Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pocahontas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Донъл. Покахонтас

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Иволина Илиева

ISBN: 954-17-0123-X

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Джеймстаун, май 1607

„Джеймстаун.“ Заслуша се в звученето на думата. „На името на самия крал Джеймс.“

Земята беше ниска, почвата — песъчлива, но трите кораба можеха да хвърлят котва до няколко фута от бреговата линия. Погледът на Джон Смит блуждаеше от полетата към гората. Втренчи се с отвращение в земята; почвата беше дори по-влажна, отколкото очакваше. Последния път, когато видя земя като тази, беше близо до блатата в Анатолия. Там мъжете потъваха и изчезваха като мухи, когато времето се затопли.

Изминаха две седмици, през които търсиха надолу и нагоре в залива място, което да харесат и Уингфийлд, и Нюпорт. Капитаните на корабите и техните екипажи направиха измервания на дълбочината, преминаха през ливади, опитаха водите. Но преуморени, мъжете бяха станали сприхави и мрачни. Бяха изгубили надежда, че ще достигнат суша.

А беше важно да се намери залив или река, достатъчно дълбока, за да могат корабите да хвърлят котва близо до брега, така че в случай на атака оръдията да ги прикриват. В края на деня, когато с мек полъх вятърът донасяше солта от далечното море, капитаните избраха издадено в реката място на няколко мили нагоре от големия залив. Полетата бяха ниски, хълмисти и широки, а високите дървета не бяха толкова дебели и някои стигаха до водата. Носът заемаше стратегическо положение към залива, а устието беше широко. Смит прецени, че до срещуположния бряг има над миля разстояние.

Досега имаше няколко места, които Джон Смит счете по-подходящи, но никой не поиска мнението му. Въпреки че беше член на управителния съвет, беше освободен от затвора само преди два дни и още беше в изпитателен срок.

Сега, в края на тежкия работен ден, Смит седна на новоотсечения дънер. Той погледна към осемдесетте незаети мъже, размотаващи се наблизо. Само половината работеха. Джентълмените — инвеститори се разхождаха наоколо, както правеха всеки ден. Наслаждаваха се на въздуха и говореха за политика, или пишеха писма. Смит ги наблюдаваше с презрение. Забеляза обаче, че работниците бяха натоварили корабите с хубав дървен материал, преди да си построят подслон на сушата. Те дори не бяха инвеститори, но се бяха разписали за годишна заплата. Само да може да убеди незаетите, че не е унизително, а животоспасяващо да работят в този нов свят.

Погледна нагоре и видя Джордж Пърси, подгизнал и разчорлен, с дълъг нос и стеснени от умора красиви тъмни очи. Смит направи място на дънера и Пърси седна до него.

— Свършихме много работа днес. Първият товар дървен материал е на борда; първите части на форта са построени. — Пърси постави ръце на коленете си и се взря в морето.

— Можем да направим повече, ако всички тези джентълмени се заловят за работа. — Смит взе стиска трева и я смачка между пръстите си.

Лицето на Пърси се отпусна в усмивка. Смит не можеше да понася шляенето на колегите си — търсачи на приключения, но не можеше нищо да направи. Всички те бяха инвеститори във „Вирджиния Къмпани“.

— Уингфийлд ми каза, че няма защо да се тревожим за туземците — каза Пърси. — Той смята, че никога няма да нападнат.

— Греши. Поухатан е деспот. Хубаво угощение с един от неговите по-маловажни царе, който е приятелски настроен, не е гаранция, че другите ще го последват. А аз силно се интересувам как се строи фортът. Уингфийлд мисли, че няма нужда да слагаме оръдия, но трябва да сме укрепени. Трябва да се отървем от този човек, преди да е избил всички ни.

Двамата мъже се загледаха в морето. Слънцето беше слязло в гората зад тях и първите звезди колебливо блещукаха.

— Това е красива земя, Джон. Надявам се да видя четири или пет града на наши хора нагоре и надолу в този залив.

— Ще се нуждаем от повече, за да намалим пренаселеността у дома. Сега сме четири милиона души. — Смит направи пауза. — Правителството се безпокои, че условията на живот се влошават — твърде много насилие, твърде много пиянство, твърде много бездомни и безработни, твърде много разбити семейства. Очакват от нас да построим повече градове, така че е жизненоважно да се разбираме с туземците. — Смит сниши гласа си. — Безпокоя се за намаляващите ни запаси. Трябва да търгуваме за храна.

