния халат.

— Всичко е готово — гласът му бе нисък, равен.

Каменното му лице и черните му очи не издаваха нищо. Но Даян улови лекото повдигане на широката му гръд под бялата памучна риза. Долови неволното присвиване на плоския му корем под ребрата. Обнадеждена, тя се приближи.

Когато застана толкова близо до него, че трябваше да вдига лицето си, за да го погледне в очите, тя каза:

— Облякох халата ти. Надявам се, нямаш нищо против.

Стар отстъпи назад и поклати глава.

— Той точно затова беше там.

Даян кимна.

— Всичките ми дрехи са мръсни. Не можех да понеса мисълта, че пак ще трябва да ги облека. Така че облякох това. Как изглеждам?

Тя разпери широко ръце и се завъртя. Халатът бе твърде голям за нея. Стигаше почти до елегантните й глезени. Бе навила широките ръкави до над лактите. Коприненото коланче с пискюли здраво стягаше тънкият й кръст, набъбналите й гърди ясно се очертаваха иззад отворените ревери. Стар преглътна с усилие. Изпита главозамайващото усещане, че под черния копринен халат тя е чисто гола.

— Е? — усмихната Даян се завъртя и го погледна.

Всичко в нея примамливо зовеше в открита покана. Забележителните й теменужени очи. Линията на класически изваяните й скули. Повдигнатите ъгълчета на пълничките й устни. Пищните женствени извивки под бляскавата черна коприна. Само гледката на това стройно тяло носеше такъв еротичен заряд, че Стар почувства коленете си да омекват.

Бързо се надвеси обратно над масата, продължи да реже шунката и подхвърли през рамо:

— Изглеждаш много добре. Ако сложиш печените ябълки в две чинии и ще сме готови да вечеряме.

В огромната, подредена с вкус трапезария, където газените кристални полилеи хвърляха приятна мека светлина, Даян седна срещу Стар в другия край на дългата махагонова маса, застлана с чисто нова бяла покривка.

Направи му комплимент за вкусната шунка и чудесните печени ябълки. Той я похвали за хрупкавите картофи. Отпиваха хубавото вино от искрящите чаши с форма на лале и Даян водеше лек приятен разговор като за маса.

Храната бе много вкусна. Виното бе превъзходно. Атмосферата бе приятна и отпускаща. Внимателно, много умело, като заговори първо за себе си, Даян накара Стар да се отпусне и да се включи в разговора.

Започна, като спомена инцидента, който й се е случил като малко момиченце, после продължи, като му разказа как твърде рано е загубила родителите си. Тя всъщност съвсем слабо си спомняше и двамата. Стар кимна и каза, че той самият е загубил баща си вожда Червената лисица, когато е бил едва три годишен, така че много добре я разбира. И той не помнеше добре вожда. Не можеше да си спомни дори как точно е изглеждал.

— Но съм сигурна, че помниш добре майка си — насочи го Даян.

— Да — тъжна усмивка изви крайчетата на устните му. — Бях на десет години, когато Дъщерята на звездите почина от треска. Помня я добре. Много я обичах. Тя говореше така хубаво, бе толкова нежна, толкова красива. Имаше най-прекрасната лъскава черна коса, която някога съм виждал — очите му станаха замислени. — Често решех дългата й коса, докато тя ми разказваше за баща ми. Искаше ми се да го познавах по-добре. Майка ми каза, че той… — Стар внезапно млъкна. Прочисти гърлото си. — Чуй ме само. Раздрънкал съм се като някой…

— Не, Стар, не. Не е така — гласът й бе топъл, разбиращ. — Моля те. Разкажи ми още. Какво ти говореше майка ти за баща ти?

Останаха на масата дълго след като приключиха с вечерята и чиниите бяха разчистени. Отвориха втора бутилка от чудесното вино и спокойно продължиха да си говорят в уютната трапезария, като двама стари приятели. Даян незабележимо вмъкваше въпроси за детството на Стар, за сегашния му живот в Невада. Внимателно слушаше, докато той говореше за щастливите времена в Уинд Ривър и за това колко самотен се е чувствал, когато за пръв път напуснал резервата, за да отиде в училището.

