Сюзън Донъл
Покахонтас (20)

Глава 19

Расаурак, юни 1610

На раменете на Расптанзе, високия вожд на патавомеките, бяха кацнали извити крила на лебед. Той дойде на посещение два дни след като Томас Сейвидж каза на Покахонтас за отпътуването на тасентасите. Покахонтас почувства, че вождът е човек, на когото може да се довери. Той беше любезен и хората му бяха известни с добрите си обноски. Не бяха обаче силни в битките и Поухатан често трябваше да изпраща малки армии от млади мъже от южните си племена, за да защитават селището на Расптанзе и северната граница на царството от планинските племена отвъд. Това каляваше младите воини на Поухатан, за да бъдат готови за битки по границата срещу монаканите.

Покахонтас трябваше непременно да отиде някъде далеч. Беше отчаяна. Когато срещна Расптанзе, веднага реши, че ще отиде да живее при патавомеките. Тя събра нещата си и каза на баща си, че ще отиде с вожда и групата му, когато тръгнат към земите си по реката Потомак. Поухатан не възрази. Покахонтас знаеше, че през последните луни той беше изморен от нейната непрекъсната заядливост заради отношението му към тасентасите и за възможностите, които е изпуснал, като не е научил как да си служи с техните сечива и оръжия. Тя знаеше, че баща й смята, че е намусена и тъжна заради загубата на съпруга и детето си, и той й прости. В същото време не можеше да търпи лошия й характер.

Поухатан не знаеше, че през последните два дни Покахонтас беше преживяла агония, разбирайки, че тасентасите са си заминали завинаги. Беше толкова безнадеждно! На моменти изпадаше в пълно отчаяние. Черните криле на враната като че я удряха безжалостно, а нощите й бяха потопени в пот на безнадеждност, която зееше като празнота навсякъде около нея. Тя едва хапваше залък хляб и знаеше, че лицето й изглежда сбръчкано, но не можеше да контролира настроението си. Всеки път, когато искаше да излезе от къщата, хората толкова настоятелно я връщаха обратно вътре, че любезността им я довеждаше до сълзи.

Тя се опита да се моли на бога на небето. Но кога, о, кога ще спре да я наказва! Смит беше заминал, загуби бебето си, тасентасите заминаха. Беше платила предостатъчно за лошите си постъпки. Нито за секунда не допускаше да мисли за физическата си страст към Смит; това я караше да стене силно от болка. Тя трябваше да се вкопчи за нещо, каквото и да е, което би я измъкнало от тази пълна безнадеждност. Когато патавомеките дойдоха, това като че ли беше сигнал за спасението й, даден от боговете.

Поухатан я изпрати с кучето, трима слуги и Памоуик и Секотин, които да я наглеждат. В последната минута Томас Сейвидж и неговият приятел Хари Спелман, който остана, когато другите колонизатори си тръгнаха, казаха, че искат да тръгнат с нея. Те бяха дълбоко впечатлени от любезността на вожда Расптанзе и заинтригувани от разказите за планинската местност, в която живееше. Планираха да избягат, защото познаваха Поухатан, който гледаше на Томас като на свой син и никога нямаше да им позволи да тръгнат. Покахонтас беше твърде много разстроена, твърде много нещастна, за да им обърне внимание, така че се съгласи с плана им. Но на петата миля от пътя Томас Сейвидж се изплаши и се затича бързо към безопасното си убежище при Поухатан. Беше с него твърде дълго време и не искаше да изневери на чувството си за вярност. Хари Спелман остана с Покахонтас и гостувалите патавомеки.

Пътуването, няколкото дни, които бяха необходими, за да се настани в новия си дом и смяната на обстановката разсеяха малко Покахонтас. Братята й опитаха всичко, за да я развеселят. И въпреки че Покахонтас беше все още твърде унила, за да се усмихва вяло, тя оцени усилията им. Трябваше да изпълни задълженията си, защото баща й искаше веднага да започне да събира данъците в областта. От известно време никой не беше работил в северната територия и той смяташе, че не получава дължимото.

