Сюзън Донъл
Покахонтас (6)

Глава 5

Кекофтан, май 1607

Секотин лъскаше лъка си с пчелен восък. Прекара хубава нощ. Жените, които живееха до залива, бяха чувствени като нежно милващите води. Чивоя. Изкълчи си езика, за да произнесе името й.

— В друг свят си, братко — подразни го Памоуик.

Секотин се усмихна и наведе глава.

— Трябва скоро да тръгваме.

— Не можем. Покахонтас е в къщата на жените.

Секотин погледна остро, после се намръщи:

— Значи е станала жена? Тогава навярно не може да тръгне веднага. Колко дълго остават там жените?

— Не съм сигурен. Мисля, че няколко дни.

— Това променя всичко. Трябва да изпратим съобщение на баща ни. Той ще има планове за Покахонтас. Дали сега ще й разреши да пътува, за да наблюдава тасентасите? Навярно ще й даде други указания. Едно нещо е сигурно: ще ни заповяда да останем с нея. Най-вероятно ще иска и повече хора да я пазят. Починс знае ли?

— Да, той обмисля предложение за женитба и ни дава жена, която да се грижи за нея. Да поискам ли Чивоя? — Памоуик се усмихна и мушна брат си в ребрата.

— Добра идея.

Памоуик наблюдаваше внимателно брат си. Секотин изглеждаше разсеян.

— Навярно Великият вожд ще даде на Покахонтас благородническа титла. Тогава тя ще превъзхожда всички ни по ранг. Той също ще й даде да управлява земи и градове, като двете ни лели — каза Памоуик.

— Сигурно. Тя му е любимка — отговори Секотин.

Сега Памоуик беше внимателен:

— Е, тя е номер едно. Но теб също много те обича, Секотин, дори и Починс да те превъзхожда.

— Навярно. Така казват някои. — Секотин се облегна и погледна право в очите Памоуик, без да мигне.

Покахонтас седеше до стената в къщата за жените. Беше разстроена, защото беше затворена между тези четири стени за няколко дни и така щеше да бъде всеки месец, докато остарее. Знаеше, че тялото й ще се промени, но защо сега, когато току-що пристигна в Кекофтан, когато беше на път да научи повече за тасентасите? Жадуваше да знае какво правят братята й, особено какво смята Починс, но тя научаваше вести само когато пристигнеше нова жена или й носеха храна, но дори и тогава идващите рядко знаеха отговорите на въпросите, които задаваше.

Знаеше, че когато стане жена, в живота й ще настъпят промени. Вече не беше момиче; беше жена и се очакваше да се омъжи преди следващата пролет. Тя се усмихна унило, спомняйки си мислите от предния ден.

Поухатан несъмнено вече е узнал новината. Като негова любимка, тя винаги беше глезена, но сега щеше да притежава и сила. Всички ще се отнасят различно към нея. Очите на Покахонтас заблестяха при тази мисъл; тя ще бъде истински независима. Знаеше, че никога не може да наследи положението на баща си — в царството на Поухатан наследяването минаваше от Великия вожд към децата на най-възрастната му сестра, но щяха да й възлагат важни задачи за изпълнение. Можеше да участва в политически разговори в къщата за провеждане на съвети. Две от нейните лели правеха това, преди да бъдат направени вероанскуа, както бяха наричани жените вождове със собствени владения.

И тя пак ще може да помогне за тасентасите. Като жена ще има по-голям авторитет. Навярно ще се опита да разговаря с жените на тасентасите. Сигурно на плуващите острови има много такива. Покахонтас се чудеше дали те са толкова руси колкото мъжете. Избухна в смях.