Разказа й за четирите години прекарани в института по мините в Колорадо. Говореше й колко ценни са били за него тези четири години, колко много е научил там, когато Даян внезапно го прекъсна и попита:

— Кажи ми истината, Стар, много ужасно ли беше тогава? Как се почувства първия ден в колежа, когато онези белите ученици те хванали и отрязали черните ти плитки?

Стар впи поглед в пленителните й теменужени очи.

— Почувствах се гол — отвърна той равнодушно. Не искаше да споделя личните си обиди и разочарования с нея или с който и да е друг.

— О, Стар — нежно каза тя — това ти е причинило голяма болка. Сигурно е било така и аз много съжалявам за това — тя понечи да се пресегне към него и да го докосне, но още не бе дошло времето за това. — Толкова съжалявам.

Стар сви рамене, наля още вино в чашата й, усмихна се и каза:

— Без плитките изглеждах много по-добре.

После, без дори да съзнава това, той продължи да говори на красивата жена с теменужените очи и да й разкрива много повече за себе си, отколкото някога бе казвал някому. И слушаше, когато тя му разказваше за себе си, за живота й като малко момиче, постоянно на път. За политическия пост във Вашингтон, който бе напуснала, за да помогне на дядо си и западащата му трупа. Говореше напълно открито за своите скърби, надежди, мечти.

Сподели с него нарастващата си тревога за финансовите проблеми на дядовото й шоу. Каза, че не обвинява Стар за омразата му към Полковника, но той все пак й е дядо, така че тя си го обича с всичките му недостатъци.

— Много ме е страх — призна си тя, — че Пони Бил ще изпълни заканата си да вземе шоуто. Ако той го направи, това направо ще съсипе Полковника.

Стар слушаше с внимание, без да откъсва очи от чаровното, изразително лице на Даян, докато тя му обясняваше колко много е затънало в дългове пътуващото шоу на дядо й и, че ако нещо не се направи, в най-скоро време той със сигурност ще го загуби.

Стана късно.

Даян се чувстваше приятно замаяна от виното. Стар беше очарован от примамливата млада жена, облечена в собствения му халат. Толкова очарован, че не се отдръпна, когато тя внезапно прекъсна изречението си по средата, покатери се на колене върху стола си с висока облегалка, пресегна се през масата и обви с пръсти широката сребърна гривна върху китката му.

— Разкажи ми за белега — каза тя, като заваляше леко думите.

Като се отпусна удобно назад в стола си, Стар отвърна:

— Но, Даян, нали знаеш всичко за белега. Златна звезда със сигурност ти е разказала.

— Искам ти да ми го разкажеш — тя пусна китката му, облакъти се на масата и постави лице между дланите си.

Стар се усмихна.

Колкото и странно да ти звучи, но аз не си спомням абсолютно нищо за него.

Даян се засмя.

— О, небеса, Не може да бъде — после продължи: — Дъщерята на звездите трябва да ти е разказала всичко. Така че разкажи ми, моля те. Моля те, Стар.

Стар вдигна чашата си и отпи.

— Добре, ще ти разкажа, но после ще вървиш да спиш. Съгласна?

— Съгласна — бързо го увери тя.

С лице между дланите, подпряна на лакти върху масата, Даян чакаше нетърпеливо, като малко момиченце. Стар започна с ниския си равен глас, който тя намираше за толкова неустоим.

— Било е преди тридесет и пет години. В една гореща, ветровита юлска нощ на 1860. Аз съм бил на една седмица и съм спял в люлката си в една малка дървена къщурка на брега на река Карсън в Невада.

Разширените й от любопитство очи останаха вперени в мургавото му лице, докато той разказваше за онази далечна нощ, която толкова драстично бе променила живота му.