Пърси разбра настойчивостта в гласа на Смит.

— И някак трябва да стигнем до великия Поухатан — продължи Смит. — Той е ключът към изпълнение на нашите задачи тук. Мисля, че Нюпорт ще убеди Уингфийлд да ме пусне да отида при него. В техните очи аз не съм незаменим.

В мрака Пърси се усмихна:

— Ще дойда с теб. Ще намерим и други желаещи.

След като Пърси си тръгна, Смит влезе в импровизираната барака, която служеше за временно жилище. В нея имаше матрак и няколко неща, от който се нуждаеше — неговите пистолети, вилица и лъжица. Когато легна в леглото си, той усети, че мисли за Лондон и последните си вечери там, по-специално за вечерта, когато беше с Джон Рейнолдс, говорителя на Камарата на общините, в една от кулите на Уестминстърския дворец. Там между гостите той срещна не само сър Едуин Сандис, член на парламента и негов близък съветник, но също и двете руси дъщери на говорителя Джон Рейнолдс. По време на двугодишната си дружба с Рейнолдс го беше чувал да говори за двете красиви, буйни момичета. Баща им горчиво се оплакваше, че всички подходящи мъже в града бяха почукали на тяхната врата, но никой не бе задоволил Мери и Елизабет. Той се бе отчаял, че някога ще се омъжат. Тази вечер Смит седеше между тях на масата и беше пленен от чара им.

Сега, докато лежеше самотен в нощта на дивия свят, случките от тази вечер изглеждаха почти като сън. Двете жени, които не бяха стеснителни, бяха облечени в брилянтни цветове: едната — в червено, другата — в лилаво кадифе. Под белите рюшове се виждаха почти целите им пълни гърди, с набръчкани и зачервени зърна. Мери се беше притиснала до едната му ръка, а Елизабет — до другата. Усмихна се в тъмнината, спомняйки се как не знаеше накъде да се обърне.

Веднага щом свършиха с последната лъжичка от десерта от каймак, вино и захар, Елизабет го хвана за ръката и помоли, не, настоя да му покаже стаите, познати й от детството. Като пламък от свещ тя се накланяше ту към него, ту настрани, докато го развеждаше от стая в стая. Накрая, в библиотеката, тя натисна един от рафтовете, влезе в тъмнината на малка тайна стая и го придърпа към себе си. Смеейки се, с топли ръце тя го блъсна в тъмното върху приятно миришещите папури на пода и потърка гърдите си напред-назад върху жадуващата му уста. След секунди те бяха слети в разтърсващ екстаз. Малко по-късно тя издаде слаб вик, преди той да покрие устата й със своята. Тя се отстрани и скоро се чу удрянето на кремък и запалването на свещ. След като пламъкът се успокои, тя си оправи полите, изчисти тръстиките и изтича към него:

— Знаех, че ще си чудесен. Чудесен! Сега трябва да побързаме, защото ще им липсваме.

Тя продължи да дърдори, докато вървяха небрежно към стаята, където другите гости очевидно не бяха забелязали отсъствието им, освен Мери, която ги приближи със светнали очи.

— Помолих татко капитан Смит да ме придружи до вкъщи. Не се чувствам добре.

В своята тъмна барака на непознатата земя Смит си спомни с хихикане как мислеше като обезумял тогава: „Не мисля, че разбирам тази ситуация!“.

Едва успял да се подсили с глътка вино, той беше отнесен към стълбището, през вътрешните дворове на Уестминстърския дворец, осветен с факли на фона на меко падащия сняг, към каретата на Рейнолдс. Всяко залитане по камъните на калдъръма по пътя към дома й събуждаше ново чувство, когато Мери изявяваше желанието си, като го докосваше и му говореше нежно. Той се опита да се съпротивлява, но тя яростно заяви, че не се интересува дали има някой в живота му. Отпрати каретата обратно в Уестминстърския дворец и въведе Джон в спалнята си покрай дремещите слуги. Залости вратата и през остатъка от нощта те спокойно изучаваха всички тънкости на любовта. Той въведе високото и гъвкаво момиче във всички тайни, които беше научил по време на многото часове, прекарани в харемите на Турция, в дворците на Трансилвания, през дивите нощи с рускините в Келум и няколко свои лични тайни. На разсъмване, изтощени, но потопени в облак от прекрасно усещане, те най-сетне разплетоха телата си с последна тръпнеща въздишка.

