Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Травис (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sugar Daddy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
sonnni (2013)

Издание:

Лайза Клейпас. Захарче

ИК „Ергон“, София, 2008

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-14-1

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Чърчил ми обясни за моментите на стратегическа промяна, докато пишеше главата „Защо параноята е нещо положително“ от книгата си. Обясни ми, че моментът на стратегическа промяна е важен повратен момент в живота на една компания, технологичен напредък или възможност, която променя начина, по който се прави всичко. Като откритието на Бел през 1984 г. или когато „Епъл“ са създали Айпод. Такова нещо може да накара бизнеса да излети чак в стратосферата или да го потопи без никаква надежда да оцелее. Но каквито и да са резултатите, правилата на играта са променени безвъзвратно.

Моментът на стратегическа промяна във взаимоотношенията ми с Гейдж настъпи през уикенда, след като Карингтън предаде модела си на светулка. Беше късна неделна сутрин и Карингтън беше излязла да си играе, докато аз си вземах дълъг душ. Беше студен ден, духаше бръснещ вятър. Равнините около Хюстън не представляваха преграда за вятъра, нямаше дори един-единствен мескит, който да забоде като кука ръба на небето, затова ширналото се поле позволяваше на вятъра да набере голяма сила.

Облякох си фланелка с дълги ръкави и джинси, а отгоре сложих дебел вълнен пуловер с качулка. Макар обикновено да изправях косата си, за да изглежда лъскава и права, този ден не си направих труда и я оставих да се накъдри свободно по раменете и по гърба ми.

Отидох в стаята за гости с високите тавани, където Гретхен даваше наставления за коледната украса на екип от професионални декоратори. Тази година основната тема, която бе избрала, беше ангели, поради което декораторите се катереха по високи стълби, за да окачват херувими, серафими и гирлянди от златен плат. Свиреше коледна музика — Дийн Мартин напяваше „Скъпа, навън е студено“ и отмерваше ритъма с щракане на пръсти.

Краката ми леко подскачаха в такт с музиката, когато излязох в задния двор. Чух дрезгавия смях на Чърчил и радостните писъци на Карингтън. Вдигнах качулката си и тръгнах по посока на звука.

Инвалидната количка на Чърчил се намираше в ъгъла на вътрешния двор и бе обърната с лице към северния край на градината. Застинах на място, когато видях сестра си да стои в края на въжето за спускане — здраво въже, монтирано под наклон и снабдено с макара, която се спускаше от по-високия към по-ниския край.

Гейдж, облечен с джинси и със старо синьо горнище на анцуг, затягаше края на въжета, а Карингтън го подканяше да побърза.

— Успокой коня — усмихваше се той на нетърпението й. — Трябва да подсигуря въжето, за да те издържи.

— Спускам се! — решително заяви тя и стисна дръжката на макарата.

— Чакай — предупреди я Гейдж и дръпна силно въжето, за да пробва.

— Не мога да чакам!

Той се засмя:

— Добре, обаче не обвинявай мен, ако паднеш.

С ужас забелязах, че въжето беше твърде високо. Ако се скъсаше, ако Карингтън не успееше да се удържи, щеше да си счупи врата.

— Не — провикнах се аз и тръгнах към тях. — Карингтън, не!

Тя се обърна към мен широко усмихната.

— Ей, Либърти, гледай ме. Ще полетя!

— Чакай!

Само че упоритото малко магаре не ме послуша, стисна макарата и се спусна по наклоненото въже. Крехкото й телце се понесе шеметно над земята — твърде високо и твърде силно, — а обутите й в джинси крачета ритаха във въздуха. Разпищя се от удоволствие. За миг погледът ми се замъгли и болезнено стиснах зъби. Хукнах, препъвайки се, и стигнах до Гейдж почти едновременно с нея.

Той я хвана с лекота, свали я от макарата и я пусна на земята. Двамата се заливаха от смях и не забелязаха приближаването ми.

Чух Чърчил да ме вика от вътрешния двор, но не му отговорих.

— Казах ти да почакаш — креснах на Карингтън, замаяна от облекчение и от гняв, а в гърлото ми все още потракваха остатъците от страха. Тя замълча като попарена и впери в мен кръглите си сини очи.

