Сюзън Донъл
Покахонтас (13)

Глава 12

Джеймстаун, януари 1608

Тряс! Водопад от сняг падна на земята.

Пук! Големи парчета сняг падаха от дърветата и пробиваха преспите. Светът беше водовъртеж от сняг и лед. Земята в гората беше обсипана с тежки клони, а шумните врани и морски чайки бяха утихнали.

Смит извика на Раухант и мъжете му да се върнат. Когато малкото оръдие гръмна по дърветата, за да покажат на поухатаните как действа, шумът и поразиите накараха туземците стремително да се втурнат към гората. Те се затичаха, полудели от страх.

Смит извика:

— Стреляйте още веднъж. Но изчакайте, докато туземците се върнат! — Смит беше търпелив. Той се върна във форта с поухатаните от Веровокомоко почти преди час, а слънцето току-що беше започнало да се вдига над хоризонта. Сега Смит наблюдаваше как туземците се движеха без ред, бледи и треперещи, особено двама от тях. Ревът на оръдието и разрушението, което донесе, им бяха напълно непознати. То ги обърка.

Раухант постави ръка върху ръката на Смит. Достатъчно, направи той знак, пръстите му трепереха, така че трудно ги управляваше. Смит се усмихна и в отговор повтори заповедта си да се стреля отново. После, на поухатански език и със знаци, Смит попита Раухант как ще отнесе оръдието, тежащо четиристотин фунта, обратно във Веровокомоко при Великия вожд. Когато видя, че Раухант е несигурен и неспокоен, Смит изпрати един от войниците си в склада за няколко огърлици със стъклени топчета и медни парчета, които подаде на Раухант с церемониален жест. Поухатаните изглеждаха доволни. Нямаше да се върнат с празни ръце при Великия вожд, но защо се връщат без оръдието, щеше да бъде трудно за обяснение. Смит не им завиждаше.

Гейбриъл Арчър, Джон Мартин и Джон Радклиф стояха наблизо, пляскайки се отстрани, за да се стоплят. Като членове на управителния съвет на Джеймстаун те бяха нетърпеливи да разпитат Смит за пътуването му до Веровокомоко и да разберат какво се е случило на Касън, Робинсън и Емъри.

Когато най-после Раухант и войниците му тръгнаха с подаръците и нанизите, Смит и тримата капитани седнаха да се хранят около огъня. Смит опита кашата и тричния царевичен хляб с прикрито отвращение. „Разглезен съм от хубавата индианска храна. Трябва да помоля Покахонтас да покаже на хората ни как да приготвят свястна храна, сега, когато можем да напускаме форта, за да ловуваме и ловим риба.“

— Смит, не ме слушаш.

Тримата мъже го гледаха с твърди и взискателни очи. Ратклиф, сега президент на съвета, повтори въпроса си:

— Къде са Касън, Робинсън и Емъри? Ти влезе във форта призори с дванадесет туземци и не ни обясни причината за дългото си отсъствие.

Смит се извини и обясни, че е трябвало да отпрати туземците, преди да разкаже подробно историята си. Не искаше нищо да скрие. Докато говореше, видя, че членовете на съвета не му съчувстват за мъченията и израженията им бяха смразяващи като сутрешния въздух. Не вярваха, че е постъпил по най-добрия възможен начин и че не е негова грешката, дето Касън, Робинсън и Емъри са били нападнати от засада. Те смятаха, че е трябвало да остане с тях. В несигурната ситуация той реши да пропусне споменаването на Утамусак и съкровищниците. Ако съветът се обърне срещу него, ще може сам да търси богатствата. Но той се двоумеше в усилията си да ги убеди, че е тъгувал, когато е изгубил мъжете си при поухатаните. Каза им, че се е молил за душите им всеки ден, докато го местеха от село на село по време на дългото му пътуване и плен. Опита се също да насочи вниманието им върху това как е заздравил с Великия вожд положението на колонията и посочи, че тази последна отстъпка прави пътуването важно. Сега, благодарение на подкрепата на Поухатан, те можеха без страх да излизат извън форта.

