Сюзън Донъл
Покахонтас (9)

Глава 8

Джеймстаун, 20 юни, 1607

Смит и Арчър пълзяха ниско между тръстиките и тревата до колене. Те напуснаха обсадения форт при зазоряване на лов за дивеч. Въпреки че беше краят на деня, жегата беше все още голяма. Тежкият влажен въздух гъмжеше от комари. И двамата пляскаха по лицата си, благодарни, че телата им са защитени от дрехи и броня. Металните поли, ризници и шлемове все още изгаряха телата им, но не толкова жестоко, отколкото когато слънцето беше високо. Независимо от това всеки носеше предпазливо мускета си. Над главите им небето беше все още металически синьо, полирано и блестящо като гигантско отражение върху броните им.

— Още един час и можем да тръгнем за форта. — Арчър отпусна тяло върху мочурливата земя.

Смит изсумтя. Чудеше се колко пасапеги дебнеха случай да насочат една от стрелите си в телата им. През всички години на война, която той води надлъж и нашир в равнините на Европа, никога не беше срещал такъв яростен враг. Без никакво предупреждение човек би бил направен на решето от стрели, преди да успее да зареди мускета си с барут, още по-малко да го убие. Бронята беше все пак някаква защита, ако човек не умреше от изнемощялост от жегата.

За стотен път Смит тихо изруга Едуард Мария Уингфийлд за липсата на предвидливост. Седмица след проваленото пиршество с елена пасапегите се върнаха — четиристотин силни мъже, за да щурмуват форта на колонизаторите. Трима от заселниците бяха убити, преди оръдието на кораба да се задейства. Воят и тътенът на оръдието по-скоро насочи туземците, вместо наистина да гръмне. Но поне две дузини англичани бяха убити или ранени. Оттогава заселниците бяха заклещени във форта. Невидими лъкове изстрелваха стрели пред портата, ако някой беше достатъчно глупав да излезе на дневна светлина. Беше постоянна война и по мнението на Смит — напълно ненужна. Ако бяха въведени предпазните мерки, които искаше, той беше сигурен, че положението щеше да е съвсем различно. Скръцна зъби от безсилие. Накрая оръдията бяха смъкнати на брега и поставени на трите кули на форта. „Но това не е победа — помисли Смит — да се доказваш с цената на продължаващата война“. А сега те се сблъскаха и с глада.

Това беше вторият опит на колонизаторите да ловуват. Първият път те не успяха, но днес уловиха шест диви зайци и четири пуйки. „Все още не е достатъчно“ — помисли Смит. Запасите на колонизаторите бяха застрашително намалели. Дори и царевицата щеше да стигне само за кратко време. Реколтата през тази година беше слаба и когато той посети Починс, научи, че за колонизаторите нямаше да се отдели много храна. Изръмжа, като се сети за месните храни, които му сервираха жените на Починс.

При първото излизане на лов и тримата ловци бяха ранени и останаха да лежат с изтичаща кръв под парещото слънце от ранна утрин до залез-слънце. Чак тогава беше безопасно да се довлекат ранените обратно във форта. Те бяха трима от неработещите, които изразиха желание за тази мисия. Смит трябваше да признае, че се държаха достатъчно храбро за положението си. „Повечето бяха добри стрелци, или поне казваха, че са такива.“

— Арчър, стъмва се — каза Смит. — Сега можем да преминем бавно през тревата към откритата ливада.

„Дяволски начин да се борим с врага — с влачещ се по мочурливата земя корем. Не можем да се изправим и да се бием като мъже. Но трябва да играем по тяхната свирка. Трябва да си набавим храна. Трябва да намерим начин да се сприятелим с тези туземци, така че те да ни помогнат при обработката на тази земя.“

Когато заблестяха първите вечерни звезди, двамата мъже се втурнаха във форта. Нетърпеливи ръце разтовариха дивеча от гърбовете им; ножовете бяха готови да го почистят.

— Колко души загубихме днес, докато засяваха царевица? — попита Смит.

— Том Казън, Уилиъм Танкърд и Ричард Саймън — отговори Госнолд.

— Те взеха ли всички предпазни мерки? — Уморено, Смит разкопча ризницата и смъкна полата си. Те паднаха с тракане на земята.

