Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pocahontas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Донъл. Покахонтас

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Иволина Илиева

ISBN: 954-17-0123-X

История

  1. — Добавяне

Глава 20

На борда на „Търпение“, 14 април 1913

Покахонтас се събуди на зазоряване, след сън на пресекулки на твърдия под. Не беше възможно да не усеща миризмите на кораба.

Донесоха закуска и тя отново върна храната, но морякът почти веднага се върна с малко сушени плодове. Запита се дали не са от запасите храна на Расптанзе. Мисълта я накара да избута настрани чинията.

Тя се чувстваше унизена като любимо зайче, за което се пазарят и което покровителстват. Чувстваше се и безпомощна. Настроението й се променяше от яд до тъга и обратно, но не се страхуваше. Каза бърза сутрешна молитва на Ахоне и на бога на небето, но не и на злия бог Океус. Сега беше насочила гнева си към него, защото чувстваше, че той е отговорен за нейните беди. Какво повече можеше да й се случи, освен мъчение и смърт. Злината на злия бог беше проникнала и разрушила части от живота й, независимо от всичките й молитви и жертвоприношения. Ако жреците знаеха какво мисли за Океус, ще я прокълнат, дори може да я принесат в жертва, защото те получаваха своята ужасна сила от злия бог, а той изискваше подчинение. Не, ще се моли само на бога на небето и на Ахоне, богинята на реката.

Тя чу топуркане от тичащи крака, когато корабът заскърца и забоботи. Независимо от чувствата си тя изпита любопитство към това, което ставаше на кораба. Чу непознато пърхане и помисли, че това сигурно са белите знамена, които слагаха, за да хванат вятъра. После корабът започна бавно да се клати от едната на другата страна. Почувства дори леко облекчение, когато погледна през люка и видя как речният бряг се движи бързо. Тя беше толкова високо, като че ли пътуваше на върха на дърво и се чудеше дали някой от народа й преди е пътувал толкова високо и толкова бързо. Леко потрепери от вълнение.

След доста време морякът се върна и я попита дали би искала да излезе на палубата да подиша малко чист въздух. Прекара деня облегната на перилата на кораба, мекият вятър рошеше косата й, а слънцето леко стопяваше гнева й. Беше топло и пътуването по течението на река Потомак беше приятно. Към залез-слънце Аргъл заповяда на мъжете си да пуснат котва, преди да влязат в непредсказуемите води на залива. Докато Покахонтас вечеряше с Аргъл и двама от офицерите му в капитанската каюта, настроението й се подобри. Тя установи, че вежливите маниери и готовността на Аргъл да отговаря на многото й въпроси са приятни и през дълги промеждутъци от време тя почти забравяше, че е в затвор. През деня реши, че не се сърди на тасентасите, а на своите хора. Тасентасите я използваха, за да спрат войната и да установят мир, докато Расптанзе я беше предал. Поради каква причина, тя не можеше да отгатне.

Когато се върна в каютата си, си спомни, че искаше да прекара живота си с англичаните. Тя беше опитвала през много луни да накара баща си да я пусне да отиде във форта. Това не беше начинът, който тя би избрала, за да се събере отново с хората, от които беше започнала да се възхищава, но нямаше избор и наистина трябваше да благодари на боговете, че има възможност да бъде известно време с тасентасите. „Сигурна съм, че когато баща ми ме освободи, той никога няма да ми разреши да се върна отново при тях.“

Чу мъжки гласове в съседната стая. Преди не беше обърнала внимание на разговора; трудно беше да долови думите им, без да вижда израженията им, но изведнъж чу името на баща си, споменато няколко пъти.

— Поухатан може да не прекрати войната заради дъщеря си, но поне ще разбере колко сме силни. Сега ние разширихме плановете си за създаване на селища на двеста мили на север и на юг от форта.

— Да, но освен това трябва да направим Вирджиния привлекателна за повече колонизатори. Тази разрушителна война с Великия вожд трябва да спре.

— Лесно пленихме принцесата. Просто обещахме на Расптанзе, че ще му бъдем съюзници във всяка битка срещу Поухатан, която Великият вожд би повел срещу него и ще му дадем бакъра, който иска.

„Расптанзе ме е предал за бакър!“ Покахонтас не повярва на ушите си. „Бакър“ беше една от първите думи, на които я бе научил Джон, спомни си тя, докато мисълта й се върна към залята от слънце ливада и жизнеността на мъжа с червено-русата коса. Тя обгърна с ръце тялото си и се заслуша.

