Сюзън Донъл
Покахонтас (19)

Глава 18

Веровокомоко, септември 1609

Докато Покахонтас вървеше през редовете с тютюн и проверяваше листата, тя забеляза, че земята изглежда изтощена. Растенията не бяха толкова силни, колкото трябваше да бъдат. Беше време да се преместят в Расаурак за няколко сезона и да се даде възможност на земята тук да почине. Баща й се радваше на този вид капитал, който даваше плодове всяка година, и смяната го развесели. Расаурак беше близко до Утамусак и Великият вожд щеше да прекарва времето си между богатствата си.

Да, трябва да види баща си при залез-слънце, защото тя имаше и друга вест. Две луни изминаха, откак за последен път беше в къщата за жените. Тя се чувстваше по-дебела и беше абсолютно сигурна, че носи бебето на Джон Смит. Даже не допусна възможността бебето да бъде от Кокум. Сърцето й знаеше с пълна сигурност, че последната среща със Смит й донесе детето, което носеше сега. Не беше сигурна, че бременността й ще бъде новина за баща й. Той навсякъде имаше шпиони и обслужващите къщата на жените биха били поласкани да спечелят положение, казвайки му моментално новината за нейното отсъствие. Наистина напоследък баща й беше мил и щедър, въпреки че беше зает да посещава вождове, но не губеше настроението си. Нещо ужасно ще се случи, когато роди бебе с цвета на слънцето. Жреците ще искат жертвоприношение на дете и нейното бебе ще бъде избрано за олтара за жертвоприношения. По някакъв начин трябва да спаси детето си.

Имаше план. Ще прекара следващите няколко седмици като палава и очарователна дъщеря, каквато беше, и това ще омае баща й. Ще го накара да я изпрати за известно време заедно с Кокум в една от северните територии, тъй като отиваше във втората си столица. Тя искаше да е до Кокум, когато той се бие срещу монаканите. Освен това никога не беше виждала тази част от царството.

Поухатан реши, че това е отлична идея и я одобри още първия път, когато тя намекна за нея. Баща й имаше още една причина тя да бъде между патавомеките по река Потомак. Добре е любимото му дете да е там, за да им напомня за техния силен вожд. Напоследък той не пътуваше толкова често дотам.

Кокум също беше ентусиазиран от пътуването, макар да се учуди, че Покахонтас иска да отиде на север. Мехта не загуби нито минута да получи позволението на баща си да придружи сестра си, която сигурно ще се нуждае от нея през месеците на очакване. Съпругът й беше на скаутски експедиции на юг и няма да може често да я посещава, но това не й пречеше. Щяха да минат обаче поне две луни, преди да тръгнат.

Останалата част от плана на Покахонтас беше проста. След като роди детето, ще прекоси река Потомак и ще се остави на милостта на съседите сускуехани. Въпреки че бяха седем фута високи, те не бяха агресивни и тъй като не се интересуваха много от поухатаните, ще я защитят от тях. Оттам по-късно би разговаряла с баща си за своето червенокосо бебе, което ще държи в ръце. След като веднъж баща й даде дума, че двамата няма да бъдат наказани, той няма да се върне отново към това. Това, което я плашеше, беше първата му реакция, когато нямаше да има време за размисъл. Не беше възможно да отиде до Джеймстаун и да се остави заедно с детето на тяхната милост, излагайки ги на цялата ярост на баща си. Така че този план беше единственото решение.

От момента, в който се отказа да се дави, Покахонтас си наложи да вярва, че един ден Смит ще й изпрати съобщение. Тя непрекъснато се молеше на бога на небето и на Ахоне, богинята на реката, отново да ги събере. Когато откри, че е бременна, тя усети, че молитвите й са частично чути и всеки ден правеше малко жертвоприношение от благодарност и с молба.