Госнолд си потърка веждата.

— Ние ги прикривахме с оръдията, заредени и готови да стрелят. Но нападението от засада беше много бързо. И тримата получиха стрели в гърлата си между шлемовете и ризниците.

Смит беше ужасно изморен. Сега пък трима мъже, убити от засада. „При това темпо всички ще сме мъртви преди декември. Този глупак Уингфийлд! Ако бяхме построили форта с поле вътре в него, досега можехме да засеем. Не можем да продължим да изпращаме мъже навън да почистват и засяват, и дори да ловуват. То е сигурна смърт. В безопасност сме само вътре във форта.“

— Госнолд, мислиш ли, че хората ще работят на полето през нощта? — попита Смит.

— Няма. Много са изплашени.

Арчър предложи вода на Смит. Той пи дълго и потрепери. Водата беше мръсна! Изруга. Хората не можеха да достигнат до чист извор. Проклетите туземци не атакуваха всеки ден, а точно когато заселниците спечелеха достатъчно доверие, за да напуснат форта. Тогава те изпращаха дъжд от стрели. Смит се доближи до близкия дънер и седна. Това не беше приключение, което ще му донесе печалба, както си беше представял, нито се радваше на славата, че ще основе колония в Новия свят, както предвиждаше, когато разписа. Ето ги тук, тикнати в средата на блато, невиждащи никакво злато, затворени в лошо построен форт, с враг извън стените, който може да атакува по всяко време — невидим, безшумен. „Имаме петдесет пъти повече барут от тях и не можем да го използваме. Те се стопяват във въздуха преди първия ни изстрел.“

Смит се огледа уморено към палисадите в сгъстяващата се тъма.

— Работиха ли пак днес мъжете по форта, Госнолд? Ако са работили, по-голямата част от палисадата щеше да бъде укрепена.

— Погрижихме се за това. Имаме други проблеми, Франсис Перкинс беше заловен, че краде храна. И по-лошо, някои от мъжете бяха заловени да разграбват гробове извън форта.

— За бога, Госнолд, какви гробове? Сега?

— От това, което разбрах, а само още един човек знае, двама мъже са се сприятелили с един туземец. Не знаем как е станало, но чрез тази връзка те откриха къде са гробовете на туземците. Освен това успяха да излязат невредими от форта. Не казахме на хората за това, защото искахме да разберем как са избягали и да ги уловим на място. Един от техните другари — работници ни каза за тях.

— А Пъркинс? Той не е работник, той не би трябвало да краде — каза Смит.

— Мъжете са гладни. Пъркинс сега е в ареста на „Годспийд“ — отговори Госнолд.

— Глупав негодник, не бива да се краде сега. Това ще покоси редиците ни бързо като треска. Има ли други болни днес? — попита Смит.

— Не, само петимата. Но при тази жега се страхувам, че ще станат повече.

— Какво смята да прави Уингфийлд по въпроса с кражбата? — запита Смит.

— Ядосан е. И за това дело той ще разпореди строго наказание, сигурен съм. Съветът ще има заседание сутринта. Сега ще донеса малко храна за теб и Арчър — каза Госнолд.

Смит наблюдаваше отдалечаването на Госнолд. „Добър човек е — помисли, — но преуморен и по-мършав с всеки изминал ден.“ Смит потърка очи. „Аз не мога да се преуморя. Тази ниска земя, тези комари напомнят много за Анатолия.“ Погледна към Арчър, отпуснал се тежко до едно дърво. „Никой от тези мъже не е издържал на истински трудности — напомни си той. — Пътуването по океана съвсем не беше леко, но поне имаше много храна и вода.“ Видя, че Госнолд стъпва тежко с две купи водниста овесена каша. Лоша храна, но по-добра от голи охлюви и листи. Той потупа Госнолд по ръката в знак на благодарност. Обядът утре ще бъде късче див заек или пуйка.

Бяха в Джеймстаун вече месец. През това време Смит беше върнат в съвета и между него и Уингфийлд се установи неловко примирие. Успехът на Смит при осъществяването на търговията с царевица с цар Починс принуди Уингфийлд да го включи при вземането на решения. Но Смит знаеше, че все още беше в изпитателен срок. С изключение на Госнолд хората в съвета продължаваха да подкрепят Уингфийлд.

