Сюзън Донъл
Покахонтас (26)

Глава 25

Лондон, юни 1616

Покахонтас се наслаждаваше на слънцето, което падаше в струя топла светлина върху леглото. Тя ликуваше от радушния прием по улиците и в балните зали. Удивително беше, че хората са така очаровани от нея. Покахонтас разбра, че различните групи, които я обсипваха с покани, се интересуват не само от нея, но и от Новия свят, когото представлява. Дори и така, беше вълнуващо да се чувства толкова важна. Тя изпита дълбоко задоволство, че може да предложи нов живот на толкова много бедни и бездомни лондончани, като им съдейства за отиване до Вирджиния.

Беше утрото на третия й ден в Лондон, в странноприемницата, осигурена от „Вирджиния Къмпани“ за семейство Ролф и тяхната свита. Тя разпери широко ръце при спомена как беше омаяна от всяко кътче на Лондон от деня, в който слязоха на сушата. Вече миризмите не й правеха толкова силно впечатление. Те бяха малката цена, която трябваше да плаща за привилегията да види високите бели сгради, парковете, пълни с птици и цветя, и най-вече, хората — бърборещи, шумни, блъскащи се тълпи, които изпълваха тесните улици. Тя харесваше оживлението — трополенето на колелата на каруците, виковете на носачите на столове-носилки, мученето на говедата по пътя към пазара и пискливите викове на уличните продавачи. На моменти всичко й се струваше прекалено вълнуващо, за да е истина, но трябваше само да надникне през прозореца на странноприемницата „Бел Совидж“, за да бъде въвлечена във водовъртежа от звуци и движение по улиците долу. Уличните сцени бяха толкова забавни, че понякога тя с часове забравяше за почукването по вратата, от което се страхуваше.

В началото съдържателят на странноприемницата се уплаши от поухатанските слуги, които изглеждаха толкова зловещи в туземските си дрехи и които изтъркаха всичко наоколо с ярост, която го накара да се уплаши при мисълта как биха използвали тази енергия, ако са ядосани. Но когато мишките и плъховете изчезнаха, той реши, че имаше какво да се разказва за техните странни методи. Каза на сър Едуин, че толкова много е обикнал малкото момче на принцесата, че по изключение придружаващите могат да останат в странноприемницата толкова дълго, за колкото сър Едуин желае да плати.

Сър Едуин Сандис заповяда на Покахонтас да си почине след обяда. Поредицата от балове, приеми и благотворителни срещи в нейна чест и за благото на Вирджиния биха я изтощили, ако тя сама не намали темпото. Нямаше нужда да й напомня, че са били изразходвани време, енергия и пари, за да я доведат тук да продава Вирджиния на перспективни заселници и изследователи. Тя правеше това, което й казваха, защото започна много да харесва своя енергичен и очарователен спонсор.

Мислеше мързеливо за шумоленето и пращането на светлолилавата, тафтена бална рокля, която беше облякла предната нощ, и за говорителя, който извикваше имената им със силен глас, когато те влизаха във всяка стая:

— Мисис Ролф, принцесата Покахонтас, и Джон Ролф, генерал във Вирджиния.

С удоволствие си спомни любуващите погледи на съпруга си, когато изпълни без грешка сложните стъпки на танца, с ръка върху покритото със сатен рамо на принца на Уелс. Принц Чарлс я беше обсипал с въпроси за баща й и народа й. Той беше очарован от всичко, свързано с Вирджиния, и гневен, че не му позволяваха сам да отиде и види Новия свят.

— Казват, че все още не е безопасно да се пътува дотам — каза той. Неговото красиво младо лице изразяваше презрение към плахостта на старейшините.

Покахонтас изведнъж седна в леглото и рязко отхвърли завивките при спомена за предната вечер. Забавата беше дадена от сър Томас Лег, сериозен инвеститор в авантюрата във Вирджиния, в градската му къща, обкичена с брюкселски гоблени. Доста пари бяха хвърлени за купища студена сьомга, изобилно полята с гарафи бяло рейнско вино. На масата на домакина Покахонтас с удоволствие си хапваше ягоди със сметана, докато слушаше учтиво топчестия млад министър на външните работи, седнал от дясната й страна.