— Ти си чудесен любовник. Трябва пак да те видя — прошепна тя, докато го водеше на пръсти надолу по задната стълба.

Трябваше да й каже нежно, но с тайна въздишка на облекчение, че ще отплува след часове. Той знаеше, че лесно може да се превърне в слуга на малката бенка, която пазеше цепката на закръгленото й дупе.

Сега, смачквайки един комар, той се чудеше защо като старец изравя тези спомени. При всичките си пътувания през двадесет и осемте си години никога не беше изпадал в носталгия, навярно защото винаги имаше нова възможност за всеки нов ден. Сега си помисли: „Може би дълго време ще бъда без жена“. Намести се по-удобно на матрака и се опита да заспи.

Следващият ден беше слънчев, с хладен бриз. Фортът беше започнал да се оформя. Между стените, в песъчливата почва, мъже маркираха улици и пазарен площад. Между боровете няколко войници окачваха две платна за временна църква, докато построят истинска. Друга група продължи да товари дървен материал на „Сюзън Констънт“.

Когато слънцето се издигна високо в небето, почти над главите им, мъжете хвърлиха инструментите си и легнаха да починат на тревата, която беше запазила сладкия мирис на пролет. Уингфийлд, Нюпорт и управителният съвет бяха на борда на „Сюзън Констънт“. От инвеститорите само Джон Смит продължаваше да се разхожда покрай работещите на брега. Беше тихо. Водно конче изфуча, хвърчаха пчели, а чайки, дебели като пуйки, размахваха криле и се мъчеха да заемат изгодно положение.

Томас Емъри, един от дърводелците, седна, опъна се и се загледа към морето. Като се обърна за чука си, с крайчеца на окото си улови някакво движение. За секунда тялото му застина. Покрай гората стояха поне стотина туземци, тихи, втренчени, неподвижни. Той си пое дъх и извика с все сила:

— Туземци!

Мъжете около него се заблъскаха и заскачаха. Някои посегнаха за оръжията си, други — за инструментите си, като ругаеха и се блъскаха. Започнаха да зареждат мускетите си с бавни и тромави от бързане пръсти. Индианците не се помръднаха.

— Не стреляйте! — изрева Джон Смит.

Двама индианци носеха елен, закачен за краката върху прът между тях. Смит направи знак към мъжете на полето да стоят спокойно и да застанат зад него. Той пристъпи внимателно напред към тихите туземци. После почака, с мускет от едната си страна. Един от индианците се отдели напред и си протегна ръката, после я спусна. Смит направи същото. Те започнаха да се движат бавно един към друг. Чуваше се само сдържаното дишане на мъжете.

На палубата на „Сюзън Констънт“ моряците стояха тихо до релинга и наблюдаваха внимателно. Когато Смит тръгна напред, той забеляза, че мъжът, когото приближава, не беше млад и имаше авторитетен вид. Корона от черни пера красеше главата му. Той подаде лъка си на подчинен, докато вървеше с отмерени стъпки. Когато стигнаха на няколко фута един от друг, туземецът се раздвижи и каза:

— Пасапег, Пасапег.

„Значи той е царят на Пасапег, владетел на земята, на която стоим, кралство в пределите на империята на Поухатан“ — помисли Смит, приемайки поздрава. После индианецът посочи към елена и със знаци каза, че го носи за пиршество, което да сподели с англичаните. Постави ръка на сърцето си, после махна на Смит и хората му да оставят мускетите си на земята. Смит направи знак, че те също искат да пируват, но пренебрегна молбата да си оставят оръжията. И на двамата гласовете бяха високи, жестовете им — внушителни. Всички хора в полето разгадаха поканата за пиршество и при перспективата да хапнат за вечеря сочно еленско месо се разнесе силен одобрителен вик.

