Сюзън Донъл
Покахонтас (12)

Глава 11

Веровокомоко, януари 1608

Великият вожд ритмично потупваше наниза с перли върху гърдите си. Взираше се упорито в Смит, който стоеше отляво вече няколко минути, без да получи приветствие или друго признание. Но Смит знаеше, че не трябва да проговаря пръв.

Чуваше се лек шепот, докато придворните говореха помежду си. Смит забеляза, че всички жени, застанали горди и красиви около Поухатан, носеха нанизи от перли около вратовете и китките си, заедно с изкована мед в декоративни форми, окачени на огърлици. Най-близкостоящата до царя носеше най-големите перли и най-много огърлици.

Царят даде сигнал с ръка. Трябваше само да мръдне, за да скочат няколко души, готови да се подчинят на заповедите му. В долната част на трона се чу шум и напред излезе внушителна жена на средна възраст, облечена пищно в пера и кожи, с тежки нанизи от скъпоценности, висящи на кръста й. Тя предложи кана с вода на Смит и показа, че трябва да си измие ръцете. Движейки се бавно и с голямо самочувствие, тя му даде сноп пера от пуйка, с които да се изсуши. „Жена от висок ранг“ — помисли Смит, когато тя му направи знак да я последва.

— Ти съпруга ли си на Великия вожд? — прошепна Смит на поухатански език.

Тя се обърна, изумена.

— Аз съм сестра му, вероанскуа на Апоматокс. Къде научи езика ни?

„Толкова е глупава. Дали да призная за уроците си с Покахонтас или да си мълча?“ Фактът, че принцесата не беше там, го безпокоеше.

— Пътувах из градовете на Поухатан — отговори Смит.

— Трябва да останеш тук — каза вероанскуа и му посочи място, по-близо до царя. — Ще празнуваме.

Пушекът от факлите достигаше тавана и излизаше навън през отворите за пушек, напомняйки на Смит за по-старите къщи в Англия, преди да бъдат построени комини. Прислужващи жени, в нанизи и поли с пискюли, припкаха наоколо, в ръце с фино изработени керамични купи, пълни с парчета печено еленско месо и яхния от царевица и пиленца, заедно с големи подноси златист царевичен хляб. Те завършиха храненето с фино сирене от кошута и изсушени плодове.

Храната беше добре приготвена и Смит си хапна с удоволствие. Отдавна не беше опитвал такава вкусна храна. „Може да е последното ми хранене, но ще се насладя на всяка хапка.“ Това беше опасен момент в живота му, но той имаше толкова много подобни моменти, че се беше научил да се възползва от всяко удоволствие, което му беше предоставяно.

Един от сановниците на царя стана и започна да говори. Присъстващите в стаята се смълчаха, настана тишина. Смит долови, че речта е насочена срещу чуждите завоеватели и сплотен зов да ги изгонят в морето. Един-два пъти му се стори, че улови думата „Роаноке“ и няколко пъти чу „Чезапеаке“ и „Чикахомини“. После говорителят се отклони във философска тирада за народа на Поухатан. След като беше слушал реч след реч през седмиците на плен, Смит знаеше, че ораторът може да продължи с часове и все още да владее аудиторията си.

Често-често Смит оглеждаше голямата стая, за да види дали Покахонтас не се е присъединила към празника. Отсъствието й изглеждаше злокобно и той не искаше да я търси с очи, а после да изпита разочарование. Стори му се, че видя двамата й братя, Памоуик и Секотин, но те никога не биха приели поздрав от него, не тук. Смит можеше да си представи натиска, на който е била подложена Покахонтас при връщането й при баща си и царството му. Тя беше могъща жена в света на Поухатан, но беше и млада и покорна. Въпреки това му беше трудно да се чувства изоставен и още по-лошо, лишен от илюзии.

„Ще ме принесат в жертва. От моя страна няма кой да се пазари или да се застъпи за мен, а аз трябва да се преборя с толкова много от тях.“ Умът му пробва всяка възможност, но не стигна до никакво решение. Каза няколко кратки молитви. Винаги беше вярвал, че Бог помага на тези, които сами си помогнат. Даже докато се молеше, част от разума му продължаваше отчаяно да търси път за бягство от окаяното му състояние.

„Дали да говоря и да защитя каузата си? Но не знам достатъчно добре езика им за една обикновена защитна реч. Освен това те може да ме презрат за това, че не приемам съдбата си да умра с чест.“

Почувства се хванат в капан. Много пъти беше усещал мъчителния страх от предстоящата опасност, но усещането винаги беше придружено с вълна от възбуда, предизвикателство да се преодолее затруднението. Сега за пръв път се срещаше със студената окаяност на отчаянието.

