Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Травис (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sugar Daddy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
sonnni (2013)

Издание:

Лайза Клейпас. Захарче

ИК „Ергон“, София, 2008

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-14-1

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

Тръгнах от сградата, в която се намираше апартаментът на Харди, с намерението да отида право в Ривър Оукс и да се изправя срещу Чърчил. Не бях изпадала в по-силен душевен смут от смъртта на мама. Външно бях странно спокойна, но в сърцето и в съзнанието ми цареше безпорядък. Не може да е истина, повтарях си отново и отново. Не исках да е истина.

Ако Чърчил беше баща на Карингтън… Спомних си случаите, когато сме гладували, когато ме бе питала защо няма баща, след като всичките й приятелки имат. Бях й показвала снимката на моя баща и й бях казвала: „Това е нашият татко“ и я убеждавах колко я обича, въпреки че вече живее на небето. Спомних си за рождените дни и за празниците, за всички онези пъти, когато тя бе боледувала, за всичко онова, от което трябваше да се лишава…

Ако Чърчил беше баща на Карингтън, не ми дължеше нищо. На нея обаче дължеше много.

Преди да осъзная какво правя, се оказа, че карам към входа на гаража на Мейн 1800. Пазачът поиска шофьорската ми книжка, аз се поколебах и си помислих, че може би трябва да му кажа, че е станала грешка, че не съм искала да идвам тук. Вместо това му показах документа, отидох в частта от паркинга, където спираха обитателите на сградата, и спрях. Исках да видя Гейдж, а дори не знаех дали си е вкъщи.

Пръстът ми трепереше, когато натиснах копчето на осемнадесетия етаж — малко от страх, но предимно от гняв. Макар мексиканките да имаха славата, че са с буйна природа, аз през повечето време бях доста мека. Не обичах да се ядосвам, не ми допадаше прилива на горчив адреналин в такива случаи. В момента обаче бях готова да избухна. Искаше ми се да хвърлям разни неща.

Стигнах до вратата на Гейдж с дълги и отривисти крачки и потропах толкова силно, че едва не си разбих кокалчетата. Не последва отговор и аз вдигнах юмрук да потропам отново, но политнах напред, когато вратата се отвори.

Гейдж застана на прага, спокоен и овладян както винаги.

— Либърти… — последната сричка на името ми прозвуча въпросително. Светлият му поглед ме обходи и спря на зачервеното ми лице. Протегна ръце и ме дръпна в апартамента. Дръпнах се от него, след като прекрачих прага. — Какво става, скъпа?

Не можех да понасям топлотата в гласа му, нито болезнената си нужда да се притисна до него дори сега.

— Да не си посмял да се преструваш, че си загрижен за мен — избухнах аз и хвърлих чантата си на пода. — Не мога да повярвам какво си направил, след като аз винаги съм била честна с теб.

Изражението на Гейдж стана значително по-хладно.

— Бих ти помогнал — каза той любезно, — ако ми обясниш за какво говориш.

— Много добре знаеш защо съм ядосана. Наел си някой да ме следи. Шпионираш ме. Не разбирам защо. Не съм направила нищо, за да се отнасяш с мен като…

— Успокой се.

Повечето мъже като че ли не разбират, че да кажеш на гневна жена да се успокои, е като да хвърлиш барут в огън.

— Не искам да се успокоя! Искам да разбера защо си направил такова нещо, по дяволите!

— Ако си спазила обещанието си — изтъкна Гейдж, — няма причина да се тревожиш, че някой те следи.

— Значи признаваш, че си наел някой да ме следи? О, Боже, направил си го, виждам по лицето ти. Проклет да си, не съм спала с него. Трябваше да ми имаш доверие.

— Винаги съм вярвал, че проверката е най-висша форма на доверие.

— Това може и да върши чудеса в бизнеса — заявих аз с убийствен тон, — но не и в една връзка. Искам веднага да спреш. Не желая повече никой да ме следи. Разкарай го!

— Добре, добре.