Отговорът на заселниците, изглежда, послужи като сигнал за индианците. Движейки се с особена грация, като безшумни котки, те се доближиха внимателно до англичаните. Двете групи бавно образуваха кръг. Заселниците протегнаха внимателни ръце, с които да докоснат перата, лъковете и стрелите на туземците. Туземците се взираха със страхопочитание и любопитство в инструментите и мускетите на тези хора, които бяха нови за тяхната земя. Някои пипаха дрехите на англичаните, като ги пощипваха и мушкаха. Един мъж погледна надолу, за да види, че ръкавът му е скъсан на две, докато туземците изследваха плата. Други бродеха близо до форта, за да оглеждат новите дървени дъски и железните пирони. Една група събираше клонки и дънери за огън, достатъчно голям, за да се опече еленът. Всички предчувстваха добро угощение.

Уингфийлд, Нюпорт и останалите от съвета слязоха на брега и забързаха към Смит, царя и воините му, които стояха около разгарящия се огън. Англичаните изглеждаха малки, цветовете им се губеха в сравнение с високите, брилянтно боядисани туземци. Те жестикулираха, опитвайки се да предадат приятелските чувства, които изпитваха към туземците.

— Злато, търсим злато. — Смит с избиваща пот на челото упорито се опитваше да опише нуждите си, загледан втренчено в челюстите на червената лисица, зъбеща се над рамото на извисяващия се туземец.

Изведнъж долу, близо до реката, гласовете рязко се повишиха. Разярен крясък профуча през полето:

— Той ми взе брадвата. Хей, ти, върни ми я, ти!

Шум от борба достигна до мъжете около огъня. Смит взе мускета си и затича към центъра на разпрата. Дърводелецът тъкмо нанасяше силен удар по ръката на индианеца, който беше взел брадвата. Индианецът изпусна инструмента на земята. Трима войници се сблъскаха и паднаха върху нея. Друг туземец, вбесен, извади дървената си сабя и я размаха над главата на най-близкия англичанин.

В мелето прозвуча гласът на Смит:

— Спрете, всички спрете!

Боричкащите се подвоумиха.

— Още едно движение и ще ви надупча право в корема.

Известно време единственият звук по полето беше плющенето на платното върху „Годспийд“.

— Забъркахте хубава каша. — Погледът на Смит, пълен с упрек, премина по лицата на англичаните. Той се обърна с напрегнато от ярост тяло и тръгна обратно към мъжете, стоящи около огъня. Царят и воините му стояха със скръстени ръце, зачервени под загорелите кожи. Гняв се беше изписал по лицата им.

— Грешка, грешка! — опита се да обясни Смит.

Той беше посрещнат от студени втренчени погледи. Царят повика хората си. Двама от тях взеха елена.

Туземците тръгнаха обратно към гората. Стотина силни мъже. Тогава царят се обърна към Смит и започна да говори с висок глас, във всяка сричка се долавяха негодувание и гняв. Смит не се нуждаеше от общ език, за да разбере съобщението. После царят събра хората си, тръгна към гората и изчезна.

Англичаните стояха в недоумение.

— Това е най-лошото, което можеше да ни се случи — каза Смит.

— Както винаги, преувеличаваш. Те ще се върнат. — Уингфийлд се отстрани от огъня и погледна към гората.

— Да, ще се върнат с цяла бойна група. — Смит се опита да прогони насмешката от гласа си. Той все още не беше помилван и не искаше отново да вижда недрата на кораба.

— Беше важно първата ни среща да мине добре — отбеляза Гейбриъл Арчър.

— Не можем да виним Емъри, че си защити брадвата — каза Джордж Пърси.

— Да, но наша е грешката, че не инструктирахме хората как да се държат с туземците, които очевидно бяха тук с приятелска мисия — каза Смит.

— Не искам мнението ти. — Едуард Мария Уингфийлд погледна отпращащо към Смит. — Мисля, че отдаваш прекалено голямо значение на случката.

Смит се обърна на пети, взе брадва и отмина. Никой не го последва, когато започна да сече яростно около корена на едно дърво.

Вечерта огънят все още грееше и топлината му беше приятна. Във въздуха се носеше пролетен хлад, който изостри контурите на ранните звезди и донесе отчетливо звуците на скърцащи на котва кораби и шепота на уморените мъже. Главата на Смит беше по-бистра, но беше все още разтревожен. Не можеше да разбере; беше му невъзможно да разбере човек, войник, който отказва да защити хората си.

Уингфийлд се беше съгласил да постави постове вечерта, но все още беше непреклонен срещу поставянето на оръдия на брега.

