Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pocahontas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Донъл. Покахонтас

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Иволина Илиева

ISBN: 954-17-0123-X

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Джеймстаун, март 1614

Покахонтас отслабна и пребледня. През изминалите два месеца тя хиляди пъти прехвърля различните мисли, които минаваха през главата й. Когато Джон Ролф й предложи да се омъжи за него, беше удивена. Разбира се, знаеше, че той я харесва, но никога не си беше давала сметка за силата на чувствата му. Знаеше също, че въпреки че не беше влюбена в него, тя много го харесва и уважава. Той представляваше за нея силата и сигурността и най-важното, можеше да й предложи живота, който желаеше. Ако се омъжи за Джон Ролф, тя наистина ще принадлежи към англичаните. Не можеше обаче да му разкаже за Джон Смит, не можеше да му каже, че нейната кръв, кожа, всяка нейна част е проникната от същността на Смит. В продължение на много години той беше неин любовник физически и духовно, а не можеше да забрави и изгубеното бебе.

Джон Ролф не желаеше да слуша за Кокум. „Това е бил друг живот — каза той, — и каквото се е случило, е засягало друго същество.“ Той й каза, че когато се покръсти, всичките й грехове от миналото ще бъдат заличени. В очите на Бог тя ще започне нов живот. Покахонтас беше благодарна за великодушието и прошката на истинския Бог. Всъщност тя се почувства по-привилегирована от англичаните, които бяха израснали с Исус Христос като техен Спасител. Помисли, че те навярно го възприемат като някой, на когото принасят жертви и му се молят, треперейки от страх, като пред злия бог Океус. Но именно Джон Смит и нейната вяра в него обърка чувствата й. Тя знаеше, че някой ден той ще се върне, но дали все още ще иска да се ожени за нея? Може ли да се омъжи за друг мъж, когато изпитва такива чувства към Джон Смит? Не, не може. Ако се омъжи за Джон Ролф, тя трябва напълно да изхвърли Джон Смит от съзнанието си. Може ли да направи това след всичките тези години? Тя започна да гледа на Ролф по различен начин, като на съпруг. Колкото повече мислеше за него по този начин, толкова повече осъзнаваше, че той ще е добър към нея и за нея, но мъката за Смит остана.

Джон Ролф беше търпелив и любящ през седмиците на нейната нерешителност. Един ден той каза:

— Не бива да се безпокоиш как ще те приемат жените от Джеймстаун, защото те много те обичат и уважават.

Покахонтас се обърна към него с протегнати ръце. Неговата загриженост и внимание я накараха да се почувства дори по-виновна спрямо Смит. А чувстваше ли вина спрямо Ролф? Чувствата й бяха объркани.

Тя се моли горещо и продължително. След няколко седмици щеше да бъде кръстена и беше решена да влезе в църквата с чисто съзнание, с уреден път в живота.

Беше ранна пролет. Гората наоколо беше вълшебна приказка от бели цветове на кучешкия дрян. В ясното утро Покахонтас влезе в стаята си и изведнъж реши да съблече муселинената рокля и да облече еленовата си кожа. Не беше я обличала от месеци. Измъкна се от къщата и бързо пресече полето към вълнообразната ливада наблизо. Седна, облегна се на лакти и се загледа в небето. Беше безоблачно синьо с малки бели облачета тук-там. Тя се молеше, докато наблюдаваше движението на малките облаци, молеше се на истинския Бог, но със сърцето си чувстваше, че той беше и богът на небето. Молейки се, разреши дилемата. Под спокойствието и безоблачието на сините дълбини тя разбра, че ще се омъжи за Джон Ролф, и след като направи това, чувствата й към Джон Смит навярно ще избледнеят и изчезнат. Смит винаги ще бъде част от нея като останалата част от миналото й, но чувствата й към него няма да попречат на женитбата й или да отменят решението й да бъде добра съпруга на Джон Ролф. Почти се беше стъмнило, когато се върна в къщата. Трябваше да прекара дълго време в ливадата, за да изрази благодарността си към единствения Бог.

Когато Покахонтас съобщи на Джон Ролф, че ще се омъжи за него, той засия от щастие. Каза й, че веднага след приемането й в Англиканската църква той ще обяви имената им за встъпване в брак.

