Сюзън Донъл
Покахонтас (11)

Глава 10

По реката, декември 1607

Вълничките се плискаха нежно срещу лодката, докато тя прорязваше водата на реката. Смит седеше отзад толкова удобно, колкото бе възможно в поддаващия малък съд. Той реши, докато нагласяше кожите върху краката си, че утре ще разменя за кану, ако индианците биха му дали едно. Те бяха много по-добре конструирани и по-лесни за маневриране от тази малка лодка.

Водата беше леденостудена. Синьото на небето сега беше дълбоко, мъртвешки зимно. Много от листата на дърветата бяха окапали и само най-здравите бяха запазили някакъв цвят. Есента беше успешна; заселниците можаха да търгуват за храна с някои съседни племена. Смит откри, че по пътя си към къщи последното лято Покахонтас беше посетила всяка група, при която той беше пътувал. Но защо не се върна? Вече изминаха четири месеца. Всеки ден той я очакваше да пристигне във форта и всяка вечер оставаше разочарован. Той не поддържаше съзнателно, активно бдение, но чувстваше разочарованието си всеки ден, през който тя не идваше. Не само че му липсваше, но искаше и да разговаря за баща й. Накрая реши да опита сам. Той трябваше да намери територията на Поухатан и да проучи възможността да се срещне със самия Велик вожд. Освен това от Лондон искаха да открие Индийско море, западната врата към Индия. След като се срещне с Поухатан, той щеше да продължи към река Чикахомини до притока в горната й част, който може да го изведе към това море. И винаги съществуваше възможността да набави царевица от жителите, въпреки че Покахонтас го беше предупредила, че чикахомините не са особено дружелюбни. Щеше да бъде уморително пътуване, траещо поне един ден. Той взе със себе си седем мъже, включително джентълмените Джордж Касън, Джон Робинсън и Томас Емъри. Всички бяха отлични стрелци.

Смит внимателно смени мястото си в лодката. Произволно неочаквано движение и малката лодка с плитко дъно може да потопи всички в студената река. Докато се взираше в двата бряга отстрани, той видя, че сланата беше все още по земята. „Тук сезоните се сменят толкова рязко — помисли той. — Предната нощ дърветата блестяха в цветове, а после изведнъж се оголваха.“

Но той не беше тъжен от това, че лятото си отива. То беше най-тежкото, което беше преживял. Почти половината заселници умряха от глад или болести. Ако не беше животоспасяващата помощ на Покахонтас, навярно сега всички щяха да са под земята. Тя спаси колонията. За стотен път той мислеше колко забележителна беше тя, колко щастлив беше той, че я има за съюзник.

Писа до Лондон, разказвайки за подвизите й за запазване на колонията. Беше един положителен доклад в иначе сериозното писмо. Писа също за Джордж Кендал, шпионина. Писмото замина с „Годспийд“ през октомври. Нюпорт отвори писмото на Кендал в деня, преди да отплува. То достатъчно ясно доказваше вината му и Кендал беше хвърлен в ареста. Съветът веднага се събра, за да го разпита, но безрезултатно. Имаше само едно спасение — мъчение. Закачиха го за палците с тежести на краката. Не след дълго Кендал призна, че е изпращал и получавал съобщения до и от испанците във Флорида чрез бързоходци — пасапеги. Когато съветът откри, че един от членовете му ги е предал, реши да го обесят, но не преди да разкаже, че е открил къде Великият вожд Поухатан съхранява богатството си. Той каза на невярващия съвет, че то се съхранява в големи къщи в селцето Утамусак. Обесиха го без жал.

„Гробището се напълва“ — отбеляза Смит. Даже най-големият му враг, Уингфийлд, беше на косъм от смъртта преди месец. Поради небрежност Уингфийлд беше замърсил двата галона с херес и алкохол, които Нюпорт остави за олтара в църквата. Съветът беше бесен, а останалите заселници искаха кръв. Беше гласувано Уингфийлд да напусне президентството и съвета, а Радклиф беше избран за нов президент. Не само че останалите членове на съвета останаха много разочаровани от ръководството на Уингфийлд, но по-късно започнаха да се съмняват, че е смятал да ги предаде. Той също беше затворен на „Дискавъри“. „Все още е там“ — помисли със задоволство Смит.

