Сюзън Донъл
Покахонтас (15)

Глава 14

Веровокомоко, февруари 1608

Бяха необходими пет пътувания между баща й, Великия вожд и колонизаторите, за да завършат приготовленията за среща на водачите на двете групи във Веровокомоко. Смит беше впечатлен от умението на Покахонтас да води преговори с Нюпорт и своя труден баща. Разговорите се проточиха цял месец, докато Покахонтас пътуваше напред-назад, с храна за съкрушените англичани и съобщение за постигнатите компромиси в двата лагера. Вече бяха взели решение за времето и мястото на срещата. Въпросът беше кой да води експедицията?

Смит, като осиновен син на Поухатан, смяташе, че той трябва да води първата група. Но накрая беше решено, че Нюпорт и Смит, с тридесет колонизатори, ще плуват с катера „Дискавъри“ до Кекофтан. Ще поднесат почитанията си на доброжелателния цар Починс, ще се насладят на отличната му храна и на следващия ден ще продължат към място за акостиране, близо до Великия вожд. Оттам Смит ще поведе предната група до селището, за да подготви срещата между Поухатан и Нюпорт.

Смит покани Покахонтас да плува с тях на „Дискавъри“, но тя каза, че ще бъде по-дипломатично да бъде до баща си, когато англичаните пристигнат. Смит се съгласи, че това е разумно, но искаше да я попита, за да разбере знае ли колко много иска да бъде с нея. Той смяташе, че щеше да бъде чудесно да я има близо до себе си по време на краткото пътуване, защото през всичките й пътешествия напред-назад между форта и Веровокомоко не им оставаше много време да бъдат сами. От самото начало й беше обяснил, в деня след пожара, че ще бъдат жестоко критикувани във форта и в Англия, ако се доловеше и най-малък признак за интимната връзка между тях, защото той беше командир, а тя — принцеса. „Положението — каза й той — е изпълнено с опасност, тъй като Великият вожд също не одобрява. Ако той наистина се ядоса, може да загуби търпение и да унищожи англичаните с една масирана атака.“

Покахонтас го изслуша внимателно и прие опасенията му, но се помоли:

— Нека забравя всичко това за момент, моля те!

Когато се сети за първата им нощ, Смит почувства как решението му отслабва. Знаеше дори, че ако изкушението и възможността се бяха появили сто пъти, той щеше да се поддаде. По-късно, при не толкова кратка среща, те се прегърнаха здраво и тържествено си обещаха пълно благоразумие. Не само че щеше да бъде безразсъдно смело да не са дискретни, но техните чувства изискваха пълно уединение. Нуждата им един от друг беше много дълбока. Знаеха, че ще трябва да планират срещите си с голямо внимание и че те ще са малко и винаги опасни.

Смит откри, че самообладанието му достигна почти до краен предел, когато по време на продължителни срещи и преговори трябваше да седи и да наблюдава движенията на устните й, повдигането на гърдите й, когато се обърнеше, строгостта на веждите й, докато обмисляше реакцията на колонизаторите към последното предложение на поухатаните, знаейки, че няма да бъде с нея насаме много дни. То беше сладко-горчиво чувство, което така го терзаеше, че понякога го караше да скочи и да напусне стаята. Никога преди не беше изпитвал такава агония. Той се чувстваше объркан, даже отслабен от силата на своята жажда за тялото й. Но беше пленен и от нейната личност, която беше едновременно проста и чиста, сложна и неуловима.

В деня, в който тръгнаха от Кекофтан за Веровокомоко, се изви вихрушка със силен дъжд, дъжд, какъвто рядко валеше в Англия. На техните острови дъждът беше толкова слаб, толкова мъглив, че често не му обръщаха внимание, като че ли Господ избутваше облаците на изток през Атлантическия океан. Но този порой дойде, като че ли ведра с вода се изливаха върху земята. „Времето в този Нов свят е винаги по-бурно, отколкото в Европа“ — помисли Смит. Снегът беше по-плътен, жегата — по-голяма, студът — по-суров, а ветровете — два пъти по-силни. До обяд потопът беше намалял, слънцето се показа, ярко греещо над блестящите брегове и „Дискавъри“ пусна котва в залив, който туземците наричаха Поетан. На брега ги чакаха двеста от най-добрите войни на Поухатан. Кожите и перата им блестяха на силната светлина.