— Ще държим принцесата на борда или в Джеймстаун, докато се споразумеем с баща й. Това може да продължи месеци.

Покахонтас не искаше повече да слуша. Ще се остави на съдбата си, но не и на факта, че Расптанзе я беше предал за бакър. Тя се разсърди. Дълго време не можа да заспи и се чудеше как може Расптанзе да се отнесе толкова подло с нея. „Навярно някой друг стои зад този план — помисли тя. — Секотин?“

Призори грохотът от тичащи стъпки върху палубата отгоре събуди Покахонтас. Стъпките се движеха с различно темпо. Бяха по-бързи и по-тежки. После на вратата на каютата се почука силно.

— Капитанът те поздравява с добро утро — каза морякът. — Иска веднага да се срещне с теб на палубата.

Слънцето току-що изгряваше, денят беше топъл, но с хубав бриз. Малката група мъже около капитана се разделиха, когато тя се доближи до мостика. Забеляза с изненада, че други два кораба стояха на котва далеч в залива.

— Добро утро, принцесо — каза Аргъл. — Знаем, че твоят народ има по-силно зрение от нашето. Можеш ли да ни кажеш какви са знаците и цветовете на тези кораби на хоризонта?

Покахонтас напрегна очи в развиделяващия се ден. Небето беше изпъстрено със златно и розово, но все още беше сиво от остатъците на нощта. Тя успя да различи цветовете и знаците на по-големия кораб, но не видя нищо на по-малкия. Описа флага.

— Холандски — каза един от офицерите. — Навярно с плячка или с друг холандски кораб.

— Изпратете най-голямата лодка, за да ги поздравим. Трябва да сме дружелюбни — заповяда Аргъл. — Кажи на екипажа да спре успоредно на по-малкия кораб на адмирала, не на адмиралския.

Докато слънцето се издигна високо, голямата лодка беше достигнала до по-малкия кораб, но мъжете не слязоха. Вместо това те оставиха греблата си, а офицерът закрепи здраво крака в люлеещата се лодка и поздрави непознатите. Тези, които чакаха върху „Търпение“, с изумление видяха как той внезапно седна, а моряците спуснаха гребла и започнаха яростно да гребат към собствения си кораб. Изстрели от пистолет процепиха въздуха. От водата около голямата лодка излизаха пръски, които падаха върху бързащите мъже, съсредоточени в греблата си. Двата странни кораба вдигнаха платна и се насочиха към „Търпение“.

— Испанци! — извика офицерът, когато голямата лодка се изравни с „Търпение“, обстреляна от куршуми. — Няма ранени!

Мъжете се втурнаха да скрият лодката и започнаха да се катерят ожесточено по въжените стълби и на борда на кораба.

Със смразяващ вик испанските кораби откриха огън срещу 160-тонния „Търпение“. Около тях се вдигаха гейзери вода, а гилзите падаха обратно в морето.

— Коварните испанци! — извика Аргъл на офицерите си. — Вдигнете платната!

— Вицеадмиралът е откъм щирборда! — извика някой. — Заредете оръдията!

Покахонтас никога преди не беше чувала гърмежа на толкова много големи пушки. Залпът от испанския кораб я втрещи. Тя не знаеше, че е възможен такъв шум, даже от бога на небето. С ръце върху ушите си, тя се сви, забравена.

— Имат двадесет и две оръдия на единия кораб и шестнадесет на другия — извика Аргъл, докато събираше мъжете си. — Огън!

Шумът като че ли възвестяваше края на света. Покахонтас не можа да сдържи лек вик. Тя се сви до преградата. Мисълта, че трябва да слезе в каютата, премина като светкавица през главата й, но тя веднага я отхвърли. Знаеше, че там ще се чувства като в капан.

Видя, че огънят от „Търпение“ беше улучил по-малкия кораб и му бе пробил големи дупки от едната страна. Корабът на вицеадмирала се завъртя и потъна във водата. По-големият кораб забави движението си към тях от наветрената страна, свали холандските си знамена и издигна испанското знаме. И двата кораба бяха спрели огъня.

Той доближи успоредно на „Търпение“ и испанският капитан поздрави англичаните. Каква работа имат и закъде са тръгнали? Аргъл отговори, че те са на път към своята законна територия в Джеймстаун и че са във водите на краля на Англия. Тогава испанският капитан заяви, че водите принадлежат на Испания и поиска англичаните да свият платната си в чест на крал Филип.

— Не ви желаем нищо лошо и ще продължим в мир — извика Аргъл, — но това са английски води и ние смятаме да продължим към нашата територия, наречена на името на крал Джеймс.