— Междувременно — каза той, — ще изпратя писмо до губернатора. — След като напрежението от отминалите седмици премина, чувствата му избликнаха. Той вдигна Покахонтас високо и я завъртя из стаята, докато съпругата на свещеника дойде, тичайки, да види какво става.

Сър Томас Дейл не можеше да повярва на добрия си късмет, когато получи писмото на Джон Ролф, който искаше разрешение да се ожени за Покахонтас. Той веднага побърза да се консултира с Гейтс.

— Никога не съм вярвал, че именно Джон Ролф, от древна и известна фамилия, ще бъде първият, който ще се ожени за поухатанка, независимо дали е принцеса или не. Смятах го за прекалено консервативен.

— Съгласен съм — каза Гейтс, — но по-добро не може да се случи. Изпрати съобщение на Ролф, че от все сърце одобряваме решението му. После иди и посети него и принцесата, за да им предадеш нашите благопожелания.

— Как предлагаш да преговаряме за мир?

— Ти и сгодената двойка трябва да отплувате до Веровокомоко и да се срещнете с Великия вожд — обясни Гейтс. — С принцесата до теб и защитен от войници и допълнителни оръдия, искай връщането на нашите затворени мъже, оръжията и инструментите ни и запознай Поухатан с предстоящата женитба. Искам да вярвам, че този съюз ще донесе мир.

— А ако царят отхвърли исканията ни и се опита да отвлече Покахонтас?

— Не вярвам, че Поухатан ще нарани любимото си дете, своята „наслада и съкровище“, или ще я откъсне от избрания й съпруг. Това е шанс, който трябва да използваме. Тази женитба трябва да се осъществи, Дейл. Тя ще заздрави веднъж завинаги положението ни в Новия свят и после никога повече няма да се безпокоим за испанците. Вирджиния, от Флорида до Нова Скотия, ще бъде призната от целия свят като принадлежаща на Англия.

— Принцесата оправда най-големите ни очаквания — каза Дейл, — а с мълчанието си царят игра за нас. Ето ти чаша. Да пием за нейното здраве и щастие — и за Ролф!

— И за най-важното от всичко, Дейл, за успеха на срещата с Поухатан. — Те чукнаха чаши.

Покахонтас, семейство Уитъкър и Джон Ролф пътуваха към внушителната нова църква в Джеймстаун за кръщавката. Това беше важен момент както за англичаните, така и за Покахонтас. Мисис Уитъкър й беше дала да облече бяла димитена рокля и целият Джеймстаун беше там да наблюдава тържественото събитие. Толкова много надежди се възлагаха на тъмнокосата Покахонтас. Тя се поклони пред свещеника, за да получи причастието и приеме английското име Ребека. Жителите на града се молеха тя да бъде първата от още много от нейния народ, които ще приемат тяхната религия. Управителният съвет се помоли нейната предстояща женитба да донесе мир.

Когато церемонията свърши, преподобният мистър Уитъкър усмихнато съобщи имената на двамата, които щяха да сключат брак. От събраните хора се чу всеобща въздишка и се надигна шепот, преминаващ във възбуден говор, докато хората излизаха в струящата слънчева светлина и се събираха на групи. Други се скупчиха около Покахонтас, за да й пожелаят щастие.

— Как може Ролф, човек без благородническа титла, да се ожени за принцеса? — попита един от войниците.

Хората на Джеймстаун, с изключение на водачите, бяха раздвоени в чувството си дали този брак е подходящ. Не се сетиха за по-големите усложнения от женитбата. Те се безпокояха, че Джон Ролф се надценява, като избира Покахонтас за жената, за която иска да се ожени. Човек не трябва да забравя ранга си. Даже мъж от добра стара фамилия, ако не е благородник, не трябва да се стреми да се жени за принцеса. Такъв брак практически не беше позволен и съвсем малко от гражданите приеха нещата за нормални.

Джеймстаун вреше от клюки и разговори, както и градовете Хенрико и Бермуда сто. Новината веднага се разнесе към седемте форта. От дълго време не се беше случвало толкова вълнуващо събитие. Не ставаше въпрос да бъде критикувана Покахонтас, защото тя се ползваше с популярност сред всички. Отнасяше се за Джон Ролф, който беше центърът на малката буря, но тъй като и той беше уважаван в цялата колония, беше трудно за тези, които не одобряват този брак, да изразят мнението си.