В началото всяко усилие я смазваше, но тя трябваше да действа пред любопитните патавомеки, които я придружаваха и наблюдаваха всяко нейно движение. По време на суетнята за събиране на богатства от околността, умът й се връщаше към Джон Смит.

Въпреки че беше невъзможно да понесе загубата му, тя страдаше и от това, че не може да наблюдава начина на живот на тасентасите и да научи повече за тях. Даже когато не беше с тях във форта им, поне знаеше, че те са там. „Видях друг свят, който харесвам и искам да споделя, а никога няма да мога да го видя отново.“ Понякога Покахонтас чувстваше, че нейната позната вселена беше дълбок тунел без слънчева светлина в края. Да беше й останало поне детето. То щеше да бъде връзката й с другия й живот. Щеше да поддържа живи спомените за чудесното време, прекарано с тасентасите.

След като изминаха няколко луни, Покахонтас разбра, че трябва някак да изживее живота си. Започна да изпитва радост, говорейки с Хари Спелман. Научи още няколко английски думи, въпреки че все още разговаряше на смес от знаци и английски или поухатански. Започна да ходи и на лов, защото вече можеше да се концентрира върху жертвата си. А скитането в новата околност с Кинт й доставяше удоволствие. Тя беше много по-планинска от южната част на царството и особено й хареса начинът, по който реката се спускаше шумно между стръмните скали, образувайки искрящи водопади и водовъртежи. С настъпване на по-студеното време апетитът й се подобри и тя възвърна нормалното си тегло.

Една студена сутрин, когато последните листа падаха от дърветата, а пушекът от къщите се издигаше високо в неподвижния въздух, пристигна Томас Сейвидж, придружен от двама воини на Поухатан.

Бяха изминали почти шест месеца, откакто говори за последен път с него в Расаурак и Покахонтас за първи път от доста време се почувства радостна да види някого. Пратениците на Поухатан идваха редовно с кану да откарват данъците, събрани от богатите поданици. Тогава те питаха за здравето и живота на Покахонтас, но никога не й носеха клюки и новини. Дългото пътуване в залива отне три слънца.

Развълнувани от срещата си, Покахонтас и двете момчета, Хари и Томас, говореха едновременно на смесица от английски и поухатански. Секотин и Памоуик се присъединиха към тях около огъня и тя плесна с ръце, давайки знак на слугата да им донесе билково питие. После запита за новини за народа си. На английски Томас й каза, че след следващата есенна реколта градът се връща обратно във Веровокомоко. Мехта се омъжила отново и пак чакала бебе. А Поухатан загубил двадесет мъже в битка близо до форта в Джеймстаун.

— Но аз мислех, че баща ми живее в мир на юг и че не води войни — каза Покахонтас.

— Той винаги се бие с англичаните — отговори Томас.

— Англичаните не са вече там — каза Покахонтас с равен глас.

— Англичаните никога не са напускали, освен може би за няколко часа.

Покахонтас не беше сигурна, че чу добре, и повтори въпроса си на поухатански.

— Последните колонизатори заедно с група, която пристигна да се присъедини към тях, след като претърпяла корабокрушение в Бермуда, акостираха в Джеймстаун — обясни Томас. — Първата нощ те хвърлиха котва на остров Малбъри, точно при устието на залива, планирайки да тръгнат към Атлантическия океан при изгрев-слънце. Следващата сутрин се събудили и видели три кораба да се движат към тях срещу вятъра. Бил Де ла Уар, возещ мъже и провизии от Лондон. Тогава той ги върнал и оттогава е в Джеймстаун. Какво ще кажеш за късмета на англичаните?

Покахонтас застина, но радост и надежда пронизаха тялото й. „Значи англичаните са били там през цялото време! Джон Смит може да се върне. Може вече да се е върнал!“ Въображението й литна. Тя едва чу останалите думи на Томас.

— Де ла Уар, като върховен губернатор на колонията, прави всичко възможно, за да доведе до успешен край Джеймстаун. Трябва да дойдеш и сама да видиш. Можеш ли да го посетиш? Чух, че Де ла Уар и капитаните разговарят за теб. Ти си известна в Англия и губернаторът иска да те види.