— В тези трудни за Вирджиния времена ти си щастлива, че си се омъжила за един от нас. Останалите твои хора може да не са така защитени. — Министърът се усмихваше, докато говореше, но в гласа му имаше острота, която загатваше за сериозно начинание.

През останалата част от вечерта, докато й бяха представени различни хора, забележката на министъра отекваше в главата й, но когато по-късно в странноприемницата сподели опасенията си с Джон Ролф, той ги отхвърли като празни приказки. Все пак това не беше нещо, което можеше да пренебрегне, и на следващия ден тя реши да продължи разговора със сър Едуин.

Обаче по време на сутрешното посещение Сандис беше прям:

— Знам, че някои членове на Парламента смятат, че англичаните трябва да заемат всички земи по крайбрежието във Вирджиния и ако е необходимо, да използват сила, за да изтласкат поухатаните към вътрешността.

Покахонтас каза на Джон Ролф, че трябва да направят нещо, за да спрат веднага това намерение. Не разбират ли какви последствия може да има, ако баща й пусне цялата си мощ и ярост срещу заселниците?

Джон Ролф я прегърна и заговори с устни, докосващи косата й:

— Току-що пристигнахме, така че не трябва да обръщаме внимание на слухове. Ще се погрижа за това по-късно. Ако има неразбиране у някои от буйните мъже, ще направим всичко възможно да го отстраним. Междувременно ще държим ушите си отворени, за да разберем дали намерението за война е действително. Не чух да се говори нищо за война в групата, подготвяща заселване във Вирджиния.

За момент успокоена, Покахонтас насочи вниманието си към планираните за нея развлечения и си спомни, че този следобед ще бъде много специален — първото й посещение в театър. Тя грижливо облече рокля от зелена коприна, но не с голи рамене, каквито рокли дамите носеха даже през деня. Тя би искала да има смарагди, но се успокои, съзнавайки, че нейните перли правеха голямо впечатление. Във всеки случай те подхождаха на изражението й, което будеше открито възхищение.

Беше предизвикателство да отиде на театър. Много от мъжете, които стояха зад авантюрата във Вирджиния, не одобряваха театъра.

— Място без морал — мърмореха те.

Но кралят и кралицата имаха други разбирания. Театрите в градовете трябваше да продължат да се развиват. Актьорите трябваше да усъвършенстват таланта си, така че да могат да играят добре в двора. Покахонтас настоя да отиде и спонсорите изпълниха прищевките й. Хенри Кондъл, собственик на театъра, щеше да бъде част от тяхната компания. Сандис й напомни, че Уилям Шекспир е помогнал при организирането на пътуването й до Лондон. Той беше починал преди няколко месеца. Неговата пиеса „Бурята“, която щяха да гледат тази вечер, имаше за сюжет корабокрушението, което бе преживял Джон Ролф в Бермудите.

Покахонтас ахна, когато влезе в театър „Глоуб“. Тя никога не беше виждала толкова много хора, събрани в такова малко пространство. Балконите бяха на четири етажа, почти до небето! За нея беше чудо, че цялото здание не се сгромоляса под теглото на зрителите. Мълвата, че групата й е вече на път, ги беше изпреварила и когато беше поведена към мястото си в предната част на партера, цялата публика изкриви и проточи шии, за да види екзотичната принцеса.

— Но те са толкова шумни — изрази протеста си тя пред Кондъл, докато хората викаха и говореха по време на представлението, като чупеха лешници с уста и хвърляха безразборно черупките. Тя си спомни пълната тишина сред народа си, когато се изпълняваше танц или се произнасяше реч.

— В тази страна редовните посетители на театър не са много почтителни и за тях не се пише лесно — отговори Кондъл с кисела гримаса.