Изненадана, че той се съгласява толкова охотно, аз го стрелнах с поглед.

Гейдж вече ме гледаше странно и аз си дадох сметка, че видимо треперя. Гневът ми се бе изпарил и сега бе останало само мъчително отчаяние. Нямах представа как се бях озовала насред тази война между двама безмилостни мъже… да не споменаваме и Чърчил. Бях изморена от това, бях изморена от всичко и най-вече от вихрушката от въпроси без отговор. Не знаех къде да отида и какво да правя със себе си.

— Либърти — внимателно каза той, — знам, че не си спала с него. Имам ти доверие. По дяволите, съжалявам. Не можех просто да стоя и да чакам, когато искам нещо… някого… толкова силно. Не мога да се откажа от теб без борба.

— Значи става въпрос просто за победа? Това за теб някакво състезание ли е?

— Не, не е състезание. Искам теб. Искам неща, които не съм сигурен, че още си готова да чуеш. Но най-вече искам да те прегърна, докато спреш да трепериш — гласът му стана дрезгав. — Нека те прегърна, Либърти.

Все още се питах дали мога да му имам доверие и ми се искаше да бях в състояние да разсъждавам трезво. Докато го наблюдавах, забелязах в погледа му обезсърчението… и нуждата.

— Моля те — каза той.

Пристъпих напред и той силно ме притисна към себе си.

— Ето това е моето момиче — тихо измърмори. Зарових лице в рамото му и вдъхнах познатия мирис на кожата му. Заля ме облекчение и се притиснах по-плътно, исках по-голяма част от него, отколкото ръцете ми обгръщаха.

След малко Гейдж ме настани на дивана и се зае да разтрива гърба и бедрата ми. Краката ни се преплетоха, главата ми бе на рамото му и сигурно щях да се чувствам в рая, ако диванът не беше толкова твърд.

— Трябва да си сложиш възглавнички — приглушено промърморих аз.

— Мразя да е претрупано — помръдна се, за да ме погледне. — Нещо друго те тревожи. Кажи ми какво е и ще го оправя.

— Не можеш.

— Опитай.

Копнеех да му се доверя за Чърчил и за Карингтън, но засега трябваше да си мълча. Не исках Гейдж да се оправи с това вместо мен, а точно така щеше да стане, ако му кажех. Това беше между мен и Чърчил. Затова поклатих глава, зарових я още по-дълбоко в рамото му и Гейдж погали косата ми.

— Остани при мен тази нощ — каза той.

Почувствах се крехка и измъчена. Насладих се на твърдите мускули на ръката му под врата, на вдъхващата увереност топлина на тялото му.

— Добре — прошепнах.

Гейдж настойчиво се вгледа в мен и ръката му обхвана лицето ми отстрани безкрайно нежно. Целуна връхчето на носа ми.

— Трябва да замина на зазоряване. Имам среща в Далас и после още една в Рисърч Траянгъл.

— Къде е това?

Той се усмихна и плъзна лениво върха на пръста си по скулата ми.

— В Северна Каролина. Ще отсъствам няколко дни — без да откъсва поглед от мен, той понечи да попита нещо, но се спря. Надигна се от дивана с едно плавно движение и дръпна и мен.

— Хайде, трябва да си легнеш.

Отидох с него в спалнята, която беше тъмна, с изключение на малката лампа, осветяваща морския пейзаж. Срамежливо се съблякох и сложих една бяла фланелка, която Гейдж ми подаде. Признателно се пъхнах между гладките луксозни чаршафи. Светлината угасна. Усетих как матракът се огъва под тежестта на Гейдж.

Търкулнах се към него, зарових нос и преметнах крак през тялото му.

Както лежахме притиснати един до друг, не можех да не забележа твърдият и почти изпепеляващ натиск върху бедрото си.

— Не му обръщай внимание — каза Гейдж.

Усмихнах се въпреки умората. Лукаво прокарах устни по шията му. Топлият му аромат бе достатъчен, за да може пулсът ми да подхване бърз еротичен ритъм.