Смит веднага събра осемнадесетте мъже, които бяха избрали да сформират предната група за посещението при Великия вожд, докато Нюпорт чакаше на борда с дванадесет пазачи. Смит взе със себе си подаръците от крал Джеймс — бялата хрътка, малко червен копринен плат и конусообразна шапка като тази, която самият крал Джеймс носеше. Когато Смит и хората му стъпиха на брега, гласовете на воините се издигнаха във вик на приветствие и те изхвърлиха нагоре ръце, махайки лъковете си високо във въздуха. Воините бързо заобиколиха колонизаторите и ги поведоха, като пееха монотонно, докато пресичаха множество мостове, построени за защита срещу местещите се блата и ги придружиха до града. Пред жилището на Поухатан чакаха други петстотин мъже, с оръжия отстрани. По пътя, на интервали от по няколко фута, бяха оставени четиридесет големи подноси, напълнени с хубав хляб с кафява и хрупкава кора.

— Какво посрещане! — извика Смит на мъжете си, докато влизаха в жилището. — Не можем да се съмняваме в мощта и богатството на Поухатан. Той ни засвидетелства голямо уважение.

В стая, пламтяща от цветове, Великият вожд, излъчващ могъщество, седеше на трона си от кожи в церемониална дреха. Около него се тълпяха придворните и гледаха новодошлите с жадно любопитство. Тридесет или повече нови съпруги, украсени със светещи медни и блестящи перли, се бяха подредили, а очите им открито преценяваха англичаните. Всички жени носеха пелерини от пера в червено, пурпурно, зелено и жълто, така умело изработени, че падаха като водопади от коприна. Мъжете на Смит си поеха дълбоко въздух. Никога преди не бяха виждали такава шарена премяна. Той трябваше да ги побутне към дългата стая.

Тронната стая искреше от светлината на високи факли. Смит почувства радост, когато видя Покахонтас, стояща до баща си, облечена напълно в бяло — с бяла пелерина от лебедови пера. Те едва-едва се поздравиха. Великият вожд даде знак на Смит и мъжете му да седнат, а воините, които сега изпълваха стаята, нададоха силни викове за поздрав, така че покривът щеше да се срути.

Пиршеството започна с разнообразие от деликатеси и на мъжете на Смит, непривикнали на ритуала да си мият ръцете преди и след ядене, трябваше да им бъде показано какво да правят с предложените купи с вода и перата от пуйка за изсушаване. После започнаха речите. Мъжете бяха предупредени, че те ще бъдат дълги и Смит си помисли колко различен беше този случай от последното му посещение във Веровокомоко.

Великият вожд не говори, нито си направи труда да стане и да приеме подаръците от крал Джеймс. Трима от вождовете му изказаха благодарности и взеха подаръците, а очите на Покахонтас блеснаха от удоволствие, когато беше представена бялата хрътка. Покахонтас се засмя и плесна с ръце, когато видя отново кучето. Смит се усмихна, чудейки се кой в края на краищата ще бъде господарят на красивото животно. По време на безкрайните слова на благодарност той усети, че поглежда доста често към Покахонтас, но тя нито веднъж не погледна към него. Той се наслаждаваше на високите й скули и линията на ръката й, и се възхищаваше на способността й да остане неподвижна толкова дълго време.