— Не съм те чула — отговори.

Беше лъжа, и двете го знаехме. Вбесих се, когато забелязах как се примъква още по-близо към Гейдж, като че ли търси закрилата му. От мен.

— Напротив! И не си мисли, че ще ти се размине лесно, Карингтън. Склонна съм да те накажа за цял живот — обърнах се към Гейдж. — Това… глупаво изобретение е твърде високо над земята! Освен това нямаш право да й позволяваш да прави нещо толкова опасно, без най-напред да ме попиташ.

— Не е опасно — спокойно каза Гейдж, вперил неотклонно поглед в мен. — И ние имахме такова въже като деца.

— Бас ловя, че сте падали и здравата сте се удряли — остро възразих аз.

— Разбира се. И оживяхме, за да разказваме.

Първичното ми възмущение се засилваше с всяка изминала секунда.

— Нахалник такъв, какво разбираш ти от осемгодишни момиченца! Тя е крехка, можеше да си счупи врата…

— Не съм крехка! — възмути се Карингтън и се доближи още повече до Гейдж, докато той постави ръка на рамото й.

Лицето на Гейдж беше безизразно:

— Искаш ли да сваля въжето?

— Не! — кресна към мен Карингтън и от очите й бликнаха сълзи. — Изобщо не ми позволяваш да се забавлявам. Не си честна. Ще си играя с въжето и ти няма да ми забраниш. Не си ми майка!

— Ей, ей, мъниче… — нежно я спря Гейдж. — Не говори така на сестра си.

— Страхотно — сопнах се аз. — Значи аз съм лошата. Майната ти, Гейдж. Не се нуждая от защитата ти, ти… — вдигнах отбранително свитите си юмруци. Студен вятър ме блъсна през лицето, заби се във вътрешните ъгълчета на очите ми и аз усетих, че всеки момент ще се разплача. Погледнах към двамата, застанали един до друг, и чух Чърчил да ме вика.

Сама срещу тримата.

Рязко се обърнах, без да виждам почти нищо през горчивите сълзи. Време беше да се оттегля. Вървях с широки и тежки крачки. Когато минавах покрай мъжа в инвалидна количка, изръмжах:

— И ти си загазил Чърчил — без да забавям ход. Когато стигнах до топлото убежище на кухнята, бях измръзнала до кости. Сврях се в най-тъмното и най-заслонено ъгълче — тясната ниша на килера за съдовете. Вътре имаше бюфети със стъклени вратички, пълни със съдове. Спрях едва когато се скрих най-отзад. Обгърнах тялото си с ръце и се свих, за да заемам възможно най-малко място.

Всичките ми инстинкти крещяха, че Карингтън е моя и че никой няма правото да оспорва преценките ми. Аз се бях грижила за нея, бях правила жертви заради нея. Ти не си ми майка! Неблагодарница! Предателка! Искаше ми се да изхвърча навън и да й кресна колко щеше да ми е лесно да я дам някъде след смъртта на мама, колко по-добре щеше да е това за мен. Мамо… О, как ми се искаше да мога да взема обратно всички ужасни неща, които й бях наговорила през пубертета! Вече съзнавах колко е несправедливо да си родител. Опитваш се да се грижиш за здравето и за безопасността на децата, а вместо благодарност получаваш обвинения, вместо сътрудничество — бунт.

Някой влезе в кухнята. Чух вратата да се затваря. Застинах неподвижно и се помолих да не ми се налага да разговарям с никого. Само че по неосветената кухня се плъзна тъмна сянка — твърде голяма, за да е на някой друг, освен на Гейдж.

— Либърти?

Вече не можех да се крия мълчаливо.

— Не ми се говори — обадих се нацупено.

Гейдж запълни тесния вход към килера със съдовете. Притисна ме в ъгъла. Сянката беше толкова плътна, че не виждах лицето му.

И тогава той каза нещо, което никога не бях очаквала да чуя от него.

— Извинявай.

Всичко друго би възпламенило гнева ми, но тази дума накара бликналите в очите ми сълзи да рукнат. Наведох глава и въздъхнах разтърсващо.

— Няма нищо. Къде е Карингтън?