Когато се нахраниха, един от дърводелците дотича до тях с дрезгав от вълнение глас. „Принцеса Покахонтас се върна. Тя е при вратите на форта и свитата й носи провизии.“

Смит веднага скочи на крака и изтича към палисадите. Когато настигна Покахонтас, той се пресегна и хвана ръцете й. В студения въздух чертите й изглеждаха силно очертани, а очите й — блестящи. Смит трябваше да й благодари. Това беше невъзможно във Веровокомоко, а имаше толкова много да й казва, но тя се опита да спре израза му на благодарност със своята бърза усмивка и съобщение:

— Видяхме едно от твоите големи канута — плуващ остров в морето!

Смит възбудено издърпа ръцете си от нейните и извика новината на най-близките мъже. Те хвърлиха инструментите си, втурнаха се към вратите и се изкачиха на кулите. Другите затичаха към бреговата линия, като се блъскаха в бързината един в друг. Мъжете напрегнаха очи, взирайки се с изпънати тела към огромното устие на големия залив. Те гледаха и гледаха.

— Няма кораби, капитане. Туземците грешат. — Мъжете бяха разочаровани. От яд гласовете им бяха станали груби и дрезгави.

— Капитане, кажи им, че е лошо, много лошо, да ни мамят така.

Покахонтас се обърна към Смит:

— Но ние видяхме кораб. Нямаше да ти кажем, ако не беше вярно. — Тя извика на Памоуик. — Сигурен ли си, че видя кану?

— Напълно — каза Памоуик.

— Аз също съм сигурна. — Покахонтас беше решителна.

Англичаните потърсиха пак, но хоризонтът се разтваряше от синьо в сиво и те все още нищо не виждаха. Върнаха се във форта, мърморейки с отпуснати напукани устни, с опечален дух.

— Покахонтас, мъжете ми са разстроени — каза Смит. — Корабът е от ужасно голямо значение за нас. Той е живителната връзка със страната ни. Кажи на мъжете си, че тази шега е жестока.

— Но брат ми не би излъгал — Покахонтас изследва сериозно лицето на Смит. — Нито пък аз.

Смит се подвоуми, но само за момент.

— Ела, доведи хората си вътре. Винаги сте добре дошли. А аз… знаеш, че винаги съм твой верен слуга. — Той дълбоко се поклони. Не можеше да позволи разногласие между Покахонтас и мъжете си. Тя беше много важна за тяхното съществуване.

Докато придружаваше Покахонтас до складовете, той помисли, че фортът изглежда по-малко суров в студения въздух, независимо че дърветата бяха без листи и нямаше друга зеленина. Дървените сгради бяха оцветени в кафяво и сиво от дъжд, суграшица и сняг, а фортът приличаше повече на постоянен дом и по-малко на лагер. Даже малкото гробище добавяше атмосферата на истинско селище.

Смит се почувства разстроен, докато наблюдаваше разтоварването на царевицата и дивеча, които Покахонтас беше донесла. Той искаше да говори насаме с Покахонтас, да говори за възстановяване на уроците им и да й изкаже благодарността си за нейната непреклонна вяра в колонията им. Мислеше, че могат да се върнат към уроците, но дали щеше да бъде същото? Невинността не съществуваше вече. Между тях имаше нещо много повече; той го чувстваше в нейните отговори и в косите погледи, които му хвърляше. Освен това в нея имаше неуловимо излъчване, което издаваше, че вече е жена. Не знаеше докъде искаше да стигне приятелството им; не беше дори сигурен, че може да продължи. Освен това наоколо имаше много хора. Авантюрата във Вирджиния беше една отплата и не трябваше да се пренебрегва фактът, че той трябва да дава добър пример като водач на хората си. Флиртуването с туземците беше забранено, освен ако жените не бяха предлагани от вожд. Покахонтас не беше обикновена жена, но въпреки това… Съществуваше и разлика в ранга им. Той силно тръсна глава. Мразеше факта, че е несигурен в себе си и това беше отново заради тази млада жена.