Сега реката започна да се стеснява в поток. Смит извика на мъжете да имат подръка барут в случай, че се наложи внезапно да гърмят с пушките си. Предупреждението му дойде точно навреме. Двама високи войни изведнъж застанаха на близкия бряг. Те се появиха, както правят често туземците, от нищото. Държаха лъковете отстрани, с ръце върху сърцето в приятелски жест. Смит бързо реши да се придвижи към брега. Бяха поухатани, казаха те на Смит на своя език, и са на ловна експедиция, но ще се радват да придружат тасентасите нагоре срещу течението, ако желаят.

Смит се обърна към групата си:

— Четирима от вас остават тук с лодката — каза той на мъжете си. — Емъри, Робинсън и аз ще разучим малко по-нагоре срещу течението в кануто на воините. Дайте ни барут и дръжте вашия подръка. Може да е рисковано, но те изглеждат доста дружелюбни.

След като греба с воините миля-две срещу течението, Смит реши да изследва околността пеш. Той се обърна към Емъри:

— Ти и Робинсън останете тук с един от водачите и подгответе лагер. Аз ще отида с другия воин и ще разузная. Няма да се бавя. Имам чувството, че най-после сме на територията на Поухатан.

Той и водачът му тихо си проправяха път половин миля навътре в сушата, когато дърветата и скалите около тях изведнъж отекнаха от смразяващ кръвта крясък. Смит сграбчи водача си, заклещи го за врата и опря пистолет в гърба му. В този момент свистяща стрела одраска бедрото на Смит. Погледна нагоре. Двама туземци, с напрегнати от съсредоточеност лица, бяха извадили лъковете си и стрелите бяха насочени право към него. Забеляза, че те не са с войнствени шарки. Носеха обикновени кожи, като че ли бяха на лов. Задържайки водача си, Смит стреля срещу двамата мъже, но не улучи. После пусна индианеца, които беше ужасен от шума на пистолета, и приклекна в краката му. Зареди отново пистолета си, френски барабанлия. Когато направи това, още четирима туземци скочиха от дърветата. Той стреля и трима от тях се претърколиха долу, смъртоносно ранени. Изведнъж там, където бяха четирима, се появиха още дузина индианци. Той отново сграбчи водача си. На развален поухатански език му каза, че ако нещо се случи с него или с Емъри и Робинсън, ще го убие.

Туземците се събраха близко около Смит. Беше заобиколен. Зимното слънце се стрелкаше между оголелите дървета върху кожи от опосум, бялка и катеричка, които висяха около раменете на воините. Водачът на групата изрева заповед. Мъжете хвърлиха лъковете и стрелите си, които паднаха с тракане върху замръзналата земя. Тогава водачът направи знак към Смит да си предаде пистолета.

Смит не му обърна внимание. Когато заговори, дъхът му излизаше на облаци пара в студения въздух:

— Къде са мъжете ми?

— Убихме всички.

— Защо не се опитахте да убиете мен? — Смит стегна хватката си около врата на водача.

— Ти си капитанът. — Индианците бързо бяха разбрали по внушителното му изражение, че той е водачът.

Смит разбра, че поради ранга си е пощаден за известно време. „Трябва да се опитам да избягам. Единствената ми надежда е да се върна до кануто.“ Той мушна заплашително пистолета си в ребрата на водача си и започна да върви назад. Туземците не се помръднаха да го спрат. Но той вървя заднишком около четвърт миля, докато воините поддържаха разстоянието. Сега те държаха лъковете в ръце, но не ги насочваха. Светлината беше ярка, въздухът — чист, всяко клонче и дърво изглеждаха отчетливо очертани. Усещаше топлия дъх на водача върху ръката си.

