Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pocahontas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Донъл. Покахонтас

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Иволина Илиева

ISBN: 954-17-0123-X

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Скалистото заливче на Великия вожд, август 1607

Той беше избраникът на баща й. Покахонтас отново го погледна. Знаеше, че е важно да се омъжи за Кокум по политически причини. Със сигурност баща й беше избрал красив мъж, много красив мъж. Но имаше нещо в устата му, нещо, което не можеше точно да проумее, което я безпокоеше. Студенина ли усещаше в него? Той беше самата нежност, откакто тя се върна във Веровокомоко. Беше галантен и любезен, също като баща й. Тя знаеше, че се очаква да легне с него, за да потвърди техния годеж, но не желаеше да предприема тази стъпка. „Нима се страхувам от улавяне в капан? — попита се тя. — Но хваната от какво? Дали животът с този мъж ще ми отнеме нещо? Дали тялото ми ще ме предаде с копнежа си за неговото, когато душите ни не са в хармония?“ Тя погледна към заоблените си гърди. Когато я докосваше, докато танцуваха или се разхождаха наоколо, тя имаше приятно усещане. „Даже и сега — помисли тя — докато стоя тук, в кръга от усмихнати приятели и семейство, гърдите ми се втвърдяват, понеже той е до мен и го усещам. О, Ахоне, бих искала да съм горски звяр и да нямам всички тези сложни мисли, които ме разстройват. Бих искала да се слея с него, да изпълни тялото ми със семе, да се наслаждавам и да се забравя. Никога преди не съм изпитвала такива противоречиви чувства.“

Бащата на Кокум, вождът на чикахомините, беше труден човек, който вярваше, че сеейки раздори, увеличава мощта си. Винаги когато Поухатан и другите вождове в кралството решаваха как да действат, Поухатан трябваше да изпраща съобщения, делегации, а понякога заплахи към чикахомини, за да спази решението.

Баща й, Великият вожд, й се усмихна окуражително с усмивка, която казваше: „Хайде. Или поне опитай“. Покахонтас се усмихна в отговор на баща си. Дали беше само плод на въображението й или братята и сестрите й също я чакаха да вземе Кокум? Баща й каза:

— Покахонтас, като подарък ти предлагам моето лично скалисто заливче от днес на обяд до утре при изгрев-слънце.

Очите на всички се обърнаха първо към Великия вожд, а после към Покахонтас. „Значи той ме подтиква — помисли тя. — Никой никога не е виждал залива, освен баща ми и съпругите му. Не мога да откажа.“

Покахонтас се усмихна на баща си по начин, който прикри вътрешното й вълнение.

— Колко мило от твоя страна, татко. Ще тръгваме.

Току-що свършиха с обяда. Тя се обърна към Кокум и той стана заедно с нея. Почувства тялото си тежко и бавно, но до нея Кокум се движеше с обичайната си лека грация. Той се протегна да докосне ръката й и тя се почувства дори по-мудна. Двама пазачи се движеха напред да ги придружат, за да осигурят уединението им. На Покахонтас не й се искаше толкова много хора да знаят, че тя и Кокум са заедно, но беше обичай да бъдат тържествено наблюдавани, докато вървят надолу по пътеката към водите на реката. Тя знаеше, че след като тя и Кокум отминат, ще има много приказки, разказани похотливо, които ще забавляват и занимават останалите отзад. По-късно ще има музика, песни и танци. Не толкова, колкото по време на сватбата, но годежът беше също празненство. После жреците ще кажат няколко думи и ще се помолят тя да забременее веднага, така че по време на сватбата тялото й да бъде изпъкнало и натежало от плод.