— Срамота е да не го използваме.

— Много си изморена.

— Не и за едно бързо.

— Не правя бързи.

— Не ми пука — покатерих се върху него с пламенна решимост и леко ахнах от гъвкавата сила на тялото му.

В мрака се разнесе тих смях, когато Гейдж внезапно се обърна и ме прикова под себе си.

— Мирувай — прошепна — и аз ще се погрижа за теб.

Подчиних се и потръпнах, когато той вдигна фланелката нагоре и разголи гърдите ми. Нежната топлина на устата му покри втвърденото зърно. Извих се нагоре към него и издадох умолителен звук.

Устните му обиколиха гърдите ми с едно пътешествие от целувки с полуотворени устни, а той се бе надвесил над мен на четири крака като котарак. Леко ухапа ключицата ми, намери плитката вдлъбнатина, където пулсът ми направо бе болезнен, и го успокои с език. По-надолу, където стегнатите мускули на диафрагмата ми потръпнаха при допира му, по-надолу, където всяка ленива и проучваща целувка се превръщаше в огън и аз се извивах, за да избягам от това непристойно удоволствие, а той ме държеше, стегнато и неподвижно, докато усещането нахлу в мен и ме разтърси цялата.

 

 

Събудих се сама, завита с чаршафи, които миришеха на секс и на кожа. Сгуших се по-дълбоко под завивките и наблюдавах как първите лъчи на слънцето се промъкват през прозореца. След прекараната с Гейдж нощ се чувствах по-стабилна, способна да се справя с всичко, което предстои. Бях спала при него цяла нощ — не се криех, просто си търсех убежище. Винаги бях успявала да открия сила в себе си, но осъзнах, че мога да черпя сила и от друг.

Станах от леглото, прекосих празния апартамент до кухнята и се обадих в дома на семейство Травис.

Карингтън вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Миличка, аз съм. Снощи останах да преспя у Гейдж. Съжалявам, че не ти се обадих, но когато си спомних, вече беше много късно.

— О, няма нищо — каза сестра ми. — Леля Гретхен направи пуканки и тримата с нея и с Чърчил гледахме един много забавен стар филм с много песни и танци. Беше страхотно.

— Готова ли си за училище?

— Да, шофьорът ще ме откара с бентлито.

Печално поклатих глава, когато чух нехайния й тон.

— Говориш като дете от Ривър Оукс.

— Трябва да си доям закуската, защото ядките ми ще се разкашкат.

— Добре. Карингтън, ще направиш ли нещо за мен? Кажи на Чърчил, че ще се прибера до половин час и трябва да говоря с него за нещо важно.

— За какво?

— Разговор за възрастни. Обичам те.

— И аз те обичам. Дочуване!

 

 

Чърчил ме чакаше близо до камината в дневната. Толкова познат и въпреки това непознат. От всички мъже в живота си най-отдавна познавах Чърчил и зависех най-много от него. Нямаше как да отрека, че от всичките ми познати той най-много приличаше на баща.

Обичах го.

Но сега щеше да ми разкрие няколко тайни, защото иначе бях готова да го убия.

— Добро утро — каза той с търсещ поглед.

— Добро утро. Как се чувстваш?

— Доста добре. А ти?

— Не съм сигурна — отвърнах му честно. — Сигурно съм неспокойна. Малко ядосана. И много объркана.

С Чърчил човек никога не се налага деликатно да подхваща трудна тема. Можеш да изстреляш каквото и да е и той ще се справи без проблем. Тъй като знаех това, ми беше по-лесно да прекося стаята, да спра пред него и да заявя директно:

— Познавал си майка ми.

Огънят в огнището издаваше звуци като знаме, което плющи във ветровит ден.

Чърчил отговори с удивително самообладание:

— Аз обичах майка ти — даде ми време да осъзная казаното и след това кимна решително. — Помогни ми да се преместя на дивана, Либърти. Седалката на стола се е забила отзад в краката ми.