Речите бяха оцветени с разкошни изрази на благодарност за подаръците и обещания да снабдят колонизаторите с предостатъчно царевица и месо, докато си отгледат собствена реколта. Смит почувства облекчение, че подаръците на крал Джеймс поне бяха осигурили провизии за складовете им, но знаеше, че най-тежката част от пазарлъка все още не беше дошла. Когато първата вечер звездите започнаха да блещукат в бледото небе навън, цар Поухатан се облегна напред и започна да преговаря лично за това, което наистина иска — оръдието на англичаните.

— Оставете малките си оръжия тук, в тази стая — каза той. — Вижте, моите воини не носят оръжията си за война.

Смит отговори:

— Това е нещо, което искат нашите врагове, никога — нашите приятели. — Но добави бързо: — Предоставяме нашите големи оръдия и мъжете ни на ваше разположение, за да ви служат във войните срещу монаканите.

— Бих искал някои от големите оръдия за мен. — Поухатан се усмихна бавно, усмивка, която рядко достигаше до очите му.

— Ние предложихме оръдия на твоя мъж Раухант, но той не ги поиска.

Поухатан се засмя:

— Те бяха много тежки за носене, но навярно имате по-малки оръдия. Ще разговаряме за това утре сутринта.

След като прекара нощта в жилището за гости на Поухатан, неможещ да си намери място от копнеж по Покахонтас, Смит събра мъжете си и отиде да доведе Нюпорт от „Дискавъри“. Нюпорт напусна кораба, облечен в пълна униформа, придружен от корабния прислужник Томас Сейвидж. И двамата бяха представени на Великия вожд с церемонии, подобни на тези от предния ден, но когато дойде време да се разменят подаръци, Нюпорт даде младия Сейвидж, казвайки, че го дава в заем. Момчето щеше да научи обичаите на поухатаните и да ги обясни на англичаните. Поухатан беше толкова ентусиазиран от тази идея, че предложи на Нюпорт високия си син Намон. „Размяна на синове“ — каза той.

Отново изпълнен с вяра и стоплен от успеха, Нюпорт покани Поухатан на „Дискавъри“, за да разгледа стоките, които беше донесъл за размяна. Но Великият вожд се отдръпна учудено. Той намръщено тупна с пръсти върху трона си.

— Не е подходящо за моето величие да търгувам за дреболии по този незначителен начин. Оставете стоките си на брега. Ще взема това, което искам, и ще ви платя колкото смятам, че струва.

Покахонтас погледна предупредително Смит. Тя постави нежно ръка върху ръката на баща си и бързо кимна на Смит. „Царят се ядоса и пътуването може да се окаже напразно“ — помисли Смит. Той се обърна към Поухатан:

— Нека ви покажа някои специални скъпоценни камъни, които носят само великите царе — каза той. — Те са изключително редки и имат цвета на небето.

Смит побърза към „Дискавъри“ и се върна с шепа огърлици от стъклени топчета. Когато ги повдигна и ги пусна да паднат на ръката му, пламъците от факлите блеснаха върху тях и красотата на синьото стъкло грабна напълно Поухатан.

Царят се обърна към Покахонтас:

— Дай да видя скъпоценните камъни, дъще.

Тя се приближи към Смит и се пресегна за топчетата. Ръцете им се докоснаха и очите им се задържаха; пръстите им затрепериха, а дишането им спря. Беше само за миг, но Смит бързо погледна към Поухатан и веднага видя, че царят долови нещо. „Боже господи — помисли Смит, — ако не се прикривам, ще разваля всичко.“

Той говореше бързо и пространно, превъзнасяйки качествата на топчетата, докато наблюдаваше лицето на Поухатан. Изражението на царя беше непроницаемо.

Когато Смит свърши, Великият вожд каза:

— Високо оценявам тези топчета. Харесвам момчето, което ми даде, другите вещи също много ми харесват. Ще ти дам триста кошници с царевица, но само при положение, че по-късно моите мъже разменят за някои от сабите ви.

Смит въздъхна с облекчение, докато Нюпорт, напълно доволен от сделката, пристъпи напред и, чрез Покахонтас, каза:

— Бих искал да ви задам още един въпрос, Ваша Светлост.