Тя и Кокум вървяха бавно по пътеката. До заливчето на Великия вожд имаше около миля разстояние, а по това време на деня слънцето беше високо. Кокум често се присягаше да милва врата й или нежно да прокара пръст между лопатките й. Тя си помисли, че ако тялото й стане по-тежко, няма да може да върви. От време на време тя откъсваше някое особено красиво цвете, а Кокум го вземаше и го поставяше на гърдите или в устата й. „О, да, това, което говореха за Кокум в къщата за жените, е наистина вярно.“

В края на заливчето, където водите завиваха изкусително пред тях, пазачите изостанаха. Кокум се обърна към нея и бавно я дръпна към зелената все още трева и нежно прокара пръсти по едната, после по другата й ръка. Той едва я докосна, но погледна към гърдите й и се усмихна. Покахонтас се почувства като че ли теглена през топла вода. Тялото й бавно започна да се отпуска, но тежестта остана. Кокум я наблюдава известно време, после се наведе към ухото й.

— Ела. Клоните на дървото над нас са гъсти, удобни и хладни. Нека си починем, докато намалее горещината.

Кокум се качи на по-ниските клони с бързи меки движения. Той подаде ръка и тя скоро беше зад него, а после над него, нагласяйки се удобно в разклонен на три чатал на дървото. Тя почувства как пръстите му започват да се плъзгат около глезените и нагоре по крака й. После устата му се задвижи бавно по гърба и под ръцете й. Той я галеше бавно, отпуснато. Тя се чувстваше като в пашкул, докато топлият въздух циркулираше под и над тях.

При всяко бавно докосване мускулите й се отпускаха малко повече, докато тялото й не беше вече тежко, а отпаднало. Докосването му, изглежда, беше навсякъде, леко, нежно, но започващо да действа при всеки отклик на тялото й. Тя като че ли плуваше във въздуха и единствените опорни камъни бяха топлата му уста и нежните му пръсти. Тя желаеше това прииждащо чувство, това разтваряне на вътрешността си, този копнеж да продължава и продължава. Нямаше място върху тялото й, което той да не изследва и нежно да възбуди, така че на моменти тя се чувстваше като че ли се носена на границата на съзнанието в люшкащи вълни от чувства. След една дълга възходяща вълна на прелестно чувство тя не можа да търпи повече и тялото й се разтърси в пълен отклик. О, а това даже не беше всичко. Тя обърна лице. Очите му блестяха близо до нейните, полуусмивка играеше на устата му.

— Ще има още, Малко снежно перо, ще има още — прошепна той в ухото й. — Спи сега.

Покахонтас дойде бавно на себе си и за момент се учуди дали беше почувствала нещо, освен това мудно, нежно, олюляващо желание. Ръцете и устата на Кокум бяха отново навсякъде, но този път той каза:

— Ела, сега е по-хладно. — Той я отнесе, все още полузаспала, долу на покритата с мъх земя, и я положи на влажния зелен килим, вземайки едно от перата, което тя беше хвърлила — не беше ли само преди няколко години? Изглеждаше като цял живот. Той движеше перцето бавно по тялото й, вече топло и приемащо, докато тя се изправи и го дръпна към себе си.

— Моля те — прошепна тя, — моля те.

Той прокара уста по гърдите й, бавно, бавно, о, толкова дълго, докато тялото й не можеше повече да търпи и освобождаването дойде като благословия. Тя като че ли си спомни, че отново потъна в полусънно състояние, че повече нямаше собствена воля, че този мъж напълно владееше тялото й.

Отново дойде в съзнание. Не знаеше колко дълго беше спала, но тялото й все още беше в очакване. Изглежда, това усещане е постоянна част от нея; никога няма да се освободи от него. Бе събудена от нежна уста, която се движеше по корема и между краката й. Сега тялото й беше върху равнина, където всяко докосване като че ли се усилваше, а треперещото освобождаване беше само малък натиск.

Тя отново потъна в полусън и когато се събуди, небето не беше вече синьо, а черно като меко кадифе. Част от разума й се чудеше кога толкова бързо се е стъмнило. Останалата част от нея знаеше само, че шумът на речните вълни звучеше в ушите й и мекият пясък беше под тялото й, тялото, което повече не беше нейно, а принадлежеше на този мъж, който си играеше с него като че ли свиреше на собствената си флейта.