— По дяволите! — Кракът на Смит внезапно се хлъзна по насипа в студената кал. Без да освободи водача си, Смит погледна безпомощно надолу, докато двамата потънаха в ледена мръсотия. Краката му се изкаляха в тресавището. При всяко леко движение потъваха дори по-дълбоко.

Ловците, стоящи на брега, наблюдаваха безучастно, като че ли притежаваха цялото време на света. Смит ги погледна предизвикателно. Но ледената кал вече беше достигнала горната част на бедрата му и той беше полужив от студа. Реши, че и в двата случая му оставаше малко да живее. Хвърли пистолета си на най-близкия туземец. Ловците бързо издърпаха Смит и водача му от калта. Носейки измръзналите мъже, групата веднага тръгна към лагера, който Робинсън и Емъри бяха приготвили.

Докато туземците разтриваха краката му, за да възстановят кръвообращението, Смит видя, че огънят беше пълен с кости. „Костите на Касън, Робинсън и Емъри“ — помисли той.

Водачът му се надвеси над него и каза със задоволство:

— Ние завързваме затворниците към дърво, режем ръцете и краката им и ги хвърляме в огъня пред тях. После изрязваме стомасите им. Докато са още живи, ги изгаряме заедно с дървото.

Смит се опита лицето му да изглежда безучастно. Кръвта вече циркулираше нормално в краката му и той успя да се изправи. Обърна се към водача и настоя да го заведат при техния цар. „Ако е Поухатан, може да имам шанс“ — помисли той.

Но след едночасово вървене през гората те заведоха Смит при царя на памунките. Той беше суров мъж, брат на Поухатан. Смит веднага почувства, че този мъж няма да има милост, ако не го хареса. Започна бързо да мисли. „Мога да му разкажа за дружбата си с Покахонтас, но той може да не одобри посещенията й при нас. Трябва да има начин да отвлека вниманието му; ако мога да спечеля малко време.“

След като си пребърка джобовете, той извади компаса си от слонова кост. Потърка палец по гладкото стъкло. Пленилите го бяха изумени от лъскавото твърдо вещество, през което можеха да виждат. Бяха омаяни от играта на стрелката и от лекцията на Смит, изнесена на развален поухатански, помагайки си с ръце, за кръглата форма на земята и небето и тяхната връзка със слънцето, луната и звездите. Индианците слушаха унесени.

Но когато царят взе компаса в ръката си, неговите мъже сграбчиха Смит и го завързаха за едно дърво. „За трети път ме съдят днес“ — помисли той. Започна да се моли. Воините сграбчиха лъковете си, нагласиха стрелите и се прицелиха. И отново беше спасен.

Царят вдигна юмрука си, хванал здраво компаса, и каза на Смит, че ще го помилва. Но добави:

— Преди три зими тук бяха извършени престъпления от твои братя. Ще те взема на пътуване от село на село. Ако те разпознаят като злия човек, който извърши тези престъпления, ще бъдеш убит.

Почти месец Смит беше воден по селца и градове през четирите кралства на федерацията на Поухатан. Взираха се в него, мушкаха го, преценяваха го. Понякога го наричаха „чудовище“, но неговата червеникаворуса коса го спаси. Човекът, който беше извършил престъпленията от експедицията на Госнолд през 1604 година, е бил с черна коса.

Поухатаните още не бяха свършили с него. Сега искаха да им разкаже за Джеймстаун. Те задаваха въпрос след въпрос. Колко души има там? Колко пушки? Какви запаси имат? Смит очакваше по всяко време да бъде лишен от добрата храна, топлото жилище и топлата жена понякога, които му осигуряваха в неговата одисея. Очакваше да го измъчват и когато не го направиха, той заключи, че го пазят за нещо. Но какво?

В един студен ден преди новата година, пленилите го го събудиха от сън в леглото от топли кожи и съобщиха, че след закуската му от царевичен хляб и изсушено еленово месо ще отпътуват към Утамусак.