Докато полемиката се вихреше над главите им, годениците, слугинята на Покахонтас, мисис Уитъкър като придружителка, Дейл и сто и петдесет войници отплуваха от Джеймстаун със Самюъл Аргъл и тежковъоръжения кораб на Негово Величество за Веровокомоко. Пленен поухатански войник беше освободен и изпратен у дома, за да извести Поухатан за тяхното предстоящо посещение.

„Колко различно е днес пътуването ми на «Трежърър» в сравнение с пленничеството преди година“ — помисли Покахонтас.

Тя се връщаше във Веровокомоко за пръв път от четири години и се връщаше християнка със своя годеник-християнин. Не знаеше как ще я посрещне баща й и как ще приеме предстоящата й женитба за един от омразните англичани. Само в едно нещо беше сигурна — той веднага ще усети дълбоката промяна в нея. Никой от двамата не беше и сънувал, докато в продължение на толкова много години тя се молеше да я пусне при тасентасите, че ще стане една от тях. Осланяше се на бога, че срещата с Поухатан ще премине добре.

Когато „Трежърър“ направи завой в реката и приближи Веровокомоко, Покахонтас нетърпеливо огледа речния бряг и почувства внезапен шок. Петстотин от воините на баща й бяха струпани на брега. През годините, в които беше далеч от народа си, тя беше забравила ярките цветове на поухатаните. Оръжията, многоцветните пера, сложните украшения за главите, вихрушката от цветове, блестящата черна коса оформяха панорама, която я зашемети като удар. „Колко са красиви“ — помисли тя.

Офицерите на палубата на „Трежърър“ се посъветваха. Демонстрацията на сила от страна на Поухатан беше заплашителна.

— Не се безпокойте — каза Покахонтас. — Баща ми е изпратил тези мъже да ме поздравят и да ме придружат.

За сигурност Аргъл заповяда оръдията да бъдат заредени. Когато корабът направи маневра в пристанището, Покахонтас пристъпи напред в синята си тафтена рокля. Тя реши да облече английски дрехи, за да засили факта, че вече е християнка. Знаеше, че шпионите на баща й са му донесли новината за нейното кръщене. Когато пристъпи напред по мостчето, следвана от офицерите и войниците, воините на Поухатан хвърлиха оръжията си във въздуха със силен вик. Покахонтас почувства гордост, че могъщият й баща я посреща по начин, който обикновено пазеше за най-важните си вождове. Това също беше добра възможност да покаже голямата си мощ и англичаните бяха впечатлени. Повечето от тях никога преди не бяха посещавали селищата на Великия вожд.

Поне хиляда воини се събраха около външната страна на дългата къща за срещи в селището на Поухатан, а други се блъскаха вътре. Покахонтас никога не беше виждала толкова много воини и реши, че много от тези мъже са изпратени от съседните вождове.

Бърборенето спря и настъпи тишина, докато тя премина по дължината на стаята, за да поздрави баща си. С угризение на съвестта забеляза, че той още повече е посивял, но си припомни, че кара шестдесет и петата си година. „Непрекъснатата война го е изморила“ — помисли тя. Поздравиха се официално и тя представи Джон Ролф и сър Томас Дейл. Забеляза, че зад Поухатан стоят дузина нови съпруги, още по-нежно накичени с перли и пера, отколкото коя да е от предишните му съпруги. „През последните си години баща ми много ги глези“ — помисли тя.

Великият вожд протегна ръка към дъщеря си и се обърна към англичаните:

— Секотин, мой син и верен лейтенант, ще ви предаде нашите искания. Сега бих искал да говоря с дъщеря си, която не съм виждал отдавна.

Англичаните станаха неспокойни, а Джон Ролф пристъпи внимателно напред. Воини бързо му дадоха знак да се отстрани. Покахонтас го погледна успокоително и стаята започна да се изпразва, за да остане насаме с Поухатан. Баща й я покани да седне до него и веднага пожела да научи за живота й между англичаните. Докато с шумолене нагласяше полите си, тя забеляза, че излизащите съпруги изгаряха от любопитство, докато я гледаха през рамо.

Тя разказа на баща си за изминалата година:

— Татко, те са много мили с мен. Имам всичко, от което се нуждая, но важното нещо от живота ми с тях е, че започнах да се интересувам и да боготворя техния бог. Те имат само един бог, но той е мил и добър.

Баща й я наблюдаваше внимателно. Неговото любимо дете щеше да напусне народа си и да се омъжи за един от враговете и освен това, предпочиташе техния бог пред боговете, с които беше закърмена. Покахонтас видя, че той е смаян.