Вълнението на драмата, разиграваща се на сцената, допирът на топли тела, седнали глава до глава, електрическият стол от първични човешки емоции, украсените със скъпоценни камъни рокли на жените в публиката, възхищаващите се погледи на мъжете, всичко това предизвика у Покахонтас удоволствие, каквото тя не смяташе, че може да изпита. Облегна се назад в стола си и се отдаде на гледката около себе си.

— Не е много вълнуващо — извика редовен посетител в задната част на партера, докато последваха мяукания и подвиквания.

— Забелязвам, че поне съпругът ти е погълнат от пиесата — промълви Кондъл на Покахонтас.

Тя погледна съпруга си и видя, че той се беше облегнал напред със сълзи в очите. „О, той преживява отново всяка минута в Бермудите“ — помисли тя. Почувства силна болка, като помисли за съпругата и детето, които в този момент са в ума му.

Понечи да сложи ръка върху ръката на Ролф, когато изведнъж почувства, че тези моменти бяха лично негови. Не само пиесата, която играеше пред тях, влияеше на съпруга й, но и връщането в Лондон и всички свързани с това спомени, които го обземат. Тя почувства болка, когато си спомни, че той беше живял щастливо, преди да я срещне. „Бракът им не е бил като моя с Кокум — помисли тя. — А, ами Смит?“ — прошепна тих глас в нея. Тя се чудеше дали посещението на театър винаги ще провокира такива силни чувства в нея. Насочи вниманието си към драмата на сцената.

В късния следобед, след като се върна от театъра, за пръв път се почувства странно срамежлива със съпруга си, докато бързаше за вечерните тържества, облечена в рокля от прасковен сатен. Не знаеше как да наруши неговото мълчание и реши да остави вечерта да мине, знаейки, че след като столовете носилки пристигнат да ги откарат на забавата, по-нататъшен разговор ще бъде невъзможен. Тревожеше се не само защото носачите могат да подслушват, а защото всяко пътуване беше съпроводено с любопитните погледи на безброй очи, надничащи в прозорците; армии просещи хлапаци, които ги следваха; плъзгави камъни под краката, движението по които причиняваше несигурно наклоняване на столовете носилки и съвкупност от миризми, толкова силни, че по време на целия път тя държеше до носа си кърпичка, напръскана с парфюм. Само очите й се радваха на гледката от елегантни църкви при всеки уличен ъгъл и грандиозността на сградите и дворците.

Тази вечер на бала тя беше доволна, че Кондъл беше първият, който я покани да танцуват куранта. Тя му каза, че пиесата дълбоко е затрогнала и двамата и преди да напусне страната, има желание да види още от пиесите на Шекспир. Той на свой ред навярно повече би харесал поухатанските танци.

— Поухатаните като нас ли се движат?

Покахонтас се усмихна, като се поклони и посочи пръста на крака си по време на танца.

— Понякога, но по-често, те са много по-живи, а най-хубавите танци се изпълняват без дрехи. — Тя отново се засмя, когато очите на партньора й се разшириха от учудване.

Когато танцът свърши, тя се обърна и видя Джон Ролф, проправяйки си път между танцуващите, а зад него — сър Едуин.

— Принцесо — каза Сандис, — тази вечер съпругът ти е загрижен за теб. Той се страхува, че се безпокоиш от политическа клюка, отнасяща се до баща ти. Би ли искала сама да говориш пред Парламента?

Покахонтас стисна ръката на съпруга си с благодарност за неговата грижовност. Той, изглежда, беше преодолял лошото си настроение. Тя се обърна към сър Едуин. Мислеше, че той ще представи случая заради нея. Изведнъж се почувства уморена. Толкова дълго време беше пренасяла съобщения. Даже пътуването й до Лондон беше просто още едно съобщение.

— Ще ми позволят да говоря?

— Сигурен съм, че членовете на Парламента ще проявят интерес към думите ти. Ти си тук като представител на тяхната колония и ти си дъщерята на царя, когото те искат да изместят. Мисля, че е много подходящ момент да им разкажеш за действителността в Новия свят.

