Нан Райън
Под знака на звездите (22)

Глава 21

Мъника Джоунс всмукна дълбоко за последен път от висящата между устните му цигара, преди да я захвърли в тъмнината. Свали зацапаната от пот шапка „Стетсън“ от главата си, приглади непохватно с ръка късата си кестенява коса, пъхна свирката със сребърната верижка в пазвата на бялата си западняшка риза и заизкачва стръмните каменни стъпала на Мемориалната болница на Солт Лейк Сити.

Мина през масивната двойна порта, прекоси празната чакалня и тръгна по един широк, смълчан коридор. В средата на залата, точно срещу него, една семпла, но приятна на вид женица, кльощава почти колкото него самия, седеше зад малко, дървено бюро. Носеше бяла касинка и униформата на медицинска сестра. Погледна нагоре в момента, в който Мъника се опита да мине на пръсти покрай нея.

— Хей, чакай… стой — гласът й бе тъничък, като самата й фигура. Изправи се и попита: — Къде си мислиш, че отиваш, каубой?

Мъника се спря, ухили се тъпо и отвърна:

— Аз само да отскоча да видя един приятел.

— Съжалявам, господине, но в този късен час не се допускат посетители — каза сестра Мичел, като бутна назад стола си и заобиколи бюрото. — Боже мой, та не виждате ли, че е почти полунощ? Опасявам се, че ще се наложи да дойдете утре, когато са часовете за посещение.

— Утре той може и да не е вече тук — рече Мъника като нервно мачкаше шапката в ръцете си и престъпваше от крак на крак. — Трябва да го видя сега.

— Е, след като утре ще се прибира вкъщи, тогава бихте могли…

— Мадам, аз не казах, че ще се прибира вкъщи — погледна право в светлите й очи.

— О, така ли… — сестра Мичел кимна разбиращо. Острият й, писклив глас се смекчи и стана по-тих. — Кого сте дошли да видите?

— Името му е Стари очи. Един възрастен индианец от племето юте, който…

— Да, знам пациента. Приехме го вчера сутринта, нали? — тя механично погледна надолу по коридора към стаята на Стари очи. — Горкият старец е още в кома… — поклати глава. — Няма и да разбере, че сте тук.

Продължавайки да мачка „Стетсъна“, Мъника попита:

— Откъде знаете, че няма да разбере?

— Ами, защото… докторът каза… пациентът не отговаря на… на… — сестрата млъкна, внимателно се огледа наоколо и прошепна: — Не виждам нищо лошо в това да ви пусна да видите приятеля си, но трябва да ви предупредя, че ако останете след полунощ, това ще е на ваша отговорност — отново се огледа наоколо, пристъпи още по-близо към него и промърмори изпод дланта си: — Тогава сестра Спенсър застъпва на дежурство — многозначително повдигна вежди.

Мъника се усмихна стеснително, благодари на услужливата сестра Мичел за предупреждението и тръгна на пръсти по дългия, смълчан коридор. Пред вратата на стаята се поспря, пое дълбоко въздух и влезе.

Една самотна лампа гореше върху малката бяла масичка в далечния край на стаята. Меката светлина хвърляше загадъчни сенки върху тавана, стените и неподвижната, сякаш безжизнена фигура на мъжа в леглото.

Мъника пусна шапката си върху един неудобен на вид стол с права облегалка и пристъпи към леглото на болния си приятел. Широкото, грубо лице на Стари очи беше толкова посивяло и изпито, че едва се познаваше. Бялата му като сняг коса се стелеше на сплъстени, потни кичури върху възглавницата, а масивното му, набито тяло се бе смалило.

Мъника с тъга изгледа тежките, голи ръце, които лежаха безжизнени върху белите чаршафи. Ръцете, които бяха запазили жилавостта и твърдостта на силните си мускули дълго след като Стари очи бе преминал разцвета си, сега бяха слабите, безполезни ръце на един безпомощен старец. Месата висяха отпуснати на костите, масивните длани бяха набръчкани и на петна от възрастта.