Покахонтас завъртя глава в отказ. Трябваше да зададе един въпрос:

— Върнал ли се е някой от първите капитани? Нюпорт или Смит?

— Нюпорт се върна, но не и Смит.

„Не е важно“ — каза си тя. Беше се научила да се абстрахира от лошите новини и да се хваща за нещо, което е обещаващо. Беше достатъчно да знае, че англичаните са там и че Смит може да се върне всеки момент. Тя притисна ръцете си в несъзнателен жест на надежда.

Английските момчета продължиха да бъбрят. Решиха, че когато Томас се върне в Джеймстаун, Хари Спелман ще тръгне с него. Томас каза, че сега предпочита да живее с поухатаните, но му харесва от време на време да посещава колонизаторите. Той запита Покахонтас дали възнамерява да живее отново с баща си. Когато тя не отговори, той повтори въпроса.

Покахонтас скочи, после се замисли, поглеждайки към Секотин, седнал безучастно до нея:

— Харесва ми тук сред това племе. Много е спокойно. Навярно ще се върна по-късно.

„Докато баща ми не ми позволява да посещавам Джеймстаун — по-добре да остана тук, далеч от конфликта. Не мога да издържам на продължаващата война и ужасния натиск, който баща ми оказва върху тасентасите. Навярно един ден баща ми ще се умилостиви, ще спре войната и ще ми позволи отново да ги видя. Тогава ще се върна във Веровокомоко, а дотогава навярно Джон Смит ще е дошъл в Джеймстаун.“ Тя се сгуши и се опита да скрие надеждата, след като чу новините от Томас.

Сезоните отминаваха. Болката й се притъпи. Покахонтас водеше спокоен живот сред патавомеките, въпреки че й се оказваше цялото внимание, което заслужава любимото дете на най-могъщия Поухатан. Все по-често баща й изпращаше перспективен съпруг, за да се срещне с нея, но след кратко ухажване тя твърдо, но любезно отказваше на воина. Баща й не я насилваше, защото помнеше загубения съпруг и дете. От своя страна, чрез контактите си във Веровокомоко, тя узнаваше понякога дали баща й е променил решението си за нейните посещения във форта. Той оставаше непреклонен.

Хари Спелман се върна на север, защото бе започнал да харесва живота с туземците, но щеше да посещава понякога своя народ в Джеймстаун и да носи новини. Чрез него Покахонтас можа да научи за напредъка на колонията и да чуе за новия губернатор.

Де ла Уар бил строг човек. Карал мъжете да работят по шест часа на ден, на две смени. Те се оплаквали, че се отнасят лошо с тях, но обществените сгради били отново построени и обзаведени. В неделя имало пищни служби в църквата, която сега непрекъснато била пълна с диви цветя. При церемониите Де ла Уар председателствал от стол, богато щампован с кадифе, с възглавнички за краката от червено кадифе. След това той се връщал на кораба си, наречен „Де ла Уар“, и забавлявал няколкото щастливци, които били поканени да се присъединят към него.

Покахонтас беше очарована да научи, че губернаторът беше изоставил общото стопанство и беше дал на всеки мъж своя собствена земя, която да обработва. Поухатаните винаги работеха съвместно, за да произведат култури, които се разпределяха по равно за всички. Какво би се случило, ако всеки отглежда само за себе си? Това беше друга странна идея на тасентасите.

Някои новини бяха тревожни. Хари беше чул капитаните да обсъждат възможността за отвличане децата на Поухатан и изпращането им в Англия, освен ако Великият вожд не прекрати непрекъснатата война. Чу също, че нейната леля, вероанскуа, беше накарала двадесет от момичетата си да прелъстят двадесет англичани и след това да убият мъжете в леглата им. Тасентасите си отмъстили, като изгорили селището й и на негово място, върху пепелта, започнали строителството на свое собствено, наречено Бермуда сто. Покахонтас въздъхна. Войната никога ли няма да свърши?