Често мислеше да изпрати съобщение за детето на Смит в Джеймстаун, но се опасяваше, че той може да предприеме действия, които ще навредят на всички. По-добре да чака, докато се роди бебето, а после ще реши какво да прави. Беше сигурна дълбоко в сърцето си, че Смит много ще се зарадва на детето. Въпреки това би искала да се посъветва с някого за проблема си, но нямаше доверие в никого. Беше чула, че в Джеймстаун има вече англичанки и тя се самозалъгваше, като си мислеше колко би било хубаво, ако една от тях й стане приятелка.

През последната година и нещо Покахонтас започна да се чувства като чужденка между своя народ. Тя знаеше, че това е така, защото беше започнала да мисли като тасентасите. Тя някак постави преграда между себе си и семейството и приятелите. Не беше съзнателно решение, а естествен резултат от новите й ценности и желания. „Истината е, че сега не принадлежа на никой народ. Но докато съм тук, трябва да се опитам да бъда по-доволна от света на баща ми.“

Човекът, когото често срещаше, беше Томас Сейвидж, момъкът почти на нейната възраст, когото адмирал Нюпорт остави при Поухатан. Томас беше голям успех за Поухатан. Той даже се хранеше от чинията на вожда. Момчето бързо научи езика, но с Покахонтас говореше почти изцяло на английски; тя искаше да усъвършенства езика колкото е възможно повече. На свой ред понякога тя вземаше Томас на лов, но те никога нямаха успех. Той беше прекалено тромав и както тя нежно му каза, всяка стъпка, която правеше, би събудила цялата гора.

— Отивам в Джеймстаун — каза й Томас в една хладна утрин, когато листата бяха нападали по земята. — Баща ти иска да отнеса съобщение на Джордж Пърси. Изпраща ме с пуйка, еленово месо и царевица. Заселниците са гладни. Те не могат да ходят на лов или да отглеждат растения, защото местните вождове пак се готвят за война.

Покахонтас за стотен път се подвоуми дали да изпрати съобщение на Смит. Не, по-добре, не. Тя рядко говореше на Томас за заселниците, защото се страхуваше, че може да каже на баща й някакъв случаен коментар, който да събуди подозренията на Поухатан. Но защо изведнъж баща й изпращаше тези храни на омразните тасентаси? Той навярно е отговорен за нещастието, което им причиняваше сега южният фланг на Седемте царства.

— Защо ще се срещаш с Пърси, а не със Смит? — попита Покахонтас.

— Почти преди два месеца Смит отиде в Англия с Намон, заедно с двадесет пуйки и две летящи катерици като подаръци за крал Джеймс.

Покахонтас се почувства, като че ли Томас Сейвидж я удари в стомаха. За момент не чуваше гласа му. Лицето й сигурно изразяваше шока, защото почувства ръката му върху дланта си и отвори очи, за да види как загрижено я гледа.

— Нищо ми няма — каза тя. — Като че ли щях да припадна.

Покахонтас знаеше, че не е убедителна, но Томас ще приеме това, което му каза. Той бързаше, физически тя се чувстваше зле, но нямаше да се предаде. Имаше нужда от сила, сега не само за себе си. Но отново и отново през главата й минаваше един и същ въпрос: защо е заминал, без да й се обади? Как можа да направи това?

— Смит каза, че може да се върне след година — продължи Томас. — Но веднага след като замина, чикахомините и уеаноките атакуваха форта.

„Разбира се. Единственият човек, когото баща ми уважаваше, беше Смит. Сега той ще използва южните си армии, за да прегази тасентасите.“

— Кажи на хората си да внимават. — Покахонтас не посмя да каже нещо повече. Тя отиде вкъщи и лежа с лице към стената през остатъка от деня. Никой не я обезпокои, защото почти цялото селище знаеше, че е бременна.

Томас Сейвидж се върна след две седмици и каза на Поухатан, че тасентасите са приели поканата на Великия вожд да дойдат във Веровокомоко да търгуват за храна. Ще изпратят войски след месец.