Докато Смит и Покахонтас бяха в складовете, Арчър, Радклиф и Мартин говореха под голямо дърво в средата на форта. Бяха разгорещени, а Ратклиф жестикулираше, решен да насочи разговора към определена тема.

Работниците започнаха да се събират под дървото и да слушат. При сигнал от Ратклиф, Мартин напусна групата и тръгна, без да бърза, към складовете, където се виждаха Смит и Покахонтас.

— Смит, Ратклиф се кани да те съди заради небрежността ти и за смъртта на Касън, Робинсън и Емъри.

Смит беше поразен. „Негодници! Каква несправедливост! След като направих толкова много за всички. Но Ратклиф е обществената власт в колонията, а Арчър учи право в странноприемницата на Грей. Той може да стъкми дело точно каквото иска, позовавайки се на закон, използван за последен път, когато старият крал Хенри искаше да се разведе с кралицата. По дяволите, как може да мислят, че съм си пазел кожата, когато едва не бях убит във Веровокомоко само преди няколко дни! Не мога да повярвам, че говорят сериозно.“

Погледна към Покахонтас. Лицето й беше побледняло и около устата й се беше появила гънка. „Тя току-що ме спаси от една смъртна присъда, а аз се сблъсквам с друга. Но тук тя не може с нищо да помогне. Това е фарс, шега.“ Изпъшка от яд и безсилие и се обърна към принцесата:

— Не оставай тук. Връщай се в лагера. Когато всичко свърши, ще изпратя някого за теб.

Той погледна към Памоуик и Секотин и шестимата войници. За момент помисли да се присъедини към тях. Но като дезертьор нямаше да е полезен на Поухатан. Тогава нямаше да бъде защитен. Трябваше да остане във форта и да посрещне тази присъда.

Съдебното заседание, съдът и произнасянето на присъдата отнеха двадесет минути. Джон Смит трябваше да бъде обесен до час.

По време на процеса Смит гледаше в една точка и видя, че Покахонтас не си е тръгнала. Тя стоеше неподвижна до свитата си по време на процеса. Когато колонизаторите го отведоха към църквата за служба с преподобния господин Хант, туземците бяха все още там, безмълвни.

Пейките в църквата бяха покрити с лед и ледени шушулки висяха от подпорните греди. Смит се опита да се моли. Напоследък беше казвал толкова много молитви, че се чувстваше изчерпан. Но той не можеше да обвинява работниците, участващи в процеса, които не показаха лоялност и не му говореха. Тяхното положение в обществото беше толкова ниско, че те се възползваха от всяка възможност, за да упражнят сила. Той можеше да ги разбере, но ги ненавиждаше. „Освен това те ме обвиниха, когато туземците грешно съобщиха, че са видели кораби.“

Чу Хант да се моли за душата му. „Той е добър човек — помисли Смит. — Издържа през първите тежки седмици на атаки от страна на туземците, на холерата, която отне толкова много хора, и на лошото време. Постоянно той даваше помощ и утешение на намаляващото стадо. Сега предава душата ми на Господа. Е, поне този път съм изпратен с истинския ритуал, вместо с гърмящите змии на злите жреци на Поухатан.“

Преподобният господин Хант прочете дълга молитва за опрощение. Когато накрая работници дойдоха за него, те избягваха очите на Смит. Срамът им ги накара да се отнасят към него с яд и ненавист. Въпреки че Смит вървеше с гордо вдигната глава, те го блъскаха и бутаха, понякога го ритаха, оставяйки буци леден сняг върху панталона и жакета му. Докато го отвеждаха през ледената земя, той видя, че Покахонтас и мъжете й все още стоят накуп на същото място като шарени статуи, замръзнали към земята.

Под централното дърво той се обърна към благородниците. Още веднъж им напомни за всичко, което е допринесъл за колонията, но другарите му от съвета гледаха непреклонно. Никой не го гледаше право в очите. Само верният му приятел Пърси показваше съчувствие. Самият Ратклиф взе здравото въже, което беше прехвърлено над клон на дървото, и провери дали възелът е здраво вързан. После с неочакван лек удар с юмрук той спусна примката около врата на Смит. Смит усети мириса на суровия коноп и това върна спомените му към дузината обесвания, които беше наблюдавал. „Бесят ме като един обикновен крадец.“

— Почакай, капитане! — Покахонтас вървеше към събралите се под дървото. Тя гледаше право към Радклиф, докато той слагаше столче за краката и показваше на Смит да се качи на него.