Налегна го дълбока тъга. Мъника внимателно пое една от дланите на стареца и я притисна в своите. Буца заседна на гърлото му, когато се обърна към лежащия в безсъзнание.

— Стари очи, стари приятелю, аз съм. Мъника. Върнах се веднага, щом успях да се измъкна — гледаше в лицето на индианеца и говореше. — Реших, че ще искаш да научиш как се развиха нещата — преглътна отново. — Виж, няма да седна да те лъжа, че всичко завърши успешно…

Кльощавият дресьор на животни седеше край леглото на умиращия индианец и му разказваше новините. Каза му как бе протекъл парада и откриването на представлението в Солт Лейк Сити същия следобед. Как всичко бе минало според предварителната програма. Каза му, че Полковника бе обмислял да отложи целия ангажимент на трупата, но мисис Бюканън го бе убедила, че не бива да разочароват почитателите си и трябва да продължат.

Мъника седеше в среднощната тишина и бъбреше на изпадналия в безсъзнание индианец за съвсем незначителните неща от всекидневието, като кой спечели състезанието по шах, докато той, големият майстор отсъствал. Каза му кой от Коравите ездачи е спечелил най-много пари от залагания на турнира по тенис на маса, който винаги се провеждаше между представленията. Каза му и последните клюки, че приятният млад мексикански чарос ухажва малката Сю Краудог, дъщерята на стария Уилям Краудог.

Мъника продължи да говори и говори всичко, което му хрумнеше, стига да не бе нещо, което би могло да разтревожи по някакъв начин болния. Нямаше никаква представа дали стареца можеше да го чуе, или не, но просто в случай, че го чуваше, той продължи да приказва спокойно за приятни и леки неща. Каза му как Кейт Тексас бе уцелила подред всичките петдесет стъклени топки на вечерното представление, как е изглеждала страшно красива в светлината на прожекторите с накъдрената си кестенява коса и начервените си страни. Усмихна се и си призна, че се е изкушавал да пристъпи към нея и да я целуне по лъчезарните устни.

— Разбира се, не го направих — каза му. — Кейт щеше да ме натупа здравата, ако бях опитал — ухили се, поклати глава и бръкна в предния си джоб за цигара. — Каква жена! Каква жена!

Мъника вдигна шапката си от стола и седна. Просто седеше там, гледаше стария си приятел и пушеше цигара от цигара, припомняйки си всичките тези щастливи години, които бяха прекарали заедно със стария индианец в групата.

Когато се разсъмна, Мъника Джоунс все още седеше там, изтощен и притеснен. Отново застана край леглото на Стари очи, когато септемврийското слънце започна да залива единствения, висок прозорец на болничната стая. Сега вече не говореше, а слушаше.

Устните на Стари очи се мърдаха, той се мъчеше да проговори. Мъника улови ръката му и се наклони над него, като правеше всичко възможно да разбере шепота на стария индианец.

— Тук съм, приятелю — увери го Джоунс с тих, успокояващ глас. — Слушам те. Кажи ми какво искаш и аз ще го изпълня за теб.

Притиснатата в дланите на Мъника ръка на индианеца леко се раздвижи. Джоунс веднага отпусна хватката на пръстите си.

— Какво има, Стари очи?

Индианецът бавно издърпа ръката си от неговата. Едва-едва я повдигна и потупа бялата риза на Мъника.

Слабите, треперещи пръсти като че ли търсеха нещо, докато пробягнаха по кокалестите, тесни гърди на Джоунс.

— Не мога да разбера какво искаш, стари приятелю — каза Мъника. — Съжалявам, но… аз не…

Немощните пръсти бавно пропълзяха нагоре към отворената яка на ризата му, докоснаха сребърната верижка и здраво се сключиха около нея. Мъника се усмихна и бързо издърпа сребърната свирка навън. Стари очи продължи да мърмори нещо неразбрано и така сграбчи верижката, като че ли никога вече нямаше да я пусне.