Накрая ораторът свърши. Царят наклони глава, после извика група от жреците си, които приближиха трона и застанаха там, като тресяха гърмящите си змии. Сега не бяха облечени в черно, но украшението на главите им беше същото кълбо от напълнени с мъх кожи на змии и невестулки, които Смит видя върху приличащите на дяволи същества в Утамусак. Те разговаряха с ниски гласове; беше дълга консултация. Препълнената стая остана тиха, с изключение на случайно обръщане или приглушена въздишка.

Най-младият от жреците даде знак на висок воин, чието лице беше нашарено с белези от многобройни битки. Той измарширува до вратата и даде серия команди. Суровият нощен въздух обиколи стаята, внасящ очакваното облекчение от горещината, която се излъчваше от купчината тела и горящите факли. После влязоха няколко войници. Между себе си носеха два огромни камъка. Те леко се олюляваха, докато ги занесат в средата на покрития с пръст под. Кожите им блестяха от дъждовните капки.

Смит наблюдаваше приготовленията. Искаше да има до себе си християнски свещеник, който да се моли с него, да опрости греховете му.

Внезапно взвод войници, голи до кръста, с влажна и капеща коса, влязоха вътре, всеки носещ тежка бухалка. Мускулите им играеха, а кожата им блестеше от смес от масло и дъжд, докато се събраха около двата масивни камъка и погледнаха към затворника с непроницаеми лица. Смит ядосано ги погледна. „Защо не изглеждат доволни, че ще ме пребият до смърт? Знам, че им доставя удоволствие. Ако са умели, ще ме зашеметят с първия удар. Но те може да удължат убиването и да си играят с мен“ — мислеше той, докато гледаше ръцете им и се опитваше да прецени силата им.

Смит се обърна към трона и като че ли видя язвителна усмивка, преминаваща по устните на Поухатан. „Добре, той може да е самодоволен, защото ни избива един по един. Може да си върне земята, но за колко време? Испанците ще бъдат много по-груба тълпа от нас. За бога, да свършват вече!“

Като че ли в отговор на вътрешната молба на Смит, Поухатан стана и вдигна ръце. В дългата стая моментално настъпи тишина. Единственият звук идваше от пращящите факли. Смит чуваше ускореното биене на сърцето си, блъскащо като барабан в ушите му.

Поухатан говори кратко. Смит помисли, че разбра думите на царя, че ще бъде принесен в жертва на злия бог Океус. „По дяволите техния зъл бог!“ — помисли той. В отговор се изплю между пръстите. Не беше време да ухажва злото, въплътено в какъв да е дявол.

Тълпата ахна. Не знаеха как да тълкуват жеста на Смит. Беше ли заплаха, зло заклинание? После войниците го сграбчиха за ръцете и го поведоха към двата камъка, които се наклоняваха, образувайки груба люлка за главата му. „Поне ми отреждат церемониална смърт с полагащото се уважение към ранга ми“ — помисли той.

Смит беше все още разгневен, стомахът му беше свит от ярост. Успя да каже още една молитва, да иска прошка за своя гняв и грехове и да помоли Бог да запомни случаите, когато се е опитвал да стори добро.

Двама войници го сграбчиха и насила го накараха да коленичи. Едното му коляно изпука като пушечен изстрел, отекващ в стаята. Те го натиснаха напред и надолу, с лице към студения като зимата камък. Смит почувства грубия строеж на камъка до кожата си и усети пръстта и влагата на гората. Усещането беше особено чувствено и той беше замаян от удоволствието и сигурността, които изпита. Очите му се затвориха в еуфория. Искаше да задържи този камък и това чувство завинаги.

Чу войниците да се преместват, докато заемат най-доброто положение, за да замахнат с бухалките си. От земята се вдигна прах и той усети песъчинки в устата си. Внезапно закопня за познато ухание, познат вкус, познат език. После пак го обхвана ярост.

Той по-скоро почувства, отколкото чу полъх от движение. Внезапно усети свеж въздух близо до лицето си. Нещо падна върху гърба и раменете му. Тялото му изненадано се огъна. После почувства леки ръце да обхващат главата му, водопад от коси докосна бузата му, мека кожа лежеше върху неговата. Той чу мекия познат глас:

— Ако те убият, трябва да убият и мен.