Поухатан наклони глава.

— Бихме искали да знаем дали сте чували за група от нашите хора, които са живели точно на юг от вашата страна в място, наречено Роаноке. Те всички са изчезнали преди около тридесет години.

Великият вожд не мръдна, нито промени изражението си. Той каза:

— Наистина чухме за някои от вашите хора, които са живели по нашите брегове преди много време, но не знаем какво се е случило с тях. Много, много странници ни посещаваха от време на време, но те всички напуснаха.

С махане с ръка и кимване царят освободи колонизаторите. Нюпорт се обърна да си върви с наперена походка. В усмивката му се мярна триумф. Той постигна всичко, което искаше; въпросът за сабите можеше да се дискутира по-късно. Щяха да отплуват за форта при следващия прилив.

Все още загрижен, Смит погледна през рамо, докато вървеше към вратата, и видя това, от което се страхуваше — Поухатан даде знак на дъщеря си да остане.

Великият вожд почака, докато странниците напуснат стаята, после даде знак, че иска да говори насаме с дъщеря си. Воините и съпругите се оттеглиха в края на стаята.

— Покахонтас, отиде твърде далеко — каза Великият вожд с ядосан глас.

Покахонтас рядко беше виждала баща си толкова разярен. Знаеше, че няма нужда да му говори разумно, нито да отрича случката. Тя чакаше с израз на уважение.

— Уважих желанието ти и пожалих живота на червенокосия — продължи Поухатан. — А ти ми се отплащаш, като не се подчиняваш на законите на нашия народ, като се отдаваш, ти, дъщерята на владетеля, на странник. Ще те вземе ли той в истинска церемония? Не, виждам, че и ти не вярваш, че ще го направи. Може би носиш детето му в себе си, това е отвратително.

Покахонтас пребледня пред словесната яростна атака на баща си, но пак не каза нищо.

— Забравяш, че си любимото дете на управляващия вожд — каза Поухатан. — Имаш висок пост и пред теб стоят тежки отговорности. — Поухатан плесна коляното си, лицето му беше потъмняло от яд. — Какво става с жените в земята ми? Те се държат като животни от гората.

Покахонтас разбра, че изневярата на Сача дълбоко го е наранила, а сега връзката й с презрян тасентас отвори раната.

Баща й никога не й беше говорил толкова отчаяно. Жените в империята му бяха неговите богатства, неговата гордост. Водеха се битки и се завладяваха провинции, за да се обогати империята с жени, защото именно те обработваха почвата, строяха къщите и износваха децата. Именно чрез жените вождовете заемаха троновете си и самите жени ставаха вождове. Покахонтас беше удивена, че Поухатан беше опетнил нейния пол дори в справедлив гняв, защото в тяхното царство се отнасяха с голямо уважение към жените. Баща й наистина беше бесен. С помирителен жест тя протегна ръка.

Поухатан не му обърна внимание.

— Достатъчно, Покахонтас. Ще се омъжиш за Кокум и колкото по-скоро, толкова по-добре. После ще продължиш да събираш данъците.

За момент й се стори, че сърцето й спря.

— Не мога да се омъжа за Кокум — каза тя. — Освен това той доставя удоволствие на сестра ми Мехта. Трябва да се ожени за нея.

— Ти му отказа, така че не трябва да го обвиняваш, че е бил с Мехта. И коя си ти да говориш това, когато си спала с един от мръсните хора? Достатъчно. Остави ме. Трябва да се посъветвам с мъдреците.

