Сюзън Донъл
Покахонтас (2)

Глава 1

Лондон, юни 1616

— Джон, погледни! Сигурно всяко семейство си има църква. Никога не съм си представяла, че може да са толкова много. — Покахонтас стоеше на перилата, докато корабът си проправяше бавно път по Темза, покрай Грейвсънд и към пристанището на Лондон.

„Трежърър“ — корабът на Нейно Величество, беше пристигнал в Плимут предната сутрин от Вирджиния, пресичайки океана. Там сър Едуин Сандис, член на парламента, и малка група от „Вирджиния Къмпани“ се качиха да придружат своето протеже, индианската принцеса, нейния съпруг Джон Ролф, малкия им син и свитата им до тържествената церемония по посрещането в Лондон. Сър Едуин слезе пръв по моста в Плимут след пресичането на океана от Джеймстаун и Покахонтас веднага изпита възхищение от прямия му и енергичен маниер и честното му отношение. Тя почувства, че под неговата опека нейната група би прекарала добре. Покахонтас беше развълнувана от това, че е поканена от „Вирджиния Къмпани“, за да съдейства за повишаване на интереса към любимата й страна и за осигуряване на инвестиции в нея. Сър Едуин седна с нея и Джон Ролф и планира маршрута им. Той й каза, че нейният стар приятел и наставник Джон Смит е в Шотландия, но се очаква скоро да се върне в Лондон. Тя усети познатото чувство на отмаляване при споменаване на името му, но още в началото на пътуването беше решила, че стане ли въпрос за Смит, няма да избягва разговора. Беше учудена, че в резултат на това вътрешно решение се почувства по-спокойна, но сега споменаването на името му я порази като гръм. Корабът забави ход покрай Трейтърс Гейт и Покахонтас се намръщи, поглеждайки към Тауър. Тя знаеше, че графът на Нортхамбърлънд, братът на нейния приятел Джордж Пърси, през всички тези години беше затворен зад желязната врата със стърчащи зъби на мрачната централна кула. „Колко варварско — помисли си тя. — Те би трябвало или да убиват затворниците си, или да ги освобождават, както прави баща ми.“ Тя се учуди дали това беше християнска мисъл. Трябва да попита. Протегна се да хване ръката на сина си. Томас беше облечен според английската мода, копие на баща си, в сатенен горен жакет и украсена с пера шапка. „Вълнувам се колкото него“ — помисли си тя. Томоко, съпругът на сестра й, държеше на раменете си двегодишното дете, така че момчето да може ясно да вижда. Покахонтас погледна към брега на реката, гъмжащ от народ, докато корабите изпълваха кея. Извозвачи, пирати и пътници, качващи се и слизащи от корабите, се суетяха наоколо. Трудно й беше да повярва, че някъде по света има толкова много хора. Когато напусна Вирджиния, Томоко възнамеряваше да направи белег на бастуна си, за да отбелязва всеки десети човек, когото срещне, но отдавна се беше отказал. Стотици нетърпеливи лица се обърнаха към нея, докато корабът се изтегляше в пристанището. Тя беше облякла английските си дрехи, но останалите поухатани носеха пълно церемониално облекло: мъжете — окичени с пера и оплетени лисичи кожи, жените — в еленови кожи и пелерини с пера в яркочервено, жълто и зелено — цветове, рязко отличаващи се от мъгливия английски ден. Сред чакащата тълпа се чуха викове на любопитство и удоволствие, докато хората проточваха шии. Сър Едуин я предупреди, че Лондон я чака с отворени обятия. Докато той жестикулираше, Покахонтас видя на пристанището графа на Дорсет. Представителят на краля стоеше отделно със своите адютанти. Брадата му бе остра и оформена по испанска мода, предпочитана в двора. Наблизо стоеше грамадна фигура в свещеническо облекло, несъмнено чакаща да поздрави от името на епископа на Лондон. Разговаряйки в група, стояха дузина търговци, нейните спонсори. Техните копринени и сатенени дрехи свидетелстваха за богатството им. Приятелската тълпа, кръжаща около тези сановници, беше толкова гъста, че на посетителите и техния антураж: жените — в столове-носилки, а мъжете — прави, им трябваше два пъти повече от обикновеното време, за да си проправят път от кораба към странноприемницата „Бел Совидж“ на Ладгейт Хил. Въпреки предупреждението на сър Едуин, че хората ще се блъскат, за да я видят и да се опитат да я докоснат, пак беше голямо изпитание, а миризмата, миризмата! Покахонтас видя зад себе си сестра си Мехта, почти губеща съзнание в стола носилка, въпреки че и двете държаха близо до носовете си портокали, набодени с карамфил. Трудно беше да се разбере кое усещане беше по-дълбоко накърнено — слухът или обонянието.

