Лайза Клейпас
Захарче (26)

Епилог

Не съм сигурна дали едно ранчо е годежен подарък или подранил сватбен подарък. Знаех само, че днес, в деня на свети Валентин, Гейдж ми даде огромна връзка ключове, вързани с червена панделка. Каза, че ни трябва място, където да се измъкваме, когато градът ни се стори твърде пренаселен, а Карингтън трябва да има къде да язди. Трябваше да ми обяснява няколко минути, преди да схвана, че това си е чист подарък.

Сега съм собственичка на ранчо от две хиляди хектара.

Това място, някога известно с първокласните си коне, е на около четиридесет и пет минути път от Хюстън. Вече сведено до малка част от предишните си размери, ранчото е малко според тексаските разбирания — ранченце, както го нарича Джак шеговито, докато Гейдж не му метне някой поглед и той не се престори, че се разтреперва от страх.

— А ти пък изобщо нямаш ранчо — весело дразни Карингтън Джак и хуква към вратата, преди да добави: — И затова си конте.

— Ти кого наричаш конте? — възкликва Джак престорено ядосан и хуква след нея, а радостните й писъци отекват из коридорите.

През уикенда си приготвяме малко багаж и отиваме да видим мястото, което Гейдж е кръстил ранчо „Броненосец“.

— Не биваше да го правиш — казвам му за кой ли път, докато той шофира през северната част на Хюстън. — Вече ми даде достатъчно.

Без да откъсва поглед от пътя, Гейдж вдига преплетените ми пръсти към устата си и целува кокалчетата ми.

— Защо винаги се чувстваш толкова неудобно, когато ти подаря нещо?

Знам, че умението да приемаш подаръци е цяло изкуство, но все още не съм го усвоила.

— Не съм свикнала да получавам подаръци — признавам. — Особено ако не е празник, ако нямам рожден ден и няма никаква причина за тях. И дори преди това… това…

— Ранчо.

— Да, дори преди него ти вече направи за мен повече от това, за което бих могла да ти се отплатя.

— Скъпа — тонът му е търпелив, но въпреки това усещам безкомпромисността в него. — Ще трябва да се постараем да изтрием тази невидима сметка, която си водиш мислено. Отпусни се. Достави ми удоволствието да ти подаря нещо, без след това да се налага да го обсъждаме едва ли не до смърт — поглежда през рамо, за да се увери, че Карингтън е със слушалките си. — Следващия път, когато ти направя подарък, просто трябва да кажеш „Благодаря“ и да правиш секс с мен. Само от тази отплата се нуждая.

Преглътнах усмивката си в отговор.

— Добре.

Минаваме между две масивни каменни колони, които крепят висока шест метра желязна арка, и поемаме по павиран път, който се оказва алеята пред ранчото ни. Отминаваме поля със зимна пшеница, осеяни от сенките на гъските, които се носят горе. В далечината се виждат гъсти горички от мексит, кедър и кактуси.

Алеята води до голяма викторианска постройка от камък и дърво, засенчена от дъбове и орехи. Смаяният ми поглед открива каменен обор… заградено място за коне… празен кокошарник с каменна ограда. Къщата е голяма, здрава и очарователна. И без да ми казват, знам, че тук са били отглеждани деца, женели са се двойки, семейства са спорели, обичали са се и са се смели под двукрилния покрив. Това е място, където се чувстваш в безопасност. Дом.

Колата спира пред гараж за три коли.

— Напълно е ремонтирана — казва Гейдж. — Съвременна кухня, големи бани, кабелна и интернет…

— Има ли коне? — развълнувано го прекъсва Карингтън и сваля слушалките от ушите си.

— Има — Гейдж се обръща и й се усмихва, а тя подскача на задната седалка. — Да не говорим за плувния басейн и за горещата вана.

— Някога си мечтаех за такава къща — казва Карингтън.

— Така ли? — дори на мен ми звучи като насън. Разкопчавам колана си, слизам от колата и продължавам да се взирам към къщата. Колкото и да съм мечтала за семейство и за дом, никога не съм знаела как трябва да изглеждат. Но тази къща изглежда идеално, вдъхва ми усещането за нещо съвсем подходящо, и ми се струва невъзможно друго място да бъде и наполовина толкова хубаво. Има широка веранда, която обикаля постройката, на верандата е закачена люлка, а освен това таванът е боядисан в светлосиньо, както са правели едно време, за да не може лястовичките да си строят гнезда. Край къщата са нападали толкова много орехи, че можеш да пълниш кофи.

Влизаме в климатизираната вътрешност, стените са боядисани в бяло и кремаво, лъскавият под от мескит блести на светлината от всички прозорци. Къщата е обзаведена в стила, наречен в списанията „нов кънтри“, което означава, че няма много воланчета, но столовете и диваните са меки и по тях са пръснати множество възглавнички. Карингтън изпищява развълнувано и изчезва, търчи от стая в стая и от време на време долита, за да съобщи за някое свое ново откритие.

Двамата с Гейдж разглеждаме къщата по-бавно. Той наблюдава реакциите ми и заявява, че мога да променям каквото си поискам и да получа всичко. Аз съм твърде развълнувана, за да говоря много. Веднага се почувствах свързана с тази къща, с упоритата растителност, вкоренена толкова надълбоко в сухата червена пръст, с обраслите гори, в които има диви свинчета, рисове и койоти, много повече, отколкото със стерилния апартамент, издигащ се високо над улиците на Хюстън. И се питам откъде Гейдж е знаел, че душата ми копнее точно за това.