Смит огледа мъжете. Забеляза, че те често и нервно поглеждаха над раменете си към тъмната гора. „Уплашени са — помисли той, — и аз самият не се чувствам много спокоен.“ Почувства лек бриз като мека лапа на котка, който изпълзя и се плъзна върху тревата и с леко изсвирване докосна дърветата.

Но всеки приглушен звук звънтеше силно в ушите му и той знаеше, че е така и при другите. Никой не би признал, че се страхува, но всички знаеха, че страхът присъства. Смит се обърна към Джордж Пърси, който заедно с Бартоломео Госнолд седеше в топлия кръг на огъня.

— Независимо какво казва Уингфийлд, срещата с туземците днес беше злощастна. Не знаем каква ще е следващата им стъпка. Ами ако се върнат да атакуват? Те вече видяха вътрешността на форта ни. — Смит погледна към всеки един.

— Съветвах Уингфийлд да постави оръдия на трите кули на форта, когато бъде завършен — каза Госнолд. — Но ако бъде опустошен при първата битка поради липса на защита… — Той разпери ръце и вдигна рамене с израз на безпомощност.

— Няма да можем да го убедим да премести оръдията. Поне имаме постове, които да ни сигнализират в случай на опасност. Остава ни да разчитаме на оръдията на кораба. — Гласът на Пърси съдържаше нотка на безвъзвратност.

— Тогава трябва да се опитаме да установим приятелски връзки с цар Починс — каза Смит. — Той е благоразположен към нас и може да ни помогне, ако имаме неприятности с други групи. И, джентълмени, един жизненоважен въпрос: трябва да намерим с кого да търгуваме.

— Джон, днес на „Сюзън Констънт“ беше решено, че Нюпорт ще отплава колкото е възможно по-скоро, за да докара пресни провизии от Лондон — каза Госнолд.

— Това ще отнеме четири месеца, навярно повече. Трябва да търгуваме сега. Изпитваме застрашителен недостиг от провизии — отговори Смит.

— Тогава нека изпълним плана си — да вземем една от лодките и да се опитаме да уговорим търговия утре или вдругиден. Засега това е най-добрият ни начин на действие.

Накрая Смит се изправи и другите го последваха. На борда на трите кораба мъждукаха свещи, амбразурите бяха тъмни, а на сушата мъжете се приготвяха да нощуват. Ставаше късно. Скоро щеше да се пукне утрото със своите нови проблеми и предизвикателства.

— По дяволите жегата, по дяволите мястото, по дяволите работата — оплакваше се един от дребните земевладелци, докато изтегляше дънер на брега.

— Карат ни да работим след обедната почивка. Никога през живота си не съм работил повече от пет часа — отговори друг.

— Чувам, че в Съфолк някои въвеждат шестчасови работни дни, но общоприето е да се работи обичайните четири часа. Тук ще ни убият.

— Ако не е работата, ще бъде храната или проклетите туземци.

Мъжете се шегуваха, докато прилежно нареждаха дървения материал на брега на реката. После други занесоха дънерите до „Сюзън Констънт“. Трюмът на кораба вече беше почти пълен.

Беше построена къса палуба, бяха издигнати няколко временни бараки и бяха положени основите на няколко къщи.

— Туземци! — Внезапно се чу силният вик на пазача в края на гората.

— Господи боже! Връщат се!

— Не, виж, само трима са.

— Ето ги, едното е момиче.

Работниците по полето се обърнаха към приближаващите се трима индианци. Никой не се наведе за оръжието си. Мъжете стояха с инструменти в ръце, любопитни, но несигурни. Гледаха втренчено момичето. От много месеци не бяха виждали жена, а то само им напомни за това, което им липсваше. Възмутени, някои започнаха да гледат твърдо и враждебно. Тук-таме се чуваше тихо мърморене, но в по-голямата си част мъжете бяха тихи. Горещото лятно слънце огряваше разиграващата се сцена.

Джон Смит, задълбочен в разговор с капитан Нюпорт, внезапно се обърна. Двамата мъже разговаряха за лодката и провизиите за пътуването на Смит на следващия ден.

— Това е момиче! — извика Смит, когато погледна през полето към гората.

— Оттук прилича на тази, която забелязахме в Кекофтан — каза Нюпорт. — Тя, изглежда, проявява голямо любопитство към нас. Казват, че е дъщеря на Поухатан, принцеса. — Той надникна внимателно към доближаващите се туземци. — Името й е Покахонтас.