Месецът разкри много неща за заселниците. Някои от джентълмените, свободните хора, бяха най-хладнокръвните под огъня и най-бързите доброволци за опасни задължения, но не и за ръчна работа. Останалите работеха толкова упорито, колкото може човек под слънце, много по-свирепо от това в Англия. А сега фортът беше почти завършен. Щеше да отнеме още доста време, за да бъдат завършени постройките вътре в него, но укреплението беше възможно най-здравото. Беше далеч от идеалното, но то издържа под дъжда от стрели. Туземците се отказаха да щурмуват форта.

През първите дни в Джеймстаун всекидневните посещения на Покахонтас и свитата й бяха светъл лъч. Тя идваше всяка сутрин, веднага след изгрев-слънце, с шест-седем от хората си и с жизненоважни подаръци — храна. Тя и другарите й се движеха тихо между работниците, като екзотични птици, любознателни и яркоцветни. Те разглеждаха всичко — лопата, делви и тигани, незареден мускет или пистолет. През няколко дни питаха за огледалото. Въртяха се пред него, като се смееха и се усмихваха, а после смело го връщаха на Смит.

Англичаните свикнаха с посещенията им. Враждебността им изчезна веднага щом узнаха, че Покахонтас е с царска кръв и дъщеря на Великия вожд, с когото всички искаха да се срещнат. Те я уважаваха така, както биха уважавали принцеса у дома й и бяха дълбоко благодарни за храната, която носеше. Дори изпаднаха в грешката да са самодоволно сигурни в редовните й посещения. Понякога работниците спираха, за да се опитат да разговарят с воините, които стояха тържествени и нащрек под съседно дърво.

Всеки ден Смит хващаше Покахонтас за ръка и я водеше до дънер, където седяха заедно и се учеха на повече думи. Той усети, че чака с нарастващо нетърпение посещенията им, и беше смаян, когато тя и свитата й изчезнаха така неочаквано, както се бяха появили в началото. Бедата беше двойна, защото бяха лишени и от царевицата, която тя винаги носеше със себе си. Той знаеше, че никой от хората на баща й няма да засегне една принцеса, така че тя да бъде наранена. Тя можеше да влиза и излиза от форта без пасапегите да й пречат. Но понеже реколтата беше много лоша, поухатаните свършваха царевицата, а тя смяташе, че не може да идва във форта с празни ръце.

Забавляваше го това, че му липсват питащите й очи, бързата интелигентност и нежните обноски. Тя беше властна млада жена и въпреки това в известна степен уязвима. Да, лесно беше да се разбере защо беше любимката на баща си. Смит откри, че често мисли за нея, и това го изненада. Тя по нищо не приличаше на другите жени, които беше познавал.

Лек вятър се появи, докато мъжете се приготвяха за нощта. Чуха се откъслечен смях, повишен глас. Случаен облак премина над новата луна, увеличаващ тъмнината. До всеки от форта достигаха приглушените звуци на гората — вик на бухал, писклив вик на малко животно, някакъв слаб неразбираем звук.

Най-тежко беше времето преди заспиване. Тогава усещането за голямата гора зад форта и невидимия враг вътре в нея изглеждаше непреодолимо. Едва късно през нощта напрежението в телата леко отслабваше и за успокоение всеки се заслушваше във вдъхващия увереност ромон на речната вода, която се плискаше ритмично в бреговата линия. Мирисът на водата и морето отзад съдържаха обещанието за връщане в Англия и, усещайки това обещание, те заспиваха.

Съветът се събра скоро след зазоряване, когато все още във въздуха се чувстваше хладина, но комарите вече атакуваха. „Те са като врага извън портата — помисли Смит, — невидими до момента, в който атакуват.“

Той седна на дънер между Бартоломео Госнолд и Джон Мартин, като пренебрегна празните места от двете страни на Уингфийлд. Джордж Кендал и Джон Ратклиф оформиха съвета.

Уингфийлд не си направи труда да стане прав. Всички мъже се движеха бавно, за да пазят силите си за дневната жега.