„Утамусак — помисли Смит, — където би трябвало да се намират съкровищниците на Поухатан. Навярно Кендал беше прав за съкровището. — Надеждите му се върнаха. — Дали ме водят при самия Велик вожд?“

Смит с радост прие обичайния маниер на движение на пленилите го: трима високи воини от двете му страни, двама отпред и двама отзад, начело със сина на царя Памунки. След пет часа пътуване те достигнаха околностите на Утамусак. Петима най-големи мъже, които Смит някога беше виждал, ги посрещнаха и след кратък разговор придружиха групата до селото.

В селцето имаше навярно десет сгради с нормални размери, но господстващи бяха три големи къщи, по-големи от тези, които Смит беше виждал в Новия свят, дълги навярно осемдесет фута. Около всяка къща се разхождаха двадесет пазачи. Всеки един от тях бе почти шест и половина фута висок. Бяха боядисани с червена боя и заплашителни посвоему. „Съкровищниците на Поухатан — си каза Смит развълнувано, — съдържащи злато и перли, рубини, скъпоценни камъни и сребро.“ Умът му препусна. Едва сдържаше нетърпението си, но не биваше да издава мислите си. „Накрая, накрая намерих богатствата. Сега авантюрата във Вирджиния ще бъде успех. Но аз трябва да оцелея. Трябва. Какво смятат да правят с мен? Дали ще се срещна с Великия вожд, или ще бъда убит? Навярно съм тук, за да ме принесат в жертва.“

С мушкане в рамото той беше отведен в една от по-малките къщи в селището и накаран да седне върху черна рогозка. Стаята беше осветена от малък огън, но пак беше мрачна като църквите там у дома, в Англия. Светлината трептеше над големи китки изсушени билки, закачени на стената, които издаваха силен аромат, правейки го отпуснат и малко сънлив. Но когато очите му свикнаха със слабата светлина, той видя в далечния ъгъл идол: дървена фигура с боядисано в бяло лице, със зло изражение и почти жива в злобата си. Пред нея имаше жертвоприношения от две малки умрели животни. Кожата между лопатките му настръхна от страх и Смит каза бърза молитва. „Тази фигура изглежда като самия дявол.“ Изплю се между пръстите на ръцете и повтори заклинание срещу злото, на което го бяха учили като дете.

В този момент една фигура нахълта в стаята. Все още мислейки за дявола, Смит си каза: „Боже, кой е този?“. Той понечи да стане. Здрава ръка го притисна надолу и остави следа от черни въглища върху жакета му. Смит въздъхна. „Този поне е човек, но най-злият човек, когото някога съм виждал.“ Големият мъж, боядисан в черно от глава до пети, се придвижи бавно в стаята, като че ли танцувайки. На главата си имаше пълни с мъх змии и невестулки. Опашките им бяха завити в страховита корона. Той изричаше заклинание, обикаляйки огъня. После извади гърмяща змия и гласът му се издигна до вой, после спадна до стенания. Започна да пръска царевично зърно около огъня. „Навярно ме гледа със зло око“ — помисли смутен Смит. Той имаше вяра в справяне с всяко предизвикателство, което предлага животът, но не се надяваше, че може да победи пратеник на дявола.

Още трима туземци, еднакво високи и еднакво черни, се втурнаха в стаята. Сетивата на Смит бяха изострени от страх. Новодошлите се присъединиха към танца, движенията на ръцете и краката им бяха отривисти и бавни. Те също ревяха и стенеха. Влязоха още трима и всички запяха с нисък глас, движейки се непрекъснато в кръг около огъня. Изведнъж спряха да танцуват и подредиха симетрично царевичните кочани около яденето. Паднаха на колене, наведоха ниско глави и застенаха дълго и силно. После поставиха малки пръчки между кочаните царевица и повториха ритуала на стенания. „Навярно са жреци, жреци на дявола.“ Пушекът от огъня, ароматът на билките, непрекъснатите движения на жреците направиха въздуха тежък и задушен. Сега той почувства притеснение, също и страх.