Англичаните наблюдаваха, докато капитанът на другия кораб изчезна под палубата с няколко от мъжете си. След минути те отново се появиха. Тогава испанците откриха огън с тежките си оръдия, последван от залп от малки оръдия. Мъжете им крещяха всякакви ругатни към изумените англичани.

„Търпение“ беше обвит в пушек, докато двата кораба се обсипваха със залпове. За пръв път Покахонтас изпита страх. Тя не знаеше къде да отиде; нямаше убежище. Трябваше да издържи върху обсипвания с огън кораб или да скочи във водата, която се белееше от падащите гилзи. Испанският кораб с две счупени и смешно изкривени мачти тръгна успоредно на „Търпение“ и се приготви да го превземе с абордаж. Пушекът от оръдията беше толкова гъст, че гърлото й дращеше и едва виждаше. Палубите бяха розови от кръв и черни от барут, когато мъжете от двата кораба се скупчиха над перилата за ръкопашен бой. Аргъл беше навсякъде, със сабя в ръка, и постоянно окуражаваше мъжете си. Битката продължи ожесточено, но никоя страна нямаше превес, докато един англичанин не изрева:

— Капитанът им падна. Капитанът им падна!

Испанците отстъпиха към кораба си, а англичаните ги последваха. Покахонтас се осмели да вдигне глава и да изпълзи от ъгъла си. Няколко мъже лежаха наблизо, гърчещи се от болка. След като изтича за кофа вода, тя се опита да облекчи и превърже раните им. Не можа да направи нищо повече, освен да спре изтичането на кръвта им и да постави за момент ръка върху челото на един мъж, за да го успокои. Тя самата беше извън строя, с уши, оглушали от оръдията, и глава, пръскаща се от гледката, на която току-що беше свидетел.

След известно време, което й се стори безкрайно, звуците на боя заглъхнаха и английските моряци започнаха да се връщат на „Търпение“.

По-малкият испански кораб, лошо ударен, беше успял да се измъкне.

— Убихме повечето от мъжете на този кораб — извика един от офицерите, като слагаше сабята си в ножницата.

— Занесете пленените долу в адмиралската килия. Оставете наш екипаж на борда, а ние ще го теглим до Джеймстаун. Няма съкровища, но има достатъчно техни вещи. Когато изпъдим тези испанци към Индокитай, ще разказват кой управлява моретата в тази част на света. — Гласът на Аргъл беше триумфиращ, но изтощен.

Изведнъж видя Покахонтас.

— Боже мили! Какво правиш тук? Трябваше да стоиш долу.

— Трябваше да помогна — отвърна Покахонтас с лице, изцапано с барут!

— Тук е много тежко за теб. — Гласът на Аргъл стана нежен. — Моите мъже ще се погрижат за ранените. Имаме късмет. Загубихме само няколко. Ти си смела жена, но сега, моля те, върни се в каютата си. Мъжете са изтощени и не бива да се безпокоим и за теб.

Моряк придружи Покахонтас до каютата й, където тя се отпусна тежко на пода. Ушите й бучаха от шума на оръдията и тя почувства, че никога повече няма да е същата. Беше наблюдавала много мъчения и жертвоприношения, но никога — битка, и откри, че последното много по-трудно се издържа. Беше прекалено непредвидимо. В даден момент всичко можеше да се случи. Колко смели бяха англичаните! По-малко на брой и с по-малко оръдия те спечелиха с умение, кураж и само няколко загуби.

Два дни бяха необходими, за да бъдат отстранени пораженията на „Търпение“. Накрая той заплува към залива с добър вятър, като влачеше испанския кораб. Когато се подготвяха да заобиколят нос Камфърт на път за Джеймстаун, по-тежкият испански кораб с продължително скърцане заседна опасно ниско във водата. Екипажът и затворниците бяха бързо евакуирани. Златото, среброто и скъпоценните камъни вече бяха донесени на „Търпение“. Аргъл крачеше по палубата гневен, че не може да стигне до форта с този трофей от битката. Направи маневра с двата кораба в по-спокойната река Джеймс и сряза въжето за влачене. Реши, веднага щом стигнат в пристанището, да изпрати обратно кораба с екипажа, за да видят какво може да се спаси.