На места река Потомак беше толкова широка, че Покахонтас трудно виждаше до отсрещния бряг, когато отиваше на сутрешната си баня, но днес, за пръв път откак напусна баща си, видя кораб. От вълнение краката й се разтрепериха. Дали Джон Смит е на борда? Дали не идва да я търси? Не смееше да се надява и отхвърли тази мисъл. Погледна към платната на кораба на фона на червената зора. Нямаше да пристигне в пристанището им, докато слънцето е високо в небето, така че тя ще има време да принесе жертва на злия бог Океус. Трябва да бяга бързо. Той трябва да бъде умилостивен. Трябва да е сигурна, че няма да се случи някакво зло.

Когато се върна от жертвоприношението си, останала без дъх, Расптанзе, войните му и Хари Спелман чакаха на пристанището, докато корабът хвърляше котва. Сърцето на Покахонтас затупка от щастие, когато полъхът на вятъра донесе аромата на тасентасите, мирис, който не беше усещала от толкова време. Как го мразеше някога! Спомените нахлуха в главата й, докато почувства, че ще припадне от близостта, която мирисът й напомни. Тя погледна с търсещи очи към мъжете на палубата. Не смееше да се надява, че Смит е на борда, но не можеше да не го търси. Всеки път, когато видеше червенокоса глава, пулсът й се ускоряваше, но когато мъжете започнаха да слизат, разбра, че го няма. Почувства силна пронизваща болка, но тя бързо отмина. Водачът на мъжете говореше на Расптанзе, използвайки Хари за преводач. Всички гледаха към нея и тя пристъпи напред.

— Капитанът иска да се срещне с теб — каза Хари. — Слушал е много за теб. Иска да знае защо не посещаваш вече Джеймстаун.

Покахонтас отговори на поухатански:

— Кажи му, че баща ми забранява, но бих искала да изпратя поздрави на хората от форта, които познавам.

— Капитанът ще каже на хората в Англия, че те е срещнал и че аз оставам тук с теб. Той казва, че англичаните ще се успокоят, като разберат, че дъщерята на всемогъщия вожд Поухатан не желае да води война като баща си, а дава подслон на англичаните. Това ще поощри хората да дойдат във Вирджиния.

Тази нощ имаше пиршество, а от планината духаше хладен бриз. Танцьори в брилянтни цветове се въртяха и подскачаха с облекчение след жежкия слънчев ден. Когато дойде време посетителите да се оттеглят с жени по техен избор, Покахонтас видя, че капитанът, който се нарече Аргъл, я гледа с копнеж. Расптанзе също забеляза, а Покахонтас знаеше, че той чака знак от нея. Той си мислеше, че като вдовица тя жадува за ласки и тасентас с различен от нейния ранг може да представлява интерес за нея. Тя се усмихна приятно, но си тръгна сама. Имаше само един тасентас, когото можеше да докосва.

 

 

13 април, 1613

Панаирът обещаваше да е вълнуващ. Капитан Аргъл се върна отново на кораба си, за да посети северните земи на Поухатан. По време на приветствията той каза, че ще добави някои от своите вещи, които ще се продават на тържествата.

Докато Покахонтас вървеше през гората към сергиите, тя изведнъж си даде сметка, че са изминали три снежни сезона, откак дойде на север и срещна за първи път Аргъл с кораба му „Търпение“. Времето минаваше толкова бързо, но тя почувства, че почти се е излекувала от тъгата си. За пръв път започна да се замисля как ще живее по-нататък.

Баща й предложи да я направи вероанскуа със собствена земя, тъй като тя продължаваше да отказва да се омъжи. Трябва скоро да реши.

— Покахонтас, ти обеща да дойдеш с мен на панаира — каза Расптанзе. — След това сме поканени на борда на голямото летящо кану!

Расптанзе каза, че ще се грижи за нея, защото братята й бяха тръгнали сутринта, за да предвождат група млади воини от юг в първата им битка по границата. Спазвайки протокола, Расптанзе често придружаваше Покахонтас на празненства. Тя забеляза, че Расптанзе и Аргъл бяха погълнати в разговор през по-голямата част от вечерта. „Сигурно не обсъждат военен план — помисли тя. Расптанзе беше мил човек, който не би обявил война, ако Великият вожд не му заповяда. — Не, те навярно планират някакъв вид търговия.“ Тя се усмихна, когато красивият братовчед на баща й Расптанзе застана пред нея. От дълго време той беше неин добър домакин.

