Нан Райън
Под знака на звездите (26)

Глава 25

Изгревът на новия ден завари Златна звезда и внукът й на път. Звездоброеца почтително забавяше обичайната си дълга крачка, за да я нагоди към бавните къси крачки на престарялата си баба. Той внимателно я придържаше за ръката, за да я подкрепя, но тя беше тази, която водеше.

Сподавяйки прозявката си, съненият мъж много старателно скри раздразнението си от това, че го будят толкова рано. Не се изненада от ранното посещение, защото го очакваше.

При изгрев-слънце Звездоброеца се бе разбудил на момента, в който през спуснатия плащ на брезентовата му колиба бе долетял тихият глас на Златна звезда. Бе скочил пъргаво на крака, бързо бе навлякъл дрехите си и бе излязъл да я посрещне.

— Ще повървим малко заедно, внучето ми — бе казала Златна звезда. Първите бледи проблясъци на зората изпълзяваха на изток.

Звездоброеца бе кимнал с глава и бе уловил старицата под ръка. Много добре знаеше какво му е приготвила: щателен разпит, последван от нравоучителна лекция.

Без да бързат, двамата стигнаха до брега на реката на място, където бяха прекарали много щастливи мигове, когато Звездоброеца беше дете. Гледката радваше окото. В този ранен час лека, розова мъгла се стелеше над кротките води. Няколко диви ириса и избуяли котешки опашници декорираха тревистия бряг. Някъде наблизо сладкогласен присмехулник приветстваше новия ден. Двамата стояха смълчани в тихата виделина, тя — носталгична, той — нетърпелив.

Най-накрая Златна звезда проговори:

— Спомням си първото лято, когато дойдохме на това място. Беше толкова отдавна. Ти беше само на осем… сякаш беше вчера.

Звездоброеца замълча. Той пое дълбоко дъх, когато тя най-накрая го улови за ръката и посочи къде желае да седнат. С негова помощ тя се настани удобно на земята и се облегна на една издатина на меката скала, изпъстрена с груби рисунки, издълбани от някое малко момченце с първия му ловджийски нож. Звездоброеца се отпусна на земята пред нея.

Златна звезда започна без предисловия:

— Коя е тази бяла красавица? Защо си я довел тук? Какво си сторил, синко?

Младият мъж погледна открито изпитателните, проницателни очи на възрастния си инквизитор. Разказа на Златна звезда всичко, което се бе случило, като пропусна това, че са го били със сапа на брадвата. Като всеки горд шошонски воин. Звездоброеца още от детството си инстинктивно скриваше от другите собствените си болки и разочарования.

Така че, като пропусна само побоят, който му бе нанесен, той започна разказа си с горещия ден, когато бе яздил из планините на Колорадо и бе станал свидетел на ненужния побой над планинския лъв. Завърши със събитията от снощи, когато двамата с красивата му пленница бяха пристигнали в Уинд Ривър.

Старата индианка слушаше внимателно, като на различните етапи на разказа последователно кимаше, мръщеше се, скърцаше със зъби и клатеше глава от гняв и отчаяние. Но когато проговори, в думите й нямаше съчувствие към внука й, пленен и заробен от белите.

— Звездоброецо — обърна се тя към него с присвити очи, — аз се срамувам от теб, както никога досега не съм се срамувала. Защо похити бялата жена? Нали каза, че точно тя те е освободила? Тя е проявила състрадание и милосърдие към теб. Защо си я наранил като благодарност за това, че е била толкова добра и те е освободила?

— Не съм й сторил нищо лошо, бабо. Отначало тя беше малко уплашена, но това не можеше да се избегне.

Срамуваше се, когато обясни причината за неблагодарната си постъпка. Никой на този свят не можеше да го накара да се почувства толкова виновен, както можеше тази мъничка, стара индианка, която той обичаше и уважаваше.

— Взех я като примамка, за да хвана човекът, който ме плени и окова във вериги. Бялата красавица е негова жена, той ще дойде да я търси. Когато се появи…

— Не, не мисля така — прекъсна го Златна звезда.

— Ще дойде, сигурен съм, че ще дойде…

— Не това имах предвид, синко — отново го прекъсна тя. — Мисля, че има друга, много по-егоистична причина за това, че си я отвлякъл от онзи влак.

— Каква друга причина може да има? — сви широките си рамене Звездоброеца.

— Ти я искаш за себе си — отвърна тя рязко.

Сразен от обвинението, което беше неприятно близо до истината, Звездоброеца извърна глава и се загледа настрани.