— Татко говори с нея — Гейдж се приближи към мен с няколко предпазливи крачки. — Имаше право. За всичко. Казах на Карингтън, че отсега нататък трябва да носи каска. Освен това малко смъкнах въжето — кратка пауза. — Трябваше да те попитам, преди да го поставя. Няма да се повтори.

Притежаваше дарбата да ме изненадва. Бих предположила, че ще се държи нападателно и ще спори. Стегнатата топка в гърлото ми изчезна. Вдигнах глава и мракът оредя, докато вече различавах очертанията на главата му. Миришеше на открито, на вятър и на озон, на суха трева, на нещо сладникаво като прясно отсечено дърво.

— Прекалено се старая да я предпазвам — казах.

— Разбира се, това ти е работата — разумно потвърди Гейдж. — Ако не беше така… — той замълча и рязко си пое дъх, когато забеляза влагата да проблясва на бузата ми. — По дяволите! Не, не прави това — обърна се към няколко чекмеджета и порови вътре, докато намери изгладена салфетка. — По дяволите, Либърти, не прави така. Съжалявам. Много съжалявам, че опънах това проклето въже. Веднага ще го махна — Гейдж, който обикновено беше толкова сръчен, се държеше необяснимо защо тромаво, докато триеше бузите ми с меката сгъната ленена кърпа.

— Не — подсмръкнах аз. — Остави въжето.

— Добре, добре. Както искаш. Само не плачи.

Взех салфетката от него, издухах си носа и въздъхнат треперливо.

— Съжалявам, че избухнах. Не трябваше да реагирам толкова пресилено.

Той се размърда, спря и отново помръдна като неспокойно животно в клетка.

— През половината си живот си се грижила за нея, предпазвала си я, и не щеш ли един ден някакъв тъпак я кара да се спуска по въже на метър и половина над земята без каска. Естествено е да се вбесиш.

— Просто… тя е всичко, което имам. Ако й се случи нещо… — гърлото ми се стегна, но се принудих да продължа: — Отдавна съзнавам, че Карингтън се нуждае от мъжко влияние в живота си, но не искам да свиква с теб или с Чърчил, защото това няма да продължи вечно… ние няма да сме вечно тук… и затова…

— Боиш се Карингтън да не се обвърже — бавно повтори той.

— Да, емоционално. Ще й е трудно, когато си тръгнем. Аз… мисля, че това беше грешка.

— Кое?

— Всичко. Всичко това. Не трябваше да приемам предложението на Чърчил. Изобщо не трябваше да се местим тук.

Гейдж мълчеше. Някаква игра на светлината караше очите му да блестят сякаш от само себе си.

— Какво? — попитах аз отбранително. — Защо не казваш нищо?

— Ще поговорим за това по-късно.

— Можем да поговорим и сега. Какво мислиш?

— Че пак правиш проекция.

— На кое?

Застинах, когато той посегна към мен. Мислите ми се пръснаха щуро, когато усетих ръцете му, топлината на мъжката му кожа. Краката му обхванаха моите и усетих твърдите му мускули под износения тънък плат на джинсите. Ахнах, когато ръката му се плъзна около шията ми. Палецът му бавно погали врата ми отстрани и това леко движение ме възбуди засрамващо.

Гейдж заговори, заровил устни в косата ми, и думите му потъваха в черепа ми:

— Не се преструвай, че става дума само за Карингтън. Притесняваш се и за собственото си проклето емоционално обвързване.

— Не е така — протестирах с пресъхнали устни.

Той наклони главата ми назад и се приведе над мен. Насмешлив шепот поглади слуха ми:

— Цялата си изтъкана от това, скъпа.

Беше прав. Бях толкова наивна да смятам, че по някакъв начин ние ще посетим света на семейство Травис като туристи, ще участваме, но няма да се обвързваме. Но кой знае как се формираха връзки, а сърцето ми бе намерило опорна точка на неочаквани места. Бях обвързана повече, отколкото бях смятала за възможно.

Разтреперих се. Коремът ми ниско долу се стегна, когато устните на Гейдж се залутаха по шията ми, в ъгълчето на устните ми. Дръпнах се от него, докато раменете ми не се притиснаха към бюфетите, което предизвика тихо дрънчене на кристал и на порцеланови съдове. Ръката на Гейдж ме принуди да се извия в кръста. При всеки дъх, който поемах, гърдите ми се вдигаха към него.

