Сюзън Донъл
Покахонтас (4)

Глава 3

Новият свят, април 1607

Джон Смит падна тежко на една страна в голямата лодка, докато сърдити мъже го блъскаха и бутаха. Трудно задържа яда си и наруга моряците, които го държаха.

Лодката се потопи във водата с плискане, наклони се и се изправи, докато мъжете гребяха към залива. Три скърцащи дървени кораби, бавни като корита, със събрани платна, стояха на котва в Доминика, отнесени от курса си към Вирджиния. „Сюзън Констънт“ и „Годспийд“ бяха търговски кораби, но „Дискавъри“ беше само един малък кораб, подходящ повече за плаване в река, отколкото в океан. Всеки кораб носеше малко оръдие. Те се клатеха като големи патки в топлите води на тропическия залив. Тези кораби бяха дом за членовете на „Вирджиния Къмпани“ през четирите дълги месеци, откак напуснаха Англия, на път за Новия свят. Тропическа жега се прибави към нещастието на хората, чието търпение вече беше изчерпано. Лодката се плъзна успоредно на „Годспийд“. Джон Смит риташе с чувство на безсилие, докато се изтегли на палубата, където двама мъже го сграбчиха за ръцете и го заведоха до ареста. Горещината беше непоносима. „Поне капитанът на кораба е приятел“ — размишляваше Смит.

Чака цял час, преди да чуе превъртането на ключ в ключалката на вратата към малкия затвор. Вратата се отвори и той успя да различи русата глава на Бартоломео Госнолд в мрака.

— Какво, за бога, се случи, Джон? — Капитан Госнолд седна, без да пали лампата, която носеше. Топлината от нея щеше да превърне малката стая в камера за изтезания.

— Ритаха ме и искаха да ме бесят. Уингфийлд заповяда. Ако Нюпорт не се беше намесил, щях да съм мъртъв.

Едуард Мария Уингфийлд беше действащият водач на експедицията, а Кристофър Нюпорт беше адмирал от флотата и командваше, докато бяха в морето до акостирането във Вирджиния. Преди да напуснат Англия, крал Джеймс и председателят на Камарата на лордовете написаха списък с инструкции и поставиха по едно копие във всяка от три еднакви запечатани кутии, по една за всеки кораб. Кралят имаше ясни идеи за това какво иска за колониите си, както и твърдо мнение кой да бъде водачът и кои мъже да бъдат включени в управителния съвет. Всички бяха напрегнати, докато акостират във Вирджиния и узнаят какви са тайните заповеди. А адската жега в Доминика не спомогна с нищо, за да успокои лесно избухливите им нрави.

— Какво беше престъплението ти? — Откритото квадратно лице на Госнолд беше безизразно. Преди да го привлече каперството, беше учил право в Лондонското адвокатско сдружение и добре умееше да скрива чувствата си.

— Това глупаво копеле Уингфийлд мисли, че оспорвам неговото ръководство на експедицията. Разбира се, ние не можем да знаем кой ще бъде президент, докато не прочетем заповедите на краля, но аз трябва да ръководя съвета. Уингфийлд не е компетентен.

На слабата светлина Госнолд погледна към приятеля си. „Бедата е — помисли си той, — че Джон Смит е лъв, лъв сред многото овце в това пътуване, но е все още млад мъж, навярно само на двадесет и седем години.“ Той имаше лице, върху което тежкият живот не беше заличил чертите на темпераментна личност, изпълнена със силна любов към всичко, което животът предлага. Червено-русите му къдрави мустаци и острата брадичка бяха като на денди. Но не беше глупак. Силните черти на лицето му и здравото мускулесто тяло, като на боксьор, опровергаваха тази възможност. „Не — каза си Госнолд — никой не си е и помислял за Джон Смит като за човек, който се преструва, въпреки шушукането на някои хора, че подвизите му звучат невероятно.“ Беше разказвал за приключения във Франция, за битка на страната на военния диктатор на Унгария. Беше разказвал истории за плен и робство в Турция, за див бяг през пустините и степите на Русия, преследван от войници, все още с верига на шията. Много хора смятаха, че Смит преувеличава. Но Госнолд беше разпитвал Смит с намерението да открие следа от лъжа или извъртане, но без резултат.