Наха я погледна учудено. Тя беше последната съпруга на Починс. За живота й се носеха различни слухове, но Покахонтас я беше срещнала във Веровокомоко и я хареса. Наха беше омъжена за вожд близо до река Рапаханок. Когато Наха видя Починс, който беше там на лов, изостави племето и съпруга си и го последва обратно в Кекофтан. Нямаше да се върне при съпруга си и настояваше тя да бъде първата, която топли леглото на Починс. Първа да му носи храната. Скандалът се беше разпространил в царството на Петте реки и вождът при Рапаханок беше бесен. Поухатан трябваше да се намеси. Той каза на вожда, че трябва да упражнява по-голям контрол върху съпругите си. Навярно се опитваше да ги задоволява твърде много? В началото Починс беше смутен от вниманието на Наха, но както всички забелязаха, не се извръщаше, когато тя често си триеше гърдите в гърба или ръката му или нежно го масажираше, като си мислеше, че никой не ги наблюдава. Покахонтас се доближи до Наха, и започна да разказва историята си.

— Мислех за тасентасите — каза Покахонтас.

— Разкажи ми за тях — каза Наха. — Тук съм от три дни и изпуснах всички клюки.

Беше средата на предобеда, когато най-после видяха в далечината палисадите на Кекофтан. Градът беше голям, изграден от около сто двадесет и пет къщи, наредени в спретнати редици, с градини за растения, разперени като ветрила около тях. Веднага щом преминаха от гората в полето, работещите там жени оставиха сечивата и се взряха, после внимателно пристъпиха към тях и достигнаха достатъчно близо, за да разпознаят тройката. Изглеждаше като че ли целият град се беше изсипал в полетата, за да ги посрещне.

В очакване Починс стоеше до вратата на палисадата с група войници. Когато ги видя, Покахонтас изпита голямо облекчение и пробяга последните няколко ярда, за да се хване за ръката му. Поздрави го.

— Безпокояхме се, Покахонтас — каза Починс. — Нощният скороходец вчера каза, че ще пристигнете миналата вечер.

— Новините ни са тъжни.

Секотин разказа за цялото пътуване от Веровокомоко, за монаканите, за смелостта на пазачите и достойнството, с което са посрещнали смъртта. Той разказа за плитките гробове в гората и продължителното вървене по суша.

Починс слушаше внимателно историята им. Той беше най-големият син на Поухатан. Наричаха го Починс — Красавеца, защото бе висок, внушителен, с широки рамене. Носеше кожа от черна лисица, преметната през едното му рамо, главата й се зъбеше зад гърба му. Отдавна, след като потуши едно въстание, беше изпратен да управлява Кекофтан. Тогава въстаниците бяха асимилирани в много от градовете на царството на Петте реки и техните собствени селища бяха отново заселени с хората на Поухатан. Маниерът на Поухатан беше да разделя и да владее.

Сега Покахонтас наблюдаваше Починс. Добре го познаваше; той често посещаваше Веровокомоко. Беше ги поздравил с голяма топлота, но Покахонтас забеляза, че като че ли криеше нещо, като че ли беше много зает.

Починс изчука малко тютюн от лулата си и се намръщи:

— Сигурни ли сте, че монаканите са извършили това дело?

— Без съмнение. Видяхме канутата им, чухме ги, че ни търсят, а и те бяха оставили знаците си върху телата — каза Секотин.

— Но какво искат монаканите? Те не са рибари, тръгнали да търсят нови води. Дали търсят отмъщение? Със сигурност не заради загубата на един войник. — Починс се обърна към войниците си, извика дузина и бързо, решително, им даде заповеди. — Трябва да пазим брега и горите си. Освен това трябва да докараме убитите пазачи в нашите гробища.

Когато най-после седяха върху рогозки на червени ивици, а жени донесоха чинии с горещ хляб и еленско месо, Починс съобщи новината:

— Очаквам бледоликите скоро да пристигнат в Кекофтан. Моите скаути се върнаха тъкмо преди да дойдете.

Тримата пътешественици се обърнаха с лице към него.

— Ще дойдат днес — продължи Починс. — Техните плуващи острови са закотвени в реката и моите мъже водят тук тяхна група.