— Либърти… позволи ми… позволи ми…

Не можех нито да говоря, нито да помръдна, само чаках безпомощно, докато устата му се долепи до моята.

Затворих очи, разтворих се, за да го вкуся, за бавните целувки, които изучаваха ненатрапчиво, докато ръката му се премести и обхвана лицето ми отстрани. Обезоръжена от нежността му, отпуснах тялото си срещу неговото. Той проникна по-дълбоко, притискаше, галеше все още с тази влудяваща сдържаност, докато сърцето ми не затуптя като бясно, все едно бях тичала маратон.

Обхвана с ръка тежката ми коса, отметна я настрани и целуна шията ми, като се спуска цяла вечност до трапчинката зад ухото ми. Когато стигна до там, аз вече се извивах, за да се притисна по-плътно до него, а пръстите ми се вкопчваха в коравите му ръце. Той промърмори, стисна ме за китките и ги преметна през раменете си. Застанах на пръсти в маратонките си, напрегнала всеки мускул.

Той ме притисна силно, облегна ме на здравата рамка на тялото си и отново пое устата ми. Този път целувките бяха по-продължителни, настойчиви, влажни, дълбоки и аз просто не можех да си поема дъх. Притиснах цялата тежест на тялото си към него, докато помежду ни не остана и милиметър разстояние. Той ме целуна, все едно вече беше вътре в мен, жадни целувки със зъби, език, устни, непоносимо сладки целувки, от които ми се искаше да припадна, но вместо това се притисках към тялото му и стенех в устата му. Ръцете му се плъзнаха до задника ми, притиснаха ме удобно към твърдата издатина, която усещах по неповторим начин, и желанието се превърна в лудост. Исках да ме повали на пода, исках да направи всичко, всичко. Устата му поглъщаше моята, ближеше дълбоко и всяка мисъл и импулси се разтваряха в тих бял шум, а най-отгоре в черепа ми се надигаше сурово желание.

Ръката му се плъзна под ръба на блузата ми и докосна кожата на гърба ми, която беше зачервена и болезнена, като че ли се бях изгорила. Хладният допир на пръстите му ми донесе неописуемо облекчение. Извих се неистово да го посрещна, а ръката му се разпери като ветрило и се заизкачва по гръбнака ми.

Вратата на кухнята се отвори с трясък. Рязко се откъснахме един от друг, аз се дръпнах на няколко метра от Гейдж, а всеки сантиметър от тялото ми пулсираше. Неумело се опитах да оправя блузата си. Гейдж остана в дъното на килера, облегнал ръце на бюфетите и със сведена глава. Виждах как мускулите издуват дрехите му. Тялото му бе сковано от безсилие — излъчваше го на вълни. Бях шокирана от реакцията си към него, от чисто еротичния пламък.

Чух несигурния глас на Карингтън:

— Либърти, отзад ли си?

Побързах да изляза.

— Да. Аз просто… Исках да остана за малко сама…

Отидох в другия край на кухнята, където стоеше сестра ми. Личицето й беше напрегнато и притеснено, а косата й беше смешно щръкнала като на кукла трол. Сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Либърти…

Когато обичаш едно дете, му прощаваш още преди да те помоли. Всъщност вече си му простил за неща, които дори още не е направило.

— Няма нищо… — промърморих аз и се пресегнах към нея. — Няма нищо, миличка.

Карингтън се спусна към мен и слабичките й ръце силно ме обгърнаха.

— Извинявай — каза тя плачливо. — Не мислех нещата, които казах, нито едно…

— Знам.

— Просто исках да се позабавлявам.

— Разбира се — притиснах я в най-топлата и силна прегръдка, на която бях способна, и притиснах бузата си към темето й. — Само че моето задължение е да следя да се забавляваш колкото може по-малко — и двете се засмяхме и останахме прегърнати дълго. — Карингтън… ще се постарая да не бъда непрекъснато толкова досадна. Просто ставаш на възраст, когато повечето неща, които искаш да правиш за забавление, са такива, че ме карат да полудявам от тревога.