Покахонтас знаеше, че независимо колко много се страхува, тя трябва да произнесе реч. Въздъхна, докато се взираше в блестящата бална зала. Вместо студените стъкла с рейнско вино, покритите с перуки глави и блестящите скъпоценни камъни, които я заобикаляха, тя виждаше само месеците и годините, през които се беше борила за мир във Вирджиния, многото мили, които беше извървяла, пренасяйки предложения, компромиси и напътствия между англичаните и поухатаните. Да, тя отново трябва да бъде миротворецът.

Каза на сър Едуин, че не желае да чака. Тя искаше да говори пред недоволните членове на Парламента, преди да се затвърдят мненията им. Знаеше точно какво иска да каже. До няколко седмици той обеща да уреди нещо.

Когато разрешиха на сър Уолтър Ралей да излезе от затвора си в Тауър, за да посети Покахонтас в странноприемницата, те проведоха дълъг разговор за развитието на колонията. Той беше само един от многото благородници, които молеха за възможност да я посетят. Слушаше я с голямо желание и тя разбра, че той носи тъгата на мъж, чиято съдба оставаше нереализирана. Дванадесетте години в Тауър след обвинението, че заговорничи с испанците да постави на трона Арабела Стюарт, бяха взели своя дан. Тя му каза за своята предстояща реч. Той й напомни, че членовете на Камарата на лордовете идваха от графствата на Англия само за няколко месеца от годината и бяха под постоянен натиск да събират пари. Крал Джеймс харчеше много, за да задоволи своите скъпи вкусове. „Членовете на Парламента са добри хора — каза й той, — но уморени от проблемите с данъците. Повечето от тях никога не са били извън Англия и вълнението от една далечна война беше развлекателно за тях.“

— Мога ли да те посъветвам, принцесо, да говориш просто и описателно?

Когато сър Едуин пристигна да я отведе до Парламента, Покахонтас беше облечена в тъмночервено — „цветът на смелостта в нейната страна“ — с усмивка каза тя на Сандис. Над рюша косата й беше навита на кок и върху шапката й се въртяха като венче три златни ленти.

— На чужденци не е разрешено да говорят в камарата, където заседават членовете на Парламента — каза сър Едуин. — Ти си поканена в една от стаите на комитета, където те чакат тридесет мъже.

Каретата на сър Едуин спря с трясък пред Уестминстърския дворец и той й помогна да влезе под каменните сводове на двореца.

Дъждът удряше върху високите прозорци с изглед към сивата река. Всички замлъкнаха, когато Покахонтас влезе. В началото нейният мек глас с акцент едва се чуваше. Тя им разказа за своята красива страна, ценна с природни богатства; после описа своя народ и добродетелите му. Тя не им спести нищо от ужасните битки, които водиха англичаните, докато се установят.

Разказа им и за враждебността на туземците и за седемте дълги години, които бяха необходими, за да спечели доверието и мирът между двата народа. Обясни, че нейният баща е честен човек, който държи на думата си, и добави:

— Но ако ни бяха атакували и мирът, на който той се съгласи, беше нарушен, той щеше да се бие. И оставайки верен на миналото, никога не би се предал, той би хвърлил всички сили за прогонване на англичаните, а баща ми има хиляди мъже и много от вашите пушки и саби. Англичаните никога не биха могли да имат постоянни доставки на храна и мъже, идващи навреме от далечна Англия, за да снабдят обсадените ви фортове. Аз настоятелно ви моля да не предизвиквате отново кръвопролитие между два народа, които сега живеят в трудно извоювано разбирателство.

Тогава сър Едуин Сандис се изправи и заговори:

— Това, което принцеса Покахонтас не ви каза, е, че именно тя, любимото дете на баща си, го възпря от войните в ранните дни на установяването на Джеймстаун. Любовта й към нашите хора и нейната дипломатичност и умение при водене на преговори направиха възможно важното английско присъствие в Новия свят.