— Да — каза звероукротителят — да, стари приятелю. Сега знаеш, че съм аз, Мъника. Тук съм, няма да те оставя. Чуваш ме, нали?

— Разбира се, че не ви чува! — прогърмя силен, женски глас зад гърба му. Мъника рязко погледна назад през рамо. Едра, яка медицинска сестра с властно изражение изпълваше рамката на вратата. — Какво правите тук? — изстреля тя раздразнено.

— Бдя над приятеля се — отвърна Мъника Джоунс решително.

— Нямате право да бъдете тук по това време! — погледна покрай него към Стари очи. — Старият индианец почти е хвърлил топа, само си губите времето. Махайте се оттук.

Стари очи моментално престана да мърмори, лицето му се смръщи и ръката му пусна верижката и падна на леглото.

Ужасен, че един от тези така наречени „ангели на милосърдието“ може да бъде толкова груб и безсърдечен, побеснелият от гняв Мъник излезе от кожата си за пръв път от двайсет години насам. Понеже все пак си беше Мъника, той не се разкрещя и не вдигна патърдия. Нито взе да псува, да обижда или да вдига на главата си половината болница.

Кльощавото малко човече просто впи поглед в очите на едрата, безчувствена медицинска сестра и студено произнесе:

— Няма да мръдна оттук. Ти изчезвай — слабичкото му тяло се тресеше от ярост, очите му гледаха убийствено.

Стресната медицинска сестра объркано каза:

— Нямаш право да ми говориш така! Мястото ти не е тук.

— Ти си тази, чието място не е тук, така че изчезвай — гласът на Мъника бе с толкова студен и заповеден тон, че едрото, свикнало да командва женище, потръпна и направи крачка назад. — Иска се много повече от една бяла престилка, за да бъдеш медицинска сестра — рече Джоунс, отпрати я с жест и отново се обърна към леглото.

— Ама, аз никога досега не съм била обиждана така в живота си…

— Махай се. Веднага! Не ме интересува къде ще отидеш, стига да не ми се мяркаш пред очите.

Побесняла от яд, едрата, яка жена се обърна, излезе от стаята и се отдалечи, като си мърмореше под нос. Дори не забеляза другата едра и яка жена, която стоеше точно пред вратата.

Кейт Тексас бе дошла точно навреме, за да чуе цялата размяна на реплики между Мъника и медицинската сестра. Тя не бе имала намерение да подслушва, но се бе спряла и заслушала в спора, почти толкова учудена от държането на Джоунс, колкото бе и оттеглилата се медицинска сестра.

Не беше си и представяла, че кльощавият звероукротител може да прояви такъв характер. Така да заповядва. Винаги бе мислила, че Мъника е приятен, мил и умен човек, едно добре дресирано кученце, което изпълнява поръчките й и й помага в нейния номер.

Кейт Тексас се развълнува като ученичка. Никога не бе виждала Мъника в такава светлина, в каквато се бе представил току-що. Колко различен бе той, колко интригуващ.

Колко мъжествен.

Кейт приглади полите си и потупа къдравата си, кестенява коса. Пощипна месестите си бузки и прехапа устни. Почувства се развълнувана и възбудена по женски, просто от самото присъствие на такъв истински мъж.

Пристъпи в стаята. Джоунс бе с гръб към нея, надвесен над леглото на Стари очи.

— Мъник — нежно го повика Кейт.

Той се обърна да я погледне и тя видя още една от неговите черти, които не бе виждала досега. Очите му бяха плувнали в сълзи. Слабото му лице се бе свило от мъка. Като че ли голямото му, добро сърце щеше да се пръсне.

— О, Мъник, недей… недей… — изгука Кейт и тръгна към него.

Пълничките й ръце се разтвориха широко.