Госнолд замислено прехапа устни. Нямаше съмнение, че Смит се е държал нетактично в някои случаи. Той обичаше да се хвали, да се защитава и да бъде нетърпелив с хора, които смяташе за мързеливи или страхливи. Имаше твърде богат опит в живота, за да страда от глупаци. Все пак по време на дългото пътешествие той се сприятели с много хора. Но имаше и силни врагове, които биха били доволни да го видят обесен.

— Трябва да се подчиня на заповедите на Нюпорт — каза Госнолд — и да те държа в затвора, докато стигнем Вирджиния. Веднага щом стигнем сушата и отворим инструкциите на краля, очаквам, че Уингфийлд ще поеме командването. Тогава навярно ще иска да си във вериги. Но мисля, че дотогава положението ще се изясни.

Госнолд постави ръце върху раменете на приятеля си:

— Почини си, Джон, на този кораб си между приятели. Взехме на борда всички пресни запаси, които можахме да поберем, и когато потеглим, ела на палубата. В залива има голямо ято фламинго, а палмите и зеленината са единственото, което ще виждаш известно време.

След час Смит се беше облегнал на релинга на кораба и наблюдаваше буйната зеленина на тропическия остров, покрай който минаваше. Жегата беше все още мъчителна, а следобедното слънце беше ярко. Смит напрегна зрението си и видя мястото на брега, където бяха построили бесилка за него. „Да, бях на косъм — помисли Смит, — а неудобството на всички беше малък проблем.“ В голямата жега той единствен носеше тънка ленена риза. Другите, в тежките си жакети, кожи, кадифе и дантела, бяха полудели от пот. Ядът им се увеличаваше от обриви и силен сърбеж, причинени от ядене на екзотични плодове. В мъчението си често избухваха и цялата им завист и негодувание от Смит прерастваше във вулкан от емоции. Когато не за пръв път Смит предизвика Уингфийлд, той заповяда на мъжете да го обесят. Само навременната намеса на Нюпорт, чуващ шума от врявата на „Сюзън Констънт“, спаси Смит. Той не показа следа от страх или облекчение, когато Нюпорт заповяда да бъде отведен отново на кораба. Джон Смит беше опасен човек. Малко хора се съмняваха в смелостта му.

Непрестанният шум на работещия кораб се увеличи, когато задуха свеж вятър. Смит не харесваше кораби; предпочиташе пътешествия по земя, където човек можеше редовно да се къпе в чиста вода, навик, който беше усвоил от турците. Но в момента на отплуването драмата го погълна.

— Казват, че ще сме във Вирджиния след няколко дни, особено ако този вятър се задържи. — Джордж Пърси застана до Смит, за да наблюдава действията на екипажа.

— За мен не е толкова скоро — отговори Смит. — Беше адско пътуване.

Той харесваше Пърси, по-малкия брат на изпадналия в немилост граф на Нортхамбърлънд, който беше затворен в Тауър в Лондон. По време на пътуването той се оказа добър приятел.

Пърси, слаб, тъмен млад мъж, се усмихна:

— Не харесваш много от нашите пасажери, нали?

— Не че не ги харесвам. Но ето ни, екипаж от сто или повече мъже, а петдесет от тях са безнадеждно невежи за коя да е работа или търговия.

Джон Смит говореше с презрението на човек, който е пробил през твърдата класова структура и се е издигнал по стълбицата от фермер до джентълмен-авантюрист, въпреки че всеки го смяташе за джентълмен.

— Но те са акционери във „Вирджиния Къмпани“ като теб и мен. Добри или лоши, те са вложили парите си в авантюрата — отговори Пърси.