— Не, не е така — каза с безизразния си, монотонен глас, но в тъмните му очи премина сянката на меланхолията, когато добави: — Тя не означава нищо за мен.

— Ако това наистина е така — натърти Златна звезда, — тогава трябва много ясно да й го покажеш.

Рязко извърна глава.

— По дяволите, колко по-ясно от това трябва да й го покажа!

— От кога псуваш пред по-възрастни! — сряза го тя.

После гласът й се смекчи и тя се усмихна на внука си, който обичаше повече от самия живот.

— Жената е нещо неразгадаемо — каза му доста авторитетно тя. — Вярно е, че бялата красавица може и да няма много добро мнение за теб, но ти я привличаш. Страхувам се, че безнадеждно се е влюбила в теб.

Приятните черти на лицето му се изопнаха.

— Бабо, капризите на красивите бели жени са нещо, с което съм свикнал още от първия си ден в колежа.

— Така е, така е — кимна замислено старицата. Веждите й въпросително се повдигнаха и тя докосна внука си по коляното. — Може би тази е по-различна?

— Не — увери я той с горчивина в гласа, — тази бяла хубавица е точно като всички останали.

 

 

Още по обяд на този първи ден в Уинд Ривър Даян разбра, че Звездоброеца нарочно я отбягва. Знаеше, че не го прави заради нея, а заради себе си. Той не се притесняваше за нея, не това беше причината. Това нямаше нищо общо с уважението, доброто възпитание, или желанието да я предпази, дори и от самия себе си.

Не.

Правеше го заради неоспоримото, силно физическо привличане, което съществуваше между двамата. С ирония Даян разбра, че ако Звездоброеца беше по-малко привързан към нея, досега вече, може би, щяха да са се любили. Такова заключение бе малко нелогично на пръв поглед, но бе абсолютно вярно. Причината да го осъзнае бе, че тя се чувстваше по абсолютно същия начин. Взаимното им привличане бе толкова мощно, толкова изгарящо, че нямаше да бъдат в безопасност, ако останеха сами двамата.

Така че Даян му бе благодарна за очевидното му решение да стои далеч от нея. Поне й се искаше да си вярва, че му е благодарна. Но, след като прекара цели два дни в Уинд Ривър без нито веднъж да види стройната му, властна фигура да я наближава, или да зърне прекрасните му, черни очи, или да чуе дълбокият му, вълнуващ глас, Даян със съжаление разбра, че той много й липсва.

Опитите й да не мисли за него бяха безнадеждни, тъй като Златна звезда не говореше почти за нищо друго. От бъбривата старица Даян научи, че Звездоброеца е заминал за карлайлското училище за индианци в далечната Пенсилвания още тринайсет годишен. Там се бе научил да говори английски.

— Внук ми знае три езика — каза тя на Даян, сияеща от гордост. — Говори родния си шошони, английски и испански, и всичките съвсем свободно. Той е много учен човек.

— Сигурна съм, че е така.

— И много търпелив! — безгрижният, детски смях отново се изля от устните на Златна звезда. — Той ме учи да говоря английски, а пък на мен главата нали ми е дебела — чукна тя със старчески показалец челото си. — Не мога да уча бързо, ама той нито веднъж не ми повиши тон — индианката замечтано въздъхна. — Такова сладко малко момче беше. Толкова мило…

Без да я разпитва, Даян научи от Златна звезда, че бащата на Звездоброеца е бил велик военновременен вожд. Вождът Червената лисица и племето му шошони живели на територията на Невада.

— Едно лято вождът дойде да види роднините си в Уинд Ривър — старицата замълча, усмихната при спомена и бляскавите й, черни очи се скриха под пластовете набръчкана кожа. — Вождът беше на трийсет години, много привлекателен, много силен и нямаше още жена. Така че всички девици от селото го наобиколиха и жужаха около него, като пчели около сладък прашец — очите й се отвориха и тя погледна Даян. — Но вождът Червената лисица видя скромната, красива, шестнайсетгодишна Дъщеря на звездите — скъпото ми, единствено дете — и веднага се влюби в нея. Не мина и седмица и двамата се ожениха и вождът я отведе в своето село в Невада.

От усмивката й не остана и следа, когато продължи и разказа на Даян как, когато Звездоброеца бил само на три годинки, вождът Червената лисица попаднал в засада и бил убит от омразните апахи. Опечалената Дъщеря на звездите довела сина си обратно в Уинд Ривър. Макар че била само на двайсет и две, когато загубила мъжа си, Дъщеря на звездите никога не се омъжила повторно. Когато Звездоброеца бил здраво, пъргаво момченце на десет години, Дъщеря на звездите се разболяла и починала от треска.