— Днес! — Покахонтас мислеше, че е толкова уморена, че нищо не може да привлече вниманието й. Но я обхвана вълнение. Опасяваше се. Ето защо Починс ги беше поздравил резервирано. Той знаеше, че Покахонтас смята мръсните хора за врагове и се очакваше тя и братята й да се върнат с разкази за посещението им.

Починс се обърна към братята и сестра си:

— Белите хора няма да са тук до залез-слънце. Сега си починете.

Докато вървеше към къщата, която баща й държеше в Кекофтан, Покахонтас благодари на Ахоне и на бога на слънцето, че Кекофтан беше хубав голям град. В душата си благодареше на баща си, че е толкова могъщ и че има свои собствени къщи, очакващи него и семейството му, когато пътува. В действителност, тя се почувства щастлива само от факта, че е жива.

— Но, о, толкова съм уморена — каза тя високо, като влезе в отделението за жени и легна на първото легло с кожи, което видя. Веднага заспа дълбоко.

Когато внезапно се събуди, ръцете й бяха студени и изведнъж се почувства сама. Беше топъл ден, но тя леко трепереше. После си спомни, че днес щяха да дойдат тасентасите. Но вместо очакваща, тя се почувства потисната. Какво правеше тук? Защо пропътува целия този път, за да види странни същества, които навярно ще са отблъскващи? Тя се огледа в стаята. Нямаше стара дойка, която да извика, за да я утеши, баща, към когото да изтича. Никога през живота си не се беше чувствала толкова несигурна и сега тя жадно копнееше за познатото си легло и хората, които винаги беше познавала.

Чувстваше цялото си тяло тежко, а мозъка си — притъпен, като че ли голям гарван се беше надвесил над нея и пляскаше с криле. Тя си спомни последните два дни. В бъркотия от проблясъци видя кошутата, умираща в краката й: монакана, завързан към кола; скалистото заливче, заслонено от клони, когато тя се отдръпна от пълната лодка при преминаване на воините монакани; нарязаните на парчета воини в гористата долчинка. Но тя беше виждала смърт през целия си живот и никога не се бе смущавала. Въпреки всичко тържествуваше. Тя беше извършила добре жертвоприношенията и беше угодила на Океус и Ахоне. Какво й става?

„Не съм силна поухатан — помисли тя. — Как мога да имам тези опасения? — Усети капчици пот по гърдите си. — Трябва да се облека и изкъпя навреме за пристигането на тасентасите.“

Тя се разтърси в стаята за дрехи, които са оставили съпругите на баща й. Когато издърпа една кошница иззад хамака, почувства, че част от притеснението й изчезва. Извади пола от светла еленова кожа с дебел пискюл и нов чифт мокасини, зашити със зелен конец. Видът на хубавите мокасини малко я разведри. Хвърли настрани старата си пола и мокасини с такава сила, че те паднаха шумно на земята. Това я накара да се почувства по-добре.

„Аз съм мръсна — помисли си тя. — Трябва да намеря място, където мога да се изкъпя и да се огледам. Искам да измия мислите за слабост. Искам отново да изглеждам красива, както трябва да изглежда дъщерята на Великия вожд. Тасентасите трябва да ме видят и да ми се възхитят.“

Стоеше до вратата на къщата, опитвайки се да си спомни къде е езерото. Тогава се досети, че е в края на палисадата. Тя се огледа наоколо, взе снопче пера от пуйка, които бяха подпрени до вратата и побърза към банята си. Не се погрижи да облече дрехите, които носеше.

Когато стигна езерото, изтърка тялото и косата си, после се изсуши с перата от пуйка и облече дрехите си. Почувства се обновена. Вдигна глава. Бе усетила движение в града. Шумът отначало беше слаб, не повече от ехото от много стъпки. После то нарасна в жужене и грохот. „Ах, странниците пристигат — помисли тя. — Трябва да побързам.“ Тъмните й мисли изчезнаха. Любопитство зае мястото им.