Изведнъж танцуващите скочиха на крака и издигнаха високо ръце. После отново паднаха на колене. С бързи движения те натискаха царевицата към пръчките, после хвърлиха пръчките в огъня. С голям скок всички се изправиха, с треперещи крайници.

Първият жрец се обърна към Смит и каза, бълващ думите в лицето му:

— Храната е нашата страна, царевичните кочани са нашите морета, а пръчките са твоите хора. Ние ще смачкаме теб и твоите хора и ще ви изгоним в океана.

Излязоха така бързо, както влязоха.

Смит седеше в очакване. Идолът в ъгъла се взираше в него през пушека като въплъщение на злото. Най-сетне влязоха двама от пазачите му и единият от тях му каза да стане. По лицето му играеше слаба усмивка.

— Жреците на Великия вожд Поухатан вече те подготвиха — каза той. — Утре ще тръгнем за Веровокомоко.

Следващата сутрин дузина канута тръгнаха на еднодневно пътуване. Леден дъжд падаше във врата на Смит. Той наблюдаваше туземците и още веднъж отбеляза, че времето като че ли никога не им влияеше. Те носеха кожи около раменете си, но дрехите им от еленова кожа не покриваха напълно останалата част от телата им. Сякаш не реагираха нито на студения дъжд, нито на горещото слънце.

Денят бе нужен, за да се стигне до сърцето на царството на Поухатан, Веровокомоко. „Покахонтас ще бъде там. Сигурно тя ще се застъпи за мен пред баща си. Трябва да ми помогне да накарам царя да се обедини с мен и другите заселници. След като загубихме Роаноке, ако тази колония не оцелее, англичаните ще паднат духом, а коварните испанци ще превземат крайбрежието от Вирджиния до Нюфаундленд и после ще се придвижат на запад към Индия и Индокитай. Ние спечелихме велика война с тях, но може да загубим континент.“

Смит долови, че докато стоеше прегърбен, обхванал колене, за да се стопли, мисли твърде много за Покахонтас. В съзнанието си виждаше високите й скули, блясъка на черната й коса, навеждането на главата й. Не беше нужно да се притеснява, че допуска да господства в мислите му. Тя беше дъщерята на Великия вожд, а той беше човек без благородническа титла. Ще бъде разумно да избие от главата си мислите за нея, но другите жени изглеждаха скучни в сравнение с Покахонтас, с нейната дива жизненост.

Сивият ден направи още по-мрачни мислите му. Миналата нощ беше ентусиазиран да открие Утамусак, но сега мислеше за тримата мъже, които загуби. Напълно беше променил мнението си за джентълмените колонизатори. Вярно, не бяха добри за ръчна работа, но се оказаха смели, съобразителни и сигурни в битка. Добрата кръв във вените ставаше все пак за нещо. Тъгуваше, че изгуби добри мъже. „Индианците не оставиха нищо от тях, за да бъде погребано в Джеймстаун“ — помисли той, докато разтриваше веждата си.

Пазачите му гребяха равномерно, тихо, с кратко спиране за обяд. Изглеждаха, като че ли никога не се изморяват и не разговаряха един с друг. След много часове дъждът спря и бледоморав нюанс изпълни небето на запад. По-късно пред себе си видяха мъже, стоящи на брега с незапалени факли.

„Значи това е Веровокомоко“ — помисли Смит. Веднага започна да търси тънка момичешка фигура, въпреки че опитът му при пътуването през градовете на Поухатан му подсказа, че тя не би стояла на брега на реката. Любимото дете на Поухатан ще го чака, застанало до баща си. Всеки ден бързоходци са докладвали хода на пътуването му през страната на Поухатан.

Чакащите мъже придружиха Смит на разстояние от половин миля до място, където двеста прислужници стояха на групи пред дълга къща. Мъжете внимателно го оглеждаха. Те говореха помежду си и от време на време някой го мушкаше с показалец или надникваше внимателно в брадата му.