— Ще правя всичко, каквото ми кажеш — обеща Карингтън малко прибързано.

Усмихнах се.

— Боже, не искам сляпо подчинение. Трябва да се научим да намираме компромис, когато сме на различно мнение по някой въпрос. Нали знаеш какво означава компромис?

— Аха. Когато не всичко става, както на теб ти се иска, нито както на мен ми се иска, затова никой не е доволен. Както когато Гейдж смъкна въжето по-ниско.

— Точно така — засмях се аз. Когато ми напомни за въжето, метнах поглед към килера за съдове. Доколкото виждах, беше празен. Гейдж беше излязъл от кухнята безшумно. Нямах представа какво ще му кажа при следващата ни среща. Как ме бе целунал, как бях отвърнала…

Най-добре е човек да не знае някои неща.

— За какво си говорихте с Чърчил? — попитах аз.

— Откъде знаеш, че двамата с Чърчил сме говорели?

— Говорили — поправих я аз и започнах трескаво да мисля. — Просто допуснах, че ще ти каже нещо, защото той винаги има мнение за нещата. И понеже ти не влезе вътре веднага, допуснах, че си говорите.

— Така беше. Според него трябвало да знам, че да си родител изобщо не е толкова лесно, колкото изглежда и че макар да не си ми истинската майка, ти си най-добрата заместничка, която бил виждал.

— Така ли каза? — попитах аз изчервена и поласкана.

— Каза също, че не трябва да те приемам като даденост — продължи Карингтън, — защото много момичета на твоята възраст щели да ме дадат на приемно семейство след смъртта на мама — тя положи глава на гърдите ми. — Ти обмисляла ли си такова нещо, Либърти?

— Никога — твърдо отговорих аз. — Нито за секунда. Твърде много те обичах, за да се откажа от теб. Искам винаги да присъстваш в живота ми — наведох се и я притиснах още по-близо.

— Либърти? — попита тя приглушено.

— Да, миличка?

— Какво правехте двамата с Гейдж в килера за съдове?

Наведох глава назад и със сигурност изглеждах адски виновна.

— Ти видя ли го?

Карингтън кимна невинно.

— Излезе от кухнята преди малко. Май се промъкваше тайно.

— Аз… Той се е опитвал да ни остави насаме — несигурно отвърнах аз.

— Карахте ли се заради въжето за спускане?

— Просто си говорехме. Това е. Говорехме си — пресегнах се безцелно към хладилника. — Гладна съм. Хайде да хапнем нещо.

 

 

Гейдж не се появи до края на деня, защото изведнъж си беше спомнил, че има да свърши няколко спешни неща и не се знаело колко време ще му отнемат. Изпитах облекчение. Имах нужда от малко време да премисля случилото си и да реша как да реагирам.

Според книгата на Чърчил най-добрият начин да се справиш със стратегическа промяна е бързо да преодолееш фазата на отрицанието и да започнеш да приемаш промяната, както и да планираш бъдещата си стратегия. След като обмислих всичко внимателно, реших, че целувката с Гейдж е била момент на чиста лудост и че той най-вероятно вече съжалява. Затова най-удачната стратегия е да се преструвам, че нищо не се е случило. Щях да бъда спокойна, отпусната и безразлична.

Бях решена да покажа на Гейдж, че случилото се изобщо не ме засяга, и да го смая с хладната си изисканост, затова се почувствах измамена, когато на следващата сутрин се появи Джак. Той гибелно заяви, че Гейдж не го е предупредил предварително, а само му се обадил в ранни зори и му наредил да си замъкне задника да помогне на баща им, защото той нямало да успее.

— Какво е толкова адски важно, че не може да си направи труда да дойде? — докачливо попита Чърчил. На Джак никак не му се искаше да е тук и да помага на баща си, но на Чърчил не му се искаше още повече.

— Ще лети до Ню Йорк, за да се види с Донел — отговори Джак. — Щял да я изведе някъде след снимките за Демаршелие.

— Просто замина без предизвестие? — намръщи се Чърчил и цялото му чело се набръчка. — Защо постъпва така, по дяволите? Днес трябваше да се срещне с канадците от „Синкруд“ — Чърчил опасно присви очи. — Дано да не е взел гълфстрийма без предварително предупреждение, защото ще му изпържа задника…

— Не е взел гълфстрийма.