Когато наближи времето за пристигането на тасентасите, Покахонтас много искаше да ги види, да наблюдава движенията им и да си спомни за щастливото време, което прекара с тях. Тя можеше да наблюдава пристигането им, докато се връщаше от лов. Проправи си път през гората към мястото за посрещане. Когато видя корабите на колонизаторите да се движат нагоре по реката, тя се изкачи на висок бряст, защото искаше да наблюдава церемониите по посрещането от скрито място. Така никой нямаше да забележи явната й радост.

Двеста воини в свежи бои чакаха отдолу. Перата в края на стрелите им трепереха в нежния бриз, докато воините стояха в очакване, без да говорят. Корабите спряха и добре познатите гласове на тасентасите прозвучаха през реката, изричайки команди. Колонизаторите се скупчиха отстрани на корабите и бързо се събраха на палубата. Покахонтас можа да види от високото място на дървото, че те бяха около шестдесет, броните им блестяха на слънцето.

Тасентасите пристъпиха уверено напред между двата фланга воини поухатани. Покахонтас се взираше с копнеж в лицата им, опитвайки се да види дали има някой, когото познава. Да, ето, имаше няколко, които познава добре. Развълнува се при мисълта, че по-късно може да говори с тях и се усмихна вътрешно, докато чакаше войните да хвърлят лъковете си високо във въздуха, за да поздравят гостите си с викове за добре дошли. Но вместо това внезапно въздухът се изпълни със стрели. Техният специфичен звук на летене и свистене и виковете на умиращите мъже разби тишината на гората. След минути не беше останал нито един жив тасентас.

Покахонтас не можа да повярва на очите си. Всичко се случи за част от секундата. Мъжете, които се гърчеха долу на полето, бяха приятели, с изключение на един, когото мразеше, Ратклиф. Взирайки се с ужас, тя почти се хвърли от дървото, за да протестира срещу клането, но разумът надделя. Самата тя ще бъде убита, защото като дъщеря на баща си щеше да извърши предателство. Противоречиви мисли се блъскаха в главата й. Беше шокирана от подлостта на баща си и дълбоко разстроена, че изпитва съчувствие и към двете страни във внезапната атака. Това беше още един симптом на ужасното й чувство на двойственост. Тя се промъкна тихо към къщи, без да я видят.

След два дни при зазоряване небето беше тежко и сиво. Томас Сейвидж тръгна пак към Джеймстаун, придружен от двама воини, за да се грижат за безопасността му. Той обеща на Поухатан да се върне до месец. Великият вожд знаеше, че ще се върне, ако не за друго, поне заради храната, защото англичаните гладуваха. Воините на Поухатан успешно бяха обсадили колонизаторите зад техните палисади. Шпионите му докладваха, че мръсните хора са потиснати и гладни.

Денят ставаше все по-влажен. Първо задуха вятър, а после дърветата започнаха да стенат и да се люлеят. Покахонтас чу барабаните на жреците, докато биеха яростно, и разбра, че богът на небето е ядосан. Когато той беше толкова вбесен, цели градове можеха да бъдат изравнени със земята и големи пространства дървета повалени. Много от жителите бързаха да съберат принадлежностите си и се втурваха към близки пещери или дерета, които биха ги защитили. Покахонтас се присъедини към баща си, който изпрати воин да я доведе. Той имаше свой собствен подземен тунел, който съществуваше, откак тя се помнеше. През годините той беше претъпкван всеки път, когато ядосаният бог заплашваше. Този път на Кинт му беше разрешено да влезе с тях, но Покахонтас вървеше неохотно, защото след клането не можеше да погледне Поухатан в очите. Къде беше Мехта? Дойката и детето й бяха с тях, но никой не беше я виждал.

Дъждът се изля в остри студени иглички. Богът на небето даваше воля на гнева си в края на сезона. Обикновено това се случваше при по-топло време, когато той прорязваше небето с огнени проблясъци и обсипваше земята с гърма на гласа си. Сега, когато духнеше, високите дървета се скланяха до земята като тръстики. Това беше едно от най-лошите проявления на гнева му, които Покахонтас беше преживяла.