Смит направи гримаса:

— Те действаха като паплач в Доминика — недисциплинирани, арогантни. Имат нужда от водач, а Уингфийлд не е този човек.

Пърси въздъхна:

— Не ти помогна това, че го нокаутира в двубой и се опита да го хвърлиш през борда по средата на океана. Признай, че през цялото пътуване непрекъснато вбесяваше Уингфийлд!

— Уингфийлд предположи, че съм нелоялен към краля и че се опитвам да поема ръководството на експедицията. — Нямаше нужда да обяснява на Пърси, аристократа, че Уингфийлд беше направил една стъпка повече и че се опита да се отнася снизходително към него.

— Ще го понасяме, поне докато пристигнем във Вирджиния и можем да отворим кутиите, съдържащи инструкциите.

— Тези проклети кутии! — изръмжа Смит. — Навярно ще ни инструктират за всичко, включително как да ходим по нужда.

— Поне ще бъде по-добро, отколкото да сме седнали върху дупка в дъска край брега! — Двамата мъже се засмяха. Животът на моряка беше труден.

През следващите дни, в силен вятър, трите малки кораби подскачаха и се клатушкаха през моретата. Устояха на лошото време, докато пресичаха Атлантика към Антилските острови, но нищо не можеше да се сравни със свирепостта на тези ветрове. За Смит беше мъчение да бъде затворен в трюма на кораба дълбоко във водата. Но накрая бурята спря. С първата слаба светлина на зората наблюдателите се взряха на запад. С напрягащи се очи те успяха да видят слаб сив облак от дим.

— Земя! — се чу тържествуващият вик.

Беше земя, тяхната земя. Не Индия, гореща и влажна, с игуани и костенурки и странни плодове и растения, не населените територии на Испанска Америка, а Вирджиния — земята, която беше наречена на името на тяхната кралица Елисавета I преди половин век, но населена наскоро и неуспешно, веднъж през всичките следващи години. Сега „Вирджиния Къмпани“, сформирана наскоро, добре финансирана, снабдена с харта от крал Джеймс, ще промени тази окаяна история. Хартата със списъка на акционерите и трите кораба, пълни с хора, ще направят Вирджиния английска територия както в действителност, така и по име. Освен това беше първата обща авантюра за мъже от всички класи, които имаха капитал в Лондон. Обществени пари и пари на аристократи, всички бяха хвърлени в общото гърне. Акционерите имаха големи надежди, че заселниците ще намерят суровини за Англия, препитание за безработните в пренаселена Англия и най-важното, злато, сребро и сухопътно преминаване към Индия и Индокитай, а там — още повече богатства.

Корабите влязоха в голям залив. Мъже, които предната вечер бяха близо до отчаяние, сега бяха изпълнени с очакване. Затворен в кораба, Джон Смит наблюдаваше, докато те нетърпеливо взеха греблата и подкараха големите лодки през залива.

В момента, когато краката им почувстваха твърда земя, дълго стаяваните чувства на мъжете избухнаха във викове на облекчение. Виковете им разкъсаха тишината. Смутени кюкавци и чайки литнаха от дюните и се скупчиха, като махаха с крила и издаваха дрезгави викове. Мъжете лудуваха и скачаха като деца. Облекчението ги правеше безразсъдни. С люлеещи се крака те потъваха в мекия пясък, препъваха се, без да поглеждат назад към лодките или да помислят за клопка или възможна необходимост от бързо оттегляне. Очите им се наслаждаваха на пролетните цветя и не видяха фигурата, преместваща се от ствол на ствол между високите борове, нито пък можеха да забележат изстреляна от колчан от еленова кожа стрела или опънат лък. Нямаха знамение за тъмнина или опасност.

Стрелата не литна. Вместо това фигурата навлезе по-дълбоко в прикритието на гората. Следобедът преваляше. Първите англичани достигнаха края на боровете и извикаха на приятелите си, че виждат поток между дърветата и мислят да го последват. Мъжете разглеждаха и откриваха нова птичка или дърво, което никога не бяха виждали. Сърцата им ликуваха от предизвикателството на девствената земя. През клоните на гората англичаните вървяха слепешката, ритаха и със сеч си проправяха път. Търсеха великолепието на непознатата страна. А над тях невидими очи ги наблюдаваха, ръце жестикулираха, заговорничеха.

