Сюзън Донъл
Покахонтас (27)

Глава 26

Дворецът Хемптън Корт, юли 1616

Тя седеше в креслото до прозореца на спалнята си в двореца Хемптън Корт и гледаше през прозореца утринната мъгла, вдигаща се над реката, където един от кралските лебеди се протягаше и чистеше перата си с клюн. От снощи тя не можеше да се храни и да говори. „По-лошо е, отколкото си представях. Какво да правя?“ Беше се молила цяла нощ, но за пръв път не почувства облекчение. Тя беше толкова нова за християнската религия, че имаше още много неща, в които не беше сигурна, но знаеше, че това, което чувства сега, е грях не само според нейната нова вяра, но също и според народа й. Когато сутринта Джон Ролф се опита да я накара да закуси, щеше почти да припадне от угризение на съвестта, когато той се наведе над нея, верен и загрижен. Когато запита дали тя ще се чувства по-щастлива в странноприемницата в Лондон, тя бързо кимна. „Поне странноприемницата е моят дом в тази страна и там ще мога по-добре да се владея“ — помисли тя. Щеше да избяга от двореца и от Смит, но, разбира се, той щеше да я последва. Тя си спомни вниманието и решителността в очите му. Желание отново обхвана тялото й и страстта я накара да потрепери.

Едва вечерта, когато Мехта доведе малкия Томас да я посети, видът на любознателното му лице накара Покахонтас да проговори, за да отвърне на неговите въпроси. Поухатаните и близките до тях придворни въздъхнаха с облекчение, че принцесата проговори. Те си казаха, че навярно напрежението от това посещение в Англия е прекалено за нея.

Следващата сутрин, когато свитата се качи в чакащите карети за пътуване обратно към странноприемницата в Лондон, всичко изглеждаше нормално за махащите членове на двора, включително принца на Уелс, който дойде да ги изпрати. Семейство Ролф бяха поканени да дойдат отново след няколко седмици, за да празнуват завръщането му в Уиндзор. Въпреки че още не можеше да се храни, Покахонтас се усмихваше и с благодарност каза „довиждане“ на тези, които бяха гостоприемни към нея и семейството й.

Следващият следобед в странноприемницата пристигна съобщение. Сама, Покахонтас го отвори с треперещи ръце. Беше от Смит. Той искаше да я посети същата вечер. Тя поръча на приносителя да му каже, че не е вкъщи. Смачка бележката и я хвърли през масата. Ядосано закрачи из стаята със стиснати юмруци. Викаше Господ да прогони Смит заради това, че разкъсва сърцето й и го умоляваше да й даде съвет, да има милост към нея.

Изведнъж поиска да избяга. Само да можеше свободно да се движи, тя би могла да мисли ясно. С копнеж си спомни за горите във Вирджиния. В Англия жените с висок ранг не се движеха пеш, а само в карета или стол-носилка, но тя можеше да се поразходи сега, преди Джон да се върне от събрание. Тя сграбчи леко наметало с качулка, за да се скрие и излезе неузнаваема от стаята. „Мога да избягам за час. Всички мислят, че си почивам.“

От вход от другата страна на улицата Джон Смит я видя как се измъква от странноприемницата. Той би разпознал нейните гъвкави движения под всякаква маскировка, но къде отиваше тя без придружители, без транспорт? Той изруга, последвайки я по улицата. „Като животно съм — помисли той, — следващо сляпо следата. Ако знаех, че видът й ще събуди такова желание у мен, никога не бих отишъл в Хемптън Корт. Животът ми беше приятен, споменът за нея беше избледнял, а сега отново съм завладян от страстта си към нея. Трябва да докосна косата й и да почувствам тялото й до своето. Трябва да разбера защо се е омъжила във Вирджиния. Боже, сега има и втори съпруг, защото е омъжена за Ролф, мъж, когото уважавам.“ Докато си проправяше път през движението, Смит знаеше, че когато я срещне насаме, нищо няма да бъде от значение. „Аз я преследвам — помисли той — както елен следва кошута, а улиците на Лондон са моята територия.“ Той нахлупи още по-ниско шапката си.