— Купи моята огърлица! — провикна се някой от сергия на панаира.

— За три раковини ще получиш най-хубавия чифт мокасини в Седемте царства!

На брега виковете на продавачите едва се чуваха над глъчката на смесената тълпа. Поздравления, прегръдки и повишено настроение, придобито от добра сделка, бяха в пълен ход. Деца тичаха наоколо, сграбчвайки понякога дреболийка, без да ги е грижа дали ще ги хванат и ще им ударят плесница. Неженени младежи носеха най-фините си шарки и пера, защото на яркото слънце можеше да се покаже нещо повече от стока.

Расптанзе беше до рамото на Покахонтас, който я водеше първо към една купчина стоки, после към друга. Той я насочваше към най-фините кожи, откриваше най-бялата огърлица от раковини, но бързо я оставяше, защото тя му изглеждаше жълта на фона на бляскавите й зъби, когато се усмихнеше. След като бяха разгледали всички стоки на търговците, той напълни кошницата й с печено месо, хляб, ягоди, цариградско грозде и къпини.

— Сега ще отидем на кораба, Покахонтас. Англичаните желаят да те забавляват, защото си героинята на форта им!

Покахонтас се подвоуми. Не беше прекарвала толкова забавно от много, много луни. Навярно баща й няма да има нищо против това кратко посещение на плуващия остров. Точно такова посещение не беше й забранявал. Ще бъде безобидно и особено голяма наслада след приятния ден.

— Да, да, ще дойда — каза тя, — но само за няколко минути.

Расптанзе се усмихна, когато протегна ръката си. Със съпругата му, която стоеше от другата страна на Покахонтас, те тръгнаха към пристанището. Вождът извика на гребеца, който чакаше в малката лодка. Покахонтас разбра, докато наблюдаваше движенията им, че екипажът е бил сигурен, че тя ще ги посети. Хората изглеждаха подготвени. Буквално след минути тя беше на палубата на „Търпение“.

— Принцеса Покахонтас! — извика пазачът.

Капитанът застана до нея, преди тя да успее да се обърне. Самюел Аргъл имаше черна коса и гъвкаво високо тяло. Той знаеше, че притежава чар и щедро го използваше. Бързо покани тримата към каютата си на долната палуба.

— Оказваш ми голяма чест, принцесо — каза той, канейки ги да седнат.

Очите й блеснаха от вълнение, породено от необичайността на обстановката в стаята. Любопитството й към всичко около нея, толкова дълго потискано, се върна като изгубен отдавна приятел. Мозъкът й заработи живо и бързо като колибри, скачащ от една мисъл към друга. „Само да можех да говоря гладко езика им“ — ядоса се тя. Говорейки несигурно на английски и със знаци, тя разпита за форта, за хората, които познаваше, и за Хенрико и Бермуда сто, новите градове, за които беше чула. Питаше за всичко, което виждаше — мебелите, навигационните инструменти, картите. Беше толкова погълната от задаването на въпроси и вежливите отговори на Аргъл, че навън притъмня, преди да забележи, че тя и Аргъл бяха сами в капитанската каюта. Къде беше Расптанзе? Изправи се.

— Седни, моля, принцесо; мисля, че те напуснаха кораба.

— Но аз също трябва да тръгвам. Как е възможно да тръгнат без мен?

— Те не възнамеряваха да те вземат със себе си.

Покахонтас се уплаши.

— Не разбирам.

Лицето на Аргъл остана нежно, когато отговори:

— Възнамеряваме да те задържим за известно време. Можеш да го наречеш посещение.

— Баща ми ще се разгневи и ще изпрати воините си. Не разбирате ли? Той ще изгори градовете ви и ще ви върне в морето!

— Мила принцесо, надеждата ни е, че докато си с нас, ще принудим баща ти да преустанови атаките си.

Ярост обзе Покахонтас. Очите й заблестяха и се смалиха от ярост. Тя удари по масата със свити в юмруци ръце. Извика на дрезгав поухатански:

— Взехте ме за заложница!