Даян жадно поглъщаше разказа й очарована, жадуваше да разкрие частица от тъмната мистерия, която се наричаше Звездоброеца. Не беше изненадана, когато Златна звезда й каза, че внукът й получил толкова високи бележки в Карлайл, че още шестнайсет годишен бил приет в Минния институт в Колорадо и на двайсет години вече имал научна степен по геология.

— Моят внук е много умен — отново отбеляза старицата — прекрасен човек.

Даян инстинктивно разбра, че единственият начин да научи колкото се може повече за загадъчния Звездоброец бе да остави баба му да говори за него, а тя не се нуждаеше от подканяне. Така че Даян положи усилие да сдържа нетърпението си, когато старицата внезапно млъкнеше или изпуснеше нишката на мисълта си, или прескачаше от минало на настояще и обратно и оставяше младата жена в очакване на обяснението, което така й не идваше.

Но Даян не можа да се сдържи да не зададе един въпрос.

— Златна звезда, когато със Звездоброеца пристигнахме в Уинд Ривър ти попита дали не съм от Невада. Защо си мислила, че съм оттам?

Проницателните черни очи я пронизаха.

— Тогава не знаех обстоятелствата около вашата среща. Мислех си… надявах се да си… в Невада е домът на моя внук.

— О, нима? Той живее там с роднините на баща си?

Златна звезда поклати глава отрицателно.

— Цялото племе на вожда Червената лисица се преселиха в Голямата тайна — почти веднага тя самодоволно заяви: — Моят внук притежава голяма, хубава къща в Невада. Той е много богат човек.

— Нима? — отвърна Даян, прикривайки недоверието си. Тя доста се съмняваше, че Звездоброеца може да е богат. Какво ли е това странно разбиране за богатство, което го бе накарало да тръгне сам из пустошта на Колорадо, само по кожена препаска и мокасини? Изчака, като си мислеше, че Златна звезда ще продължи да се хвали и ще разкаже нещо повече за къщата му в Невада или за това как е спечелил парите си.

Но старицата не продължи.

Отвлечена от други мисли, които завладяха съзнанието й, Златна звезда напълно забрави, че бе започнала да говори за къщата на Звездоброеца в Невада. Върна се на момента, когато като млад юноша, едва навършил шестнайсет, той бе заминал за колежа.

— … имаше най-прекрасните черни плитки — продължи тя усмихната — като от коприна — внезапно пелена покри лицето й и изражението й стана хладно. Обърна бляскавите си, черни очи към Даян и каза: — Знаеш ли какво се случило с внук ми още на първия ден, когато изкачвал стъпалата на Минния институт в Колорадо?

— Не, Златна звезда. Какво е станало?

Долната устна на старицата затрепери и очите й се изпълниха с омраза.

— Банда бели момчета повалили Звездоброеца на земята и отрязали прекрасните му черни плитки.

Изразителните вежди на Даян се сключиха над теменужените й очи, които сега потъмняха в лилаво.

— Не! — възкликна тя ужасено. — Звездоброеца ти е казал, че те са отрязали…

— Виждам, че не знаеш нищо за гордостта на внука ми — нетърпеливо я прекъсна Златна звезда. — Не той ми каза. Той никога не би ми казал такова нещо!

 

 

Трети ден в Уинд Ривър

Сутринта Даян и Златна звезда слязоха до реката. Даян изми дългата си, гарвановочерна коса и я изсуши на слънцето, докато старата индианка говореше за отдавна отминали дни, за безгрижните, щастливи лета, когато тя самата е била млада и красива. За дългите, студени зими, когато няколко приятелски настроени племена правеха общ, голям лагер край някой поток и той се превръщаше в място на постоянна почивка, радостни вълнения и изобилни гощавки.

Но, независимо за какво започваше да говори старицата, разказите й неизменно се насочваха към Звездоброеца. Звездоброеца, като бебе, повито до брадичката, се взира любопитно във всичко наоколо иззад гърба на майка си. Звездоброеца като малко момче, което се учи да проследява дири и да лови животни — основните задължения на истинския мъж. Звездоброеца, който се учи на различни умения, на издръжливост и смелост. И най-важното от всички — умението да издържиш на болката, както физическа, така и душевна.