Смит си помисли: „Те са здрави слуги, със сурови черти на лицата. Не мога да очаквам милост от тях. Бих искал да открия някой със същия като моя ранг, с когото да мога да разговарям“. Не можеше да не се оглежда за Покахонтас, но не видя почти нищо в тъмнината.

След половин час чакане той беше заведен към другата страна на къщата, където от процеп струеше светлина. Когато го блъснаха вътре, се разнесе силен вик. Стаята беше претъпкана с около триста и петдесет души. След тъмнината и студа отвън, топлината и силната светлина за момент го зашеметиха.

Очите му привикнаха с обстановката и ярките цветове атакуваха възприятията му. Факли пламтяха на всеки няколко фута, осветяващи зелените, жълти, сини и червени шарки, украсяващи телата на мъжете. Брилянтна перушина и екзотични украшения покриваха блестящите им коси. В края на стаята, върху подобен на легло подиум, покрит с кожи от лъскава норка, бялка и лисица, седеше Великият вожд Поухатан. От двете му страни и отзад стояха двадесет от жените му в наметки от разноцветни пера. В контраст с мъжете те носеха косите си разпуснати свободно, украсени с бял пух и пера.

Смит чу удрянето на две пръчки и от тълпата се разнесе оглушителен вик. Беше блъснат към Поухатан, не много близо, но той ясно можа да види мъжа, който беше господар на съдбата му. Не се почувства по-спокоен. Царят пред него имаше силни черти, а изражението му беше студено, решително и лукаво. Той властваше в стаята не само с голямата си височина и силно тяло, но и с авторитета на личността си. „Този цар излъчва власт, повече власт от всеки друг човек, когото съм виждал“ — помисли си Смит.

Царят се обърна да каже няколко думи на войник от едната си страна. Смит издебна момента да разгледа стаята. Очите му пребродиха навсякъде. За момент помисли, че я е открил, но не, не беше Покахонтас. „Къде е тя? Ако не е тук, с мен е свършено — помисли той. Ужасът започна да гложди тялото му. Той отново се огледа, но не я видя. — Тя ме е изоставила. Нещо се е случило, което е променило мнението й за нас.“ Наведе глава, докато помисли за момент. После изправи раменете си и погледна Великия вожд пред себе си. Смит знаеше, че през следващите няколко минути се нуждае от целия си кураж.

Тя чу силния вик да прокънтява от къщата, в която заседаваше съветът. „Дошъл е — каза си тя. Тялото й се смрази, като че ли не можеше да се движи. За момент лицето й придоби упорит израз, като на Поухатан. С кръстосани ръце и свити в юмруци длани тя седеше в къщата на баща си. — Те ще се веселят, ще пируват, а после ще има жертвоприношение. Баща ми и аз сключихме сделка, но аз не трябва да съм свидетел на събитията довечера. Няма да отида.“

Тя бавно се изправи и с вдървени движения прекоси дължината на къщата, после се върна обратно по стъпките си. Преди време, за да бъде колкото е възможно по-незабележима, тя пробваше дрехи заедно със сестрите си, докато облече най-красивите. Въпреки че се подготви, не им каза, че няма да отиде на церемониите.

„Матоакс, Малко снежно перо е личното ми име и аз усещам лед в сърцето си като при първия зимен сняг — помисли тя. Погледна към гамашите си от красиво украсени бели кожи. От врата до коленете си тя носеше сложно изплетено наметало от най-белите лебедови пера. — Прилича на бялата копринена риза, която ми показа Джон Смит. През цялото време всичко ми напомня за него. Трябва да управлявам мислите си; трябва да съм по-силна. От три месеци не съм го виждала и въпреки това…“

Тя се върна във Веровокомоко от Джеймстаун, когато слънцето грееше най-силно. Баща й топло я приветства, но със сдържаност, която й подсказа, че ще последва обяснение. Тя го очакваше и имаше подготвени отговори на въпросите му.

