Сюзън Донъл
Покахонтас (25)

Глава 24

Хенрико, октомври 1615

Покахонтас погледна към малкия си син в люлката. „Вярно е, той вече прилича на мен, а не на Джон.“ Още преди неговото раждане тя беше решила да се отнася към него като към английско бебе. През първите месеци не го повиваше здраво в кожи като поухатанските деца, за да имат силни прави гърбове. Но това не беше от значение, защото момчето и така беше изправено като стрела. Почти всички в Джеймстаун се отбиха за кръщенето му, когато беше наречен Томас на името на сър Томас Дейл. Все още усещаше топлина в сърцето си, когато се сещаше за грижите и вниманието, които всички оказаха на детето. Знаеше, че това е отчасти защото той беше живият символ на хармонията между поухатаните и англичаните.

„Как ли щеше да изглежда другото ми дете? Дали то също щеше да прилича на мен, или щеше да има блестяща коса и очи с цвета на небето?“ Сега все по-рядко мислеше за Смит, а болката в сърцето й беше намаляла, но все още не беше сигурна в поведението си, ако някой ден той слезе от кораба.

Тя остави детето и отиде до прозореца. Беше чудесна утрин, небето беше тъмносиньо, а дърветата блестяха в червено и жълто. Реколтата от тютюн беше отлична и тя стоеше с гордост до съпруга си, докато балите тютюневи листа бяха натоварени на кораб и изпратени в Лондон. Тя даде важни съвети при отглеждането на новия сорт. Сега установи, че всички в колонията идваха при нея за помощ не само по селскостопански въпроси, но също и за съвет при лов и риболов. Заселниците знаеха, че когато тя не беше сигурна в отговора си, се допитваше до семейството си или до друг поухатан. Входният звънец във Варина никога не спираше да звъни. Звънна и сега.

На прага стоеше съпругата на Починс, Наха.

Покахонтас знаеше, че Наха веднага ще пожелае да облече английските си дрехи. Докато беше в Джеймстаун, тя харесваше да води английски начин на живот. Копираше дрехите на Покахонтас, но отказваше да има нещо общо с английския бог. Тя беше щастлива с Ахоне и злия Океус и продължи да им принася жертви. „Все пак — каза тя, — те ми изпратиха Починс.“

Наха обичаше да придружава Покахонтас, когато тя посещаваше приятелите си в Хенрико или Бермуда сто. Покахонтас насърчаваше посещенията й, защото Наха беше единствената от нейния народ, която идваше да посещава англичаните за известно време. От друга страна, англичаните често бягаха и отиваха да живеят с поухатаните. По време на посещенията си Наха седеше тихо и наблюдаваше, като копираше английските маниери и се опитваше да разбере за какво се говори.

Покахонтас й каза, че когато английските й приятели чули, че ще идва, те се състезавали помежду си за привилегията да я приемат.

— Научих, че в тяхната страна англичанките нямат същата свобода като нас — каза Покахонтас на Наха. — Тук те виждат колко сме независими, каква голяма власт имаме, как работим рамо до рамо с мъжете си и даже ги ръководим. Това ги кара да харесват нашата земя и започват да ни подражават. Мъжете не смеят да се оплачат, защото има много малко жени.

Наха забеляза, че на жените им беше приятно да приемат Покахонтас, защото беше принцеса. Те я обичаха заради нейната любезност, но от значение беше и рангът й.

На всеки няколко седмици Покахонтас молеше един от посетителите от Веровокомоко да уведоми баща й, че иска да го посети. Баща й пращаше делегация, Покахонтас обличаше дрехите си от еленова кожа и отиваше с бебето да посети Поухатан за няколко дни. Великият вожд вземаше малкия Томас веднага щом пристигнеше внукът му, и не го изпускаше от поглед през остатъка от престоя му. Той даде на детето индианско име, Пепсиконемех, защото каза, че боговете ще се обидят, ако момчето няма поухатанско име. Великият вожд каза на Покахонтас, че се чуди какъв ще бъде резултатът от смесването на два вида кръв. Дали ще бъде като смесването на солта от морето с чистите води на реките?

Покахонтас се засмя.

— Само добро ще излезе от всичко това — отговори тя.

Тя се връщаше от тези посещения, като бягаше пред свитата си през гората и с чувството, че е отново младо момиче. Отваряше вратата във Варина и викаше Джон Ролф. Понякога той я измъчваше, като я караше да го търси из къщата: в гардеробите, зад вратите и в оборите. Тя започна да обича съпруга си и да харесва живота си с него. Той беше нежен, религиозен човек с вътрешна сила, на която се беше научила да разчита и от която да бъде ръководена.