Кикотейки се, Златна звезда разказа как младия, но с пъргав ум Звездоброец се учил да играе на комар с възрастните воини, които прекарвали свободното си време в игра с шанса, и как още само единадесетгодишен спечелил едно ценно пони. Не спирайки да се усмихва, тя каза как красивите девици взели да го заглеждат още когато бил на дванайсет.

Шумната въздишка на Златна звезда изпълни тишината на утрото, когато продължи:

— Лятото на петнайсетата си година Звездоброеца се върна вкъщи от Карлайл. Беше висок и силен, какъвто е сега и красив по начин, който само много младите и много невинните притежават — замълча сконфузено и наведе глава. — Внукът ми загуби доста от своята невинност това лято — набързо отбеляза, че той никога не се е държал непочтително, с което и да е от красивите, неомъжени момичета в селото. Той бе отлично възпитан! Дори никога не останал насаме с някоя девица.

Даян се изкушаваше да попита как е могъл да загуби невинността си, ако не му е било позволено да остава насаме и да ухажва младите момичета. Не посмя да попита. Но не се и наложи.

Внезапно Златна звезда стана учудващо пряма.

— В селото живееше една самотна жена, два пъти вдовица. Беше от племето на сиуксите по рождение, висока, стройна и една от най-красивите жени, които съм виждала през живота си. Казваше се Летен дъжд. Живееше затворено и не обръщаше внимание на клюките, които се носеха за нея.

Златна звезда замълча и затвори очи. Даян, която умираше да чуе още, се изкушаваше да я побутне. Сдържайки дъха си, Даян чакаше, като се надяваше, че старицата няма да забрави за какво е говорила.

Тънките, като хартия клепачи останаха спуснати над очите, когато Златна звезда продължи:

— Летен дъжд беше на двайсет и седем. Дванайсет години по-голяма от Звездоброеца и знаеше много неща — отново спря.

— Знаеше много неща? — подсказа Даян.

— Жената на сиуксите заведе Звездоброеца в колибата си още на първата вечер след завръщането му. Оттогава те всяка нощ бяха заедно в дома й — старицата отвори очи. — Летен дъжд се влюби в него и искаше да го направи свой трети съпруг.

— Когато е бил само на петнайсет? — Даян направи изумена гримаса.

— И тогава. И после, когато стана мъж. Дори и сега.

— Летен дъжд още ли живее тук в Уинд Ривър? — Даян внезапно бе пронизана от остра ревност.

Златна звезда кимна:

— Жената на сиуксите живее сама в същата колиба, където Звездоброеца толкова бързо възмъжа през онова лято.

Даян с мъка преглътна.

— Ами, дали те… дали Звездоброеца… искам да кажа… — думите замряха на устните й.

Старицата присви хилавите си рамене.

— Кой знае?

Даян си каза, че това не я засяга. Изобщо не й пука дали Звездоброеца е отишъл право при Летен дъжд и живее в колибата й още от деня, в който пристигнаха в Уинд Ривър. Ако прекарваше дните и нощите си в леглото на една четиридесет и седем годишна жена, това само доказваше по безспорен начин какво свръхпохотливо животно е той! Мисълта, че стройния, мургав Звездоброец се люби с една застаряваща, непривлекателна, сивокоса жена, я отврати.

Тя премигна объркано, после присви теменужените си очи с неприязън, когато, на път към колибата, Златна звезда й посочи една стройна, доста привлекателна жена, с копринена черна коса, падаща под кръста, и пищни форми, която се смееше лъчезарно в слънчевия следобед.

— Летен дъжд — каза старицата.

На Даян й прилоша.

Тя бързо поклати глава отрицателно, когато Златна звезда я попита дали иска да се запознае с жената на сиуксите. През целия следобед Даян се вайка, като се чудеше как може една толкова възрастна жена да изглежда така млада. Сега беше твърде лесно да си представи Звездоброеца и Летен дъжд заедно и Даян бе измъчвана от виденията на красивата сиукска жена и хубавия мъж на шошоните.

Неспокойна и разтревожена, Даян остави Златна звезда на следобедната й дрямка и излезе да се разходи в жегата навън. Не беше тръгнала на определено място. В далечината, на откритото квадратно площадче до сградите на агентите по индианските въпроси, забеляза малка тълпа хора. В групата имаше и жени, които се смееха и бъбреха, така че Даян тръгна натам да разбере какво става.