— Събрали сме се тук да решим как да постъпим с Франсиз Пъркинс — каза Уингфийлд.

— Обесете го — каза Смит и всички го погледнаха. Те си спомниха, че самият Смит беше почти загазил преди известно време, при пътуването към Вирджиния.

— Видях испанците да използват метод за наказание, който е ефикасен — предложи Кендал.

Мартин и Ратклиф размениха погледи. Кендал беше прекарал две години в плен по време на войната с Испания.

— Те поставят шило, прикрепено с връв, през езика на човека, а после завързват връвта към дървото — каза Кендал. — Ръцете на мъжа са вързани зад гърба му.

— И мъжът умира след известно време? — Мартин се втренчи в Кендал.

— Да, след около седмица. Трябва да е по-бързо в тази жега.

— Трябва да наблегнем на факта, че не се краде храна. Предлагам да използваме метода на шилото. — Госнолд посочи ножа от едната си страна.

— Съгласни ли са всички? — попита Уингфийлд. Той се огледа. Всички бяха единодушни. — Добре, тогава колкото по-скоро, толкова по-добре.

— За колко седмици са ни останали запаси от храна? — Смит смени темата, но изказа на глас въпроса, който ги тревожеше най-много.

— Четири седмици, ако не внимаваме — отговори Мартин, който беше избран да разпределя запасите.

— Ако отплувате утре или на следващия ден, както планираме, Нюпорт, кога очаквате да се върнете с пресни стоки?

— Двадесет седмици. — Нюпорт се намръщи.

— Междувременно мъжете ще трябва да излизат от форта за риба и дивеч. Гората изобилства с храна — каза Уингфийлд. Той стана от пъна и нетърпеливо доближи кръга от хора.

— Предлагам да дойдеш с нас на лов — каза Смит. — Вече изгубихме много мъже. — Смит и Уингфийлд се изгледаха с взаимно недоверие. — Аз се опитвам да намеря някои племена, които са приятелски настроени — продължи Смит. — И най-важното от всичко: искам да открия цар Поухатан. Той може да ни помогне да търгуваме. Не мога да продължавам да ходя при Починс. Веднага щом Нюпорт отплава за Англия, искам да изследвам нагоре по реката.

— Ако е толкова опасно, Смит, ти си безразсъдно смел — отвърна Уингфийлд.

Смит не му обърна внимание. Знаеше, че го подмамва, а нищо нямаше да достави по-голямо удоволствие на Уингфийлд от това да го загуби при пасапегите.

Уингфийлд даде знак на моряците на „Годспийд“ да доведат Пъркинс на брега. Събранието свърши. Горещината вече се засилваше. Хората от съвета гледаха към кораба: на палубата четирима моряци водеха затворника със здраво завързани зад гърба ръце към изхода и чакащата лодка. Франсиз Пъркинс беше висок мъж, но сега фигурата му беше прегърбена и краката му се влачеха, докато моряците го натикаха в малката лодка. Мъжете на брега наблюдаваха, докато лодката бързо намали разстоянието между кораба и лодката.

Докато издърпат Пъркинс на брега, Госнолд се обърна към другите членове на съвета.

— Предлагам да използваме централното дърво до площада. Всеки мъж във форта трябва да минава покрай Пъркинс поне веднъж дневно.

Другите мъже от съвета се съгласиха.

— Да събера ли сега всички неработещи до дървото? — попита Радклиф.

Когато кимнаха, Радклиф се отдалечи.

Смит погледна към Пъркинс — сега явно уплашен. Лицето му бе бяло, очите — отчаяни. „Проклет глупак! — помисли Смит. — Губим добър човек, първокласен фермер.“

Уингфийлд се обърна към Кендал:

— Виждал си и преди този начин за убиване. Моряците ще го закарат до дървото, после ще вкараш шилото.

Пъркинс издаде силен болезнен вик, дочувайки думата „убийство“. Падна на колене и замоли за милост, докато моряците с хлъзгави от топлината ръце, полуносеха, полувлачеха за ръцете и краката протестиращия затворник през ливадата към центъра на форта.