И двамата намерихме временно укритие в логистиката по преместването му от инвалидната количка на дивана, което беше по-скоро въпрос на равновесие, отколкото на сила. Взех една табуретка, подложих я под гипсирания му крак и подадох на Чърчил няколко възглавнички, които да си сложи отстрани. След като той се настани удобно, седнах до него и зачаках, обгърнала тялото си с ръце.

Той извади тънък портфейл от джоба на ризата си, порови вътре и ми подаде малка черно-бяла снимка с оръфани краища. Беше майка ми като съвсем млада, красива като кинозвезда. Имаше и думи, написани от собствената й ръка. „На моя скъп Ч. С обич, Даяна“.

— Нейният баща, твоят дядо, работеше за мен — каза Чърчил, взе снимката от мен и я задържа в дланта си като религиозна реликва. — Вече бях вдовец, когато се запознах с Даяна на един пикник на компанията. Гейдж беше още с памперси. Той се нуждаеше от майка, а аз — от съпруга. Още от самото начало беше ясно, че Даяна е неподходяща във всяко отношение. Твърде млада, твърде красива, твърде огнена. Само че това нямаше никакво значение — той поклати глава, припомняйки си, и продължи дрезгаво: — Боже, обичах тази жена!

Наблюдавах го, без да мигна. Не можех да повярвам, че Чърчил ми отваря прозорец към живота на майка ми, към миналото, за което тя никога не говореше.

— Започнах да я ухажвам с всичко, което притежавах — каза Чърчил. — С всичко, което мислех, че ще я изкуши. Веднага й казах, че искам да се оженя за нея. Притискаха я от всички страни, особено от страна на семейството й. Семейство Труит бяха от средната класа и знаеха, че ако Даяна се омъжи за мен, щедростта ми към тях няма да има граници — добави най-безсрамно: — Постарах се и Даяна да осъзнае това.

Опитах да си представя Чърчил като млад мъж как преследва една жена с всяко оръжие на свое разположение.

— Боже, сигурно е бил същински цирк.

— Заплашвах, подкупвах и се опитвах да я убедя да ме обикне. Купих й годежен пръстен — той се засмя, но на мен ми прозвуча някак мило. — Дай ми достатъчно време и хората направо полудяват по мен.

— Мама наистина ли те обичаше, или се преструваше? — попитах аз не с намерението да го нараня. Просто исках да знам.

Чърчил си беше Чърчил и въпросът не го засегна.

— Понякога ми се струваше, че ме обича. Но накрая не се оказа достатъчно.

— Какво се случи? Заради Гейдж ли? Не е искала толкова рано да става майка?

— Не, нямаше нищо общо с това. Момчето явно доста й допадаше, а аз й обещах, че ще наемем бавачки и прислужници, цялата помощ, която й е необходима.

— Тогава какво? Не мога да си представя защо… О! Баща ми се беше изпречил на пътя.

Тутакси изпитах съчувствие към Чърчил и в същото време ме прониза гордост от бащата, когото не съм познавал и който бе успял да открадне майка ми от този богат и властен по-възрастен мъж.

— Точно така — каза Чърчил, като че ли бе прочел мислите ми. — Баща ти беше всичко, което аз не бях. Млад, красив и маргинализиран, както би казала дъщеря ми Хейвън.

— Освен това и мексиканец.

Чърчил кимна.

— Това никак не се хареса на дядо ти. По онова време браковете между бели и тъмни не се приемаха добре.

— Много добре се изрази — сухо отбелязах аз, защото си давах сметка, че вероятно е било същински позор. — Доколкото познавам майка си, сценарият като от „Ромео и Жулиета“ вероятно е направил всичко още по-привлекателно.

— Тя беше романтичка — съгласи се Чърчил и изключително внимателно пъхна снимката обратно в портфейла си. — Освен това страстно обичаше баща ти. Дядо ти я предупреди да не си прави труда да се връща, ако избяга с него. Тя знаеше, че семейството никога няма да й прости.