Слънцето залезе и червено сияние изпълни небето. Уморени, въодушевени, накрая англичаните се струпаха още веднъж на брега. Момчето, оставено да наблюдава рибарските лодки, беше единственото, което бързаше да се върне на корабите. Почувства се заплашено от откритото пространство и тишината. Беше градско момче.

Кристофър Нюпорт, капер с една ръка, адмирал на флотилията, капитан на „Сюзън Констънт“ и водач до завършване на пътешествието, събра мъжете около себе си и произнесе реч в духа на дадените заповеди:

— Предявявам права към тази земя от името на крал Джеймс. И я наричам на името на най-силния и знатен принц, Хенри Фредерик, пряк наследник на трона на Великобритания, Франция, Ирландия и Вирджиния. Ще се нарича нос Хенри!

— Нос Хенри! — извикаха заедно около тридесет мъже. Повечето от тях бяха увлечени от събитието и подхвърлиха във въздуха шапките си. Гейбриъл Арчър се извърна от Нюпорт и погледна към дюните. Беше изплашен от това, което видя. В началото помисли, че са мечки, но почти веднага разбра, че са пълзящи по ръце и колене мъже, облечени като мечки. Голите им тела блестяха в червено на фона на залязващото слънце. Всеки носеше в устата си лък. Арчър рязко смушка капитан Госнолд.

— Туземците! — извика удивен Госнолд.

В този момент един от туземците се изправи на крака, взе лъка от устата си, стрела от колчана и с едно светкавично движение постави стрелата, насочи я и я изстреля.

Стрелата падна наблизо. Но втора, изстреляна веднага след нея, беше по-добре насочена. Тя улучи ръката на Арчър и викът му, остър като изстрел от мускет, прозвуча в неподвижния въздух.

— Стани и стреляй! — извика Нюпорт. — Отвърни на огъня!

Само двама души се подчиниха на заповедта му. Повечето веднага се втурнаха в бяг. Сред шум от боричкане и викове малките лодки бяха изтикани със стържене по пясъка към безопасността на водата.

— Направете път! — извика Госнолд. — Направете път за капитан Арчър! Разчистете път за ранения!

Несръчни пръсти набиваха заряда на мускет. Първият изстрел процепи пясъка, докато прелитаха дебели и бързи стрели. Друг писък съобщи, че е ранен втори мъж. Но първата лодка вече пореше водата и плуваше свободна.

Гребците гребяха яростно, докато лодките пресякоха водата към безопасността на „Сюзън Констънт“ и корабите от същата серия.

По здрач бреговата линия изглеждаше спокойна. Джон Смит седна на мостика на тъмния „Годспийд“ и погледна над водата. Госнолд успя да му махне веригите, но той все още беше затворен на кораба. Подразни се от задържането и изруга моряците си. Всички първоначални преживявания във Вирджиния ще получи от втора ръка. Това беше най-вбесяващото от всичко. С притъмняване на небето той си събра мислите. Наблюдаваше свещите, които горяха през страничните отвори на „Сюзън Констънт“, люлеещ се нежно във водата на петдесет фута разстояние. Там бяха всички, капитаните и акционерите, и се подготвяха да отворят кутиите с указания от Лондон. Само той беше изоставен. Беше твърде много, за да го понесе.

В представите си той виждаше главната кабина на „Сюзън Констънт“ — беше кръстосал океана на него и добре го познаваше. „Кабината на капитана ще е пълна с мъже, стоящи рамо до рамо: акционерите, които бяха упълномощени да основат първата колония на «Вирджиния Къмпани» в Новия свят. Дългата дъбова маса ще побере трите дървени кутии, обковани с желязо, зад тях капитаните им — Кристофър Нюпорт на «Сюзън Констънт», Бартоломео Госнолд на «Годспийд» и Джон Ратклиф на «Дискавъри». Нюпорт първи ще отвори своята кутия, с оцелялата си дясна ръка. Ще бъде трудно. Кутиите несъмнено са се разширили от влагата и заключалките ще са малко ръждясали, но той сам ще го направи“ — мислеше Смит.