— Ще дойдеш ли на сватбата ми, татко?

— Скъпо дете, в момента хората ми преговарят с англичаните за нещата, които искат обратно. Смятам да сключа мир с тях. И губя дъщеря си, която ще се омъжи за един от тях. Моля те, не очаквай да присъствам на церемонията!

Покахонтас се усмихна на сарказма на баща си. Тя разбираше неговото състояние на двойственост. Потупа ръката му.

— Значи не си нещастен, че ще се омъжа за един от странниците?

— Дъще, виждам, че добре си се устроила.

— Ще мога да те посещавам. А някой ден трябва да дойдеш и да видиш дома ми в Джеймстаун.

Поухатан кимна, но тя знаеше, че той никога няма да я посети. Тя трябваше да идва при него. Освен това почувства, че баща й е омекнал. „Навярно е от възрастта му — помисли тя с любов. — През изминалите години толкова се карахме заради англичаните, но сега вече нещата между нас се промениха. Отношенията ни са както преди идването на тасентасите.“

Великият вожд отказа да се срещне отново с англичаните и да ги изпрати заедно с Покахонтас до кораба им, със сто воини придружители. За англичаните беше ясно, че независимо че Поухатан върна пет от мъжете им и някои от инструментите, той не би отстъпил повече. Бяха обаче успокоени и щастливи, че той даде съгласието си за женитбата на дъщеря си с Джон Ролф.

След един ден, докато корабът бавно плуваше покрай нос Камфърт по пътя си към Джеймстаун, на брега, близо до малко селище от половин дузина поухатански къщи, настъпи внезапно вълнение. Воините размахваха лъковете си и правеха знаци. Покахонтас се обърна към Дейл и каза:

— Искат да спрем. Имат съобщение за нас.

Докато „Трежърър“ спусне котва, няколко канута като птици се насочиха към кораба, без да оставят дори вълничка след себе си. Когато се доближиха, беше спусната въжена стълба и Секотин и Памоуик хванаха хлъзгащия коноп и се изкачиха безмълвно на кораба. Други канута чакаха.

— Дойдох като пратеник на баща си. — Секотин погледна надолу към Дейл от височината си от шест фута и четири инча. Той не носеше украшение на главата си или друг знак за ранга си.

Дейл покани в каютата двамата и Покахонтас като преводач. Покахонтас наблюдаваше двамата си красиви братя, толкова чужди сред тясното пространство, но именно Секотин беше този, когото огледа критично. Беше очевидно, че той беше достигнал близко до баща им положение, за което винаги беше мечтал. Той беше иззел привилегированите функции, които тя би изпълнявала като най-верен лейтенант на баща си. Докато го наблюдаваше, се чудеше дали съдбовните обрати в живота й, които й струваха такава сърдечна болка и я доведоха до християнството, не бяха измислени от нейния амбициозен брат. Никога нямаше да разбере, но в сърцето си беше убедена, че инстинктът й не я лъже. Сега за нея това нямаше значение. Животът й беше тръгнал в посока, която тя никога не си беше представяла в дните, преди да дойдат англичаните. Никога не можа да се отърси от резервите, които чувстваше към него през годините. Сега той изобщо не можеше да й повлияе, въпреки че беше дясната ръка на баща й, а тя му дължеше уважението си. Секотин отказа да седне, а остана прав в каютата и заговори кратко на Покахонтас. Тя превеждаше на Дейл.

— Моят баща изпраща добрите си пожелания и иска да знаеш, че е много доволен, че твоите хора ме направиха щастлива — каза тя. — Той се е консултирал с жреците си и е взел решение. Чувства, че съюзът между дъщеря му и англичанин е символ. Той каза, че желанието му е да няма повече война. Вече е стар и би желал да завърши жизнения си път в мир. Каза, че ако го нападнете, неговата страна е достатъчно голяма, за да избяга от вас. Добавя, че се надява това много да успокои теб, неговия брат.

Англичаните не се опитаха да скрият своето ликуване. Дейл помоли Секотин да предаде на Великия вожд неговото голямо уважение и добри пожелания.

— Кажи на моя брат, че от страна на англичаните няма да има война. Ние ревностно ще съблюдаваме мира. — После Дейл помоли Секотин да изпрати един от воините си и един английски войник, за да занесат бързо на народа в Джеймстаун новината, че най-после ще настъпи мир.