Не преди зазоряване жителите започнаха да се връщат в жилищата си. Даже и тогава това бяха само няколко смелчаци, защото повечето знаеха, че измамният бог на небето може изведнъж да се върне. Покахонтас излезе от тунела. Тя обичаше да се разхожда в гората, когато богът беше малко ядосан, когато шумът и светлината отговаряха на копнежа в сърцето й.

Пътеката към града беше покрита с вейки, счупени клони и тук-там изкоренено дърво, а въздухът все още беше тежък и богът на небето издаваше далечни шумове на неудоволствие.

Чу се остър пращящ шум. Покахонтас усети ужасен натиск, при който дъхът й спря, а после настана пълна тъмнина.

Усещаше талази от болка. През сивотата, която я измъчваше като задушаваща кожа, тя чу някъде наблизо монотонното пеене на жреците. Когато се опита да отвори очи, зърна старата си дойка, вярната Вовока, която я направляваше в детството й. Значи беше в своето селище, в собственото си легло. Но защо чувстваше агонизираща болка? Тя простена и отново й причерня.

Когато дойде в съзнание, болката беше преминала, но тя се чувстваше не на себе си, бледа и слаба. Чу ясно гласа на баща си, но той изглеждаше далечен. Все пак видя, че той стои до леглото й.

— Почивай, Покахонтас — каза той. — Беше ударена от клон на дърво.

— Загубила съм детето! — Това беше болката, това беше слабостта й. Покахонтас се опита да седне.

— Да, загуби детето. Сега трябва да изпълняваш това, което казват жреците, така че да се оправиш. — Поухатан й подаде кратуна, пълна с билков сироп, за да пие.

Покахонтас усети сълзи да се стичат по лицето й, но беше прекалено слаба, за да ги спре.

— Откога съм тук? — попита тя.

— Две слънца — каза Поухатан. — Жреците казват, че утре ще си по-добре.

През следващите няколко дни беше направено всичко възможно, за да се чувства Покахонтас удобно. Много хора оставиха дарове пред вратата й, а баща й се грижеше всяко нейно желание да бъде удовлетворено.

Когато стана по-силна, баща й дойде отново да я види. С толкова нежност, колкото той притежаваше, й каза, че Кокум е бил убит. Беше се случило в бурята. Не й каза, че някои от жителите го бяха намерили в пещера на доста разстояние от града, докато те търсеха закрила от проливните дъждове по време на голямата ярост на бога на небето. Кокум беше убит откъм гърба със стрела, пронизала сърцето му. Бяха открили и Мехта, коленичила над тялото му, ридаеща от мъка. От този ден съпругът на Мехта изчезна и въпреки че никой не говореше за това, жителите знаеха, че накрая той беше открил, че детето й не беше негово, нещо, което се знаеше от всички. Допуснаха, че се е върнал при хората си на север.

Покахонтас нямаше сърце да каже на баща си, че Кокум не й липсва. Не му позволи да види блясъка на облекчение, който се появи в очите й. Поухатан беше добър с нея, независимо от нейната нелоялност към него. И тя разбра веднага щом видя Мехта, че смъртта е възникнала поради нещо, случило се между Мехта и Кокум. Тя не го спомена на никого, защото за нея нямаше значение. От самото начало знаеше, че Кокум беше всичко за Мехта. Изпита съжаление към нея, но беше сигурна, че скоро в живота й ще има някой друг. Тихата радост на Покахонтас, че не е зависима от Кокум, беше погълната от мъката за загубата на детето й.