Сега, усещайки хладината под себе си, краката й бяха по-малко трескави, но дълбоко в нея имаше постоянен копнеж, друг толкова силен глад, че тя не знаеше дали може да му устои. Разбра, че се моли — Покахонтас, която никога не се молеше. Тя почувства присъствието му върху себе си. Тъмният контур на главата му се беше надвесил в очакване, а ръцете му отново си играеха с тялото й и тя почувства, че потъва по-дълбоко във властта му. Чу гласа си като че ли от разстояние, стенещ и стенещ — ще спре ли някога? С разума си плачеше, молеше се на Ахоне, о, Ахоне, докато усети движението му, почувства го как започва и навлиза бавно, после влезе по-навътре, достигайки дълбоко в нея. Ритъмът беше бавен и дълбок, и нежен, по-бавен от плискането на речните води в краката им и тя се вкопчи в него, като че ли той беше единствената реалност в свят от усещания и пулсиращо желание.

В черната нощ тя повече нито виждаше, нито чуваше. Преминаваше от съзнание в безсъзнание. Понякога усещаше камъчета под себе си, после отново трева и мъх, а после вода до гърдите си. Понякога имаше пясък под нея и тези моменти бяха бързи и промушващи и тя викаше силно, усещайки екстаза на тялото си. А през цялото това време усещанията й бяха забулени от екзалтиращо отдаване, копнеж и екстаз.

С първите лъчи на зората той вече не беше там и навсякъде, а стоеше настрани и чакаше. Взе ръката й и заедно тръгнаха бавно по пътеката. Чак тогава разбра, че не беше видяла скалистото заливче.

Великият вожд погледна любимото си дете. Покахонтас видя, че сега той я вижда в различна светлина. И той й говореше като на жена, а не като на младо момиче. „Дали печатът на зрелостта ми е толкова отчетлив?“ — зачуди се тя.

— Покахонтас, искам да забравиш тасентасите. Искам да събираш данъци, докато формално си съпруга на Кокум. После, след първото ти раждане, ще те повиша в ранг. Никоя от дъщерите ми не е била провъзгласявана за вероанскуа. Считам, че ти си най-обещаващата, най-интелигентната. След някои напътствия чувствам, че ще бъдеш способна владетелка на свое собствено племе.

— Благодаря, татко. Това е много хубаво предложение. — Покахонтас се усмихна. Но мисълта за Кокум и властта над тялото й я накара да се свие от страх. Как да обясни на баща си, че нещо в Кокум я тревожи, въпреки че той беше мил и деликатен. Как да обясни, че Кокум трябваше само да докосне долната месеста част на ухото й и тя изпадаше в треска от страст? И след всичко това тя не чувстваше нищо, освен задоволеността на тялото си. Нещо в самата й същност остана изплашено от начина, по който той я разделяше от нейното вътрешно аз.

— Татко, нека първо да науча всичко за тасентасите. Знанието ще бъде голяма помощ за теб.

— Но, Покахонтас, не искаш ли да останеш близо до Кокум? Той не ти ли доставя удоволствие?

„Да — помисли Покахонтас, когато тя и Кокум се върнаха от годежа си и след сутрешните й молитви към Ахоне и банята беше съвсем очевидно, че Кокум е спечелил репутацията си като най-умел с жените воин. През тази нощ тя се беше променила. Знаеше това така, както и другите. — Довечера или когато пожелае, Кокум може да дойде, да постави ръка върху гърдите ми и да ме вземе както той иска. Не, трябва да избягам. Трябва. В противен случай ще стана негова робиня.“

— Да — каза тя на баща си, — но аз имам все още много време за събиране на данъците и за поемане на тежките си отговорности. Вече ти дадох ценна информация за странниците, но не съм свършила. Искам да говоря техния език по-добре, така че да мога да узная повече неща за тях. Това също ще бъде ценно, когато стана вероанскуа.