Покахонтас люлееше главата му в ръце, докато говореше. После опря лицето си до неговото. Те не чуваха възбуденото бърборене, бягащите крака на охраната, нито видяха смайването върху лицата около тях. Не съществуваше нищо друго, освен топлината на техния смесващ се дъх, лекия натиск на гърдите й върху гърба му. Накрая тя вдигна глава, за да погледне през рамо покрай учудените и двоумящи се войници, към баща си, седящ на трона си с безмилостно лице.

Великият вожд повдигна ръка и войниците отстъпиха назад. Смълчаната стая наблюдаваше как любимото дете на царя се надига от камъните за екзекуция. Покахонтас вдигна дясната си ръка, за да покаже на Смит, че той също трябва да стане, и те тръгнаха заедно и застанаха пред Поухатан. Интересно, заплашителното изражение на лицето му беше изчезнало и на негово място около устата му пробягна леко възхищение, независимо че очите му останаха непреклонни, дори твърди.

— Татко — започна Покахонтас. — Моля се да пожалиш живота ми и живота на капитан Смит. Този мъж не ни е направил нищо лошо, а напротив, носи от името на народа си добра воля и желание да търгуваме.

В стаята не се чу нито звук. След известно време царят каза с тих глас:

— Покахонтас, ти прояви смелост, като се намеси. Ще пожаля капитана. — Той се обърна към пазачите. — Заведете го в голямата къща. Ще се занимавам по-късно с него.

Голямата къща беше дълбоко в гората, на миля разстояние от Веровокомоко. Смит видя, че хиляди скалпове бяха закачени в спретнати редици по стените, образувайки украса върху кората. Нямаше друго украшение, освен малка рогозка, падаща от покрива, разделяща къщата на две стаи. „Гледката не е много приятна — помисли Смит, — но аз преживях толкова много. Може би ще мога да се върна в Джеймстаун.“ Нямаше никой в къщата, а тракането на сухите клони върху покрива ехтеше глухо. Той почака послушно пред огъня, както го бяха посъветвали войниците.

Бог да благослови Покахонтас! Почувства как радостта се надига в него. „Тя е верен съюзник и дори нещо повече — помисли той, — нещо повече.“

Той дремеше, когато продължителен звук, най-печалният, който изобщо беше чувал или си представял, се чу от съседната стая. Когато се разбуди, рогозката беше издърпана и двеста мъже, нарисувани и облечени в черно, приближиха към него, ридаейки. Водеше ги самият Велик вожд. Когато Смит понечи да се изправи на крака, Поухатан му направи знак да остане седнал. Черните мъже и черните скалпове върху стената имаха потискащ ефект.

Един от хората на Поухатан разгъна малка рогозка и я постави пред Смит. Царят седна върху нея и започна да говори:

— Дойдох с моите жреци и първи воини. Жреците са против това, което ще кажа, но воините ми са съгласни с мен. Времето ще покаже дали това е добра политика. Дъщеря ми ми разказа много неща за теб и народа ти. Тя каза, че трябва да бъдем приятели и да търгуваме и аз се съгласих с нея. Смятам да те върна в Джеймстаун след две слънца, защото бих искал някои от големите пушки. В замяна ще ти дам територията на Капаховосик и завинаги ще те считам за мой син под име Нантакуонд.

Смит беше изумен. Как Покахонтас успя така ефикасно да използува силата си да убеждава за краткото време между спасяването му и тази среща? Не можеше да има друго обяснение, освен ако Поухатан не беше решил, променяйки внезапно намеренията си, че за него беше по-добре да придобие нещата, които иска, като приеме Смит в стадото си. Беше умна стратегия. Смит веднага се съгласи с условията на Поухатан и с церемонията по осиновяването. Но той все още се страхуваше от влиятелните жреци и това, което те биха направили в бъдеще.

— Покахонтас ми казва, че твоите кораби са били преследвани към бреговете ни от мъжете с черни бради — тези, които наричате испанци.

Смит кимна.

— Ти също си й казал, че ти и хората ти ще напуснат, след като капитанът ти се върне от родината през океана.

— Да, така й казах. — Смит си спомни, че той се опита да предразположи Покахонтас и братята й за намеренията на англичаните преди месеци, когато се срещнаха за пръв път.

— Надявам се, че това ще е скоро, защото жреците ми са нетърпеливи. След церемонията по осиновяването ти ще се върнеш в Джеймстаун. Довечера моите хора ще ти донесат вечеря и жена, която да стопли леглото ти.