Ролф беше учил в Кеймбридж. Когато преди три години за пръв път срещна Покахонтас, веднага разбра, че тя има вроден усет към езиците. Сега той внимателно я въвеждаше в латински и гръцки, които тя учеше с такова старание, че той се безпокоеше за зрението й, защото вечер на светлината на свещи тя преуморяваше очите си над книгите. Беше заинтригуван, че тя не се интересуваше особено от история. Когато я запита защо, не можа да му отговори. Той помисли, че навярно за нея беше много рано да свързва миналите събития с култура, която беше все още толкова жива за нея. А нейният народ нямаше традиция за създаване на устна или писмена история.

Покахонтас се гордееше с къщата си. За семейството си Ролф беше построил красива тухлена сграда и нейно копие беше построено за Поухатан във Веровокомоко. Слуги, изпратени от баща й, поддържаха дома на Покахонтас чист. В това красиво утро тя ги събра всички заедно, за да им каже, че сър Томас Дейл ще дойде на вечеря. На няколко седмици той напускаше Джеймстаун и обхождаше различните фортове и градове, за да се увери, че законите, които беше въвел в колонията, се спазват и се поддържа възпроизводството. Покахонтас се радваше, че вратата й е отворена за всички приятели и роднини, но особено се радваше на посещенията на Дейл, защото той често разказваше за Лондон. Тя въздъхна и се завъртя из къщата.

— Лондон! Не мога да повярвам, че съществува място като Лондон!

За вечеря бяха сервирани скариди със сос, приготвен от хрян от тяхната английска градина и домати от поухатанските градини. Следваха вкусно изпържени раци, уловени, преди да се оформят черупките им, както ги обичаха поухатаните.

Сър Томас се обърна към домакинята и каза:

— Принцесо, от цялата колония при теб храната е най-хубава, но и хората ти са изкусни готвачи.

Покахонтас се усмихна. Сър Томас никога не я наричаше лейди Ребека, както някои от англичаните, нито пък мисис Ролф.

— Опитвам се да смесвам моята родна храна с ястията, които научих от приятелите си в Хенрико — отвърна тя.

— Ролф, ти си късметлия, че имаш такава красива и способна съпруга!

Печен горски бекас с гъби, пуйка със сос от скариди и рядко удоволствие — овнешко в сос от джоджен, бяха сервирани като основно ястие. Говеда и овце бяха отскоро доведени в колонията и не ги колеха, докато остарееха толкова, че да не могат повече да се възпроизвеждат. Сладки картофи, бамя и водно зеле бяха поднасяни към основното ястие.

Сър Томас продължи да говори на Покахонтас.

— Аз също бих желал да си взема съпруга от твоя народ. Откак живеем в мир, разбрах колко весели, внимателни и горди са поухатаните. Най-важното, виждам колко си подхождате с Джон Ролф. Но, боже, страхувам се, че няма да имам късмет за такава женитба.

Покахонтас и Ролф учудено се спогледаха.

— Изглеждате удивени, но разбира се, не сте чули, че изпратих пратеник при баща ти, с молба да ми даде за съпруга твоята млада полусестра Куимка. Но баща ти ми отказа.

Покахонтас беше повече от учудена; тя беше изумена. Знаеше, че Дейл има съпруга в Англия и че християните нямат повече от една съпруга. Дали англичаните не искаха да подражават на вождовете тук? Тя промърмори неясен отговор, заета с отрязването на хапка от пегаса си.

— Баща ти отговори, че е уредил женитбата на Куимка за вожд, който живее на три дни път от него. Добави, че ние, англичаните, вече сме взели неговата дъщеря, която му е толкова скъпа, колкото собствения му живот. Въпреки че има много деца, той не обича никого повече от теб. — Сър Томас удостои Покахонтас с една от редките си усмивки.

Дейл се облегна назад в стола си и постави лакти на страничните облегалки.

— Получих писмо от „Вирджиния Къмпани“. Отскоро те се наричат „Сомърс Къмпани“.

Семейство Ролф инстинктивно оставиха ножовете и вилиците си.

— Вашият приятел сър Едуин Сандис кани двама ви да пътувате до Лондон като гости на „Сомърс Къмпани“. Смята, че големият интерес на лондончани към принцеса Покахонтас ще съдейства за идването на нови изследователи във Вирджиния.

В стаята настъпи тишина.

— Разбира се, не трябва да тръгвате преди пролетта, след като преминат зимните бури. Ще ви придружа до Лондон. — Дейл взе ножа и вилицата си и изяде последното парче овнешко в чинията си.

Покахонтас се развълнува. Лондон! Почти в същия момент буца заседна на гърлото й. Джон Смит! Тя се опита да контролира изражението си. Противоречивите чувства на очакване и страх я накараха да онемее, но знаеше, че очакват да каже нещо.

— За мен ще бъде чест — каза тя почти с шепот.

