Сюзън Донъл
Покахонтас (29)

Глава 28

Грейвсънд, Англия, март 1617

Първите минзухари избиваха весело през зелената трева, когато Покахонтас, семейството й и слугите им се качиха на каретите за Грейвсънд, където „Джордж“ чакаше отлива и вятър за Вирджиния. Необичайно за сезона, времето беше меко и правеше март подходящ месец за пътуване по море.

Покахонтас почувства лек хлад и се загърна в палтото си, докато поздравяваше капитана. Тя обясни, че работата в последната минута е задържала за кратко Джон Ролф в Лондон. После тя и другите поухатани се настаниха на борда. Покахонтас хареса каютата си, защото леглото й имаше хубав изглед през люка към морето и небето.

Следващата сутрин тя се събуди с кашлица и треска. Помоли Мехта за малко от нейните билки и взе силна доза лайка. До следобедния чай обаче треската й се увеличи и Мехта помоли капитана да изпрати някого за Джон Ролф. На двама посетители от Камарата на общините, които в последната минута имаха молба към принцесата, беше казано, че тя не се чувства добре, и бяха върнати. Тя хапна лека вечеря и остана в леглото. Прегърна Томас нежно, но кратко, целуна го за лека нощ и се порадва на неговата сила и красота.

Следващия следобед Покахонтас нямаше апетит и все още имаше треска. Джон Ралф се разтревожи. Той изпрати пратеник при Сандис с молба за лекар. Следващата сутрин сър Едуин пристигна с личния доктор на кралицата, но когато поиска да пусне кръв на Покахонтас, Мехта силно се възпротиви.

Покахонтас знаеше, че те се тревожат за нея, но би желала да не се безпокоят. След един-два дни тя щеше да се почувства по-добре и междувременно беше добре да лежи кротко и да се взира през люка към небето и облаците. Откак пристигнаха в Грейвсънд, нямаше нито един мрачен ден. Тя се чудеше дали тялото й я предава, като се разболя, когато напускаше Англия. Жреците във Веровокомоко биха предположили това. Тя заспа и когато се събуди, устата й беше суха. Джон Ролф я молеше да пийне малко вода. Беше толкова мил и добър съпруг. Тя се почувства по-силна само като хвана ръката му. Искаше да не й е толкова горещо; беше като през най-горещите дни във Веровокомоко, когато поради топлината се дишаше трудно.

„Баща ми ми се усмихва. Казва ми, че топлината скоро ще премине.“ О, пак беше нощ. Тя чуваше звуците на гората около себе си, бухането на бухала, мекото пълзене на змия, горска мишка, минаваща под близък лист. Трябваше да бърза, трябваше да се срещне с Джон Смит, скоро ще почувства ръцете му около себе си, но първо трябва да пийне малко студена вода, защото отново грееше слънце и някой й говореше.

„Гласът на Джон Ролф е толкова нежен. Бих искала да му кажа, че съм добре и че ги чувам. Те изпращат за жреците, но жреците вече не принадлежат към живота ми. Аз съм в ръцете на истинския бог и той се грижи за мен. Чувствам, че сега той е с мен. Трябва да кажа на съпруга си да не се безпокои. Ето, Джон се навежда над мен. Дали се тревожи за Томас? Трябва да му кажа: «Не се тревожи. Имаме сина си».“

Покахонтас се усмихна. „Те всички ще се почувстват по-добре, също и аз, сега, когато лежа в моята ливада. Чувствам бога на слънцето; той ме взема в ръцете си, моят истински бог. Очите му са толкова сини. О, това е Джон Смит. Той се опитва да ми каже нещо. Толкова съм щастлива. Синьото е навсякъде около мен и е едно цяло с мен.“

Тя протегна ръце към бога на небето.