Главното безпокойство на Смит беше кой ще бъде посочен да участва в управителния съвет. И кой ще бъде президентът? Ще се узнаят желанията на ръководителите на „Вирджиния Къмпани“ и тези на краля в Лондон. Няма нужда да се правят догадки какво друго става на „Сюзън Констънт“. Трябваше да почака завръщането на Госнолд на „Годспийд“.

Времето течеше. Смит се загледа в звездите. Мислите му се върнаха към последните нощи в Лондон. Обикновено не си разрешаваше удоволствието да мисли за жените в живота си. Това отслабваше мъжа. Освен това при дългите му пътувания в Европа и Западна Азия винаги имаше нови лица, нови възможности. Но сега, на другия край на света, затворен и разстроен, той имаше нужда да си спомни нещо, което да го развлече.

Беше приятно да си задава въпроса дали туземците имат толкова миловидни жени колкото Ани от странноприемницата „Главата на глигана“. Дали имаха толкова меки устни, толкова закръглени и сочни гърди? И най-важното, дали ще са услужливи? Смит мислеше, че може без жена, но не беше пуритан. С неохота би привлякъл млада жена към себе си при това опасно начинание.

Гласове! Нежната пролетна нощ изведнъж оживя от гласове, носещи се през водата от „Сюзън Констънт“. С плясък беше спусната лодка и мъжете загребаха към „Годспийд“. Смит наблюдаваше, а яростта му се възвърна. Докато Госнолд се изкачи по стълбата и закрачи по палубата, Смит стоеше до главната мачта, с ръка на кръста. Извика без предисловие:

— Какви са новините?

— Ти и аз сме посочени за съвета от Лондон, но също и Уингфийлд, който беше определен за президент. Той се опитва да те отстрани от съвета.

— По дяволите Уингфийлд! — измърмори Смит и такава ярост изпълни устата му, че дори усети вкуса й. — Кой друг ще бъде в съвета?

— Ратклиф, Мартин и Кендал.

— Значи Пърси не беше споменат?

— Не, и съм сигурен, че е много разочарован. Арчър също се чувства така, навярно и някои други.

Смит не отговори. Едуард Мария Уингфийлд беше стар войник от аристократична католическа фамилия, богата и с големи връзки. Рангът му осигуряваше място. Госнолд беше избран от народа. Млад и с добър характер, преди няколко години той беше изследвал крайбрежието на Новия свят и предимно на неговите усилия се дължеше набирането на моряци, защото убеди много от присъстващите мъже да дойдат във Вирджиния. Капитан Джон Мартин произлизаше от семейство на златари. Очакваше се той да играе водеща роля в търсенето на ценни минерали в тази нова земя. Джон Радклиф и Джордж Кендал бяха по-малко очевиден избор, но и двамата бяха способни капитани. Да, навярно има много разочаровани мъже, освен Джордж Пърси.

— Как се опита Уингфийлд да попречи на моето назначение? — Гласът на Смит беше непроницаем.

— Той загатна, че подстрекаваш към въстание. Смята да пише до Лондон.

— Имаше ли поддръжници?

— Мартин е човек на Уингфийлд. — Госнолд се поколеба. — Мисля, че и Кендал.

— А Ратклиф? На коя страна ще бъде?

— Ще зависи само от два гласа, Джон: от твоя и моя.

— По дяволите, само да беше избран Пърси.

— Или Арчър, или кой да е от половин дузина други. Трябва да го приемеш, Джон: Уингфийлд е господар на положението.