Денят беше мъглив; до този момент слънцето беше се издигнало високо в небето. Работниците оставиха инструментите си, неработещите също се събраха около кленовото дърво. Преподобният господин Хант с мрачни черни дрехи стоеше с молитвеника, докато мъжете влачеха краката си в мръсотията и избърсваха потта, която течеше от лицата им и слепваше дрехите към телата им.

Смит въздъхна. С Пъркинс щеше да бъде трудно, но все пак той не беше войник или моряк, само обикновен фермер. „Зевсе, бих искал да спре да се моли и да плаче.“

Уингфийлд вдигна ръка; мъжете утихнаха. Единственият звук беше хлипането на Пъркинс.

— Всички вече знаете, че Франсиз Пъркинс беше заловен да краде — каза Уингфийлд. — Това престъпление се наказва със смърт. Надявам се това да ви е за урок да не повтаряте примера му. — Той се обърна към Хант: — Ако обичаш, изповядай го.

Когато Хант постави ръце върху главата на Пъркинс, уплашеният мъж извика и опита да се освободи. Моряците мърмореха, докато стягаха въжетата му. Хант му каза няколко утешителни думи и го прекръсти. Докато Хант се молеше, лицето на Пъркинс се успокои, от ъгъла на устата му потече слюнка. Когато обаче Кендал излезе напред с шилото, виковете на Пъркинс за милост отекнаха между стените на форта.

Всичките чакащи мъже много пъти бяха виждали смърт чрез обесване и мъчение, но агонията на Пъркинс ги накара да се почувстват неудобно и те започнаха нетърпеливо да се въртят. Той беше човек, гладен като тях. Кражбата на храна беше престъпление, което всеки един от тях би могъл да извърши в момент на слабост. Някой от тълпата извика:

— За бога, свършвайте с това!

Чу се последен болезнен вик, когато Кендал прекара шилото през езика на Пъркинс. Моряците го вдигнаха на крака, после опънаха въжето от шилото до дървото, завързаха го и го заковаха.

Дълго време цареше пълна тишина. Един мъж плесна комар. Друг се изплю на земята. После мъжете се обърнаха, все още без да разговарят един с друг, и бавно тръгнаха към определената им работа.

Смит си помисли: „Обесването е по-добър начин за умиране, но на мъжете ще им бъде за урок“. Той потърси Госнолд и постави ръка на рамото му:

— Госнолд, изглеждаш изтощен. Хайде да се договорим. Ако отидеш на един от корабите и поспиш през деня, аз ще дойда с теб довечера да търсим грабителите на гробове. Но сега ми кажи името на мъжа, който ти каза това.

— Едуард Плам, един от дребните земевладелци, е мъжът, с когото можеш да разговаряш, и тримата ще бъдем единствените, които знаят за това. Да, изморен съм, но ще дойда с теб довечера при залез-слънце.

Тримата мъже се спогледаха. Дрехите им бяха мокри, но студът беше добре дошъл в топлата нощ. Скоро щяха да изсъхнат.

— Лесно се измъкнахме от форта с газене във водата точно под корабите, а после плувахме наоколо, за да излезем отново на сушата. — Госнолд почти шепнеше.

— Да, но сега трябва да внимаваме. Имаме късмет, че е новолуние. Крадците на гробове си почиват точно пред нас. Трябва да ги държим под око и в същото време да избягваме пасапегите. — Смит едва движеше устни. Около тях дърветата бяха нагъсто, а богатият нощен мирис на гората излъчваше приятен аромат.

— Навярно трябва да забравим случилото се. — Очевидно беше, че Плам беше нетърпелив да продължи.

— Плам, можеш да се върнеш във форта. Помогна ни, но сега ще вдигаме по-малко шум, ако сме само двама.

Смит бутна леко земевладелеца по рамото и се обърна обратно към Госнолд.

Двамата мъже стояха напрегнати, докато Плам внимателно се плъзна обратно във форта. Реката беше черна като мастило със случайно проблясване на бледа светлина върху нея. Виждаха русата му коса, леко очертана на фона на реката. Изведнъж от главата му се показа стрела. Тя стърчеше под прав ъгъл към слепоочието му. В нощта не се чу звук. Учудени, те наблюдаваха как главата бавно потъна под повърхността на плитката вода.