Слаб летен дъжд придаде на калдъръма оловен блясък и го направи хлъзгав. Покахонтас се блъскаше между хората, забързани по различни задачи. Имаше търговци и слуги, но само няколко жени, забеляза тя, докато се промъкваше между каруци, столове-носилки, конници и случайна карета. Беше трудно да върви бързо в оживените улици, но от движението, виковете и крясъците на уличните продавачи, ревовете на деца, молещите ръце на просяците, почти веднага забрави грижите си. Забрави всичко, докато беше отнесена по една улица нагоре, после по друга надолу, докато те завиваха, някои толкова тесни, че къщите с черни греди, покрити с бяла мазилка, почти се срещаха отгоре. Беше вървяла около час, преди да усети, че би трябвало отдавна да се е върнала в странноприемницата. Но как да се върне обратно? Изведнъж разбра, че не знае къде се намира. Покахонтас никога през живота си не беше се изгубвала, но това беше различен свят. Знаците, които биха я направлявали във Вирджиния, не съществуваха тук. „Всичко е все още толкова непознато за мен.“ После си спомни реката. Ако стигнеше до Темза, тя щеше да върви по нея до някое познато място. Обърна се към жена, продаваща цветя до една врата и я попита къде е реката. Жената се усмихна беззъбо и махна към друга улица, но след дълго ходене тя все още не беше стигнала. Семейството й ще се разтревожи за нея, а тя не желаеше да им причини мъка. Започваше да се здрачава, а улиците ставаха безлюдни. Всички нормални хора отиваха да вечерят. Тя стигна трима улични хлапаци, които се шляеха до ръчна количка, и ги помоли да я упътят.

— Госпожата търси реката — каза единият.

— Тя не е госпожа. Тя е странна жена — извика другият. Той взе камък и удари обувката на Покахонтас.

— Виж как скача! — извика третият.

Когато хукна да бяга, момчетата хвърляха още камъни и се втурнаха след нея, като се кискаха. Покахонтас зави зад ъгъл, подхлъзна се на мокрия калдъръм и падна на колене. Ядосана и мокра, тя почувства ожулването от камъните по ръцете си. После чу мъжки глас, който пропъжда хлапаците, и видя ръка, която се протяга да й помогне да стане.

Странникът изтупа наметалото й и я попита дали е добре. Очите на Покахонтас светеха ядосано от лице, покрито с кал.

— Търсех реката.

Мъжът забеляза гласа й с лек акцент и нейния естествен маниер да командва.

— Преживяхте шок и се извинявам заради глупавите момчета. Нека да ви отведа до кръчмата на две къщи оттук, където може да се измиете. Имате нужда и от нещо за пийване.

Тя се съгласи да тръгне с него. Чувстваше се тежка и жадна и поради любезността му се почувства сигурна, че той ще й посочи нейната странноприемница.

Въпреки че публичният дом беше препълнен, Покахонтас веднага видя, че постоянните клиенти са мъже на бизнеса. Сърцето й се стопли и тя въздъхна с облекчение, поемайки оловна чаша с вино. Поднесе виното към устните си и усети, че някой я наблюдава. От вратата към нея бавно идваше Джон Смит, на лицето му беше изписан ужас. Чашата, която държеше, падна с удар на пода.

Тя не помнеше нищо, когато си възвърна съзнанието на горния етаж в спалня над кръчмата и почувства нежните ръце на Смит, докато той миеше калта от лицето й и целуваше устните и клепачите й. Знаеше, че повече не може да се бори. Отново щеше да му принадлежи.

През целувките тя му каза, че трябва да се върне при семейството си, защото близките й ще полудеят от безпокойство.

Той отговори, че е изпратил човек със съобщение, че тя е на безопасно място и й е поръчал стол-носилка. После ръцете му станаха нетърпеливи и тя нямаше желание да ги спре. Почувства, че Бог я е изоставил. Защо от всички кръчми в Лондон Смит беше попаднал точно в тази кръчма? Докато отговаряше на ласките му, тя почувства, че сигурно дяволът се е вселил в нея, защото тялото й подивя, още веднъж действайки, независимо от разума й. Той я желаеше и тя го посрещна, и потъна в яростната радост, която преминаваше ритмично през тялото й, за да достигне кресчендо. Те се разделиха, но копнежът все още съществуваше.

— Последвах те — каза той. — Трябваше да ти припомня какво сме един за друг. Не можех да те оставя да си отидеш просто така.

Покахонтас се облегна тежко на ръката му, докато Смит я подкрепяше по тесните стълби надолу към двора и я настани в стола носилка. Докато той крачеше редом с нея в тишината на нощта, а телата им бяха препълнени с любов, тя най-после запита защо той я е изоставил в един ден преди много време. Накрая недоразуменията бяха изяснени. Те само се гледаха в очите и се чудеха какъв щеше да бъде животът им, ако той не беше ранен, а тя не се беше омъжила за Кокум.

Тя обеща на Смит, че ще се срещат отново, но не толкова често, защото имаше много работа в Лондон. Не му каза, че е затворник на собствените си чувства, че той беше обсебил любовта й на такава възраст, че беше станал част от нея. Избор на душата й. Защото именно заради него и чрез него животът й се беше развил така. Нито му каза, че се страхува от чувствата си.

Животът й беше толкова напрегнат, пълен с посещения, балове, вечери, че Покахонтас се вживя с цялата си енергия в ролята си на представител на Новия свят. Тя говореше, танцуваше и в най-подходящите моменти проявяваше своя стар дяволит маниер, отивайки от среща на прием. От активен живот не й оставаше време да се самонаблюдава, така че, когато погледнеше в очите на съпруга си, тя можеше да задуши съвестта си. И печелеше време, за да победи страховете си.