— Ще съм затворен за месеци. — Гласът на Смит беше дрезгав от безсилие. — По същото време, когато трябва да съм с теб, за да планираме отбраната срещу туземците и да поддържаме дисциплината при нашите нападения. Какъв ад!

На разсъмване бяха издърпани котвите с гръмотевичен тропот сред тишината на ранното утро.

След инцидента с туземците Смит и Госнолд бяха решили, че Нюпорт трябва да отплува веднага, но вместо това капитанът на „Сюзън Констънт“ настоя да спусне малката лодка — плитководен съд, с който трябваше да изследват реките на Вирджиния. Накрая мъжете в лодката намериха подходящ дълбок канал в реката, който течеше от залива към вътрешността. Сега капитаните се съгласиха да следват този маршрут.

От удобната си позиция на палубата Смит виждаше сини небеса и дълбоки реки, високи дървета, чисти потоци, ливади, пълни с пролетни цветя и гори, накичени с много бели цветове. Вирджиния изглеждаше толкова красива, колкото очакваше, но в сърцето му имаше малко радост. В продължение на четири месеца хората бяха живели натъпкани един до друг в малки помещения, устоявайки на постоянното движение и клатушкане на кораба, непрестанния шум от викове на моряци и тичащи крака, студеното осолено месо, мокрите дрехи, непрекъснатия студ и над всичко — вонята, воня толкова силна, че беше осезаема. Тя почти разби здравето на колонизаторите. Сънят им често се прекъсваше от виковете на болните и виенето на вятъра. И сега, когато искаха само да стъпят на земя и да запалят огньове, да ловят дивеч и да спят мирно в истински легла в чистия свеж въздух, те се сблъскаха с повече проблеми.

„Туземците са най-малкият от тях — помисли си Смит, — независимо от атаката, при която беше ранен Арчър и бе убит моряк.“ Тези бойци най-вероятно бяха поданици на великия вожд Поухатан. Ралей каза, че са войнствени племена от царството на Поухатан. Той препоръча да се напредва бавно. „Разбери кой кой е и след това ги противопостави един на друг.“ Но дългото пътешествие беше намалило запасите им, те трябваше да търгуват, докато разчистят земята и засадят своя собствена храна.

Смит вярваше с цялото си сърце, че за да преживее „Вирджиния Къмпани“, членовете трябва да се сдружат, независимо от ранга или законното право, и да работят заедно, за да установят приятелски връзки с туземците.

Уингфийлд, изглежда, не знаеше как да работи с другите. Той се интересуваше само от своето собствено върховенство. Имаше репутация на компетентен войник в Ирландия и непланинските части в Шотландия, но никога не беше изследвал чужди територии извън Европа. Нуждаеше се от съвета на мъже като Нюпорт и Госнолд, които познаваха Индия и крайбрежието на Новия свят, мъже като Смит, който беше преживял години сред варвари. Той нямаше представа от необходимата дисциплина, за да ръководи мъже във времена на изключителни трудности. Беше аристократ, а Джон Смит беше син на малък фермер, нещо, което Уингфийлд винаги напомняше на Смит, защото той беше истински син на времето си и с обществена репутация.

Джон Смит беше консултант на английските войници и дребната аристокрация по време на приключенията си в Европа и Западна Азия. В битките се биеше ожесточено и делеше с тях жени и вино. Беше амбициозен човек. Беше следвал своите търсения и пътувания, за да усъвършенства ума и положението си в живота. Беше решен да разруши железните закони, ръководещи правата, възлагани на добър произход и богатство. И той щеше да спаси колонията.

— Ще слизаме ли на брега днес, сър?

Смит се обърна да погледне младия Томас Сейвидж, корабния прислужник.

— Много е рано да се каже, момче — каза Смит. — Но все още има надежда.

— Чух, че ще спрем на място, наречено нос Камфърт.

— Не разчитай на това, Томас. Капитаните трябва да огледат мястото, а този път те няма да рискуват. Ще спрем само ако няма дървета близо до бреговата линия и ако можем да хвърлим котва в обхвата на оръдието върху брега. Туземците няма да ни изненадат отново.