Глъчката от града, виковете на любопитните, които се тълпяха наблизо, и крясъците на амбулантните търговци, бяха болезнени за тъпанчетата на ушите, привикнали да различават неуловимите звуци на гората. Сандис беше уредил странноприемницата да бъде напълно на разположение на хората от Вирджиния за времето на престоя им и след час от пристигането си, все още клатушкайки се от дългото пътуване по море, придирчивите поухатани обърнаха хотела наопаки. Те поискаха метли, четки и вода и придружаващите ги слуги изметоха сградата, като я обърнаха с главата надолу в желанието си да изринат с години натрупаната мръсотия. Сър Едуин заведе объркания съдържател на странноприемницата в съседния магазин, напи го с вино и му даде къс злато, като му обясни, че човек трябва да проявява търпение към ексцентричността на чужденците.

Момчетата от хотела и чираците дойдоха до вратата на странноприемницата с кошници с пролетни цветя, подаръци и дебела веленова хартия, надписана с покани за различни празници. До падането на нощта главата на Покахонтас беше пълна с впечатления. Тя се чудеше дали е възможно да поддържа това неистово темпо и се молеше за малко време, за да събере мислите си за следващия ден. Макар да знаеше, че Смит е в Шотландия, тя не можеше да не се чувства неспокойна при всяко почукване на вратата. На другата сутрин имаше друга неприятност. В странноприемницата нямаше достатъчно вани, за да могат поухатаните да си вземат ритуалната баня. Томоко отиде бързо до реката с четири слуги, но те привлякоха такава тълпа, че не беше възможно да отправят молитвите си към богинята на реката Ахоне. Отказаха се от жертвоприношения, докато трае пътуването. Беше им обяснено, че англичаните нямат такъв обичай и дори може да ги уплашат, но трябваше да се изкъпят. Джон Ролф спаси мъжете, като ги заведе до турските парни бани (които се оказаха лош заместител), докато съберат повече дървени вани от околността.

Докато Покахонтас си почиваше, дойде шивачка с две дузини принадлежности. Тя се възхити от екзотичните платове и техните хармониращи цветове — праскова и светлолилаво, бледозелено и тъмнозелено, червено и бяло и различни нюанси на жълто и синьо. Беше очарована от палитрата цветове и се учудваше, че такова разнообразие от нюанси може да съществуваха в плат. Сър Едуин обясни, че англичаните са имали година, за да се подготвят за нейното посещение, а в много писма, пресичащи Атлантическия океан, е описван всеки детайл от външността й. Тя се чудеше как би минала през вратата в такива широки кринолини (мода, която още не беше известна в Джеймстаун) и прекара по-голямата част от следобеда, учейки се как да маневрира. Когато поухатаните се настаниха, сър Едуин уреди първата поява на принцесата на публично място — вечеря в къщата на сър Джон Смайт, един от най-богатите търговци от „Вирджиния Къмпани“.

— Ще бъде доста спокойно събитие — обясни Сандис на Джон Ролф — и ще даде на Покахонтас представа за това, което следва.

Докато свърши първото ястие от дългото ядене в къщата на сър Джон, Покахонтас разбра колко беше примитивен Джеймстаун в сравнение с Лондон. Джон Ролф се опита да й обясни качеството на нещата, които ще намери в Лондон — среброто, златото, копринения плат, искрящите чаши, от които пиеха, богатите гоблени по стените, финия дървен материал, който се усещаше като атлаз. Но никакво описание не би могло да я подготви за действителния лукс. Само храната не беше толкова хубава. Тя нямаше свежестта, цвета, състава и вкуса на храните, с които беше свикнала. Беше предупредена и за лондончани. Ролф я посъветва да говори малко и да оставя другите да говорят, докато се почувства сигурна в себе си. Но беше удивена от члена на Парламента, който седеше на масата от дясната й страна и я отрупваше с въпрос след въпрос за народа й, особено за баща й. Той искаше да знае за богатствата на големия цар и какво желае да купи, докато умело вмъкваше комплименти в разговора. „Той е умен колкото един от най-добрите търговци по реката на баща ми“ — мислеше Покахонтас.

— Не трябва да го приемате сериозно, скъпа принцесо — каза домакинът, който беше седнал от другата й страна. — Парламентаристите винаги работят. Такова е естеството на работата им.

Но тя хареса члена на Парламента. Откритият начин, по който отправяше своите искания, я поласка.