В началото не можа да види нищо през тълпата жители на града. Покахонтас се провря по-близо до края на празнуващата тълпа, само с една мисъл в главата — да види тасентасите.

— Покахонтас, тук, тук ти е мястото — извика някой.

Тя се придвижи към гласовете. Знаеше, че трябва да е с Починс, но искаше да види мръсните хора за пръв път, без да е част от свита. Тълпата се понесе към палисадата и после спря. Покахонтас искаше гражданите да се помолят на Океус за благословията му, преди странните мъже да бъдат пуснати вътре в палисадите.

Жителите образуваха широк кръг. По знак от градските жреци, те паднаха на земята. Покахонтас искаше да вдигне глава и да погледне крадешком странните хора, но се страхуваше от гнева на злия бог Океус.

Постави глава върху топлата земя. „Току-що се изкъпах — помисли тя весело, — а сега съм в мръсотията!“ После, обзета от тържествеността на случая, протегна ръце и започна молитвата заедно с другите. Тя ехтеше от стотици гърла, ниска и ритмична. Оплакваха несъществуващата смърт, за да спрат Океус от причиняване на реална смърт. Ако той ги чуеше да оплакват една смърт в този ден, сигурно не би искал друга. А смъртта беше там. Гледката на съсечените воини премина отново пред очите й. Беше болезнено да ги загубят, но те не са били внимателни и затова бяха заловени.

Накрая молитвата свърши и тя бързо вдигна главата си. Сега можеше да види тасентасите.

Те не бяха бели! Изпита остро разочарование. Бяха наистина много странни, но не бяха бели като Океус или меките облаци, или даже като лъскавия бял цвят на речна перла. „Те са със същия цвят като нас — помисли си тя, — само че кален като на сготвена риба или диво прасе.“ Всичко, което успя да види, бяха ръцете и лицата им. „Защо не боядисват телата си със сокове от орех или да укрепват кожата си на слънце като нас?“ Останалата част от телата им беше покрита с дрехи, независимо че беше слънчев, топъл ден. Покахонтас реши, че дрехите им също са грозни. Те не бяха направени от кожи или пера, а имаха цвета на камъни, земя и загнили листи във водопада. Косите им също бяха странни. Те очевидно не си бръснеха главите от страната, от която изтегляха лъковете си. Но косата им беше подстригана по-късо от косата на воините, така че навярно не се заплиташе в тетивата. Не беше лъскава черна коса, падаща меко надолу, а беше с цвят на морски пясък или почва и къдрава, навиваща се около вратовете и брадички им. Един от тях имаше червена кожа като лисица. Като цяло тасентасите бяха ужасно разочарование.

Покахонтас пристъпи по-близо, доволна, че може да гледа, без да е задължена да бъде до Починс. Жителите се тълпяха наоколо, но този път оставиха пътека за своя вожд, който крачеше към странните посетители. Те бяха двадесет.

— Добре дошли в Кекофтан — каза Починс, като държеше изправена главата си. На нея имаше украса от пера на орел, потрепващи от пролетния бриз. Доближи се до тасентасите. Покахонтас видя, че е с една глава по-висок от най-големия от странниците. Повечето от хората на Починс бяха високи колкото него и дори повече. Един от бледоликите мъже излезе напред и протегна ръка. Защо? Той нямаше предложение. Странникът се обърна леко и Покахонтас видя, че е само с една ръка. Ръкавът му висеше свободно без месо и кости в него. Тогава мръсният човек заговори: странни звуци, различни от всяка реч, която Покахонтас беше чувала преди. Тя слушаше внимателно, изпълнена със силно желание да разбере какво казват, но за нея това бяха безсмислици. Друг от тасентасите каза нещо на същия странен език. Те се прекъсваха един друг в бързината да говорят. Колко груби бяха! Дори не се поклониха на Починс, който беше сто пъти по-величествен от който и да е от тях.