Напредваха бавно, но синята вода искреше на слънцето и морски чайки кацаха на релинга на кораба и се спускаха към морето. Покахонтас стоеше до носа на кораба, нетърпелива първа да зърне форта. Беше толкова отдавна. Навярно Джон Смит се е върнал от Англия! Тази надежда винаги живееше в нея. Ако не беше там, тя си обеща да не се разочарова и да помни, че винаги има и следващ ден. Независимо от това тя знаеше, че ще продължи да чувства болезнена празнота.

Докато приближаваха форта, тя се учуди, защото видя нещо, което изглеждаше като стрела, насочена към небето. Тя се вкопчи в ръката на офицер, докато той весело й обясняваше, че това е върхът на новата църква. Сградата беше огромна. И толкова много хора се тълпяха наоколо! Сега във форта имаше толкова жители, колкото в Кекофтан, най-големия град в Седемте царства. Пристанището беше претъпкано от блъскаща се тълпа, докато „Търпение“ правеше маневра, за да се насочи към кея.

Покахонтас разглеждаше тълпата и търсеше познатата червена коса. Даде си сметка, че лицата, обърнати към тях, бяха нови. Къде са хората, които познаваше? А, имаше и жени, забеляза тя и очите й бързо оглеждаха странните дрехи, които носеха.

Изведнъж се чу глас:

— Вижте, принцесата! Дъщерята на Поухатан!

Покахонтас махна на един от дърводелците, когото познаваше от старите дни.

Той извика:

— Тя ни носи късмет! Тя винаги ни е носила късмет! Три пъти ура за принцесата!

Те се радваха да я видят! Хора, които не я познаваха, махаха и викаха ура, въпреки че беше заложница. Но все пак сърцето й се стопли, като разбра, че тасентасите я помнят след толкова време. Сети се за многото пътувания, които беше извършила през двата сезона на снегове с провизии и съобщения или да преговаря и изглажда нещата, така че двата народа да могат да живеят в хармония върху една земя. А сега, след шест сезона на снегове, след шест години, баща й все още води война срещу тях. Тя въздъхна.

Изведнъж очите й откриха в тълпата Хари Спелман. Той държеше кучето й! Пътуването им по суша сигурно е било кратко, но те не бяха забавени от мародерите испанци. Почувства дланта на капитан Аргъл върху ръката си, докато той й даваше знак, че могат да напуснат кораба. Докато се смесваха с тълпата, той й каза, че я води при заместник-губернатора, сър Томас Гейтс. Ще бъде под негово покровителство, докато баща й преговаря за нея.

Хората от града се притискаха към нея, възхитени от известната индианска принцеса. Много от тях бяха там заради Покахонтас. Приказките, които бяха чели и чували за нея и нейната любезност, ги бяха убедили да предприемат опасното пътуване към Новия свят. Те докосваха полата й и се опитваха да почувстват косата й, докато Аргъл прекрати това. Но Покахонтас беше разсеяна, защото към нея се приближаваше Хари с бялата й хрътка. Беше трудно да се каже кой беше по-щастлив да я види, кучето или младият Спелман. За пръв път от много дни Покахонтас отново се почувства като преди.

Сър Томас Гейтс беше сух мъж, но успя да се усмихне студено, когато красивата заложница беше въведена при него. Той беше с колонизаторите, откакто дойде да ги спаси след тежка зима на глад преди три години; а сега притежаваше най-силното — принцеса като заложница, за да преговаря за край на постоянните битки. Той я поздрави с добре дошла.

— Принцесо — каза той, — ще изпратим един от нашите затворници, един от мъжете на баща ти, до Великия вожд, за да иска връщането на нашите мъже, които той плени, и оръжията и инструментите, които бяха откраднати през последните месеци. Ще моли и за мир между нашите народи. Ако Великият вожд се съгласи, ще те освободим.

Сър Томас наблюдаваше реакциите на затворницата. Знаеше, че тя самата умее умело да преговаря.

Покахонтас се почувства на позната територия. Беше ново извъртане на старата история между тасентасите и нейните хора.

— Вярвам, че баща ми ще приеме исканията ви — отговори тя, като си мислеше, че Поухатан ще отстъпи по всички точки, освен по въпроса за прекратяването на войната. Но колонизаторите нямаше да узнаят това, докато тя не се върне във Веровокомоко.

Сър Томас се обърна към капитан Аргъл:

— Уредих принцеса Покахонтас да остане при преподобния мистър Александър Уитъкър във фермата му близо до Хенрико. Тя е заобиколена от четири форта, така че е изключително сигурна. Ако си така любезен да я придружиш дотам, тя може да чака съобщенията на баща си под закрилата на мъж, служещ на Господа и на своята съпруга.