— Много мило от страна на Сандис — каза Ролф. — Мисля, че предложението завари неподготвена съпругата ми. Естествено, трябва внимателно да обсъдим предложението. И двамата сме поласкани, че Лондон ни цени толкова високо. — Той погледна загрижено към съпругата си. Беше очевидно, че новината я притесни.

— Принцесо — каза Дейл, — градът ще ви приеме с отворени обятия. За вас са планирани много тържества. Моля внимателно да обмислите доброто, което ще сторите на съпруга си и интересите му, както и на всички ваши приятели тук, в Новия свят.

Дейл не спомена, че през последната година беше писал няколко писма до монарха, опитвайки се да успокои нелепия страх на крал Джеймс, че заедно с Ролф принцесата може да основе своя собствена империя и да подлъже колонията да се отдели от Англия. Сър Томас беше решен да направи всичко възможно да накара Покахонтас да пътува до Англия.

Покахонтас се опита да се съсредоточи върху пудинга от тиква и пирога с консервирани ягоди, които тя и слугите й бяха приготвили. Не можа да хапне и залък. Остави вилицата и се обърна усмихната към сър Томас.

— Предложението е толкова неочаквано. Много бих искала да посетя Лондон, но той изглежда толкова далеко!

— Е, значи е уредено! — С облекчение Дейл вдигна чашата до устните си.

Но Джон Ролф знаеше, че нищо не е уредено. Когато донесоха портвайн и пури, даде знак на Покахонтас да го остави насаме с Дейл. Тя с радост напусна масата и се втурна към стаята на сина си, за да погледа малката му спяща фигура. Жадуваше да го грабне в ръце и да го притисне, за да почувства успокоението на топлото му телце. Животът й беше толкова приятен, толкова спокоен, а сега това предизвикателство се изправи заплашително пред нея. Никога не беше и помисляла, че ще види чудния Лондон, блестящия град на своите мечти. Никога истински не беше вярвала, че тя ще бъде тази, която ще отиде там, където живее Джон Смит. Винаги той беше този, когото си представяше, че се появява внезапно от идващ от океана кораб, за да се сблъска с нейните отдавна погребани чувства. Но дали бяха погребани? Сега нямаше никаква представа как би реагирала, ако го види. В Хенрико поне можеше да се скрие зад начина си на живот. Щеше да се владее. „В Лондон съм загубена. Всичко ще бъде толкова странно, толкова различно. Няма да знам как да направя и една крачка. Седмици на трудности и пътуване през океана ще ме разделят от удобството и спокойствието на познатото. А там той непременно ще се появи в живота ми. Хората в Лондон ще си спомнят ранните дни на изследователите, когато Смит беше основна фигура.“

— Толкова се страхувам — прошепна тя. — Толкова се страхувам, че само след един негов поглед ще пропадна в ада.

Коленичи до леглото на бебето и сплете ръце за молитва, със съзнанието, че нейният нов бог, истинският бог, не беше толерантен към слабостта на плътта както нейните стари богове. Зачуди се дали беше грях, че сърцето й започна ускорено да бие, когато се сети, че в Лондон ще срещне Джон Смит. Нямаше кого да попита.

По-късно, чула стъпките на съпруга си по стълбите, тя се изправи и го посрещна в хола. Почувства се по-спокойна. Молитвите й вляха сила и тя си спомни напътствията на съпруга си. Трябва да се остави в ръцете на бога, да му се довери да я напътства и да прави това, което се очаква от нея. Хвана съпруга си за ръка и му се усмихна с лъчезарна усмивка.

Имаше дни, в които Покахонтас изпълняваше задълженията си, развълнувана от мисълта за предстоящото пътуване до Лондон, но имаше и други дни, когато я обхващаше безпокойство. Подготвяше се да действа решително срещу личните си тревоги. Припомни си, че е задължена да се държи добре по време на пътуването. Със сълзи в очи каза на съпруга си, че няма да тръгне за Лондон без Томас. Ролф се съгласи с нея и въздъхна облекчено, убеден, че е разбрал какво я тревожи.

Беше паднал първият сняг, когато тя направи поредното посещение на баща си във Веровокомоко. Отпусна се сред цветовете и топлотата на своя народ с песните, добрата храна и щастливата атмосфера. Малките номера, които Томас усвои по време на това пътуване, изглеждаха особено привлекателни. За да почувства сигурността на своя живот, тя се остави детството й да я обгърне и беше ободрена от бягството назад в по-ранния си живот, когато чувствата й бяха прости, необвързващи.

Не се изненада, като разбра, че Великият вожд изцяло не одобрява пътуването. Той й изнесе дълга лекция, че тя ще се движи в непозната земя от другата страна на морето, където зад всяко дърво дебне враг. Неговата загриженост стопли сърцето й и когато тя и синът й казаха „довиждане“ на Поухатан, обещаха скоро да дойдат на гости.