Поухатан се усмихна. Тогава Покахонтас разбра, че битката е почти спечелена. Почтително зачака.

— Покахонтас, ти винаги изтъкваш отлични доводи за това, което искаш да направиш. Не те упреквам за желанието ти да научиш езика им. Но аз искам да пропъдя тези странници в морето, защото не съм съгласен с теб, че са миролюбиви хора, които искат само да изследват и търгуват, а после да се върнат в страната си. Страхувам се, че от тяхната далечна страна ще дойдат още. Ще продължа с указанията си към пасапегите да ги безпокоят с постоянни нападения. Ти ще се върнеш да ги посетиш, но скоро и се връщай бързо. Имаме да вършим работа, ти и аз.

Покахонтас се хвърли към баща си, за да му благодари:

— Татко, благодаря ти много. Ще взема същата свита като преди и ще използвам същия лагер. А аз знам какво искаш от мен. Ще тръгна колкото е възможно по-скоро.

Щеше да избяга от Кокум! Ще отложи неизбежното за малко по-късно. Ще се върне при тасентасите и ще учи, ще учи още повече. Ученето й даваше власт, а на нея това й харесваше. Беше благодарна на този, който изглеждаше като пратеник на бога на небето. Беше толкова мил с нея. Искаше отново да види Джон Смит, защото именно той я учеше толкова добре. Да, тя толкова много искаше да го види. Когато го гледаше в очите, все едно че гледаше право в очите на бога на небето. А това й вдъхваше вяра.

„Само още една нощ с Кокум. Няма да му хареса, че напускам, защото той също изпитва удоволствие от властта и особено от властта, която има над тялото ми. Само като си помисля какво ще ми направи довечера, коленете ми се разтреперват. Бих искала да говоря за това със сестрите си или баща си, но Поухатан вече е решил за тази женитба. Той мисли, че е намерил мъжа, който ще ме направи най-щастлива и в същото време ще укрепи кралството си. Може би едно дете би променило нещата. Баща ми оставя съпругите си в момента, когато родят. Навярно Кокум ще направи същото. Довечера Кокум ще ме погълне. О, бих искала да нямам това чувство, че той е полудявол! Да, това е. Това е бедата.“ Тя спря за минута и тялото й потрепери. „Океус трябва да е неговият бог, а Океус е силен, толкова силен, толкова зъл! Нима Кокум ме държи под магията на злия бог?“

Те отново спряха на лагер близо до старата вълча бърлога. Сега дните трептяха под слънцето и даже нощите се спускаха като че ли богът на огъня издишваше своето неодобрение към света.

Покахонтас беше донесла със себе си малко царевица от Веровокомоко. Тя знаеше, че тасентасите я харесват, а не искаше да пристигне с празни ръце след толкова дълго отсъствие. Тя би искала да донесе жертва за техния странен и грозен бог — дълго парче дърво с четири крака върху земята, което не приличаше на никой друг бог, когото някога беше виждала. Но когато беше за последен път в Джеймстаун, тя донесе къртица и две крастави жаби за жертвоприношение. Техният свещеник реагира първо с ужас, а после беше близко до отчаяние. Той търпеливо обясни, че християните не принасят в жертва животни на своя бог.

Сега, когато влезе във форта със Секотин, Памоуик и няколко воини, носещи царевицата, селището беше странно тихо. Тя се огледа и видя едно-две познати лица, но много малко мъже работеха. Къде са всичките хора? Накрая тя видя този, когото наричаха Джон Мартин. Той спря изненадан при вида на Покахонтас и свитата й. Тя го поздрави и попита къде е Джон Смит.

— Той е с Бартоломео Госнолд, който е много болен. Те са в къщата за събрания. И няколко други болни са там.