— Защото се е влюбила в бедняк? — вбесено попитах аз.

— Знам, че не беше редно — призна Чърчил, но времената бяха други.

— Това не е извинение.

— Даяна дойде при мен през нощта, когато избяга, за да се омъжи. Баща ти я чакаше в колата, докато тя се сбогува и ми върне пръстена. Не исках да го взема, казах й да го задържи като сватбен подарък. И я умолявах да се обърне към мен, ако се нуждае от нещо.

Разбирах какво са му стрували тези думи, на него, толкова горд човек.

— А когато баща ми е починал, ти вече си бил женен за Ава — казах аз.

— Точно така.

Замълчах и се зарових в спомените. Горката мама, да се бори сама за оцеляването си. Няма семейство, няма от кого да поиска помощ. Но онези странни изчезвалия, когато я нямаше един ден, а после хладилникът се напълваше с храна и преставаха да ни притесняват за сметките…

— Тя е идвала при теб — казах, — въпреки че си бил женен. Тя те е посещавала и ти си й давал пари. Помагал си й години наред.

Не се налагаше Чърчил да казва нищо. Прочетох истината в очите му.

Изпънах рамене и се приготвих да задам големия въпрос:

— Карингтън твоя ли е?

Измъченото му лице пламна и той ми метна оскърбен поглед.

— Смяташ, че не бих поел отговорност за собственото си дете? Че ще допусна да отрасне в някакъв скапан паркинг за каравани? Не, няма шанс да е моя. Двамата с Даяна никога не сме имали такива отношения.

— Хайде, Чърчил, не съм глупачка.

— Никога не съм спал с майка ти. Смяташ ли, че бих причинил това на Ава?

— Съжалявам, но не ти вярвам. Не и след като е получавала пари от теб.

— Скъпа, аз не се чукам наред, независимо дали ми вярваш или не — каза Чърчил с равен глас. — Не твърдя, че не съм се изкушавал. Но останах физически верен на Ава. Дължах й поне това. Ако искаш да си направя тест за бащинство, ще го направя.

Това ме убеди.

— Добре. Съжалявам. Извинявай. Просто… ми е трудно да повярвам, че през всичките тези години майка ми се е обръщала към теб за пари. Винаги е твърдяла разпалено, че не бива да приемаме подаяния от други хора, че трябва да разчитам на себе си, когато порасна. Значи е била адски голяма лицемерка.

— Била е майка, която е искала най-доброто за детето си. Направила е всичко по силите си. Исках да направя много повече за нея, но тя не ми позволи — Чърчил въздъхна и внезапно доби изтощен вид. — Не я видях нито веднъж в годината, преди да умре.

— Беше вързана с онзи тип, с когото излизаше. Истински боклук.

— Луис Садлек.

— Значи ти е разказала за него?

— Прочетох доклада за катастрофата — поклати глава Чърчил.

Вперих поглед в него, изучавах го, разсъждавах над това колко обича да прави щедри жестове.

— Ти си гледал погребението от черната лимузина — казах. — Винаги съм се питала кой ли е бил… И жълтите рози… ти ги изпращаше през всичките тези години, нали?

Той мълчеше, а аз продължавах да сглобявам парченцата.

— Получих невероятна отстъпка за ковчега й — казах бавно. — Бил си ти. Ти си платил. Ти си убедил собственика на погребалното бюро да се съгласи.

— Това беше последното, което можех да направя за Даяна — каза той. — Това и да държа под око дъщерите й.

— Да ни държиш под око ли? — подозрително казах аз.

Чърчил млъкна. Само че аз го познавах прекалено добре. Част от работата ми беше да организирам реките информация, които текат към Чърчил. Той следеше различни видове бизнес, политически проблеми, хора… винаги получаваше някакви доклади в тайни и невзрачни жълти пликове.

— Нали не си ме шпионирал? — попитах го аз и си помислих: „Мили боже, тези мъже Травис ще ме направят параноичка“.