Смит се втренчи към брега. Всяко скалисто заливче примамваше, но на някои места горите бяха много близо, водата до брега — много плитка, за да могат корабите да хвърлят котва, или пък земята беше много мочурлива.

„А там има много туземци“ — помисли си Смит. Хората на Нюпорт, които ходиха на разузнаване, намериха изоставени огньове и кану от голям издълбан ствол от дърво, четиридесет фута дълго, изтеглено на брега. Имаше и други неуловими знаци — кану се изгубваше по повърхността на поток, слабият звук на преминаване през локви, зърване на фигури, изчезващи в гората. Туземците бяха там и без съмнение техните невидими очи следваха напредването на големите дървени кораби във всеки момент от тяхното преминаване през устието на залива. Смит се извърна и срещна учудения поглед на корабния прислужник.

— Няма да ги убием — добави той, — даже ако можехме.

— Те простреляха капитан Арчър — каза Томас войнствено.

— Вярно е, но ние дойдохме тук да търгуваме, момче, не да започваме война.

Сейвидж направи гримаса.

— Не можем да търгуваме с тях. Те са голи и неграмотни.

Смит изсумтя с неодобрение:

— Виждал съм много мъже в живота си, момче, във всички видове дрехи и изобщо без дрехи, и не бих ги нарекъл глупави. Те може да са невежи, но са хитри и смели. Ако мислиш, че са по-долу от теб, никога няма да ги прецениш правилно.

— Мислите ли, че имат злато, сър? А сребро и скъпоценни камъни, каквито намериха испанците?

— Така мисля, момче — каза Смит.

Злато и сребро. Сърцето на Смит започна да бие ускорено. Именно за това дойдоха във Вирджиния, но преди да тръгнат, знаеха, че туземците, които беше срещнал сър Уолтър Ралей тук, не бяха същите хора, които испанците бяха завладели далеч на юг.

Испанците откриха цивилизация, която беше дива и малокултурна, но с житейска опитност, с жилища от камъни и съкровищници, пълни със злато и сребро. Мъжете на брега на нос Хенри изглеждаха по-малко лишени от наивност и въпреки че предишни пътешественици бяха докладвали, че те имат значителни знания за земята и водите и умения в селското стопанство и воденето на война, досега никой европеец не беше намирал съкровищница на туземец.

Ралей и няколкото останали живи от неговата гибелна експедиция разказаха за силен и безжалостен вожд Поухатан и предупредиха новите колонизатори да се отнасят внимателно и с уважение към него и народа му. „Бяха съвсем прави“ — помисли Смит, като си спомни за нос Хенри. Но колонизаторите не идваха във Вирджиния да търгуват с оръжие. Обаче се появиха необещаващите нищо добро туземци и те трябваше да ги привлекат за приятели, трябваше да се съгласят да търгуват, а те трябваше да имат стоки, с които си заслужава да се търгува. Трябваше да имат злато, или цялата работа и пари, хвърлени от „Вирджиния Къмпани“, ще бъдат напразни.

Вятърът се задържа свеж и скоро корабите отпуснаха платна и се отправиха към дълбокия канал, към който ги насочи Нюпорт. Котвите едва бяха докоснали дъното на залива, когато видяха туземците. Съгледвачът на Нюпорт ги видя пръв. Петима, бягащи покрай брега. Той извика и скоро палубата на „Сюзън Констънт“ се препълни от любопитни колонизатори, самоуверени от успокояващата мисъл, че са извън обсега на лъковете им.

Пътуващите на „Годспийд“ ги последваха. Смит си запази мястото на носа, без да го е грижа в този момент дали Уингфийлд го вижда или не. Той беше задържан под палубата толкова дълго, че нищо не би го спряло да действа сега.

Успя да види, че са високи мъже, по-високи с няколко инча, даже с цяла глава от англичаните, добре сложени, с дълга коса от едната страна на скалповете им, които бяха обръснати от другата страна, и грациозни. Той си спомни за инструкциите, които Госнолд му показа преди няколко дни.