Той ме обръща с лице към себе си и ме поглежда с търсещ поглед. Хрумва ми, че никой друг в живота ми не е бил толкова всеотдайно загрижен за щастието ми.

— Какво мислиш? — пита ме той.

Знам, че Гейдж не обича да плача — сълзите напълно го обезоръжават, — затова примигвам силно и се преборвам с паренето.

— Мисля си колко съм признателна за всичко, дори за лошите неща. За всяка безсънна нощ, за всяка секунда, когато съм била самотна, за всеки път, когато колата се разваляше, за всяка дъвка, залепила се за подметката ми, за всяко закъсняло плащане на сметка и за всеки изгубен лотариен билет, за всяка драскотина, счупена чиния и прегоряла препечена филийка.

— Защо, скъпа? — нежно пита той.

— Защото всичко това ме доведе тук при теб.

Гейдж възкликва тихо и ме целува, опитва се да бъде нежен, но скоро ме притиска силно и нашепва любовни думи, еротични думи, спуска се по извивката на шията ми, докато задъхано не му напомня, че Карингтън е наблизо.

Приготвяме си заедно вечеря, тримата, а след вечеря седим и си бъбрим. От време на време спираме, за да послушаме умолителната песен на печалните гълъби, изцвилването на някой кон в конюшнята, лекия полъх на вятъра през листата на дъба, шумното отронване на няколко ореха.

Най-накрая Карингтън се качва горе, за да се изкъпе в ремонтираната вана на крачета, и ляга да спи в стая със светлосини стени. Сънливо пита дали може да нарисуваме облаци на тавана и аз отговарям, че да, разбира се, че може.

Двамата с Гейдж спим в огромната спалня долу. Любим се в грамадното легло с ръчно изработен балдахин. Гейдж усеща настроението ми и ме люби бавно и спокойно, което винаги ме подлудява, удължава безмерно всяко усещане и накрая пулсът ми бие трескаво в гърлото. Той е силен, твърд и решителен, а всяко бавно движение е уверение за нещо, което е отвъд думите, нещо по-дълбоко и по-сладко от страстта. Сковавам се в ръцете му, заглушавам вика си в рамото му, а той успокоява дългите и изпълнени с наслада потръпвания на тялото ми. След това е мой ред да го притискам. Обгръщам го с ръце и крака, притискам го силно към себе си, а той прошепва името ми, когато увеличава бързината на тласъците.

И двамата се събуждаме преди зазоряване, докато зимните гъски пляскат с криле и крещят на път, полетели към храната си. Лежа, сгушена до гърдите на Гейдж, заслушана в серенадата на присмехулниците от дървото до прозореца. Направо са безмилостни.

— Къде е пушката? — чувам Гейдж да промърморва.

Скривам усмивката си в гърдите му.

— Спокойно, каубой. Това е моето ранчо. Тези птички могат да пеят колкото си искат.

Гейдж отговаря, че точно затова ще ме заведе на ранна утринна езда, за да огледам собствеността си.

При тези думи усмивката ми угасва. Исках да му кажа нещо, но не бях сигурна кога и как да го направя. Мълча и си играя неспокойно с косъмчетата на гърдите му.

— Гейдж… Днес май не ставам за езда.

Той се повдига на лакът и ме поглежда смръщено.

— Защо? Добре ли си?

— Не… искам да кажа, да… добре съм — поемам си накъсано дъх. — Но трябва да се посъветвам с лекаря, преди да направя нещо толкова натоварващо.

— Лекарят ли? — Гейдж се надвесва над мен и обхваща раменете ми с ръце. — Какъв лекар? Защо, по дяволите ще… — гласът му заглъхва, когато се досеща. — Мили Боже! Либърти, скъпа, да не би да си… — веднага отпуска хватката си, като че ли се бои да не ме смаже. — Сигурна ли си? — пита той и доволно се засмива. — Не мога да повярвам — прилив на цвят е направил очите му изумително светли. — Всъщност мога. Станало е в новогодишната нощ, нали?

— Ти си виновен — напомням му аз и усмивката му става по-широка.

— Да, ще поема цялата заслуга за това. Сладкото ми момиче. Дай да те видя.

Веднага бивам подложена на оглед, а ръцете му обхождат цялото ми тяло. Гейдж целува корема ми десетки пъти, след това се вдига нагоре и отново ме поема в прегръдките си. — Боже, колко те обичам! Как се чувстваш? Прилошава ли ти сутрин? Ядат ли ти се солени бисквити? Кисели краставички? Нещо газирано?

Клатя глава и се опитвам да говоря с него между целувките.

— Обичам те… Гейдж… обичам те… — устните му сладко дращят и най-сетне ми става ясно защо толкова много тексасци наричат целувките „сладки ухапвания“.

— Ще се грижа много добре за теб — полага главата си Гейдж върху гърдите ми и притиска ухо към сърцето ми. — За теб, за Карингтън и за бебето. Моето малко семейство. Истинско чудо.

— Съвсем обикновено чудо — отбелязвам аз. — Жени раждат всеки ден.

— Не и моята жена. Не и моето бебе — дъхът ми спира при погледа му. — Какво искаш да направя за теб? — прошепва той.

— Просто кажи „благодаря“ и прави секс с мен.

И той го прави.

Сигурна съм, че този мъж ме обича заради самата мен. Никакви условия, никакви ограничения. Това също е чудо. Всъщност всеки ден е изпълнен с обичайни чудеса.

Не се налага да търсите далеч, за да ги намерите.