Смит и Госнолд се спогледаха. Всичко стана за секунди.

„Опасно или не — помисли Смит, — нямаме избор, трябва да продължим.“ Той се обърна към Госнолд и с почти доловим шепот каза:

— Трябва да продължим. Би било самоубийство да се върнем по вода през следващите няколко часа.

„Тъй като е тъмно — помисли той, — сигурно за туземците е трудно да ни виждат в гората.“ Освен това убиецът може да е самотен ловец, връщащ се от нападение. Ако до тях имаше само един индианец, те бяха сравнително в безопасност, но ако е група…

Защо мъжете, които преследваха, не бяха застреляни? Те вдигаха шум като движещи се наоколо мечки. Ето защо Смит беше сигурен, че това е сам индианец. Той е помислил, че заселниците са група и не е посмял да атакува сам.

— Хайде — каза той на Госнолд. — Движи се приведен и близо до дърветата.

Смит се смрази при мисълта, че всяко тяхно движение причинява кресчендо от шум. Всяка стъпка, която правеше, като че ли откриваше маса от листи и клонки. Въпреки това знаеше, че звукът се усилва в ушите му, защото горската земя беше чиста. Той и Госнолд чуваха отчетливо мъжете пред себе си. Намериха пътека и стъпваха по-леко. Грабителите на гробове изглежда никак не внимаваха, защото вървяха шумно през гората. Очевидно пътят им беше познат. Смит се разстрои, че не може да вижда плячката си, но ги чуваше добре.

След пътуване, което им се стори много дълго, Смит чу, че мъжете спират. Той отметна ръка и даде знак на Госнолд, че навярно са пристигнали на местоназначението си.

Смит и Госнолд се придвижиха внимателно напред, докато стигнаха до празно пространство. Те различиха двамата мъже, движещи се бавно между чисти купчини земя, навярно петдесет. Разпръснати между гробовете без никакъв ред стърчаха стълбове, високи шест фута, гравирани и боядисани, изглеждащи като пазачи на мъртвите. В далечината избуха бухал. После гората утихна. Даже грабителите утихнаха.

Наблюдаващите видяха как двамата крадци пускат помежду си торбата, която носеха. Извадиха от нея няколко предмети, които Смит и Госнолд се опитаха да различат. Слаб проблясък от лунна светлина показа, че това са саби и мускети, навярно от арсенала във форта. Двамата мъже ги поставиха грижливо от едната страна на гробището. Те се движеха сигурно; Смит си помисли, че често са идвали тук. Мъжете останаха прави за момент, като си говореха, после тръгнаха бавно между купчините земя. Изглежда, търсеха знак. От своя добър наблюдателен пункт, леко по-висок от мястото на гробовете, Смит не можеше да разбере какво търсят. Накрая те спряха пред една купчина, изглеждаща малко по-висока от другите, макар Смит да помисли, че това може да е плод на въображението му. Среброто на пълната луна над върховете на дърветата излъчваше слаба светлина.

Един от мъжете клекна и като че ли започна да драска по земята с ръце. Тогава Смит и Госнолд чуха звука от удара на кремък.

— Ще запалят огън — каза Госнолд, повдигнал вежди.

Затрептя слаб пламък и двамата мъже извадиха лопата от торбата и започнаха да копаят в купчината. Единият от тях копаеше внимателно, после се наведе и подаде на другия дълъг около фут предмет. Използва брадва, за да изкопае друг предмет със същата дължина и размер като първия, и пак го подаде. После и двамата мъже хвърлиха пръстта обратно върху купчината и я загладиха, така че да прилича на останалите гробове в гробището.

Придвижвайки се вече бързо и крадешком, те извадиха от торбата две дълги вили, поставиха предметите в краищата им и нетърпеливо ги сложиха в огъня. След малко сграбчиха нещата с ръце, забиха зъби в опушените остатъци и започнаха лакомо да ядат. Струйка пушек донесе аромата до Смит.

— Велики боже, Госнолд, те ядат човешко месо от новите гробове!

На следващата сутрин във форта Смит и Госнолд, уморени и обезсърчени, обсъждаха случката от предната нощ.