— Капитан Смит е моя специална награда — каза тя на развален английски език. — Той е и осиновеният син на баща ми, Великия вожд Поухатан. Ако го нараните, не мога да отговарям за постъпките на баща си.

Ратклиф я погледна остро:

— Принцесо Покахонтас, с цялото си уважение ви казвам, че това не е ваша работа, нито пък засяга баща ви, царя. Този мъж беше правилно осъден според нашите закони и се доказа, че е виновен.

В този момент се чу раздиращ рев от оръдие. Звукът отекна в стените на форта като гръмотевица в летен ден. Всичките четиридесет мъже застинаха. Можеше да означава само едно нещо: в залива влизаше кораб.

Дисциплината се наруши. Всички работници се затичаха към бреговата линия, като махаха с шапки и викаха. В мелето Памоуик, действайки след поглед от Покахонтас и придвижвайки се бързо, махна примката от врата на Смит.

Смит се обърна триумфиращо към Ратклиф:

— Туземците бяха прави. Сигурно е Нюпорт на „Сюзън Констънт“! Поухатаните видяха кораба почти преди два часа.

— Не мога да направя нищо с теб сега — отговори Ратклиф. От яд червенина изби по лицето му. — Но ти беше осъден и вината ти беше доказана. Ще бъдеш обесен до края на деня.

Смит наблюдаваше как Ратклиф се спуска към брега на реката, люлеейки нетърпеливо ръце. Той и Покахонтас тръгнаха по-бавно. Беше невероятно, че „Сюзън Констънт“ пристига през необятния океан точно в най-важния за него момент. „Сигурно Бог ме спаси поради някаква причина“ — помисли той, докато мълвеше благодарствена молитва.

Отново Покахонтас се беше намесила в негова полза и секундите, които спечели, го спасиха. Как би могъл да й се отблагодари някога? Зачуди се отново, че съдбата му толкова дълбоко е повлияна от смелостта на това момиче. „Въпреки че все още не съм помилван, поне имам късмет с връщането на Нюпорт във Вирджиния.“

Брегът на реката беше претрупан от мъже, блъскащи се и крещящи нецензурни шеги. Дългото чакане за провизии, за новини от къщи и семейството, и за останалия свят беше свършило. Те жадуваха за вкуса на бирата и вида на ново лице.

Нюпорт беше начело на първата група мъже, напускащи кораба, прави в дългата лодка. Той махна и стъпи на брега, докато Смит грубо и ядосано си проправи път през мъжете, за да бъде първият човек, който поздравява адмирала. Знаеше, че Нюпорт го харесва. Той мислеше, че Смит е надменен и понякога негодник, но знаеше също, че беше способен и лоялен.

— Имам нови колонизатори и провизии, Смит — извика Нюпорт, ухилвайки се широко.

Той се обърна и поздрави Покахонтас с учудване и удоволствие, после постави ръка около раменете на Смит, докато крачеха към къщата за събрания. Смит нямаше време, нервите му бяха опънати след изпитанието. Искаше Нюпорт веднага да узнае историята от последните няколко дни. Останалите съобщения можеха да почакат. Трябваше да убеди Нюпорт в невинността си, преди Арчър и Ратклиф да имат възможност да дадат своите доказателства. Нюпорт го изслуша и после каза:

— Смит, за бога, това е невероятно. Вие всички живеете в изолация, под постоянно напрежение. Не смятам, че си виновен за някакво лошо деяние. Ще говоря с другите мъже от съвета и ще ги накарам да отменят заповедта за обесването ти, после ще забравим това. Имаме много по-важни неща да вършим. В момента твоите хора трябва да разтоварят провизиите. Освен това имам писмо за теб от Едуин Сандис, но най-важното, ще искам да говоря с теб за цар Поухатан.