Той й каза колко се радва да я види, но беше разочарован от съобщенията й. Беше пренебрегнала задължението към него и народа си, лесно беше попаднала под влиянието на врага. Той добави, че навярно е твърде млада, за да се заеме с такава важна задача, и негова грешка е, че я е пуснал да отиде. Каза, че не я упреква, но се чуди защо е била дружелюбна към врага, докато братята и сестрите й са все още лоялни към него.

Покахонтас му каза, че е очаквала реакцията му. „Но — попита тя, — как можеш да съдиш за хора, които не познаваш?“ Противно на това, което той мислеше, тасентасите бяха дружелюбни хора, които се надяваха да постигнат разбирателство с поухатаните. Тя искаше да продължи да изучава тасентасите и да научи дори повече от техните обноски. Те използваха обичаи, от които народът й може да се поучи, и оръдия, от които можеше да има полза. Внимаваше да не спомене за чувствата си към Джон Смит.

Поухатан отговори, че е била неразумна. Трябва да избие тасентасите от главата си. Мислите й граничеха с измяна. Тя трябваше да остане там, където е мястото й: със семейството, с хората, които са я отгледали. Тя имаше задължение към баща си, към бъдещия си съпруг и към важното положение, което скоро ще заеме като вероанскуа на свое собствено царство.

Покахонтас отговори, че познава добре отговорностите си и че е нещастна за това, че е причинила тревога. След което изтърси, че за нея е невъзможно да се омъжи за Кокум.

Поухатан беше изумен. Той каза, че не разбира, тъй като беше очевидно, че Кокум й доставя удоволствие. Не беше ли бременна с негово дете?

Покахонтас отговори „не“, не е бременна и се опита да обясни на баща си своите двойствени чувства, страха си от заробване. Страданието й затрогна Поухатан.

Той седна тихо. След като помисли известно време, каза, че навярно тя преувеличава страховете си за Кокум, но че няма да я насилва да бъде с него сега. По-късно може да промени чувствата си към него. Поухатан предложи споразумение. Той ще намери извинение да изпрати Кокум на ловна експедиция и после обратно при чикахомините. Срещу това тя трябва да забрави тасентасите, да стои тук и да събира данъци. Той отново й напомни, че първото й задължение е нейният собствен народ и че той при всички случаи смята да изгони тасентасите в морето.

Покахонтас знаеше, че това е честна сделка. Знаеше също, че баща й ще й забрани да ходи при тасентасите. Но поне засега не трябваше да се безпокои за Кокум. Въпреки това тя се чувстваше виновна, че разби надеждите на баща си за по-лесна връзка с вожда на чикахомините. Но как да се справи с обхваналите я чувства? Тя знаеше, че е права за тасентасите, но знаеше също, че дългът й е тук.

Но сега чувството, че е разпъната между противоречиви емоции за Кокум беше заменено с противоречиви емоции между Смит и колонизаторите и нейната вярност към баща и народ.

Изминалите седмици бяха трудни, но ангажирани. Поухатан я изпрати с няколко от своите по-възрастни съветници да събира данъци. Имаше много работа, тъй като всеки в империята на Поухатан трябваше да дава на Великия вожд осемдесет процента от всяка изработена, отгледана или придобита стока. Стриди, перли, кожи, роаноке — нанизи от раковини, използвани като пари, риба или царевица, отиваха към съкровищниците в Утамусак.

Но независимо от пътуванията й до различни градове и тържествата, с които я посрещаха, тя не можа да забрави Джон Смит и хората му. Терзаеше се от копнеж по него, а в същото време чувстваше и загубата, и нелоялността към баща си. Отново и отново тя репетираше наум как ще ги сприятели.

Сега, когато чу излизащия от много гърла церемониален вик, тя разбра, че вече е много късно. Смит беше заловен. Когато чу това преди няколко слънца, чувствата й се колебаеха между страх и яд. Тя знаеше, че баща й беше твърдо решен да се отърве поне от един от водачите на врага. Нищо не можеше да направи, за да промени намеренията му.

Тя крачеше през дългата стая, като свиваше и разпускаше юмруци.