— Любимата дъщеря на царя! За нея говорят даже в Лондон. Госнолд донесе новини за нея от пътуването си през 1603 година. Тогава, след като чухме за нея, решихме, че трябва добре да се отнасяме с Поухатан. — Смит и Нюпорт вървяха бавно през полето към туземците.

— Може ли да са примамка? — каза неспокойно Смит. — Дали след тях има бойна група?

— Не. Те не са от племето на Пасапег. А тя е сестра на цар Починс, когото ще посетите отново утре.

Нюпорт се запъти напред да посрещне туземците. За момент се поколеба, после се усмихна и сложи единствената си ръка на сърцето. Смит видя, че Нюпорт беше спокоен. Не се долавяше напрежение у него, докато гледаше приближаването на групата. Когато тримата туземци от Вирджиния застанаха на разстояние от двадесет ярда, те също поставиха ръце на сърцата си. Стояха с изправени гърбове, а момичето широко се усмихна, разкривайки белите си като слонова кост зъби. Движенията им бяха плавни, а не принудено вдървени.

Смит видя, че мъжете бяха по-млади от него, но по-високи с няколко инча. Бяха горди и красиви. „Може би са лейтенантите на Великия вожд или дори синовете му“ — помисли той. Определено не бяха функционери. Момичето носеше меко наметало от еленова кожа със сложна украса от мъниста и пера. Лицето й беше обърнато към неговото, очите й — широко отворени, невярващи.

Зениците на кафявите й очи изглеждаха разширени и мека усмивка затрептя на устните й. Нещо в нея задържа вниманието на Смит. Не беше само дълбочината на погледа й или очевидната й интелигентност. Тя изглеждаше непоколебима и дори величествена, но в същото време — уязвима. Смит беше заинтригуван. Помисли си, че момичето никога няма да си свали погледа от него. Навярно е на тринадесет или четиринадесет години. Той произнесе единствената фраза, която беше научил от Ралей:

— Ка каторавинос йово.[1]

Очите й още повече се разшириха, докато станаха огромни. Тогава от устата й потече бърз порой от думи. Ръцете й като че ли имаха свой живот, докато се движеха въодушевено. Двамата мъже също се включиха.

— Стой! — Смит се усмихна, вдигайки ръцете си. — Това са единствените думи, които зная. Не говоря вашия език.

Раменете на момичето се отпуснаха разочаровано. Тя схвана какво каза той и заговори бързо на придружителите си.

После се обърна към Нюпорт и Смит и започна бавно, грациозно да жестикулира, като в същото време говореше търпеливо и внимателно. Ясно беше, че предава добри пожелания от брат си, господаря на Кекофтан. По същия начин Смит бавно отговори на любезностите. В същото време мислеше, че езикът със знаци придава тържественост при осъществяването на връзка. Но все пак се чувстваше разстроен; трябваше да научи езика им. Покахонтас предаде, че брат й, царят, би искал да научи повече за инструментите, които притежават. Той също се интересува от търговия с някои от вещите, които са нови за тях. Смит отговори, че те много биха желали да разменят, особено за храна. Тя се усмихна. Смит тържествуваше и помисли, че срещата е най-хубавото нещо, което му се беше случвало от месеци. Когато момичето попита дали тя и братята й могат да разгледат наоколо, Нюпорт и Смит показаха, че всичко е на тяхно разположение, като се поклониха учтиво. Тримата туземци избухнаха в смях. После и те се опитаха да се поклонят. Беше ред на двамата англичани да се засмеят.

Смит наблюдаваше отдалечаването на момичето, следвано отблизо от придружителите си. Той се обърна към Нюпорт:

— Ако и срещата ни с Пасапег беше толкова приятелска! Младата принцеса се държи с голямо достойнство.

— Да, забелязахме, когато я видяхме в Кекофтан, че заема важно място. Там се отнасят с голямо уважение към нея. Ще изпратя един от корабните прислужници да придружи поухатаните и да наблюдава какво правят. А за утре ще ти приготвя лодка. До Кекофтан имам пет часа, може и по-малко. Ще се възползвам веднага от предложението им да търгуваме.

— Така смятам, Нюпорт, така смятам.

Бележки

[1] Денят е хубав. — Б.пр.