Тя се чудеше защо Починс не се ядоса от лошите им маниери, но той, изглежда, не им обърна внимание. Само направи знак към отвора в палисадата и се обърна да поведе тасентасите в града. Небето беше червено от залязващото слънце и от залива задуха хладен вятър. Светулки танцуваха и образуваха стотици мигащи светлини около тълпата. Мирисът на гора се смеси с аромата на цветя и солен въздух.

Прислужващите жени донесоха рогозки, но странните хора, изглежда, не разбраха предназначението им. Гледаха колебливо, докато видяха, че Починс сяда. А видът на храната, изглежда, ги успокои. Тасентасите гълтаха храната, като че ли беше изминало много време, откакто са се хранили толкова добре. Готвачите на Починс бяха много известни. Днес те осигуриха скариди, раци, пуйка, еленово месо, царевичен хляб и дребни малини и боровинки.

Покахонтас не откъсваше очи от тасентасите. Тя отказа мястото до Починс, на което рангът й даваше право, и отиде в края на редицата, близо до братята си. Искаше да е колкото се може по-близо до тасентасите, но скоро съжали за решението си.

Едва се владееше и поддържаше вежливо, безразлично изражение. Те миришеха толкова лошо, колкото каза Номех, но това не беше мирис на пор. Това беше тежък и кисел мирис, така както миришат хора, когато са болни или не могат да се изкъпят. Покахонтас си спомни само няколко пъти, когато беше надушвала поухатан да мирише така, защото нейните хора рядко боледуваха. Тя наблюдаваше странниците и си мислеше: „Не мога да харесам тези хора. Те са животни“.

Не успя да различи никакви знаци по дрехите им, които да показват ранга им. Имаха странни неща, закрепени към коланите. Не бяха ножове или саби; имаха дълга, лъскава предна част, а останалото беше обемно и тъмно. Покахонтас се зачуди дали това са оръжия. Мъжете не демонстрираха бдителната неподвижност, която войните на Поухатан биха показали във вражеско селище. Но те ядяха. Сервиращите жени идваха отново и отново, докато накрая Починс ги отпрати, извади лулата си и я предложи на всеки от странниците. Беше очевидно, че никога не са виждали лула, но от движенията на ръцете им Покахонтас успя да разбере, че познават тютюна.

Изведнъж тя осъзна, че разбира жестовете им. Лесно се четеше по лицата им, а те показваха открито мислите им. Покахонтас усети чувство на мощ. Не очакваше да разбере толкова бързо и се развълнува от възможностите си. Искаше й се да е сама с тях, да научи повече за тях.

Починс направи знак на жителите, че е време за обредите, и жрецът започна песента си. Щеше да има танц за посрещане. Не беше живият танц от празненството, който Покахонтас хареса толкова много, но поне беше обикновената оратория. Поухатаните бяха словоохотливи. Една обикновена реч би траела от два до четири часа, но тъй като тасентасите нямаше да я разберат, Починс реши да я изпусне. Докато се въртеше и подскачаше, Покахонтас видя, че странните мъже наблюдават изпълнението. Те седяха тихо, със смутени лица, като че ли се чудеха какво да правят. Но тя усети, че те знаеха, че би било неучтиво да не внимават. Въпреки всичко навярно не бяха толкова примитивни.