Когато наближи на десетина метра, видя, че няколко мъже се състезаваха в хвърляне на томахавка. Голяма мишена бе начертана върху една от стените на постройките. Повечето от участниците вече бяха направили своите опити. Висок, строен мъж пристъпи на позиция, за да хвърля и сърцето на Даян прескочи един удар, после стремглаво запрепуска в гърдите й.

Звездоброеца стоеше пред прехласнатата тълпа и стискаше острата томахавка в дясната си ръка. Беше обут в белоснежни легинси, които прилепваха по стройните му крака, като втора кожа. Голият му торс бе силно наклонен назад, дългите, мускулести ръце бяха намазани с масло и лъщяха на слънчевата светлина, като бронзова коприна. Гарвановочерната му коса, пронизана от сребърни нишки, бе сплетена на две лъскави плитки, завързани в краищата с ленти от бяла кожа, които се спускаха по раменете му. Широката, сребърна гривна проблясваше на дясната му китка.

Всички очи бяха приковани в стройния, величествен мъж, когато той вдигна томахавката и със страшна сила и прецизна точност я закова точно в средата на мишената. Докато възхитената тълпа, сред която беше и Летен дъжд, бурно го аплодираше и скандираше името му, той стоеше изправен и величествен, като Бог под ослепителната светлина на слънцето. Даян бе така омагьосана от мъжествената му красота, че изпита нещо като преклонение, като че ли трябваше да падне на колене пред това висше същество.

Когато отново можеше да диша, да мисли и да се движи, тя се извърна и забърза обратно. Но образът му не излизаше от съзнанието й. Целият следобед, а и после с настъпването на вечерта, тя продължаваше да вижда в ума си голите му, блестящи гърди, стройните крака в белите кожени легинси, сигурната, опитна ръка, която здраво стискаше острата томахавка.

Колкото повече мислеше за Звездоброеца, толкова по-земен й се струваше той и загадъчният му, възвишен ореол изчезваше. Той не беше недостижим, величествен Бог. Той бе хубав и достъпен мъж.

— Ще се поразходя малко — небрежно подхвърли Даян на Златна звезда на свечеряване.

Обиколи селото, за да намери Звездоброеца, но не можа. Но почувства голямо облекчение, когато забеляза Летен дъжд да говори с няколко други жени пред сградата на агентите.

Даян се обърна и се насочи право към колибата на Звездоброеца. Никога не бе ходила там, но знаеше къде се намира. Бързаше, нетърпелива да стигна там колкото се може по-бързо и да го види. Последните пастелни отсенки на светлината се скриха зад върховете на Уинд Ривър, когато тя стигна до колибата му. Спря се пред спуснатото чергило на входа.

Не го извика. Страхуваше се, че той няма да я покани вътре. А тя трябваше да го види. Надигна края на чергилото, шмугна се вътре и отново го пусна зад себе си. Слаб огън проблясваше в средата на колибата.

Звездоброеца лежеше изпънат на постелята си от кожи, подпъхнал ръце под главата си. Все още беше в белите кожени легинси. Гладките му, бронзови гърди още лъщяха от маслото. Гарвановочерната му коса беше разделена на плитки, завързани с белите кожени лентички.

Той бавно извърна глава и я погледна. В черните му очи проблясваше странното, неспокойно изражение, което Даян бе виждала и преди. Едновременно заплашително и уязвимо. Комбинацията беше изключително въздействаща.

Звездоброеца гледаше невероятно красивата млада жена, която стоеше до входа и се взираше в него. Бялата памучна блуза се бе смъкнала от едното изящно изваяно рамо. Гарвановочерната й коса проблясваше на светлината на огъня. Той знаеше точно какво мисли тя в момента. Тя просто изгаряше от любопитство, точно като всички останали бели жени, които бе познавал. Тя се чудеше какво ли е да прави любов с един намазан с масло дивак, който мята брадви.

Той я желаеше. Желаеше я толкова силно, че направо се беше поболял от страст, но въпреки това се надяваше тя да го отблъсне. Да излъже очакванията му. Молеше се тя да каже не.

Гласът му бе спокоен, тих:

— Сега си върви. Красавице. Ти все още не знаеш кой съм аз. Върни се при Златна звезда. Тук с мен не си в безопасност тази нощ.

Даян почувства, че коленете й отмаляват. Сърцето й пулсираше в гърлото. Беше непростимо, беше глупаво, не беше редно, но тя не можеше да устои на привличането на този загадъчен мъж.

— И какво, ако не искам да бъда в безопасност тази нощ? — нервно попита тя.

— Тогава ела тук.