Смит не можеше да разбере защо го държат изолиран, но не се оплака. Беше достатъчно, че намеренията на царя се промениха. С внезапна веселост си помисли, че преди час се беше предал на смъртта, а сега му предлагаха въплъщението на живота, жена. Но коя ли жена ще изпратят в леглото му? Знаеше, че няма да е Покахонтас. Беше се опитал да избие от ума си плътското си желание към нея, защото тя беше дъщерята на цар. Но отношението към него се беше променило от черно в бяло за толкова кратко време, че всичко бе възможно. Чудеше се как щеше да се чувства, ако тя дойдеше при него. Едно беше да й се любува, да й вярва и да се уповава на нея. Съвсем друго беше да си представи топлото й тяло до своето. Дали имаше опасения, защото тя беше само на тринадесет или четиринадесет години? Някои хора в Англия се женеха на тази възраст, дори по-рано, сигурно и тук правеха така. Той седна с кръстосани крака и се втренчи в огъня.

Покахонтас се обърна към баща си веднага щом Смит беше изпратен в голямата къща, традиционното жилище за посетители, които не бяха близки или роднини. Тя и Поухатан разговаряха напрегнато, а Покахонтас използва всяка хитрина, за да го накара да мисли като нея за тасентасите. Тя знаеше, че трябва да убеди баща си, че поухатаните имат нужда тези мъже да ги научат на великата магия. Беше убедена, че ако спечели време, ще убеди баща си да се запознае с бледоликите. После той ще започне да гледа на тях като нея. Беше внимателна обаче никога да не разкрие чувствата си към червенокосия капитан. Поухатан я слушаше сериозно. Той беше запознат с аргументите й, но фактът, че тя рискува живота си за един от нашествениците, силно го впечатли. С още по-голямо желание я слушаше. Всички знаеха, че това негово дете беше изключително, но някои страни от нейния оформящ се характер продължаваха да го учудват. Тя ставаше такава, каквато загатваше, че ще стане: любознателна към тасентасите. Той все още беше решен да разбие нашествениците, но дъщеря му беше права: първо трябваше да се научи да си служи с тяхната магия.

— Добре, дъще, ще се вслушам в съвета ти. Ще търгуваме с тасентасите. Това обаче все още е опит, ще се срещна с него и ще разговарям за следващата ни стъпка. Тъй като спаси този мъж, ти си отговорна за него, така че му приготви храна и му намери жена за нощта. Той е водач на хората си, така че тя трябва да бъде с ранг и опит; той не е момче.

Покахонтас наведе очи. Беше обичайна учтивост да се даде на госта някоя красавица, с която да спи, но дали баща й настояваше за малко възнаграждение за своя компромис? Не, той нямаше представа, че тя се интересува от Смит. За момент помисли с копнеж самата тя да се вмъкне в леглото му, но баща й съвсем сигурно няма да одобри това и ще отмени всичките си отстъпки. Не можеше да си позволи този риск. Но в същото време тя не може да избере жената. Мехта трябва да го направи вместо нея. „Не е честно — най-сетне отново да го видя и после почти веднага да ми го отнемат и да го дадат на друга жена. Злият бог Океус сигурно ме наказва, задето отказах на Кокум“ — помисли тя. Как щеше да спи, когато знае, че Смит е толкова наблизо и се люби с една от приятелките й, или даже по-лошо, с някого, когото не харесва!

Мехта избра красива бивша съпруга на Великия вожд, сега омъжена за един от най-добрите му воини, който беше на лов. Тази вечер жените от Веровокомоко много говореха за тасентаса.

Следващата сутрин Мехта сграбчи Покахонтас и я задърпа към мястото за сутрешната баня, запазено за жените на града. Те всички бързаха през тази светла зимна утрин, докато слънцето блестеше толкова силно, като че ли топлеше. Те едва се сдържаха да чуят за тасентаса, това същество, което някои наричаха „чудовище“.

Покахонтас не можа да реши дали е по-лошо да чуе историята или не. Когато жените съблякоха дрехите си, за да се къпят, всички тайно разглеждаха съпругата на воина, която беше със Смит. Дали ще има следи от ухапвания по тялото си и ако има, най-вече, къде? Дали зърната на гърдите й ще са още розови? И имаше ли нещо необичайно в този мъж? Беше ли покрит с косми като мечка? Беше ли й правил чудовищни неща?