Тази вечер на банкет, даден от кмета в Гилд Хол, Сандис й каза, че в разговори след речта й членовете на Камарата на лордовете най-сетне са разбрали непрактичността на своята идея. Той каза, че присъствието й като английска съпруга и дъщеря на поухатански цар им е направило голямо впечатление. Покахонтас се почувства толкова облекчена и доволна, че когато се върна в странноприемницата, съблече жълтата си бална рокля и затанцува из стаята по своя най-предизвикателен и темпераментен поухатански маниер, докато накрая Джон Ролф я хвана и я обсипа с целувки.

 

 

Хемптън Корт, юни 1616

Въпреки че времето беше станало хладно и мъгливо, дамите и джентълмените от двора бяха решени да се наслаждават на летните удоволствия. Пасторалните кралски пикници, често провеждани на ливадите на двореца, бяха просто преместени вътре, а покритият тенискорт беше пълен с летни цветя и малки дървета, за да напомнят за природата вън. Това хареса на Покахонтас. Всичко беше ново и понякога откриваше, че би желала да прекара остатъка от живота си, като си губи времето за удоволствия и се радва на благоволението на новите си английски приятели.

След първата си среща с краля и кралицата тя започна да харесва и двамата, особено грозния дребен крал. Когато той я спираше в градините или по коридорите на обширния дворец Хемптън Корт и я заговаряше, Покахонтас разбра, че е много интелигентен мъж. Всеки разговор допринасяше още повече за доброто му мнение за нея и тя повярва, че всичко е наред и че той я харесва. Тя беше благодарна, когато в деня на бала в средата на лятото кралят изведнъж се появи пред нея на пътеката в градината със своя фаворит, лорд Бъкингам. Тя му каза, че отива да посрещне посетители от Лондон, които търсят съвет за Вирджиния.

— Принцесо, аз те наблюдавах — каза кралят с усмивка. — Всеки ден ти уреждаш срещи. Моите хора отнемат много от времето ти, защото ти си довереница на всички мечти и аспирации на моите амбициозни мъже, живеещи на острова, на мечтите им за Англия и мога да добавя, за тях самите в Новия свят. Казах на Дейл, че ти си добро олицетворение на техните надежди.

Тази вечер на бала голямата зала блестеше от светлината на стотици свещи и факли. Канделабрите бяха водопади от пламък. Светлината се отразяваше от сребърните свещници и осветяваше богатите брокатени завеси по стените. Стаята беше смесица от цветове на дрехи на мъже, смесвайки се с копринените и сатена на жените, във всеки оттенък от бледорозово и жълто до наситеночервено и синьо. Според модата на деня, гърдите на дамите бяха напълно открити, зърната им бяха розови и понякога заобиколени от стъклени скъпоценности, залепени върху бялата плът. Но това бяха единствените фалшиви скъпоценности. Рубини, смарагди и сапфири, натрупани от богатата търговия с Индокитай, изобилно украсяваха и мъже, и жени. Техните кринолини се люлееха опасно, докато дамите се движеха през стаята като малки кораби по блестящото море.

За момент принцесата се поколеба при входа на залата. Затвори очи; тя започна да свиква с вълната от аромати, която я заливаше. Поклащайки леко глава, тя влезе бавно. Беше облечена в бледозелена сатенена рокля, покрита с разпръснати перли. Черната й коса беше завита и прибрана високо с блестящи перли и диаманти, мушнати тук-там. Около врата и през гърдите й лежеше оплетена лента с перли, а от ушите й висяха перлени капки. Втикнат дълбоко между гърдите й, святкаше малък диамантен кръст, подарък от „Вирджиния Къмпани“. Зад нея вървяха трима от нейните слуги от Вирджиния, сега облечени в сатен и ламе и следвани от верния сър Дейвид, прикрепения й придружител.

Стаята утихна, когато всички очи се обърнаха да погледнат към чуждоземната принцеса. Въпреки че тя посещаваше двора от една седмица, все още имаше много, които не бяха я виждали. Слуховете за нейните всекидневни бани, постоянните й разходки при всяко време, влиянието й върху Чарлз, очарования Уелски принц, предизвикваха непрекъснати разговори. Говореше се и за речта, която беше изнесла в Парламента.