Черните му сапфирени очи бяха леко притворени. Той отпи от виното, преглътна бавно и продължи:

— Късно през нощта в долината избухнал пожар. Той бързо се разнесъл над изсъхналата от сушата равнина и се насочил към къщата, където аз съм спял край леглото на родителите си. Точно преди смъртоносните пламъци да ни достигнат един велик вожд на шошоните заедно с няколко от смелите си войни излезли от гората върху склона на близката планина. Вождът Червената лисица видял, че страшна опасност грози къщата. Веднага смушкал петнистото си пони и запрепускал надолу по склона, следван от войните си. Преди да успеят да достигнат до къщата, пламъците я погълнали.

Лицето на Даян бе застинало в тревожно изражение. Разширените й очи бяха потъмнели до виолетово. Изцяло погълната тя се взираше в Стар и напрегнато чакаше продължението.

— Жегата била непоносима — снижи гласа си почти до шепот. — Грохотът на огъня, скърцането на горящо дърво и трясъкът на трошащи се стъкла били оглушителни. Но, като че ли някаква сила теглела вожда Червената лисица към стихията. Като че ли някакъв мощен глас от Света на Духовете му заповядал да влезе вътре.

Смелият вожд приближил коня си толкова близо, че лицето му парело от яростната топлина и очите му започнали да болят. Но, вождът Червената лисица непоколебимо се приближил още повече. И още повече. Докато най-после чул плач на бебе, който не можел да сбърка с нищо друго.

Стар замълча. Даян преглътна нетърпеливо.

— Това си бил ти. Ти си плачел. Ти си бил плачещото бебе в горящата къща — каза тя на един дъх.

— Да — спокойно отвърна Стар. — Вождът скочил от коня и се втурнал в горящата къща. Намерил ме в люлката край мъртвите ми родители. Грабнал ме, завил ме в едно одеяло и се хвърлил навън през един прозорец в мига, в който покривът се срутил.

Стар й разказа всичко, което бе научил за фаталната нощ, в която вождът на шошоните бе спасил живота му. Той беше много добър разказвач и плавният му разказ бе изпъстрен с ярки подробности и напрегнати ситуации. Даян имаше чувството, че всичко се разиграва в момента пред очите й.

Изцяло погълната слушаше, докато Стар достигна до кулминацията на тази приказна, но вярна история.

— Вече се зазорявало, когато вождът Червената лисица се завърнал в селището си сред височините на Сиера с мен на ръце. Скочил от коня, втурнал се в колибата си и наредил на всички да излязат. Изпълнен с надежда той ме положил до заболялата си млада жена, която само преди няколко дни била загубила техния първороден син.

Веднага щом ме зърнала, Дъщерята на звездите възвърнала силите си. Красивите черни очи на индианската принцеса проблеснали гневно, когато вождът й казал, че съм син на бледоликите.

Стар отново замълча. Изминаха няколко секунди преди да проговори отново. Лека усмивка се появи на устните му, докато се взираше назад в миналото.

— Дъщерята на звездите храбро се хвърлила, изтръгнала острия ловджийски нож от пояса на вожда, хванала дясната ми китка и изрязала едно „Х“ на вътрешната й страна. После се навела и изсмукала кръвта. Пробола върха на пръста си и го пъхнала в устата ми, а аз инстинктивно съм го засмукал. Тогава моята красива майка от племето на шошоните ме притиснала силно към гърдите си и предизвикателно заявила на вожда: „Сега ние сме от една кръв! Това е моят син. Моят!“

Стар завърши разказа си с думите:

— Така че в мен наистина тече кръвта на шошоните. Аз съм индианец, Даян.

Даян не отговори.

Тя се взираше в красивите му тъмни очи, ръцете й отново се протегнаха към широката сребърна гривна върху дясната му китка. Нежно обърна мургавата му длан и я положи върху бялата покривка. Внимателно откопча гривната, измъкна я и я остави настрана.

Дълго държа ръката му в своите и гледа идеалното бяло „Х“, изписано от вътрешната страна на китката му.

— Да, Стар — прошепна, — ти си индианец. Моят скъп индианец, любов моя.

Наведе глава и притисна устните си върху китката му и положи любяща целувка върху приказния бял белег.