През останалата част от вечерта, докато различни хора идваха да се запознаят с нея, Покахонтас положи особени усилия с жените. Сър Едуин й беше казал, че те са силни в сянка, но готови да се сприятелят, ако тя положеше малко усилие, независимо от нейната склонност към екзотичното. Сандис се усмихна, когато на следващата сутрин й каза, че е преминала първото си изпитание с голям успех. След като напуснала вечерята, всички били единодушни, че се е държала като истинска царска дъщеря. Окуражена, Покахонтас нетърпеливо зачака тържествата, планирани в нейна чест. Сандис й каза, че аристократите, които я заобикаляха в Джеймстаун, сега не са на почит в двора, затова помолил Джон Смит да напише писмо от нейно име, с молба да бъде приета от краля и кралицата. Монарсите отговорили, че те имат намерение да се срещнат с принцеса Ребека, както я наричаха в християнския свят. Тя щеше да бъде поканена на домашен прием в Хамптън Корт в средата на лятото. Коленете на Покахонтас омекнаха при мисълта, че е задължена на Джон Смит. На прием в двореца Ламбет, даден на обяд в нейна чест от епископа на Лондон, за пръв път усети церемониала и величествеността в Англия. Беше облечена в бяло — бял дантелен рюш и бяла шапка с бяло перо, за да прояви любезност към баржата на епископа, която беше обзаведена с бели и златни възглавници и която ги откара по Темза към двореца му. От лодките на амбулантните търговци и уредниците на празници махаха и пляскаха с ръце, докато величествената процесия от баржи, включваща поухатаните в крещящи национални дрехи в червено, зелено и жълто и единствените облечени в малко по-бледи цветове — войниците от гвардията на епископа, се движеше бавно срещу течението. В Ламбет никой не можеше да си спомни друга жена, освен старата кралица, която да е била почетена по такъв грандиозен начин. Но великолепието на двореца и топлината на приемането бяха само част от удоволствието, което Покахонтас изпита. Тя беше истински възхитена, когато видя орлови нокти, северноамериканска магнолия и зелени пълзящи растения от Вирджиния, растящи в градините на двореца. Искаше да прегърне новото дърво, натежало от цветове и да попита защо тези растения виреят на цял океан разстояние от родното им място.

— Те са плодовете от труда на баща и син Трейдскант, изследователи-ботаници — обясни придворният, а Покахонтас си спомни, че беше срещала бегло бащата в Джеймстаун. Тя би се разхождала дълго сред многото дървета и цветове, чиито разсад беше внимателно пренесен с кораби от Индия и Китай, но банкетът, епископът и гладните гости не чакаха вече.

Тази вечер тя беше избрала рокля в син цвят, изработена от коприна, специално боядисана в Китай за нейния първи бал. Една от дамите, избрана от кралицата да я придружава и напътства, лейди Де ла Уар, съпруга на първия губернатор на Вирджиния, който беше сериозен инвеститор във „Вирджиния Къмпани“, й даде диаманти, блестящи на шията и в косата й, като обясни, че тя винаги е носила диаманти с този специфичен нюанс на синьо и че й ги подарява, докато съпругът й купи нейни собствени.

О, танците, виното! Покахонтас беше опиянена от всяка проява на гостоприемство от страна на графа на Дорсет. Негова Светлост изпрати свой собствен стол-носилка, богато избродиран с коприна отвътре и силно напарфюмиран с мускус от Арабия, за да отклони миризмите на улиците, през които преминаваха. Пешеходци в алени ливреи, носещи пламтящи факли, очертаваха стъпалата, водещи в градската му къща, обзаведена по френска мода. Тя беше доволна, че беше прекарала часове в Джеймстаун с Джон Ролф, усъвършенствайки танцовите стъпки, защото трябваше да се запомнят много движения. Както изглежда, там всеки мъж желаеше да танцува с чуждата принцеса, която толкова грациозно изпълняваше галиард, бранла и куранта под меките звуци на лютня и клавесин. Покахонтас пожела да може да увие деня и вечерта като копринена мантия около себе си и винаги да я носи.

Последните дни на юни преминаха като калейдоскоп от случки, които поразиха Покахонтас със своето разнообразие и интерес. Крал Джеймс беше заинтригуван и нетърпелив да види тази жена, която беше пленила въображението на Лондон. Той каза на сър Едуин да я доведе заедно със съпруга й в Хамптън Корт една седмица по-рано от планираното. Беше нетърпелив да се срещне с тази екзотична дъщеря на чужд цар, възможен съперник за интересите му във Вирджиния. Групата на Покахонтас реши да вземе лодка до Хамптън Корт, защото пътуването по пътя беше прашно и шумно. Малкият Томас хареса живота по реката с минаващите кораби, возещи продукти или хора, и различните водни птици — лебеди, патки и гъски, които живееха в Темза.