Аргъл седна, силно учуден. Това не беше нежното създание, за което беше чувал.

— Моля, не се разстройвай — помоли той. — Никой няма да ти направи нищо лошо. Ще се отнасят добре с теб.

Покахонтас остана безмълвна. Стана и започна да крачи из каютата. Как могат да я отвлекат, нея, дъщерята на най-могъщия мъж в света? Трябва да избяга от този кораб. Трябва да изпрати съобщение на Расптанзе. Той ще изпрати воини, които веднага ще я освободят. Пъргаво тръгна към вратата, но Аргъл я настигна и махна ръката й от резето. С бързо като мълния движение Покахонтас го удари по врата. Аргъл я дръпна от вратата и я задържа здраво в ръцете си, докато тя се бореше.

— Ти си луда — каза той с устни само на няколко милиметри от ухото й. Прилоша й от мириса му. Тя се отпусна, но Аргъл я задържа. — Ти си красиво същество. Не трябва да се паникьосваш; никой няма да ти направи нищо лошо. — Постави ръка върху гладката й черна коса и я задържа там. Беше почти милувка. После я освободи.

Покахонтас застана пред него със свити юмруци и каза на своя завален английски:

— Не се страхувам от теб. Искам само да говоря с вожда, Расптанзе.

— Страхувам се, Покахонтас, че това няма да ти помогне. Той е този, който ни помогна да те задържим тук.

Покахонтас потрепери, като че ли я бяха ударили. Расптанзе, милият и верен вожд, я беше предал! Не вярваше на ушите си. После си спомни изминалата вечер и тайния разговор между двамата мъже. Значи това замисляха те. От яд сърцето й започна силно да думка като барабан. Знаеха ли братята й за измамата му? Те трябваше да я пазят. Дали и те я бяха предали? Или бяха тръгнали на север с младите новобранци, без да знаят за нейния плен? Аргъл стоеше, чакайки вежливо. После се поклони и каза:

— Мога ли да ти покажа къде ще спиш? Утре ще отплуваме за Джеймстаун.

Устата й беше суха, а гласът й — рязък от яд.

— А какво ще стане с дрехите и кучето ми? — попита тя.

— Те пътуват към форта с Хари Спелман.

Бяха помислили за всичко. Очевидно нещата бяха внимателно планирани.

Аргъл удари с чукче по месингов гонг. Веднага се появи моряк; навярно пазеше на изхода на каютата.

Капитанът каза:

— Заведи принцеса Покахонтас в другата каюта. Тя ще живее там през останалата част от престоя си с нас.

Покахонтас мина покрай моряка към съседната каюта със затаена ненавист в очите. Огледа малкия си затвор и кръстоса ръце, когато усети силния мирис на мъжете и кораба им. Как ще издържи в този затвор? Те бяха жалки страхливци, всички те, нейните мъже и мръсните мъже, защото я затвориха, нея, жена с толкова висок ранг.

Огледа леглото, в което трябваше да спи. То гъмжеше от дървеници, затова сграбчи чаршафите и ги изхвърли през люка. Докато пристигнеха нейните вещи, ще спи на дървената маса. Чу почукване.

Моряк с приятно лице застана до вратата и каза:

— Капитанът иска да знае дали ще му правите компания за вечеря.

Покахонтас отговори с кратко не. Морякът излезе, но скоро се върна с купа, пълна с нещо, което изглеждаше невъзможно да се яде; постави я на малката дървена маса под люка. Маса, стол и сандък изпълваха малкото пространство. Но дори в яда си Покахонтас прояви интерес към тази мебели. Доста време не беше виждала подобни вещи.

Тя помириса храната и веднага извика моряка да я изнесе. После седна на пода и се облегна на дървената стена, разделяща двете каюти. С острия си слух тя чу говор на мъже в капитанската каюта, но беше прекалено ядосана и уморена, за да се концентрира върху английските думи. Денят беше изтощителен. По-късно, когато се стъмни, морякът отново почука и донесе запалена свещ, която постави на масата и излезе. Тя стана, отиде до масата и яростно я угаси.