На Покахонтас й се искаше да избяга от стаята, но си наложи да тръгне спокойно към вратата. Вече навън, тя се строполи на един камък. Не можеше да се омъжи за Кокум, не след като е била с Джон Смит. Беше невъзможно. Но какво да прави? Баща й беше не само разгневен, но и непреклонен. Веднъж вече й се поддаде, но сега знаеше, че е злоупотребила с добрината му и не е оправдала доверието му. Ако имаше някакъв аргумент, който да посочи, той може би ще направи компромис, след като яростта му премине, защото той можеше да бъде практичен, особено с нея, но тя беше нарушила основно правило. Дъщерите на Великия вожд не биваше да се отдават на никой друг, освен на избрания съпруг. Те дори не можеха да се насладят на една нощ с бездомен пътник, което беше позволено на останалите жени от царството. Простена. Трябва да направи нещо, да обещае нещо, за да избегне женитбата с Кокум.

Само да може да избяга, но няма къде да отиде. Познаваха я навсякъде. Дали Джон Смит ще я вземе? Не, ако отиде при него, тя ще изложи на риск цялата му колония. Разбра, че всъщност не знае какво би направил Джон Смит. Прекараното от тях време насаме беше толкова кратко, толкова ценно, изпълнено с жажда един за друг, че те не си казваха повече от няколко думи. Но трябва да му каже. Веднага ще отиде при него и ще обясни, че навярно никога повече няма да може да го види. Като дъщеря на владетел тя знаеше, че ръководителят не трябва да мисли само за себе си и за личните си желания.

Приливът нямаше да се отдръпне още два часа и странниците чакаха в големите си канута. Жените товареха кораба с царевица и Покахонтас знаеше, че може да се смеси с тях и да се престори, че ги надзирава, но трябваше да мине по непряк път към реката, за да не привлече вниманието на баща си.

Тя изтича в стаята си и бързо извади мантията от фини пера. Сложи си пола от еленова кожа, а над нея — наметало от кожи на бялка. Меката топлина на кожите беше удоволствие за тялото й, което беше грубо и настръхнало от вълнение. Шепнеше молитви към Ахоне и бога на небето, докато вървеше към реката. Ако боговете можеха да й кажат какво да прави!

Тя се вмъкна в редицата жени, движещи се по мостовете към кораба с големи кошници с царевица. Когато достигна кораба, видя, че Намон, нейният полубрат, беше на палубата. Тя му даде сигнал, че иска да се качи на борда, после хвана въжената стълба, хвърлена от един от познатите моряци.

Когато я видя, Смит прикри учудването си и тръгна към нея със замислени очи. Отведе я към уединено място на носа на кораба. Веднага щом останаха сами, тя бързо му разказа историята, без да спомене за планираната женитба. Никога не му беше казвала за Кокум и беше решена никога да не го прави.

Смит се загледа над реката. Тя се чудеше за какво мисли и изведнъж съжали, че е дошла при него. Какво ще направи той? Беше смутен и разтревожен от разказа й за яростта на баща си. Той трябваше да се грижи за хората си.

След дълга пауза Смит каза:

— Баща ти не се пазари добре за сабите, Покахонтас. Ще поемем голям риск. Той знае колко високо ценим способността ти да водиш преговори между нашите два народа. Ще помолим Нюпорт да изпрати на баща ти съобщение, че сме готови да преговаряме за саби, но ще действаме само чрез Покахонтас, тъй като в миналото тя се е проявила успешно като човек, заслужаващ доверие. Сега трябва да се върнеш при баща си. Ако пътуваш с нас, той още повече ще се разяри.

„Той не знае, че трябва да бъда с Кокум, за да умиротворя и обезоръжа баща си. Как бих искала да му кажа; но не мога. Просто трябва да издържа, за да бъда отново с него във форта.“

Покахонтас усети натиска на ръката на Смит върху рамото си, когато се обърна към мостчето. Едва се сдържа да не се хвърли на врата му и да се помоли да я вземе веднага със себе си. Направи едва забележимо движение с ръка, за да каже „довиждане“, и тръгна по полираната дървена палуба към брат си. Сърцето й биеше силно. Ще минат поне две нощи, преди от англичаните да дойде съобщение, с което да я искат. Две нощи с Кокум!