— Навярно те са уредили да заменят оръжия с пасапегите, което обяснява увереността им в гората. Но съм напълно сигурен, че споразумението им не включва плячкосване на гробовете.

— Много бързо изчезнаха, когато ги изненадахме. Не вярвам да опитат да се върнат във форта, за да получат смъртна присъда. Навярно ще опитат да заживеят с приятелски настроено племе. Във всеки случай не трябва да се безпокоим за обесването им. И си върнахме оръжията.

„Госнолд изглежда много болен — помисли Смит — и нашата разходка снощи не му помогна. Отвращението, което изпитва, което и двама изпитваме, ни обезкуражи.“ Смит се опита да разсее приятеля си с разговор:

— Нюпорт ще отплава утре. Отложи с един ден. Той има много хубав дървен материал за продан в Лондон и добър товар от корените на американско лаврово дърво. У дома са сигурни, че лекува сифилис. — Той се изправи и се приготви да тръгва. — Ще имаме още една среща на съвета след обяд, но преди това ще се срещна с Ратклиф и Мартин. Те имат и друг проблем за обсъждане. Опитай се да починеш, Госнолд.

Когато Смит се запъти към срещата, мина покрай Пъркинс, все още закачен за езика към дървото. Стоновете му бяха утихнали във влажния въздух. Всеки човек от форта трябваше да минава покрай него няколко пъти дневно. Агонията му щеше да възпре другите да нарушават правилата на компанията. Смит беше изумен от престъпленията, които могат да сторят стотина мъже, затворени в ограничено пространство. „Нуждаем се от по-строга дисциплина“ — каза си той.

Джон Мартин, силен и мрачен, чакаше Смит до църквата. Широкото му лице беше набръчкано от безпокойство. Не си направи труд да го поздрави.

— Джон, мислим, че Джордж Кендал е испански шпионин.

Смит се изсмя. Един от членовете на съвета! Изглеждаше невероятно. Но после, след случките от отминалите двадесет и четири часа… Смит въздъхна.

Радклиф, който стоеше до Мартин, изглеждаше ядосан.

— Може да се смееш, но ако испанците ни атакуват тук, докато „Сюзън Констънт“ е далеч, ще бъдем унищожени.

Смит поглади с ръка брадата си. Това беше ужасно затруднение. Испанците биха могли да разрушат форта. Освен това те могат тайно да се обединят с туземците, които да им свършат работата, а те да им дадат само оръжия и указание как да пробият защитата на англичаните. Съветът никога няма да научи, че испанците са се намесили.

— Ако това, което казваш, е вярно, наистина е сериозен проблем. Някой забеляза ли испански кораби? — попита Смит.

— Не, не още — отговори Мартин.

— Друг някой подозира ли Кендал?

— Джеймс Рийд, дърводелецът — каза Ратклиф. — Въпреки че няколко от нас наблюдаваха Кендал, Рийд беше особено наблюдателен. Три пъти Кендал е бил забелязан да разговаря с един от воините на пасапегите, когато те дойдат с така наречените миролюбиви мисии. Никой друг не е успял да установи контакт с това племе.

Смит изглеждаше скептичен. Мартин не знаеше за мисията му с Госнолд предната нощ. Пасапегите са били много по-активни вътре във форта, отколкото Смит и другите членове на съвета можеха да предположат.

— Но това съвсем не е основание да подозираме, че Кендал е шпионин — каза Смит.

— Да, но Рийд е открил кодирано писмо между нещата на Кендал.

Сега Смит наистина се разтревожи. Кендал присъстваше на всяко заседание на съвета и беше посветен във всеки план. Ако имаше някакво основание за подозрението на Рийд, това означаваше, че сега колонията трябва да се занимава и с испанците, освен с враждебните индианци, глада и треската. Не беше тайна, че Испания искаше източното крайбрежие на Новия свят от Флорида до Нюфаундленд.

Мартин продължи:

— Сигурни сме, че Кендал планира да изпрати писмо по Нюпорт на „Сюзън Констънт“ до испанска свръзка в Лондон.

Смит помисли за момент. „Ако това е така, когато даде писмото на Нюпорт, той ще го прочете. Ако то е подозрително, ще оковем Кендал в окови и ще разберем истината.“