Покахонтас забърза към къщата, но когато влезе, мирисът на болни я зашемети. Никога не й се беше случвало подобно нещо. В света на баща й всеки болен се оттегляше в сауната и изгаряше треската си. Тя си спомни, че тук те нямат сауна.

Видя Смит, преди той да я види. Беше по-слаб и почернял, кожата му бе закалена от слънцето, но косата му приличаше повече на златна царевица, отколкото на изгрева на слънцето отпреди. Когато се обърна и я погледна, очите му бяха същите като на бога на небето и той й се усмихна щастливо. Дойде бързо при нея, покрай лежащите на пода мъже, взе двете й ръце и я изведе навън.

Погледна я внимателно и Покахонтас помисли, че той също долови, че тя вече е истинска жена. Отидоха да седнат на дънера, на който обикновено седяха, докато учеха езика на другия. Покахонтас го погледна отново и се почувства по същия начин, както когато посещаваше ливадата си — като че ли ще се случат само добри неща.

Те говореха бързо на смесица от английски, поухатански и със знаци, но най-вече на английски, тъй като паметта на Покахонтас й беше послужила добре. Смит й каза, че много от мъжете са болни от блатна треска, че Госнолд изглежда няма да преживее и един ден. Каза й, че мъжете са гладни, ужасно гладни. Нюпорт, мъжът с едната ръка, е заминал за Англия да донесе храна, но не го очакват по-рано от падането на снега. Сега й говореше като баща й; отнасяше се с нея като към възрастна.

— Донесох ви царевица. — Покахонтас показа войниците си, стоящи близо до вратите на форта. — Не знаех, че мъжете ти са толкова гладни и болни, иначе бих се опитала да донеса повече.

Тя попита защо във форта нямат сауна за лекуване на болните. Когато Смит погледна учудено, тя обясни, че това е затворена стая с голям огън вътре, над който вода в големи котли отделя горещи облаци пара. Тя обаче разбра, че този метод за лекуване на болните му беше много чужд, за да го разбере. Тогава запита кои корени използват за лекарство. Той каза „никакви“, но тя се разведри. „Значи този метод не му е чужд“ — каза си Покахонтас.

Той я заведе отново в къщата за събрания, за да види болните. Имаше около двадесет и пет мъже, лежащи близо един до друг в претъпканата стая. Някои имаха дебели рогозки под себе си. Други лежаха на голия под. Някои от тях стенеха и се въртяха, но повечето бяха много слаби, за да се движат. Телата им бяха отекли и жълти или съсухрени и сиви. На Покахонтас й се повдигна от вонята на болни и неизмити тела, но си проправи път до мястото, където Смит се беше надвесил над Бартоломео Госнолд. Тя знаеше, че е един от истинските приятели на Смит. Когато го погледна, тя също усети, че не му остава дълго да живее. Той лежеше със затворени очи, а лицето му беше пепеливо. Малко плът беше останала по тялото му, а костите на лицето му бяха изскочили така, че той приличаше на карикатура на предишното си аз.

Тя постави ръка върху ръката на Смит.

— Ще изпратя за сестрите си, които са в лагера. Може да имат корени от уизан със себе си. Ако ли не, ще намерят няколко. Веднага трябва да дадем на мъжете разтвор от билката. Освен това трябва да ги измием и да изперем дрехите им.

Тя избърза да даде указания на Памоуик, който стоеше отвън, да изпрати един от войниците при сестрите й. После помоли Секотин с двама от другите войници да запалят огън пред къщата и да сложат казан с вода, която да заври. Опита се да си спомни какви лекарства да използва. Тя благодари на Ахоне, че е научила много лекарства от старите жени пред сауната във Веровокомоко преди няколко зими, когато двама от жителите се бяха разболели, а единият — умря.