Беше дори по-лошо, отколкото се страхуваше. Кокум беше толкова мил и нежен, както винаги бе бил с нея. Всяка вечер я отвеждаше до леглото сред одобрителните погледи на баща й и половината град. Всяка нощ неговите умели докосвания си играеха с твърдото й и неподдаващо се тяло, докато в главата й бушуваше буря от противоречиви мисли. Тя го удряше с юмруци по гърдите от яд и немощ, докато здравото й тяло я предадеше, откликвайки. Всяка сутрин се събуждаше, решена да избяга и да отиде далеч, веднага щом Смит изпрати за нея.

Но повикванията не дойдоха. Поухатан беше решил, че е уморен да отговаря на безкрайните искания за храна. Вместо това щеше да изпрати някои от най-умните си воини да вземат няколко саби, вместо да разменя за тях. Войниците можеха да влязат във форта под претекст на миролюбиво посещение и после да си свършат работата, без да възбудят подозрение или да причинят тревога. Все пак царят беше в правата си; всичко, което беше върху земята му, беше негова собственост.

Когато Покахонтас чу за новата схема, се отчая. Как щеше да се върне във форта? Тя не остави на мира лейтенантите на баща си, докато не разбра дали оттам има съобщения. Поболя се, като разбра, че няма искане за нея като посредник, но Великият вожд беше взел твърдо решение за Покахонтас и тасентасите. Ако някой от странниците беше взел дъщеря му, той със сигурност можеше да вземе няколко от сабите им.

За пръв път Покахонтас се зарадва, че е затворена в къщата за жените. Тя остана няколко дни повече, отколкото беше необходимо, защото се нуждаеше от време за размисъл, за да измисли някакъв план, но колкото и да обмисляше всяка възможност за бягство, не достигаше до изпълнима схема. Не можеше да бърза, докато не бъде поискана от тасентасите и баща й разреши да отиде. Беше в капан.

Покахонтас чака седмици. Тя използва времето да бъде колкото е възможно по-предана. Мразеше лицемерието, но почувства, че трябва да приспи съмненията на баща си, карайки го да повярва в нея така, че когато се появи възможност, той да я използува отново като пратеник. Задачата й се облекчи, защото Кокум трябваше да прекарва много време далеч на лов и на походи срещу монаканите. Тя не чувстваше абсолютно никаква вина, докато се молеше пламенно на бога на небето да го прониже вражеска стрела.

Утешение за Покахонтас по време на тези дни на изпитание беше красивата бяла хрътка. Кучето се беше привързало към нея от първия ден. Тя го хранеше, а то тичаше с нея в гората и я следваше във всеки миг. Хората знаеха, че видят ли хрътката, Покахонтас е наблизо.

Нямаше начин да избяга от Кокум, когато се върне от лова и битките. Нощно време той отново и отново сееше семето си в нея, като че ли беше неуморим. Чудеше се дали доставя удоволствие на Мехта през деня! И двамата често отсъстваха по едно и също време, но Мехта се държеше винаги сестрински с нея. Може би той ще отиде при Мехта. Всяка сутрин тя се молеше на богинята на реката Ахоне Кокум да прехвърли верността си към сестра й. Но нещо в нея й подсказваше, че Кокум харесва живота си такъв, какъвто е. Неговият чар и чувствени пръсти се нуждаеха от повече от един партньор.

Един ден тя спря един от вестоносците на баща си и чу, че Нюпорт е отплувал отново в началото на сезона на новите цветове. Скоро след това воините на Поухатан направиха първите си опити да откраднат сабите и веднага бяха заловени. На баща й беше съобщено, че червенокосият е побеснял и е заключил седем воини вътре във форта. Когато хората на Поухатан се опитаха да ги освободят, възникнаха схватки, които тасентасите спечелиха. Колонизаторите се бяха научили да държат мускетите си заредени, така че да могат бързо да действат, а отличният им барут свърши добра работа. За Поухатан беше голямо унижение да има затворници при тасентасите. Великият вожд чу, че червенокосият е заповядал воините да бъдат бити и удряни с камшик, но не бяха убити, както би се случило с всеки негов затворник. Поухатан беше загубил не само сабите си, но и седем души и загубата го измъчваше. В неговото царство, ако пленник не умреше с чест или не успееше да избяга, прекарваше остатъка от живота си в позор.