Смит очакваше следващата среща, но не получаваше съобщение. Тогава той й изпрати тайна бележка. Беше предадена любезно, но това беше всичко. После съвсем неочаквано те се срещнаха на бал с маски. Той седна колкото се осмели по-близо до нея. Погледна високите й кръгли гърди под руша и това беше всичко, което можа да направи, а му се искаше да ги хване с ръце и да ги вдигне до устата си. Разяждан от ревност, той наблюдаваше Ролф и се чудеше дали той също познава необуздаността, която се крие под външността на тази изискана жена. Беше нечестно, че на един далечен бряг той беше погребал спомена за милата, дива принцеса, облечена в кожи, само за да я открие отново в Лондон, признат дипломат и героиня, облечена в сатен и скъпоценности, говореща три езика и отзоваваща се на всяка покана. А за него нямаше време.

Когато музиката спря, той й донесе вечеря. Помоли за среща.

— Отивам за кратко време до родното място на съпруга си в Норфолк — каза му тя. — Когато се върнем след няколко седмици, ще ти се обадя. — В очите на Покахонтас пробягна мъка, когато се обърна настрани.

Ролф беше решил през есента, след посещение на семейните му владения, всички да отидат в Брентфорд. Когато Покахонтас загуби гласа си, той се разтревожи, че от „Вирджиния Къмпани“ я карат да работи твърде много. В Брентфорд въздухът е чист и те ще бъдат малко по-далеч от неизбежните покани. Той самият искаше да си отдъхне от Лондон, защото посещението на Покахонтас беше успех и той се дразнеше от постоянните въпроси защо се беше оженил за жена с толкова по-високо от неговото положение.

По време на едноседмичното пътуване през сочната зеленина към Хичъм в Норфолк прахът от пътя образуваше постоянен облак над каретите на семейство Ролф. Покахонтас мислеше, че пътуването никога няма да свърши. Далеч от развлеченията на Лондон, тя мислеше за Смит. Тяхното физическо привличане се беше възобновило, като че ли миналите години не съществуваха. Тя не се изненада, защото винаги го беше желала, но след щастливия си брак беше сигурна, че ако не се срещнат отново, слабостта й към него ще умре. Спомни си първата си среща с Кокум в Кекофтан, когато желанията току-що се събуждаха. Докато танцуваше в тази топла нощ на прага на зрелостта, имаше предчувствие, че в живота си ще бъде пленник на своето тяло. Страхуваше се от себе си.

Тя се възползва и от дългите, усамотени часове на пътуването, за да се моли, въпреки че се чудеше дали Бог все още го е грижа за нея, след като беше прегрешила. Мислеше за „Вирджиния Къмпани“ и отговорностите й пред нея; ако някой знаеше, че тя е прелюбодейка! Потрепери.

Отдаде се изключително на грижите на семейството си, обсипвайки го с внимание, в усилие да компенсира факта, че копнее за друг мъж. Винаги, когато каретата спираше и те излизаха, за да се разкършат, тя виждаше, че наоколо има изключително много синьо небе. За нея това беше голяма утеха и й се прииска да легне в някоя ливада.

Когато каретите най-после спряха, цялото семейство Ролф стоеше на стъпалата на Хичъм Хол. За Джон Ролф това беше радостна среща, а новото му семейство беше прието много радушно. От първата вечер на дълги тостове и разкошна гъска за вечеря Покахонтас се почувства, като че ли цял живот е била част от семейството. Тяхната любезност предизвикваше у нея угризения на съвестта, когато се сетеше за своето лицемерие.

Слънчевите дни следваха един след друг, а малкият Томас се чувстваше толкова щастлив, че каза на майка си и баща си, че никога не иска да напуска това място. Чичовци, лели, баба и дядо го обсипваха с любов и изпълняваха всяко желание на екзотичния млад принц. За пръв път Покахонтас научи за английското потекло на сина си, което се простираше векове назад към норвежките завоеватели. Детето принадлежеше толкова на Англия, колкото и на Вирджиния. Тя веднага се съгласи да нарисуват портрет на двама им. Семейството щеше да го има като спомен до следващото пътуване на семейство Ролф от Новия свят.

Тези дни Покахонтас наблюдаваше Томас заедно с роднините му. Тя разисква с Джон Ролф план да го оставят да учи в Англия. Но след като две седмици живяха с тази мисъл, те и двамата решиха, че мястото му е във Вирджиния, за да расте и преуспява с тях сред предизвикателствата на новия континент. Дълбоко в себе си тя дори пожела няколко години да остане в Лондон с Томас, за да отдели малко време за тайни срещи със Смит. Но вече не даваше воля на желанията си, разбираше, че дългът й беше с Джон Ролф във Вирджиния.