Смит въздъхна. Беше добре, че Нюпорт смята реакцията на мъжете за абсурдна, но само няколко секунди го спасиха да не загуби живота си. Постоянният страх, изолацията и гладът бяха разстроили умовете на мъжете. Джеймстаун съвсем не беше здравословно място за живеене.

— Десет шилинга за всичко и нито пени по-малко.

— Защо, негодници! — Смит извика нецензурно над водата към моряка на новопристигналия кораб. Платната му бяха навити, а палубите бяха пълни с работници. — Платих за тези стоки, преди „Сюзън Констънт“ да тръгне за Англия.

— Е, ако ги искаш, трябва да платиш цената, която аз искам — извика морякът.

— Свободна търговия. — Джордж Пърси се усмихна печално. — Ние сме затворен пазар. Те ще получат каквото поискат.

— Имаме достатъчно нови провизии за една година, а „Вирджиния Къмпани“ изпрати също над петдесет книги, но този товар ще ни струва много пари. След още няколко пътувания екипажът ще е по-богат от капитаните — отговори Смит.

— Не може ли Нюпорт да контролира цените?

Смит потърка брада.

— Казаха ми, че търговците в Лондон заобиколили капитана и говорили с представител на борда. Той на свой ред разрешава на някои моряци да вземат дела си за това, че са пазили товара.

— С цените, които искат, ние всички ще бъде разорени.

— Не, Пърси, не мисля така. Искам да те видя по-късно днес, след като говоря с Нюпорт. Мисля, че най-после открих богатствата.

Двамата мъже размениха развълнувани погледи. Те бяха толкова погълнати от размяната, че не чуха приближаването на Покахонтас с двамата си братя.

— Капитан Смит — започна тя официално, — сто нови мъже пристигнаха днес от страната ви през океана. Баща ми и аз смятахме, че твоите хора са тук само за кратко време и веднага щом болните оздравеят, вие ще се върнете у дома си.

Сърцето на Смит спря. Как да обясни, че се е преструвал заради доброто на хората си?

— Нашият крал в Лондон е толкова впечатлен от историите за красотата на земите на баща ти, че иска да останем поне още малко — каза той.

Беше отчасти вярно, но на Смит му беше трудно да гледа откритите и доверчиви очи на Покахонтас. Той погледна към братята й. „Памоуик и Секотин съвсем не вярват“ — помисли той.

— В действителност — продължи той, — нашият крал е изпратил специални подаръци за баща ти. Крал Джеймс много го уважава. Ето, това е един от подаръците.

Смит посочи към дългата лодка, пореща водата от „Сюзън Констънт“. На греблата стояха двама мъже, а между тях куче, елегантна бяла хрътка. Лъскавата й козина се очертаваше на фона на синята зимна вода.

Тя забрави всички други мисли, докато наблюдаваше как животното скача грациозно от лодката на брега.

— Красиво! — извика Покахонтас на поухатански език.

— Баща ми няма дълго да притежава това животно. Покахонтас е очарована от него — измърмори Секотин на Памоуик.

— Скъпа принцесо, ще поговорим по-късно за плановете ни за изпращане на делегация, която да отнесе това мило животно и другите ни подаръци на високопочитания ти баща — каза Смит и почувства, че за момент е овладял положението. Но скоро трябва да говори откровено с Покахонтас. В никакъв случай не могат да си позволят да загубят нейната вяра и подкрепа.

Вечерта Нюпорт покани членовете на съвета да вечерят с него на „Сюзън Констънт“. В дървената каюта емоциите на мъжете станаха по-умерени, а езиците им се развързаха над порциите от дивеч, царевица и изсушени плодове от поухатаните и виното от „Вирджиния Къмпани“. Те се наслаждаваха на рубинената течност, сервирана в оловни бокали, първите от много месеци за тези, които останаха в колонията. Ядът и огорчението, събудени при бесилката тази сутрин, изчезнаха в осветената от свещ топлина на околните предмети, която напомни на мъжете за дома и любимите. „Като че ли грозният инцидент е един кошмар. Ще извършим навярно още много смущаващи неща, докато живеем при тези ужасни условия. Това, от което имаме нужда, са повече хора и особено жени, за да ни цивилизоват, но всичко това поне в момента е забравено“ — помисли Смит.