На палубата Секотин и Памоуик се обърнаха към сестра си и я прегърнаха. Никой не продума, докато тя прегръщаше силно всеки един от тях. И тримата почувстваха безвъзвратността на момента. Тя завинаги напускаше общия живот с тях, но като правеше това, тя променяше посоката не само на своя, но и на техния живот.

Завръщането в Джеймстаун беше шумно. По протежение на няколко мили, преди корабът да пристигне в пристанището, хората бягаха по брега, като махаха, викаха и дори се премятаха. Всяко съмнение в изгодата от женитбата на Покахонтас за Ролф изчезна в еуфорията на празненството. Когато двойката слезе от кораба, беше почти вдигната на ръце от радостната тълпа.

— Тази женитба ни донесе мира! Тази женитба! — викаха те, докато се блъскаха, танцуваха и пееха около двойката.

Докато си проправяха път към къщата на Дейл, Покахонтас пожела Смит да може да види екзалтацията на тълпата. Той беше първият англичанин, който се разбираше с Поухатан и тя знаеше, че баща й уважаваше най-много именно него. Смит много би се зарадвал на днешните събития. Всичко, към което се беше стремил, вече беше реалност. Тя потрепери, когато познатата болка стегна гърлото й, после каза бърза молитва на разкаяние и хвана по-здраво ръката на Джон Ролф.

Покахонтас се премести от къщата на Уитъкър, Рок Хол, в дома на сър Томас Дейл близо до църквата и до тържествата, които хората от Джеймстаун бяха планирали за нея и Джон Ролф. Настъпи утрото на нейната сватба. Тя се измъкна от леглото и отиде в полето. Искаше да набере малко диви цветя за църквата. По-късно дузина жени щяха да напълнят църквата с цветове, но искаше тя да занесе първите цветя сама в тишината. „Колко е хубаво — помисли тя, — че нося цветя, а не мъртво животно.“ Тя молеше Бог да й прости, че умът й все още беше зает с Джон Смит, но и благодари на Бога, че все по-рядко се сещаше за Смит през тези напрегнати дни. И се молеше да бъде най-добрата съпруга за Джон Ролф, която той би си пожелал.

Починс пристигна пръв. Не беше изпълнил желанията на Покахонтас, и бе дошъл скромно облечен, за да предаде годеницата, но войните му, около сто, блестяха от пера и шарки. Не носеха оръжия; бяха ги оставили пред форта. С по-малка група от Веровокомоко пристигнаха Секотин и Памоуик и отидоха направо към къщата на сър Томас Дейл. Те предадоха даровете от Поухатан на дъщеря му — първия, разкошна перлена огърлица, всяка перла с размер на яйце, а втория подарък — хиляди акра земя.

До обяд ливадата недалеч от църквата заприлича на панаир. Масите бяха натрупани с еленово месо и цвъртящи пуйки, пироги, плодове и качета с бира. Живеещите в други градове и фортове прииждаха в Джеймстаун и се блъскаха да си осигурят място в църквата доста преди церемонията.

Когато булката се показа от къщата на губернатора на път към църквата, тълпата притихна. Нейната тъмна красота се подчертаваше от бялата туника от най-фин муселин и богатата мантия от бял сатен. Малко момиче, родено в Джеймстаун преди четири години, държеше дългия й воал, който беше закрепен на главата й с бели цветове. До нея вървеше крал Починс, величествен и тържествен.

Церемонията беше проста и кратка; булката и женихът дадоха съгласието си със силни, ясни гласове. По-късно, в къща, наета за нощта, Покахонтас каза на съпруга си, че освен религиозните обреди, който са я трогнали дълбоко, гледката на всички колонизатори с вдигнати за тост чаши в тяхна чест я е развълнувала най-много.

В малките часове на утрото Покахонтас се отпусна върху възглавницата си и погледна към спящия си съпруг. Той не притежаваше нито дяволски красивото лице на Джон Смит, нито идеалната симетрия на Кокум, но приятният му вид, любезност и благородство предизвикваха у нея дълбока нежност. Даже във връхната точка на страстта си през тази тяхна първа нощ той беше нежен и раздаващ се по начин, който тя никога не беше срещала преди. Тя повтори горещо сватбените клетви с тих шепот, докато наблюдаваше скулите на лицето му.