Покахонтас виждаше, че баща й е напрегнат, но и забеляза, когато го свареше неподготвен, че беше започнал замислено да я наблюдава. Не беше вече толкова ядосан, а групата свежи нови съпруги го поддържаше облекчен и спокоен за жените в царството си. Дали ще я изпрати да разговаря отново със странниците? Коленичеше пред Ахоне, Океус и бога на небето поне два пъти на ден, молейки се той да омекне и да я изпрати. Няколко малки животни поеха последна глътка въздух върху олтара на Океус в поредица от жертвоприношения, извършени на разсъмване, докато тя се досети, че жреците може да станат подозрителни, ако твърде често посещава храма. Сега животът й беше толкова ограничен, че се чувстваше свободна, само когато отиваше на ливадата си и говореше с бога на небето. Все по-често й минаваше мисълта, че когато беше с тасентасите, се чувстваше винаги свободна.

Накрая, в средата на сезона на новите цветя, Поухатан извика Покахонтас в къщата на съвета.

— През последните седмици ти беше грижовна дъщеря и се съобразяваше с всяко мое желание — каза той. — Чувствам, че си се покаяла за своенравието си и си стигнала до извода, че нашият начин на живот и твоите задължения трябва да са на първо място. Ето защо искам отново да разговарям с тасентасите и ти да си моят пратеник. Те непрекъснато ми изпращат съобщения и ти си тази, с която искат да разговарят. Покахонтас, ще отидеш при тасентасите и ще освободиш моите мъже. Ако свършиш тази работа, аз пак ще преговарям за повече оръжия. Виждам, че си непрекъснато с Кокум, когато е тук. Смятам, разбра, че именно той, а не червенокосият странник, е мъжът за теб. Тръгни сутринта, но без бавене. Чакам бързо да се върнеш. Пожелавам ти добър път. Ти си моята най-голяма радост и вярвам, че ще успееш.

Покахонтас беше дълбоко благодарна на баща си, че й дава още един шанс. Знаеше, че едновременно с това той я проверява и отново беше обхваната от старото менгеме от противоречиви мисли. Но се стегна, не трябваше да се двоуми.

— Кой ще пътува с мен? — попита тя.

— Секотин и Памоуик, разбира се. Те знаят пътя и ще бъдат приети във форта.

Покахонтас не посмя да моли за заместници, които да пътуват с нея, защото не искаше да излага на риск пътешествието, но имаше силното усещане, че по време на това пътуване Секотин ще я надзирава. Все пак беше сигурна в едно нещо. Никой никога няма да открие скритото скалисто заливче, мястото, което преди много седмици беше избрала за срещите си със Смит.

Поухатан заговори отново:

— Освен това днес чухме, че е пристигнал още един плаващ остров с четиридесет нови хора и нов капитан. Това е още едно доказателство за коварството на тези странници, които ни казаха, че на островите ни няма да пристигат други техни хора. Жреците ми са нетърпеливи. Сега върви, аз ще уредя да приготвят подаръци, които да занесеш на грозните хора.

С Кинт, бялата хрътка, тичаща пред нея, Покахонтас вървеше колкото е възможно по-бързо. Поколеба се малко при старото леговище на вълците, карайки братята й да се съобразяват със скоростта й. Покахонтас не я беше грижа. Движението, тичането през горите към форта на странниците я караше да се чувства освободена. Беше най-мекото време от годината. Земята в гората представляваше вълшебен килим от смачкани венчелистчета, дърветата бяха обсипани с бели цветове, навсякъде, накъдето погледнеше. Тя беше облечена със светлите си, почти бели еленови кожи, най-удобните си дрехи. Вместо синци си направи огърлица от цветчета, която носеше около шията си и мушна няколко цветя в косите си. Тя и кучето й се смесваха с цъфтящите дървета.