Покахонтас с облекчение излезе от странноприемницата. Знаеше, че Джон Смит може всеки момент да се върне и гостуването в Хамптън Корт е просто отлагане на почукването по вратата, което тя чуваше от седмици. Беше развълнувана от приемането й в Лондон. Говореше щастливо и дълго за предимствата на Вирджиния на всеки, който проявяваше интерес. Начинанието й да подпомогне Новия свят в никой случай не представляваше проблем и беше доволна, с изключение на страха от срещата си със Смит, която тя изтласкваше от ума си чрез пълно отдаване на мисията си.

През първата си вечер в Хамптън Корт семейство Ролф бяха поканени да вечерят с краля и кралицата. Покахонтас носеше розово и украси косата си с рози, преплетени с перли, но стисна здраво ръката на Джон Ролф, когато видя краля. Тя беше подготвена да види мъж, изглеждащ странно, по думите на всички, но този човек със съсухрени крака и дълги ръце, с увиснали устни, все пак я изненада. Независимо от това, тя беше решена да спечели доверието на краля, защото Сандис й беше внушил колко жизненоважно е това. Кралицата беше закръглена, но лицето й с червени вени беше приятно, все още красиво и тя често се усмихваше. Покахонтас почувства, че е мила жена.

През следващите дни на пикници и тенис, мързеливи разходки в градините и на вечерни забавления, кралят се спираше със свитата си от красиви млади мъже и говореше няколко минути, а понякога и по-дълго с Покахонтас, която бе придружавана от сър Дейвид, определения за нея придворен, и някои от нейните цветни поухатани. Тя използва целия си женски чар и екзотичността на своята свита, за да омае краля и всички други в обичащия удоволствия двор. Както кралят каза по-късно на удовлетворения сър Едуин:

— Тя е подкупващо мила, с бистър ум, истинска царска дъщеря, но не представлява заплаха за мен в колонията, както ми каза.

На сутринта, преди големия бал в средата на лятото, Покахонтас правеше ежедневната си разходка с посетители, дошли от Лондон да търсят съвета й за Вирджиния. Тя внезапно спря близо до вратата от големи камъни, водеща към тенискорта, когато летният бриз донесе гласовете на играчите:

— Чух, че Джон Смит пристига скоро.

— Да, може би ще е тук довечера.

Сърцето й щеше да спре, а после заби толкова силно, че тя едва успя да си свърши работата и да се сбогува с посетителите. С треперещи ръце се обърна, веднага щом благоприличието й позволи, и се върна в стаите си в двореца.

По-късно в ранната вечер принцесата влезе в тоалетната стая в съседство със спалнята. Отиде до камината и облегна главата си на хладния мрамор. Гладката му повърхност подейства успокоително на бузата й. Тя не извика прислужниците си, не още; по-късно ще се облече за бала. Хареса й самотата, рядкост в двореца. Не успя да свикне с толкова много хора около себе си през цялото време. Изведнъж се присегна към гърба си, откопча кринолина си и пусна дрехата да падне с мек удар на земята. Бързо се измъкна от роклята, двете долни ризи и дългите гащи. Гола, тя изправи гръб, разпери широко ръце и пристъпи към дългата каса на прозореца, изрязана в масивната стена. Мъглата се беше разсеяла и започна да притъмнява.

Тя стоеше с ръце отстрани, наслаждавайки се на потока хладен въздух върху тялото си. Почувства се свободна, ненапрегната, отново цяла. Големият огън в камината на тоалетната стая грееше откъм гърба й. Топлотата предизвика у нея копнеж и носталгия и тя отново вдигна ръце. Почти в транс започна да повтаря монотонно и тихо. После гласът й се усили до меко ридание и отново спадна. От устата й излязоха думи, които не беше казвала дълго време:

— Ахоне, Ахоне! — И продължи да повтаря монотонно. След това изведнъж спря. — Не, не! — простена тя.

Падна на колене и зарови глава в ръце. Прекръсти се пламенно и бързо зашепна християнска молитва за разкаяние. След няколко минути седна с кръстосани крака на пода, по-близо до огъня, все още с лице към прозореца. Дълго време остана неподвижна, но с мисли, които бяха избледнели с времето. „Нито дума — помисли си тя, — нито дума почти шест години. Досега мислех, че е мъртъв. Как можа да си отиде и да не ми се обади? Той беше моят господар, моята любов. Довечера може би ще присъства на веселието. Ще издържа ли, като го видя?“

Дълбоко в душата си тя все още се колебаеше. После с меко движение се изправи и се присегна за една от ризите си. Пристъпи към огнището и дръпна въжето на звънеца, за да извика прислужниците си.