Танцьорите намалиха темпото, докато спряха. Беше дълъг танц — искаха да окажат чест на тези странни мъже, но сега всички очи се обърнаха към тасентасите. Те се бяха събрали в малка група и си шушукаха. Един от тях извади кафява торба и я показа на едноръкия, който, изглежда, беше водачът. Със здравата си ръка той извади верижка, нанизана с някакви предмети, които Покахонтас не беше виждала преди. Но огънят огря тези магически неща и те като че ли затанцуваха и заблестяха на светлината. Бяха като замръзнали топчици въздух. От тълпата се разнесе дълга въздишка. Водачът пристъпи към Починс и му подаде верижката. Починс се подвоуми, а тълпата беше тиха. На Покахонтас й се прииска да отиде и да го разтърси. Не виждаше ли, че това скъпо рядко нещо беше символ на приятелство? Накрая Починс прие подаръка и тълпата отново въздъхна облекчено. Водачът се върна към торбата и донесе друга верижка. Този път орнаментите бяха с цвета на небето. Покахонтас спря да диша, виждайки красотата им. Колко щастлив беше Починс, колко щастливи бяха съпругите му!

Изведнъж Покахонтас разбра защо Починс е поканил тасентасите в Кекофтан. Бледоликите са били по тези брегове и преди. Починс знаеше, че те притежават тези чудеса. Независимо че знаеше, че Поухатан нарича странниците врагове, той беше алчен за тези красиви неща. И освен това той, изглежда, харесваше тасентасите. Починс не искаше да се подчини на заповедите на баща си. „Брат ми е дързък“ — помисли Покахонтас.

Докато Починс и водачът се покланяха важно един на друг, Покахонтас се чудеше как ще издебне момента, за да говори с мръсните хора. Ако беше по-голяма, може би щяха да я помолят да стопли едно от леглата им. Ахоне! Какво изпитание, с техния мирис! Но сигурно Починс ще помоли съпругите си да заведат странниците до реката и да ги изтъркат. Тогава най-красивите ще бъдат предложени за нощта, за да успокоят телата им и да задоволят страстта им. Но тя знаеше, че никога нямаше да я помолят заради ранга й.

В свежото пролетно утро, когато кръжащите чайки летяха ниско над синьото море, Покахонтас побърза от банята си към входа на палисадата. Беше нетърпелива да види странниците колкото е възможно по-скоро. Като зави зад ъгъла, тя ги видя да разговарят тихо един с друг, докато Починс приближаваше с група воини.

Видя, че се приготвят да тръгват. Сърцето й спря. Тя толкова много искаше да говори с тях, да чуе отново гласовете им. Навярно сега ще разбере по-добре говора им, отколкото предната вечер. Но тя можеше само да чете по израженията на лицата им. Като че ли те търсеха указания, но не беше сигурна. Разстроена, Покахонтас се взираше в мъжете. Трябва да говори с тях по някакъв начин, преди да напуснат тези брегове.

Един от тасентасите се обърна, този с празния ръкав, и за момент улови погледа на Покахонтас. Повдигна тъмната си вежда, като че ли силата на погледа й го учуди, после внезапно се усмихна. Покахонтас му отвърна с усмивка и си каза: „Искам да ме запомни“.

Воините бяха приготвили кануто си. Покахонтас чу Починс да им дава указания:

— Върнете тасентасите обратно до тяхното кану и ги наблюдавайте. Действайте като тяхна свита, ако желаят да отидат да видят Вовинчо и хората му, но не отивайте с тях до рапаханоките. Важно е.

Покахонтас слушаше внимателно. Починс беше негов човек, но тя знаеше, че всеки от вождовете на баща й би имал свои идеи за тасентасите. Всеки от тях би действал различно. Тя трябваше да узнае какво смята да прави всеки един от тях. Тогава може да занесе информацията на баща си.

Тасентасите махаха весело, докато се отдалечаваха, малка група в своите кафяви и сиви дрехи, мръсни на ясната слънчева светлина. Но посещението очевидно беше успех за тях, ако съдеше по усмивките им. Хората на Кекофтан също бяха щастливи, докато водеха посетителите към реката. Но когато странниците завиха зад завоя, хората от града се върнаха по къщите си, отрезвени. Вълнението премина. Те пак се заеха с ежедневната работа — риболов, мелене на царевица и грижа за пролетните култури.