Върна се при Смит, който се беше надвесил над приятеля си. Видя, че хвана ръцете на Госнолд, кръстоса ги на гърдите му и затвори очите му. „Смит постъпва с умрелите като нас — помисли Покахонтас. — А сега се моли също като нас. Навярно боговете ни не са толкова различни.“

После Смит се обърна и тя видя колко е тъжен. Синьото на очите му беше помътняло, а раменете му бяха хлътнали. Но само за момент. Той се изправи, челюстта му се втвърди, погледна към един от лейтенантите си, стоящ наблизо, и даде нареждания.

Покахонтас и сестрите й не обръщаха внимание на жегата и палещото слънце, докато вървяха с мъка между болните мъже. Те ги почистиха, насила ги накараха да изпият горчивата билкова напитка и извариха мръсните им дрехи. Искаха да ги изгорят и да им дадат вместо тях чисти кожи, но Смит ги спря и им обясни, че дрехата на мъжа е много важна за него. Тя показва ранга и положението му в обществото. Покахонтас погледна внимателно към мръсната купчина и се зачуди къде е показан рангът, но вече се беше предала пред много от странните обичаи на тасентасите.

В продължение на няколко слънца Покахонтас и свитата й напускаха лагера достатъчно рано, за да надзирават приготвянето на царевичната каша във форта, преди да започнат да се грижат за болните мъже. Всяка сутрин Смит я чакаше с новини за случилото се през нощта. Всеки ден тя ставаше все повече и повече нетърпелива отново да го види. Изварената питейна вода, коренът от уизан, заедно с хранителната царевична каша, имаха целителен ефект. Въпреки че в гробището имаше около четиридесет пресни гробове, оцелелите мъже започнаха да напълняват и отчаянието изчезна от очите им. Сега всеки мъж във форта следеше Покахонтас и сестрите й с признателни очи. Но те поздравяваха тихо именно „малката принцеса“, както я наричаха, и се стараеха да й помогнат по всеки възможен начин. Без съмнение, тя беше водачът на своя народ, истинска аристократка и нейното присъствие възстанови вярата им в туземците.

Заета с тежка работа, занимаваща се с кризите на гладуващите и отървали се от епидемията мъже, Покахонтас занемари задълженията към баща си. Вместо това започна да усеща нова топлина, почти родство с тези странни мъже, които се отнасяха към нея с толкова вежливост и учтивост, на каквито се радваше в царството на баща си. Сега тя с нетърпение очакваше техните бързи усмивки. Някои от тях й помагаха да научи нови английски думи. Тя беше благодарна, защото нямаше време за уроци със Смит. На тяхно място обаче ставаше нещо много по-важно. Между Покахонтас и Смит се беше зародила връзка, която едва ли се нуждаеше от думи. Докато се трепеше през тези тежки дни, Покахонтас откри, че никога не е била по-щастлива. Този странник с неговите странни маниери вече не й беше така странен. В съвместната си работа те се движеха в хармония, почти по инстинкт. Беше нещо, което не й се беше случвало, даже когато ловуваше с братята си.

В началото, когато се връщаше в лагера при залез-слънце, уморена, но някак развеселена, тя благодареше на Ахоне, че отложи предстоящата й женитба и задължения. Но докато дните минаваха, а щастието й ставаше по-голямо, тя започна да желае животът й да продължи по този начин. Защо да не може да остане с тасентасите и да им помага и в същото време да бъде вярна на баща си, дори да се омъжи за Кокум? Знаеше, че това е невъзможно, но го желаеше със сърцето си и търсеше извинение за вярата си към тасентасите. Посланията до баща й бяха неизменно благоприятни за странниците, а отговорите на баща й започнаха да стават по-кратки и по-резки.

В ден, който не беше много горещ, готвачът на форта й припомни, че царевицата вече свършва. Покахонтас извика братята и сестрите си и те решиха да разкажат на тасентасите за приятелските племена, които биха разменяли с тях. Покахонтас се съгласи с по-раншното мнение на Смит, че той не бива да иска повече от запасите на Починс.