Като слушаше как жената разказва историята си, Покахонтас помисли, че не беше много свенлива. Тя се плискаше във водата, давайки да се разбере, че добре е била задоволена от мъжа, каквото и да е той: чудовище или нещо друго. Тя подскачаше и се отпускаше в мразовитата вода, като че ли беше сезонът на горещите слънца. Покахонтас се почувства, като че ли й удрят плесница. Накрая жената излезе от водата и позволи на всеки да я разгледа, докато прокарваше бавно перата от пуйка по чувственото си тяло. Досега никой не й беше завидял за нощта със странника, макар че съпругът й отсъстваше от десет нощи и всеки си мислеше, че сигурно й е било приятно. Но когато другите жени ясно разбраха, че е било фантастично, тяхното нетърпение прерасна в раздразнение, когато накрая съпругата се настани до огъня.

Тя каза, че от врата надолу тасентасът е много, много блед. „Лицето му е покрито с косми като това на мечка — каза тя. — То приятно драскаше тялото ми — добави тя с малък гърч, — но останалата част от него беше без косми, като на съпруга ми, освен, разбира се, червено-златните къдрици около предмета за любов.“ Тя се наведе назад и затвори за момент очи. Каза, че тази част на тялото му била много красива гледка, като изгрева и залеза на слънцето. Но тя добави, вдигайки вежди, че е имало кратък залез, защото той е бил много, много силен.

Покахонтас почувства, че не може да слуша повече, когато жените се доближиха още по-близо за по-пикантни подробности. Тя знаеше, че за нощта ще се говори с дни, като историята непрекъснато ще се украсява. Докато съпругът на жената се върне вкъщи, тя щеше да се превърне във фантастична история, а съпругата щеше да се радва на голяма почит. После ще я подемат разказвачите на приказки. Тя помисли: „Трябва да спра това. Една дума от баща ми…“.

Церемонията по осиновяването щеше да се състои, когато слънцето стигне най-високата възможна точка през сезона на дългите нощи. Жреците бяха навъсени и нещастни. Бяха ядосани, че на нашествениците се прави отстъпка и удряха барабаните си с още по-голяма сила, за да изразят своя гняв.

Хората от града дойдоха да санкционират новата политика на своя цар към странните хора отвъд океана, но някои бяха резервирани. Очевидното неодобрение на жреците ги накара да се почувстват неловко. „Жреците имат коварни начини да покажат неодобрението си — помисли Покахонтас, — но аз подозирам, че те мислят като мен. Знаят, че в края на краищата баща ми все още е решен да премахне странниците.“

Когато Покахонтас видя Смит преди церемонията по осиновяването, тя се почувства неловко. Знаеше, че когато войниците се върнеха от лов или битки, те желаеха жените си и освобождението на любовта. Смит също се е нуждаел от отпускане след ритуала на пленяването и помилването му. Дори и така, трудно й беше да мисли какво е правил с тази глупава съпруга на главния войник.

Покахонтас се опита да задържи в сърцето си момента на пълно единение със Смит, момента върху камъните за убийство, когато те не виждаха никого в света, освен себе си. И знаеше, че когато той обърна лицето си към нея, също беше доловил особеното чувство. Богът на небето й говореше през очите на Смит и тя отново почувства топлина и радост.

Тя също видя, че Смит се чувства смутен от церемонията по осиновяването. Увери го, че нищо опасно или болезнено няма да се случи. Той трябваше само да покаже синовен респект, когато пръстът му бъде отрязан с черупка на раковина и кръвта му бъде смесена с тази на Поухатан. Смит отговори, че счита осиновяването за голяма чест.

По-късно през този ден, след церемонията, Покахонтас беше помолена да слезе от мястото до баща си и да застане до капитана.

Баща й заговори:

— Ние, поухатаните, имаме обичай, обичай, който спазваме, откак се помним. Когато спасим някого, ние сме отговорни за този човек и го пазим до края на живота му. Покахонтас, ти сега си пазач на капитан Смит. Той е твоята специална награда и твоят господар. Капитан Смит сега ще тръгне за лагера си. Раухант, моят близък довереник, ще го придружи. Той ще се върне във Веровокомоко с двете неща, които капитанът се съгласи да ми даде. Покахонтас, като част от твоя нов дълг, ти ще ги следваш с провизии, но трябва да се върнеш при мен след няколко дни.

Покахонтас преведе бързо, така че Смит напълно разбра желанията на баща й. После тя видя как дванадесет воини тръгнаха със Смит.