Раменете на Покахонтас се отпуснаха, когато се запита дали трябва да се върне сега при баща си. „Не, още няма достатъчно новини“, реши тя, а винаги може да изпрати вестоносец. Ще стои в Кекофтан и ще наблюдава и слуша Починс и неговите хора, докато може да изготви по-пълен доклад. Тогава ще реши как да се срещне с тасентасите.

Същата вечер имаше още веселие и танци. Денят беше хладен, а шарките на танцьорите изглеждаха свежи в чистия вечерен въздух. Покахонтас носеше червени пера около врата и в косата си и беше намерила чифт зашити с червено мокасини, които да обуе за танците. Знаеше, че тържествата са поздравление за нея и братята й, за да компенсират разстроеното посрещане от предния ден. Жителите също имаха нужда от свое собствено тържество, за да се разведрят и да празнуват без задръжки. Не беше възможно да се танцува с жар, когато между тях имаше непознати. На Покахонтас й хрумна също, че брат им ще ги забавлява щедро с надеждата, че те ще кажат на баща си само това, което Починс би искал Поухатан да узнае. Починс вече беше дал и на тримата от блестящите сини неща и приличащите на лед подаръци, които могат да се носят като огърлица.

Докато поднасяха различните празнични храни, Памоуик седеше с момиче, което носеше огърлица от бели раковини. Покахонтас забеляза, че той ту я тупваше, ту я пощипваше леко, непрекъснато я галеше; никога не можеше да си сдържа ръцете. Секотин беше си намерил момиче с големи очи, което седеше тихо, докато той я хранеше с хапка от пуйка, а после с друга от глиган. Само гледката на братята й с техните жени накара тялото й да се почувства странно. Тя беше неспокойна и в същото време — бавна и отпусната, но същевременно се чувстваше топла и жива.

Неприятните й мисли от предния ден бяха изчезнали.

— Покахонтас, искам да се запознаеш с Кокум. Той е син на вожда на чикахомините.

Тя се обърна, сепната. Не беше чула приближаването на Починс, докато не застана над нея. До него стоеше воин, чиито шарки не беше виждала преди. Като погледна лицето му, почувства силата на тялото му. Видя, че е висок, не толкова колкото братята й, но достатъчно млад, така че скоро щеше да стане като тях. Тялото му беше мускулесто, но слабо, с широки рамене и тесен ханш. И лицето му беше красиво, с фини изрязани черти. Въпреки че й се усмихна, зад подвижната му уста и бели зъби се четеше незаинтересованост, почти високомерие. „Той не е щастлив човек като Памоуик“ — помисли тя. Очите му бяха малко хладни, но имаше нещо в него, което силно я привлече. Инстинктивно кръстоса ръце пред гърдите си, като че ли да го задържи на разстояние.

— Мога ли да остана с теб? — Гласът му звучеше така, че я възбуди. Не можеше да му се устои, но тя не беше сигурна дали го харесва или не. С едно плавно движение той се плъзна надолу до нея. Покахонтас се почувства неудобно. Тялото й реагира така, като че ли нямаше нищо общо с разума й.

Тя се опита да мисли трезво. Територията на чикахомините беше в границите на земята, която Поухатан управляваше навътре от Веровокомоко, но нейният вожд винаги поддържаше известна независимост. Това не безпокоеше Великия вожд, но не го и радваше. Понякога казваше, че ще се опита да уреди женитби, което би сближило двете племена. Дали това щеше да бъде нейната женитба?

Танцьорите с раковини и барабанчиците започнаха ритъма. Ще бъде танц, нямащ нищо общо с любезната музика, с която поздравиха тасентасите. Кокум протегна ръка и Покахонтас я хвана. Почувства трепет, преминаващ през цялото й тяло. Оркестърът ги впримчи в този танц за воини и техните жени. Беше танц на не потискана похотливост, на споделена в селището клюка и сексуална догадка, преведени в звуци. Ритъмът и думите му бяха измислени, за да възпламенят и да доведат до страст. Телата на танцьорите се движеха в унисон, с търсещи се очи, ръцете им се докосваха точно толкова, колкото Покахонтас да усети пулса си в гърлото.