Очите й пробягаха през стаята. Трудно виждаше през блъскащата се тълпа, но не видя нито едно познато от миналото лице. Покахонтас се разкъсваше между облекчение и мъка. Тя се усмихна с благодарност, когато видя шута на краля, който подскачаше към нея, като проправяше пътека сред гостите и ги развличаше със странично премятане и гримаси, пощипване нечия гърда или подръпване нечия брада. Беше началото на вечерта, той можеше да пристигне всеки момент.

Шутът скачаше, правеше кръгове и танцуваше пред нея, свирейки с въображаем тромпет, докато тя пристъпваше към тълпата.

— А, принцеса Ребека! — Сър Едуин Сандис се усмихна и се поклони.

Тя видя, че този висок елегантен мъж с остри сини очи е бодър и отново изпита благодарност към този забележителен човек, пълен с идеи, толкова уважавани сред благородници.

Той я погледна и помисли: „Кралицата и нейните дами са прави: тук тя се държи по царски от всеки друг. Тя надмина и най-смелите ми очаквания. Даже Негово Височество е впечатлен и издаде декрет тя да използва пълната си титла“.

Той забеляза, че в ъгълчетата на очите й имаше бръчки от напрежение.

— Ела — каза той. — Ще мине поне час, преди кралят да пристигне и да започнат танците. Нека да поседнем в една от съседните стаи далеч от шумотевицата.

Те избраха една от малките всекидневни на кралицата, облицована в тъмночервено кадифе с дъбови столове и маса, разположена пред голяма камина, в която огънят се поддържаше, за да предпази от вечерния хлад.

— Съжалявам да чуя, че съпругът ти не се чувства добре — каза Сандис.

— Само лека настинка, но гърдите му са много чувствителни. Утре ще бъде с нас.

Докато сър Едуин и Покахонтас говореха за надеждите си за Вирджиния, той наблюдаваше нейните бавни, елегантни движения. Когато тя стана, се чу слабо пращане на тафтена й подплата и лек, много слаб аромат на цветя. Това беше аромат, непознат за сър Едуин. Той се зарадва на нейната изтънченост.

На вратата леко се почука. На прага стоеше сър Едуин. Той изпита облекчение, когато ги видя, но в гласа му имаше колебание.

— Търсих те навсякъде, принцесо. Зная, че ще искаш да ти съобщя, че капитан Джон Смит е тук и иска да те види.

Покахонтас едва се надигна от стола си. Погледна към сър Едуин, като трудно си поемаше дъх.

— Да го поканя ли, принцесо? — попита сър Дейвид.

Сър Едуин видя, че лицето й стана тебеширенобяло и все пак очите й странно блестяха. Сети се, че за последен път видя такива очи на убито при лов животно.

Тя кимна почти неразбираемо, обхваната от безпокойство.

Сър Дейвид се обърна и остави вратата отворена. Смит влезе в стаята и стоя дълго време, взирайки се в Покахонтас. После се поклони дълбоко и леко поднесе ръката й към устните си. Ако Смит каза нещо, Покахонтас не го чу. Тя само разбра, че при неговото докосване всичко се сгромоляса и когато погледна в очите му, богът на небето беше все още там, а останалата част от живота й не означаваше нищо.

— Не можех да те намеря, Покахонтас.

Тя понечи да заговори, но нито дума не излезе от устата й.

— Принцесо, добре ли си? — Сър Едуин застана до нея.

Тя се опита да каже нещо, но все още не можеше да говори.

— Ще отида да донеса малко вино. — Сър Дейвид бързо се обърна и излезе през вратата.

— Ела и седни — каза Смит, докато двамата със сър Едуин я заведоха до стола й.

Мъжете бяха мили. Тя чуваше загрижените им гласове, но въпреки че искаше да говори, не можеше. Положи усилие да каже дума, но нищо не излезе от устните й. Знаеше само, че очите на Джон Смит и докосването му я бяха омаяли и нищо друго нямаше значение.