Нан Райън
Под знака на звездите (34)

Глава 33

Мургавият профил на Звездоброеца някак странно подхождаше на мрачния фон на червените гори в далечината. В идеалната рамка на прозореца острите черти на лицето му изглеждаха сякаш изваяни от камък, като далечната гора от гигантски секвои.

Като се преструваше на задрямала, Даян мълчаливо наблюдаваше изсечените контури на красивото му лице. По време на дългото пътуване с влака той бе останал все така далечен и недостижим. Непрекъснато бе седял на мястото до нея — толкова близо, че можеше да го докосне ако протегне ръка. През целия път, от планините на Уайоминг през насечената от каньони Юта и сега във високопланинската пустош на Невада.

И през всичкото това време — през безбройните часове на хладните сутрини и слънчеви горещи следобеди и тъмни, звездни нощи — Звездоброеца се бе държал учтиво, но дистанцирано. Слушаше внимателно, но безучастно. Бе учтив, но хладен.

Бе така близо и същевременно толкова далеч — като звезда.

Даян си спомни за съвета на Златна звезда. Когато бе попитала старата индианка как да накара Звездоброеца да промени решението си, Златна звезда бе намигнала дяволито и й бе отвърнала: „Ами, така както жените винаги са го правили“ и в очите й танцуваха игриви пламъчета.

Даян много добре знаеше какво има предвид Златна звезда. Мъдрата старица бе разбрала, че единственият шанс на Даян е първо да накара Звездоброеца силно да я желае. Да го накара така силно да копнее за нея, че да не може да устои на изкушението да я сграбчи в прегръдката си. И когато щеше да бъде вече в ръцете му, когато гардът му щеше да бъде свален, може би тогава щеше да й бъде лесно да го убеди, че наистина го обича.

Обзе я ужасното чувство, че се е провалила. Нямаше да има така желаната възможност.

Редките храсталаци, които изпъстряха пустошта, отдавна бяха останали назад. Сега бяха далеч навътре в Сиера. Преди половин час бе спрял поройният следобеден дъжд. Слънцето отново светеше в чистото синьо небе. Но понеже бяха доста нависоко, въздухът беше разреден и хладен. Борове растяха току до релсите. Локомотивът и няколко от вагоните се губеха напред зад един планински завой.

Наближаваха крайната си цел. Времето, което й оставаше със Звездоброеца, бързо намаляваше. Дали пък не беше вече свършило? Не беше ли гарата точно там, зад този завой? Нима оставаха само няколко ценни минути преди…

Влакът внезапно се разтресе. Скърцащият звук на тежките колелета, които стържеха по стоманените релси, бе направо оглушителен. Учудени пътници наскачаха от местата си и се заоглеждаха объркано. Избухна канонада от нервни гласове.

Даян се изправи, бързо погледна през прозореца и видя далеч напред някакви мъже, които бясно размахваха ръце. Учудена, тя погледна Звездоброеца въпросително. Той сви рамене, но стана от мястото си и пристъпи край нея точно когато влакът спря с едно последно изскърцване.

— Стой тук — нареди й той и се отдалечи по тясната пътечка.

Тя бързо се покачи на опразненото от него място, отвори прозореца и се надвеси навън. Видя Звездоброеца, който, без да бърза, се отдалечаваше покрай спрелия влак със съвсем спокойна крачка. И други любопитни пътници се изсипаха от вагона и тръгнаха с него към началото на влака.

Само след минути Даян видя Звездоброеца да се връща обратно. Двама по-нисички пътници вървяха от двете му страни и оживено бъбреха. Сравнен с тях, той изглеждаше напълно спокоен. Качи се във вагона, премина по пътека и се отпусна на мястото си до нея.

— Свличане на скали — каза спокойно. — Гръмотевиците са разместили някои от големите канари в основата на високите скали. Свлекли са се точно върху линията. Като че ли е станало преди малко.

— Значи сме имали голям късмет, че не ни затрупаха.

— Да, голям късмет — каза той, но от тона му въобще не личеше да го мисли. — Една-две от тези канари са големи колкото този вагон и сигурно тежат по няколко тона всяка.

— Боже мой, какъв ужас — възкликна тя.

После се сети, че ако скали от по няколко тона покриват линията, влакът нямаше да може да продължи. Как щяха да стигнат гарата? Може би затова Звездоброеца бе започнал да се мръщи.

— Колко дълго ще можеш да издържиш на вървене? — изненада я въпросът му.

— Не съм много сигурна. Колко далеч сме от…

— Прекалено далеч — отвърна той и поклати мургавата си глава.

— Тогава защо ме питаш?

Той въздъхна.

— Няма да могат да разчистят линията, преди да съмне. Може и да намерим някой да ни откара до града с файтон, но от това няма да има никаква полза.

— Защо да няма?

— Защото пак няма да можеш да напуснеш Вирджиния Сити, преди да разчистят линията и влакът да стигне дотам.

Без да сваля очи от красивото му лице, Даян попита:

— Какво ще правим тогава? Ще останем във влака ли?

— Изглеждаш бледа и уморена — отвърна той. — Нуждаеш се от добра почивка през нощта. Къщата ми не е далеч оттук. Най-много на пет мили. Ако мислиш, че ще можеш да вървиш толкова, можем да останем там и…

— О, да! — Даян едва сдържаше вълнението си. — Нека да направим така. Хайде да прекараме нощта у вас. Мисля… сигурна съм, че ще мога да вървя пет мили — бе получила отсрочка! Още един шанс! О, благодаря ти, Боже, благодаря ти!