След четири седмици обаче, когато Покахонтас се приготвяше да посети отново баща си, получи от него съобщение, с което й казваше в никой случай да не ходи. Когато бързоходецът продължи разказа си, недоумението на Покахонтас се превърна в ужас. Приносителят каза, че ужасна болест се е разпространила в няколко поухатански градове близо до крайбрежието, включително Веровокомоко. Някои възрастни и много деца се почувствали уморени, после вдигнали температура, а по целите им тела се появили червени петна. След няколко дни много от тях умрели, включително двете деца на полусестра й Мехта и красивата Сача, блудната съпруга на Поухатан, която била открита, слаба и остаряла, в изгнание. Бързоходецът увери Покахонтас, че самият Велик вожд се чувствал добре. Каза й, че въпреки ужасната напаст, неумението на жреците да я прогонят, е уплашило хората толкова, колкото и самата болест. Никога досега не се било случвало жреците да не могат да използват успешно магията и лекарствата си. Великият вожд беше забранил на всички да пътуват към или от заразените градове, така че злите духове да не могат да прескачат от тяло на тяло. Вестоносецът каза, че южната част на Седемте царства била обхваната от отчаяние.

Когато Покахонтас се посъветва с приятелите си в Хенрико, те разказаха, че понякога техните деца страдат от подобна болест, но повечето от тях са оздравели. Знаели за два случая в Джеймстаун преди няколко седмици, но болестта не се била разпространила.

В продължение на седмици Покахонтас наблюдаваше Томас. Често го къпеше, търкаше го силно, докато започне да крещи. След това му даваше допълнителна храна и се молеше.

Когато се появиха първите нарциси, започна подготовката за пътуването на семейство Ролф до Лондон, защото оставаха само няколко седмици. Покахонтас смяташе да вземе със себе си дузина слуги, включително Мехта и съпруга й, Томоко. Когато Покахонтас можа отново да посети баща си, Поухатан каза, че пътуването ще ободри Мехта, а смяната на обстановката може да насърчат нея и съпруга й да имат още деца. Покахонтас се съгласи и каза, че тя също има една специална молба — Памоуик. Великият вожд се съгласи неохотно, свил скептично устни, и я прегърна, когато си тръгнаха.

Покахонтас не затвори очи през нощта преди отпътуването им за Стария свят. Странното легло в къщата на сър Томас в Джеймстаун, вълнението, очакването и малката заплаха й попречиха да заспи, но когато видя познатия кораб „Трежърър“, подновен и тежко натоварен със стока за пътуването обратно към Англия, всичките й съмнения се разсеяха. Пристанището беше изпълнено с изпращачи, пожелаващи добър път. Всеки, който можеше да напусне работата си, беше там и молеше за божията благословия над младата принцеса, на която колонизаторите отново се уповаваха. До момента, когато корабът напусна мястото за акостиране, Покахонтас се надяваше, че може да види баща си или поне негов пратеник, защото при последното й посещение във Веровокомоко той изглеждаше нетърпелив да я види отново, преди да тръгне. Голямото й разочарование донякъде намаля, когато видя Наха и Починс на пристанището. Наха дори беше подхвърлила идеята да тръгне за Лондон, но Покахонтас знаеше, че тя никога няма да се отдели от Починс за толкова продължително време.

Самюъл Аргъл водеше кораба в широката около миля река в лекия бриз през топлата вода. Когато завиха при устието на реката близо до залива, наблюдателят извика:

— Малка флота!

Всички се втурнаха към перилата. Пред тях от бряг до бряг реката беше пълна с канута като букет от блестящи цветя. Покахонтас сграбчи ръката на малкия си син, докато той пищеше от удоволствие, когато воините в пълни бойни шарки и украшения за главите подеха морска песен. Великият вожд беше дошъл да ги изпрати. Поухатан не би стъпил там, където живееха тасентасите, но реката беше негова и той не пусна кораба да мине, докато не каза „довиждане“ на дъщеря си и внука си.

След първата вечеря в морето Дейл извади писмо от туниката си.

— Принцесо, сър Едуин Сандис изпраща съобщение от Лондон по „Трежърър“, за да каже, че старият ви приятел Джон Смит ще напише от ваше име писмо до двореца. Сандис е сигурен, че кралят и кралицата ще пожелаят да ви забавляват.

Гняв обхвана Покахонтас. „Току-що започна пътуването, а вече негодувам от себе си. Не мога да допускам спомените така да се месят в живота ми!“ Тя се извини и напусна масата, качи се на леко люлеещата се палуба и застана до перилата, загледана във фосфоресциращата диря. „Не мога да се чувствам в капан като животно — ядоса се тя. — Трябва да съм по-силна!“