Когато достигнаха портите на форта, часовоят шумно ги приветства. Много време измина, откак колонизаторите не бяха виждали красивата принцеса и се радваха, че тя се връща.

Почти веднага се появи Смит. Покахонтас видя, че той не се е променил от сезона на снеговете, с изключение на това, че потъмнялото му лице отразяваше кратките му нощи, а червената му коса беше силно изрусяла от слънцето. Покахонтас се приближи бавно към Смит. За момент помисли, че ще падне на земята, обхваната от чувства, когато погледна в очите му и познатата синя магия отново я обгърна.

— Дойдох да говоря с теб, капитане, от името на баща ми, вожда Поухатан — каза тя.

Смит бързо я хвана за ръка и я поведе към новопостроената къща за събрания, но докосването му я накара да потрепери толкова силно, че тя я отдръпна. Братята й застанаха на обичайното разстояние пред вратата на новата сграда. Останалата част от съвета се събра за минути, когато узнаха, че Покахонтас е пристигнала. Тя веднага започна да говори и се извини за мъжете на баща си, казвайки, че са действали необмислено, като са се опитали да вземат сабите, и че баща й изпраща съжаленията си за тяхното поведение. Той също я е упълномощил да поднесе уважението и любовта си към осиновения си син, капитан Смит.

Смит поклони глава и когато погледна нагоре, на лицето му имаше полуусмивка.

— Моля, предай на Великия вожд, че приемам добрите му пожелания — отговори той. — Кажи му, че не убих мъжете му, защото особено много ценя дъщеря му. Ще освободя мъжете утре. Благодаря за подаръците ти, принцесо, а сега, надявам се, ще се присъединиш към нашата трапеза. — Той я заведе до масата.

Когато през нощта правиха любов, страстта им беше толкова силна, че на моменти Покахонтас мислеше, че ще припадне в ръцете му от радост. Жаждата им един за друг беше неутолима, силата на страстта им — изумителна, непреодолима. Покахонтас се чудеше дали тяхната пламенност не се дължеше на страха, че това ще бъде последната им среща, че някой или някаква случка ще ги раздели. Чудеше се дали той мисли същото, но не попита. Не искаше съмненията да развалят скъпоценното им време заедно.

Накрая, в ранните утринни часове, решиха Покахонтас веднага да придружи затворниците до баща си. Бързото й връщане трябваше да убеди Поухатан в лоялността й. Смит й каза, че колонизаторите ще се нуждаят от нейната помощ, за да разменят срещу сабите, които баща й толкова много искаше. Преговорите щяха да изискват време и много пътувания. Покахонтас се съгласи с логиката на схемата му. Той й даде да разбере колко е важна за тасентасите. Това я накара да се почувства ценена и жизнено необходима. В момента тя беше толкова щастлива, че не искаше да допусне тревога да се промъкне в душата й. Щеше ли да прекара остатъка от живота си, тичайки напред-назад между неговия и нейния народ? Имаше ли някаква алтернатива?

Старият конфликт за нейната вярност все още съществуваше, но все повече и повече тя започваше да вижда достойнствата на странните хора. Винаги беше вярвала, че поухатаните и англичаните могат да живеят в хармония. Те имаха толкова много, което да дадат един на друг. „В действителност — помисли тя изведнъж, — трябва да правя точно, което правя, като осигурявам първо едните, после другите с продуктите на всяка култура.“ Да, тя трябва да продължи да прави това, защото то би довело до разбирателство между тях. Само ако може да изчезне Кокум. Въздъхна с чувство на безсилие. Как да се справи с него? „Ако Джон Смит знаеше… — започна тя несъзнателно, с болка. — А баща ми, ако беше малко по-разбран, по-малко взискателен към мен… Но времето е на моя страна. Джон Смит е решен да установи народа си тук и аз ще му помогна.“