По време на болестта и възстановяването Покахонтас остана дълбоко смутена от клането на шестдесетте колонизатори, които дойдоха, поканени и доверчиви, за да търгуват за храна. Понякога верността й се разделяше и ужасът на драмата, разиграла се пред нея, я зашеметяваше. Едва сега, докато лежеше, за да се възстанови, тя разбра, че подлостта на баща й събуди съмнения за него в сърцето й и отвори очите й за един по-различен мъж от бащата, когото винаги беше обичала. За известно време имаше нужда да живее отделно от него. Да отиде някъде, където ще е независима от Поухатан и агресията му срещу тасентасите. На някакво място, където може да води свой собствен живот.

 

 

Жителите пристигнаха в Расаурак веднага щом прибраха реколтата. Когато по земята паднаха снегове, Томас Сейвидж се присъедини към тях от форта в Джеймстаун и се помоли на Поухатан да даде царевица и провизии за хората му.

— Те няма да преживеят зимата — каза той.

Великият вожд обаче беше непоколебим.

— Нямам достатъчно храна за моя народ. Нямам излишна храна.

Томас знаеше, че съкровищниците бяха препълнени със запаси и че къщите с реколтата преливаха, но не можа да каже нищо повече. Отличните му взаимоотношения с Поухатан бяха твърде ценни, за да рискува, и сега той се нуждаеше от специалното си положение повече от всякога. Както каза по-късно на Покахонтас:

— Колонизаторите умират. Те нямат кураж след клането и нямат никаква храна. Един мъж убил жена си и я осолил. Другите колонизатори се чудели защо той не слабее като тях и открили, че се храни с нейното месо. Обесиха го.

Томас не добави, че малко след това, когато колонизаторите убиха атакуващ веанок, моралът не им попречи да го опекат и да го изядат. Томас дори се страхувал за собствения си живот поради възмущението, което изпитваха колонизаторите към него за това, че не може да се застъпи за тях и да накара Великия вожд да им даде провизии.

Сърцето на Покахонтас я болеше за хората, страдащи във форта, но тя нищо не можеше да направи за тях. Баща й беше решен да приключи с колонизаторите и всичките й минали опити да ги запази, като че ли нямаха смисъл. Поухатан мислеше, че лошото й настроение се дължи на загубата на съпруга и реши, че тя трябва да се върне към задачата си да събира данъци. Пътуването и тържествата ще разведрят сърцето й и тя скоро ще си намери нов съпруг. Той имаше предвид един нов брак със син на вожд в една от северните територии на Седемте царства, но първо трябваше да се разсее от мъката си.

Покахонтас пътува от Расаурак три-четири дни, за да събира данъци, после се върна да си почине няколко дни. Веднага щом се почувства сигурна в новите си задължения, тя реши, че ще отиде далеч и ще живее сама. Навярно може да отиде при Починс. Междувременно тя се страхуваше от пътуванията на Томас Сейвидж до Джеймстаун, защото всеки път той носеше все по-тъжни новини. До сезона на новите цветове населението във форта беше намаляло от четиристотин и деветдесет на шестдесет души. Хората умираха от болест, глад, студ и подли атаки на уеаноките и чикахомините.

Един ден, когато беше започнало да се затопля, Томас Сейвидж се върна от форта и отведе Покахонтас настрани.

— Колонията вече не съществува — каза той. — Пристигнаха два нови кораба, но бяха слисани от големите загуби и решиха да изоставят форта. Вчера те прибраха нещата от жилищата и ще тръгнат утре.

Покахонтас го погледна студено, обзе я отчаяние. Никога не беше й минавало през ум, че тасентасите ще напуснат. Те бяха толкова силни; имаха такива чудни неща, с които да работят и да се бият. Но въпреки всичко баща й беше спечелил. Неговият начин за справяне с положението се оказа по-ефективен. Сега Джон Смит никога няма да се върне. Тя се бе уповавала толкова силно на своята крехка мечта, но сега тя също си беше отишла.