Секотин напомни на Покахонтас, че е време да покажат на тасентасите как да ловуват и да ловят риба. Сега, след като оздравяха, те се нуждаеха от пресен дивеч, който да замести липсата на царевица. Но Секотин добави с насмешка в гласа си:

— Ръцете им са толкова тромави, а паметта им е толкова лоша, че ще им е трудно да усвоят рибарските мрежи и капаните в реката.

— Запомни, Секотин, те са от друга земя — каза Покахонтас. — Освен това не са толкова силни и здрави като нас.

Покахонтас почака, докато слънцето се спусна близо до гората зад нея. Тогава откри Смит и заедно тръгнаха към обичайното си място за среща на дънера до временната църква.

— Отново свършихме царевицата. Ще ти кажа кои племена ще бъдат приятелски настроени и ще търгуват с вас. Два пъти молих баща си за царевица. Той ми я даде като награда, защото мисли, че е предимно за мои нужди, но не мога да го моля отново. Не е лесно с него, Джон.

— Разбирам това.

— Стой далеч от пасапегите, уеаноките и чикахомините. Чискиаките, куийогкоханоките и вараскуеоките ще са приятелски настроени. Но разменяй внимателно. Не им давай твърде много. Справедливо е да се размени една сабя за десет кошници царевица или една огърлица от мъниста за двадесет кошници. — Тя се подвоуми за момент, преди да продължи. — Нека дадат пиршество и жени за теб и мъжете ти. Ще се обидят, ако отхвърлите предложението им.

После Покахонтас описа характеристиките на различните племена и каза на Смит как да разпознава приятелските от неприятелските индианци и как да се държи, за да не ги обиди несъзнателно.

Смит се облегна напред.

— Покахонтас, искам да се срещна с баща ти, Великия вожд.

— Тази среща трябва да се уреди много внимателно. Както ти казах, той е труден човек. Тук съм вече почти един пълен лунен цикъл, месец. — Тя се усмихна при новата дума. — Трябва да се върна и да му кажа за преживяванията си тук. После ще се опитам да уредя среща. Трябва да ти кажа, че той не е благоразположен към теб и хората ти, поне не още.

Смит се обърна към нея и тя видя ново изражение в очите му, изражение, което накара стомаха й да се свие, а ръцете й да изтръпнат. Тя усети, че диша тежко.

— Ти ни спаси, Покахонтас. Не ми се иска да си отиваш.

Той се протегна и докосна ръката й. Тя усети как тялото й започва леко да трепери. „Не мога да откъсна очи от неговите — помисли тя. Чувствам, като че ли потъвам в сините им дълбини.“ Тя отвори уста да каже нещо, но не се чу нищо. Цялата се беше парализирала от изражението на очите му.

Той се пресегна и нежно погали бузата й, отмятайки назад косата й. Докосването му беше толкова горещо, че на Покахонтас й се стори, че ще припадне.

— Извинявай, капитане. Помоли ме при залез-слънце да говоря с теб за съкровищницата.

Стреснаха се. Лоуъри, дърводелецът, стоеше пред тях със свити отстрани ръце.

Смит кимна на Лоуъри и му каза, че ще тръгне с него. Докато Лоуъри се отдалечаваше, Смит се обърна към Покахонтас:

— Трудно ни е да говорим насаме, но искам да разбереш, че съм ти повече от задължен, че ни спаси. В този Нов свят ти си незаменим човек. Върви при баща си, той те чака, но моля те, върни се скоро. Имаме нужда от теб. — Гласът му се сниши. — А аз искам да те видя.

Беше й невъзможно да откъсне очите си от неговите. „Трябва да тръгна вече — помисли тя, — но аз съм щастлива тук, до него.“

След дълго време тя се обърна. Все още не можеше да говори. Не беше като буца, заседнала в гърлото й. По-скоро като че ли невидима ръка притискаше нежно устата й. Почувства хлад между лопатките си. Не беше ли предупреждение от злия бог Океус?