— Хайде да вървим — каза той, като едва прикриваше раздразнението си.

Ако Даян се радваше на неочакваното забавяне, то Звездоброеца изобщо не се радваше. Бе страдал всяка секунда от дългото пътуване с нея до себе си. Бе стискал зъби всеки път, когато красивата й главица морно се бе отпускала върху рамото му. Бе се старал, доколкото му бе възможно, да не поглежда към прекрасното й бледо лице и стройното й елегантно тяло. Бе разбрал, че и най-невинните разговори са опасни, затова упорито бе мълчал. Самият й глас, когато споменаваше името му — истинското му име, Звездоброеца, вместо Звяр — караше сърцето му да тръпне.

И точно, когато си бе помислил, че мъченията най-после ще свършат, проклетото свличане бе спряло влака. Боже, та ако скалите се бяха задържали на местата си само още някакви си десет минути и влакът щеше безпрепятствено да е преминал. И тогава, след по-малко от час, той щеше да стои на гарата на Вирджиния Сити и да наблюдава отдалечаващия се влак. Влакът, който веднъж завинаги я отнася далеч от очите му. Далеч от мислите му.

Далеч от сърцето му.

Да го вземат дяволите скапания му късмет!

Бяха извървели две мили и Даян вече се задъхваше и сърцето й биеше бързо. Не беше лесно да се върви в планината. Катереха се и се спускаха по неравния терен, въздухът беше толкова разреден, че дробовете й щяха да се пръснат.

— Добре ли си? — Звездоброеца се обърна да я погледне, докато тя се изкачваше по една стръмна скала.

— Да… добре съм — увери го тя, макар да чувстваше, че не може да направи и крачка повече. — Добре съм.

Проклинайки го на ум за дългата му крачка, която не й позволяваше да го настигне, тя го следваше по осеяните с камънаци склонове и през гъстите гори от ароматни ели и високи борове. Освен това, той бе обут в панталони и ботуши, докато тя бе в бялата си блуза и полата и носеше само тънки, кожени мокасини.

Помагаше си с ръцете, за да се катери нагоре или да се опре на някое дърво. Видя Звездоброеца да спира на върха. С усилие успя да се добере горе до него. Той посочи напред, където отвъд потъналата в зеленина долина се извисяваше скален планински масив. Даян напрегнато се взря в стръмния връх и за малко да пропусне самотната къща високо горе по южния склон на планината, която се сливаше със скалите, над които бе кацнала.

— Планината на Слънцето — каза Звездоброеца, посочвайки скалистия връх.

Даян също посочи с ръка, но тя посочи към странното жилище, залепено за склона на планината.

— Какво е това?

— Моят дом — спокойно отвърна Звездоброеца.

С ръка на хълбока си, за да притисне пронизващата я болка, Даян не сваляше очи от къщата на Стар. Лесно й бе да си представи големите порцеланови вани и чистите меки легла. Но, тя бе толкова уморена, че не бе сигурна дали ще издържи целият този път, първо спускането в долината и после изкачването по стръмния склон на планината.

Даян извърна глава, когато Звездоброеца се приближи, погледна я в очите и каза:

— Няма да издържиш дотам, нали?

— Разбира се, че мога да издържа, аз…

Тя млъкна, когато той я вдигна в мощните си ръце и я понесе надолу по хълма, като да бе по-лека и от перце.

Даян въздъхна облекчено, обви ръце около врата му и каза:

— Благодаря ти, Стар.

— Няма нищо, Даян.

Тя се усмихна, уверена, че той може напълно безопасно да я пренесе чак горе до планинския си дом. Внимателно положи глава върху рамото му и му бе благодарна, че не възрази. Затвори очи за няколко минути и се отпусна. Когато ги отвори отново, вече бяха пресекли долината и бързо се изкачваха по южния склон на стръмната планина на Слънцето.

Домът на Стар за момент изчезна от поглед. Изкачиха се още по-нависоко и Даян отново зърна измазаните стени на къщата над тях. Бе кацнала там, в самотното си великолепие изглеждаше толкова закътана и скрита, като че ли бе единствена в целия свят.

Даян тъкмо се канеше да изрече на глас мислите си, когато вниманието й бе привлечено от голямата охранена котка, изправена върху тясна издатина в скалите само на няколко метра от тях. Отначало се изплаши, но веднага се успокои, щом забеляза ромбоидното очертание върху гърлото на пумата. Не можеше да повярва на очите си. Това бе същата пума. Бе дошла чак тук, в Невада. Бе ги следвала през целия път от Уинд Ривър.

Даян премигна учудено, когато една по-малка, дори по-красива пума се появи иззад дърветата и застана до огромния, планински лъв.

— Стар, виж! — възкликна тя. — Виж! Пумата. Следвала ни е още от Уайоминг и си е намерил другар.

Без да пуска Даян от ръцете си, Стар се извърна и погледна планинския лъв, който наведе огромната си глава и нежно побутна с муцуна по-малката пума.

— Това с него е женска — каза Стар. — Намерил си е другарка — Даян видя как очите на Стар станаха някак замислени, почти тъжни. Гласът му бе нисък и равен, когато тихо добави: — Казват, че понякога се свързват с женската за цял живот.

Даян мечтателно се усмихна.

Обгърна я блаженото чувство на щастие, докато, с нея на ръце, той измина остатъка от пътя.