 

 

Лондон, 1609

През март Джон Смит и сър Едуин Сандис решиха да се срещнат в любима лондонска механа, „Чешъ чийз“, на половината път между Уестминстърския дворец и пристанището близо до Тауър, където беше офисът на Смит. Той пристигна пръв, усмихна се на знака навън, рекламиращ питие или тютюн за шест пенса, после седна на дървена маса и поръча две чаши загрято и подправено вино. Съвсем малко хора в препълнената стая използваха новия тютюн, забеляза той, и облаците пушек се смесваха с пушека от огъня. Когато слабата дневна светлина навън угасна, всеки път, когато вратата на таверната се отваряше, за да пропусне нов клиент, влизаше мъгла, която се добавяше към смрачаващия интериор. Смит махна с ръка, за да разчисти въздуха около себе си, и се зачуди дали тютюнът поевтиня, след като търговията от Вирджиния се увеличи.

Навън по шумната флотска улица се чуваше врявата от копита по калдъръма и Смит различи шума на спиращ кон. Това навярно е приятелят му Сандис. Високата фигура на сър Едуин се наведе, докато минаваше под ниския трегер на вратата на таверната.

— Много тютюн има тук! — Сър Едуин хвърли ръкавиците си на масата, седна и се присегна за чашата си.

— Във Вирджиния все още експериментират; това е суровина от Тобаго. Но мога да гарантирам, че след като веднъж започнем да го отглеждаме във Вирджиния, той ще заеме пазара — отвърна Смит.

— Де ла Уар реши най-после да отложи пътуването си до колонията, но Нюпорт и сър Томас Гейтс, заместник-управителят, трябва вече да са стигнали. С девет кораби, пълни с нови заселници, фортът ще бъде достатъчно силен, за да устои на всички затруднения, създавани от поухатаните. Сега добре сме се разположили, за да успее усилието ни, Смит — каза Сандис.

— Раните ми са по-добре. Мислех, че ще се върна след около шест месеца. Все още имам желание да открия пътя за Индия — отговори Смит.

— Надявам се, че ще премислиш. Имаме нужда от помощта и съветите ти тук, в Лондон. Тютюнът е важен, но не можеш да построиш империя върху пушек. Трябва да поставим основите на повече градове по крайбрежието на Вирджиния и навярно да се заселим и на север. За да бием испанците, се нуждаем от здрава ръка върху цялата брегова линия. Славата на Англия зависи от тези авантюри.

Пушекът обви мъжете, които, наведени над масата, крояха планове за Новия свят.

В испанското посолство в Лондон посланик Педро де Зунига, разкошен в жакет от зелено кадифе, чакаше своя пратеник от крал Филип III Испански. Подчинявайки се на изричните заповеди на краля, неговите шпиони в Лондон през последните няколко години водеха внимателно бележка за всеки кораб, който тръгваше за Вирджиния, неговите оръдия, какви товари носи и кой беше на борда. Те докладваха също и по какъв път тръгва всеки кораб. Снощи Зунига беше чул добра вест.

Когато сънародникът му беше въведен и седна, а между тях беше поставена бутилка шери, посланикът заговори:

— Трябва да те помоля веднага да се върнеш в Испания. Негово Величество ще е доволен да чуе, че английската колония във Вирджиния се е провалила. Един от нашите кораби се върна тази седмица от Флорида с добър попътен вятър. Изглежда, че индианците успешно за обсадили и блокирали английския форт. За колонизаторите е било невъзможно да си набавят храна и сега те се хранят с мъртвите. Броят им толкова е намалял, че са останали само няколко от стотиците, които съставляваха населението миналото лято. Новината ми е отпреди два месеца. Навярно вече всички са мъртви или твърде слаби, за да могат да се сражават.

Посланикът прокара пръсти през островърхата си брадичка.

— Знам, че деветте кораба, изпратени да ги освободят преди година, никога не пристигнаха. Ако сега изпратим няколко кораба, вярвам, че можем да приключим с това, което е останало от колонията, и да установим ново селище от тази страна на крайбрежието. По мое мнение време е да се преместим от нашите южни завоевания. Скоро целият Нов свят ще бъде под испанско владение!

Двамата мъже се усмихнаха и вдигнаха чаши за тост.