Нюпорт стана с чаша в ръка и в стаята отекна тост за крал Джеймс и „наздраве“ за мъжете.

— Е, джентълмени — започна Нюпорт, — мисля, че преживяхте най-лошото. Тази колония е на път да стане силен преден пост на кралството, началото на богатството и мощта за Англия в Новия свят. Сега ви казвам лека нощ, на всички, с изключение на Смит. Искам да говоря с теб.

Когато вратата се затвори след излизащите мъже, Нюпорт се обърна към Смит:

— Първо, прочети писмото от приятеля си сър Едуин, после ми разкажи за времето, през което отсъствах.

Когато Смит привърши с четенето на писмото, той ритна дървената печка в ъгъла, за да се разгори. После се обърна към Нюпорт и му разказа подробно за изминалите шест месеца.

— Великият цар Поухатан вече иска да търгува — каза най-после Смит, — но подозирам, че иска да ни изгони. Освен това той поръча на съседните племена да спрат да ни дразнят. Но, Нюпорт, най-забележителната случка беше появата на неговата дъщеря, любимото му дете, като наш спасител. Покахонтас наистина няма равна на себе си. — Когато свърши, гласът му беше леко дрезгав.

— Да, съгласен съм с теб — отговори Нюпорт, — но тя е с кралска кръв, което я прави висшестояща. Тя трябва да уреди нашето посещение при цар Поухатан, така че да предадем подаръците и посланието за добра воля от нашия крал. Сега ми разкажи за живота в техните градове.

Смит си наля бокал вино.

— Хората живеят в хармония с природата и един с друг. Те живеят по цивилизовани закони и уважават другите. Имат големи и малки градове, но всички са заобиколени със земеделска земя, богата на зеленчуци и плодове. Те са много по-силни, по-здрави от нас; тяхното зрение и слух са два пъти по-добри от нашите. Царят им е здрав, аристократичен мъж и навярно неговото управление засилва тяхното приятно общество. Разбира се, нискостоящите им хора са примитивни като нашите, но хората с ранг са същите като навсякъде по света, където съм ходил. Те просто не са образовани и не са осведомени според нашите обичаи и религия. Обаче никой не е като принцовете, които видях в Бохемия.

— Искам сам да разбера това, Смит. Ти прочете в писмото на Сандис, че хората в Лондон все още искат да знаят какво се случи с първата ни колония в Ралей, тази, която изчезна през 1580 година. Те смятат, че някои колонизатори или техните наследници може още да са живи. Историята все още ни смущава; мисля, че съществува и чувството за вина, защото по това време старата кралица използваше флотата срещу испанците и навярно не е отделила кораби или провизии за подпомагане на колонизаторите.

— Имам чувството, че Великият вожд знае нещо за мистерията на Ралей — каза Смит. — Това е само подозрение, но един от лейтенантите на Поухатан спомена колонията в реч във Веровокомоко.

— Добре, трябва да се опитаме да разберем. Междувременно трябва да се приготвим да отидем до Веровокомоко. И двамата сме уморени. Лека нощ, Смит, и благодаря за времето, което ми отдели.

Смит напусна каютата, поздрави пазача и прескочи от кораба в дългата лодка. Той мислеше за намерението на „Вирджиния Къмпани“ да изпрати от Англия някои способни, но бедни фермери, занаятчии и работници, за да затвърди Джеймстаун, мъже, които са били изместени от зараждащия се капитализъм в Англия и умирането на феодалното общество. „Това е добър план — помисли Смит, — шепа аристократи и благородни мъже да управляват колония от работници, гладни за шанс в живота“.

В послеслов сър Едуин изпращаше поздрави от двете момичета на Рейнолдс, които все още не бяха омъжени. Смит се усмихна в тъмнината, спомняйки си за тях.