— Съди по външния вид на хората — поучаваха сър Едуин Сандис и хората му. — Ако имат мътни очи и издути кореми, приеми го за предупреждение и отмини. Ако са силни и чисти, приеми го като знак за здрава душа и потърси място за заселване. — Тези туземци бяха силни и чисти.

Очевидно Кристофър Нюпорт също мислеше така, защото група от хората му вече заемаше малката лодка. Смит протегна врат. „Този път само смел човек би поел риска да се изправи срещу туземците — помисли той, — докато раните на Гейбриъл Арчър още кървят и ясно се виждат лъковете и стрелите на туземците.“ Нюпорт беше в лодката, заедно с Джордж Пърси, Джон Мартин и сина му Джон, дърводелец, половин дузина работници и двама моряци. Имаше двадесет души, но Едуард Мария Уингфийлд не беше между тях.

Смит се взря към брега, за да види по-добре туземците, но те бяха изчезнали. Лодката беше вече близо, а брегът беше безлюден. Той погледна внимателно към края на гората и ги зърна зад храстите и между дърветата.

Нюпорт първи прегази до брега, Пърси — на няколко крачки след него. Капитанът изчака, докато всички мъже се събраха зад него, след това извика. Викът му не беше повече от слабо ехо, докато стигне до палубата на „Годспийд“, но настана такава тишина, че Джон Смит имаше чувството, че е оглушал. Видя как Нюпорт направи няколко крачки напред, спря се, след това си вдигна ръцете високо във въздуха, така че от липсващата му ръка провисна празен ръкав. Той махна, като че ли да покаже, че няма оръжие; накрая постави дясната си ръка на сърцето като общоприет жест на приятелство.

Няколко листи едва доловимо се разклатиха. Нюпорт извика отново. На корабите всички сдържаха дъха си. Перченето на Нюпорт беше колкото вълнуващо, толкова и заплашително. Дали иззад тези храсти ще долети стрела, насочена към него? Или туземците ще обърнат гръб и ще избягат?

„По дяволите, бих искал да съм на брега — ядоса се Смит. — Насърчително е да се наблюдава смелостта на Нюпорт, но даже и така да е, трябваше аз да съм на неговото място.“

Цареше тишина. Ниските дървета изшумоляха и от средата им излезе туземец. Той стоеше, висок и горд, пред зеленината на гората. Направи две крачки напред, поклони се и внимателно постави лъка на земята пред себе си.

Появиха се други туземци, петима застанаха на брега. Те се движеха, без да бързат, докато стигнат близо до англичаните.

За Джон Смит беше мъчение да бъде само зрител на тази сцена. Въпреки че не чуваше думите на Нюпорт, разбра жестовете на капитана и значението им. Движенията, които правеха туземците, не му бяха познати, но докато ги наблюдаваше, той започна да ги разбира. „Това не беше внезапно атакуваща група — помисли си той, — не е група воини, изпратена да прогони нашествениците.“

Нюпорт все още изразяваше с жестове приятелството си, като че ли не разбираше отговора на туземците. Дали наистина не можеше да разбере движенията им? Или нарочно се показваше слабоумен? Гърлото на Смит се сви от нетърпение. Беше говорил много пъти с хора, чиито думи други не разбираха. Той правеше това по-добре от всеки друг, когото познаваше.

Накрая Нюпорт, изглежда, разбра. Той се обърна да говори с Пърси и другите. Между тях възникна някакъв спор. После двама мъже бяха оставени да пазят лодката; останалите, с оръжие на рамо, тръгнаха с туземците по пътека, която водеше към гората.

След секунди не се виждаха. Мъжете, оставени отзад с лодката, седнаха срещу мачтата, като държаха свободно мускетите в ръка, като че ли се готвеха дълго да чакат. Джон Смит се размърда от мястото си на перилата на „Годспийд“ и се зарече да е търпелив.