Много пъти Покахонтас беше изпълнявала този танц. С радост се изплъзваше от нетърпеливите ръце на мъже като Памоуик. Това я караше да се смее. Но този път тя изпадна в транс и единствената реалност бяха очите на мъжа срещу нея. Не харесваше Кокум, не още, но когато почувства очите му да блуждаят по тялото й, тя отговори, като че ли неговата уста нетърпеливо търсеше нейната. Почувства, че той приема за нормално това, че беше негова, но дори с огън в крайниците си тя не искаше да принадлежи на Кокум, не още. В същото време почувства непознато усещане в гърдите си. Почти залитна, когато за секунда ръката му леко я докосна. Почувства странна топлина в слабините си.

Чувствата й бяха почти непреодолими. Но знаеше, че ако легне с Кокум, това няма да е само просто катурване в гората. Винаги беше мислила, че превръщането й в жена ще я направи свободна, но това нахлуване на засилващо се усещане, тази загуба на контрол би било друга форма на обвързване. „О, Ахоне, защо всичко винаги е толкова сложно?“ Тя почти сгреши стъпките, но възстанови равновесието си. „Никога няма да се освободя от тялото си. Винаги ще съществува един мъж и нещата, които вършим заедно.“

Замисли се за сестрите си. Искаше й се да разкаже на една от тях, някой да й каже как да се справи с тази слабост в себе си. Хората на Починс бяха любезни, но те бяха просто познати.

Танцът свърши и тя се обърна настрани.

Покахонтас не искаше да мисли за Кокум. Дори не искаше да е жена. Поне не още. Не искаше да ляга с Кокум, да стане негова съпруга. Когато той се приближи, топлината на тялото му спря дъха й. Тя се отстрани — не грубо, но решително и обърна глава да му каже, че ще бъде любезна, но няма да легне с него дори за да удовлетвори желанието на Починс и баща си.

Покахонтас се облегна на стената в стаята за жените. Тя беше говорила около час с тих глас, така че само Наха да я чува. Учуди се, че беше толкова откровена. Но при отсъствието на сестрите си беше облекчение да разкаже историята си на съсредоточената и симпатична жена, която сигурно най-добре от всички ще разбере чувствата й. Тя благоразумно пропусна политическите страни на връзката между Поухатан и Починс.

Не беше скучно в къщата за жените. Повечето жени, чакащи да дойде времето им, се радваха на това редовно прекъсване в тяхното ежедневие. Даваше им възможност да си починат и да поклюкарстват. Знаеха, че никой няма да ги безпокои; техният дух се считаше временно нечист.

Сега те говореха за тасентасите. Жените, които не ги бяха видели, бяха нетърпеливи да чуят всичко за тях от тези, които ги бяха наблюдавали. Бяха толкова любопитни и уплашени от тези нашественици, колкото и Покахонтас, но никоя от тях не смяташе сама да отиде да види големите канута. Говореха колко са грозни тасентасите, как лошо миришат и колко грубо са се държали.

Те обмисляха женитбата на Покахонтас.

— Навярно ще се омъжиш за тасентас — каза една от по-хитрите кекофтанки и всички се засмяха. Това беше такава невероятна идея.

Някой предположи, че навярно тя ще се омъжи за Кокум. Друга добави, че Кокум е наистина красив и баща му има власт, която той ще наследи, ако е толкова добър воин, колкото са чували. Две от по-младите й разказаха подробно какво удоволствие им е доставил той. Ако си беше във Веровокомоко, Покахонтас би се отдалечила, когато жените започнаха да клюкарстват, но в стаята нямаше достатъчно място. Във всеки случай това я интересуваше. Тя мисли много за Кокум.