Тази информация успокои Чърчил.

— Добре, защото последния път му казах…

— Взе сайтешъна — добави Джак.

Докато Чърчил ръмжеше и се пресягаше към мобилния си телефон, аз понесох подноса от закуската му надолу. Нелепо беше, но новината, че Гейдж е заминал за Ню Йорк да се срещне с приятелката си, ми подейства като удар в корема. Налегна ме задушлива сивота, когато си представих Гейдж и красивата и слаба Донел с русата права коса и с огромен договор за нов парфюм. Естествено, че ще отиде при нея. Аз не бях за него нищо друго, освен моментен импулс. Прищявка. Грешка.

Кипях от ревност, направо ми прилошаваше от ревност и то към най-неподходящия човек, към когото можеше да изпитвам такова чувство. Не можех да повярвам. Глупачка, глупачка, глупачка! Само че макар да го съзнавах, не се почувствах по-добре.

През остатъка на деня вземах шантави решения и си давах какви ли не обещания. Опитах се да прогоня мислите за Гейдж от главата си, като си мисля за Харди, любовта на живота ми, който означаваше за мен много повече, отколкото някога щеше да означава Гейдж… за Харди, който беше секси, очарователен и открит, за разлика от Гейдж, който бе арогантен и дразнещ нещастник.

Само че дори мисълта за Харди не свърши работа. Затова се заех да разпалвам гнева на Чърчил, като споменавам името на Гейдж при всяка възможност. Надявах се Чърчил да нападне сина си като чума.

За мое разочарование обаче гневът на Чърчил се изпари, след като двамата говориха по телефона.

— Ново развитие на отношенията му с Донел — доволно заяви Чърчил. Не вярвах, че е възможно, но настроението ми още повече се влоши. Това можеше да означава само едно — Гейдж щеше да я помоли да се премести да живее с него. Може би дори й предлагаше брак.

След като работих цял ден и след това помогнах на Карингтън да потренира футбол навън, бях изтощена. Нещо повече, бях потисната. Никога нямаше да си намеря някого. До края на живота си щях да спя сама в двойно легло, докато не станех една съсипана старица, която може само да си полива цветята, да одумва съседите и да се грижи за десетте си котки.

Взех си дълга вана, която Карингтън гарнира със соли „Барби“ с мириса на дъвка. След това се завлякох в леглото и останах да лежа с отворени очи.

На следващия ден се събудих, обзета от тих гняв, като че ли сънят беше превърнал потиснатостта ми в досада. Чърчил изви вежди, когато му заявих, че не ми се иска цял ден да търча нагоре-надолу по стълбите, така че ще съм му признателна, ако направи стегнат списък на поръчките си. Една от множеството задачи беше да се обадя в новооткрит ресторант и да направя резервация за осем часа.

— Един от приятелите ми е направил голяма инвестиция в това място — осведоми ме Чърчил. — Довечера ще водя семейството на вечеря. Постарай се двете с Карингтън да се издокарате.

— Ние няма да дойдем.

— Напротив — изреди гостите на пръсти. — Вие двете, Гретхен, Джак и приятелката му, Вивиан и аз, и Гейдж.

Значи Гейдж ще се върне от Ню Йорк до довечера. Коремът ми все едно се напълни с олово.

— Ами Донел? — попитах неучтиво. — Тя ще дойде ли?

— Не знам. По-добре запази девет места, за всеки случай.

Ако Донел присъстваше… ако двамата бяха сгодени… сигурна бях, че няма да издържа вечерта.

— Ще бъдете седем човека — казах. — Двете с Карингтън не сме от семейството, затова няма да дойдем.

— Ще дойдете — отсече спокойно Чърчил.

— Утре е учебен ден. Карингтън не може да стои до късно.

— Тогава направи резервация за ранна вечеря.

— Искаш твърде много — срязах го аз.

— За какво, по дяволите, ти плащам, Либърти? — попита Чърчил без озлобление.

— Плащаш ми да работя за теб, не да вечерям със семейството.

Той прикова погледа ми, без да мигне.

— Възнамерявам да говоря за работа по време на вечерята. Донеси си бележника.