— Не бих го нарекъл така — леко сви рамене той. — Просто от време на време проверявах как я карате.

— Познавам те, Чърчил. Ти не само „проверяваш“ хората. Ти се намесваш. Ти… — рязко си поех въздух. — Онази стипендия, която получих от училището по фризьорство… и това е твое дело, нали?

— Исках да ти помогна.

Скочих от дивана.

— Не съм ти искала никаква помощ! Щях да се справя и сама. Проклет да си, Чърчил! Първо си бил татенце на мама, а после и мое, само дето аз не съм имала никакъв избор по въпроса. Имаш ли представа колко глупаво ме кара да се чувствам това?

Той присви очи:

— Помощта ми не омаловажава нищо от онова, което си постигнала. Нищичко.

— Трябваше да ме оставиш сама. Кълна се, Чърчил, ще си получиш всеки цент, който си похарчил за мен, иначе никога повече няма да ти проговоря.

— Добре. Ще удържам парите за стипендията от заплатата ти. Само че не и парите за ковчега. Направих го за нея, не за теб. Седни, още не сме свършили. Имам да ти казвам още нещо.

— Страхотно — седнах. Главата ми бучеше. — Гейдж знае ли?

Чърчил кимна.

— Последвал ме един ден, когато отидох на обяд с Даяна в „Сейнт Риджис“.

— Срещал си се с нея в хотел и никога не си… — замълчах, като видях как се начумери. — Добре, добре, вярвам ти.

— Гейдж ни видял да обядваме заедно — продължи Чърчил — и по-късно ме попита какво става. Беше адски вбесен, дори и когато се заклех, че не съм изневерявал на Ава. Само че все пак се съгласи да запазим тайната. Не искаше Ава да бъде наранена.

Мислите ми се върнаха към деня, когато се настаних в Ривър Оукс.

— Гейдж позна мама от снимката в стаята ми — задавено произнесох аз.

— Да. Поговорихме си по въпроса.

— Не се съмнявам — вперих поглед в камината. — Защо започна да идваш в салона?

— Исках да те опозная. Адски се гордеех, че си задържала Карингтън, че си я отгледала сама и се скъсваш от работа. Вече обичах двете ви с Карингтън, защото само вие бяхте останали от Даяна. Но след като ви опознах, ви обикнах заради самите вас.

Почти не го виждах през бляскавата влага в очите си.

— И аз те обичам, надменен старчок, дето все си вреш носа в хорските работи.

Чърчил протегна ръка и ми направи знак да се приближа. Направих го. Сгуших се в него и долових успокоителната миризма на кожа, на афтършейв и на колосан памук.

— Мама никога не забрави татко — казах разсеяно. — А ти пък никога не си успял да забравиш нея — дръпнах се и го погледнах. — Винаги съм смятала, че става дума за това да намериш подходящия човек. Но всъщност трябва да избереш подходящия човек, нали?… Наистина да направиш избор и да му се отдадеш с цялото си сърце.

— На думи е лесно, но да го направиш… Не и за мен. Вече не.

— Трябва да се видя с Гейдж — казах. — Избра най-неподходящия момент да замине.

— Захарче — по лицето на Чърчил започваше да се изписва гримаса. — Гейдж случайно да ти е споменавал защо се налага това неочаквано спешно пътуване?

Не ми хареса как прозвуча въпросът.

— Каза ми, че ще ходи в Далас и после в Рисърч Траянгъл. Но не каза защо.

— Не би искал да ти кажа — поде Чърчил, — но според мен трябва да знаеш. В последния момент са възникнали проблеми със сделката с „Медина“.

— О, не! — загрижено възкликнах аз, защото знаех колко важно е това за компанията на Гейдж. — Какво се е случило?

— Изтичане на секретна информация по време на преговорите. Не би трябвало никой да знае за преговорите по сделката… всъщност всички на масата са подписали споразумение за мълчание. Но по някакъв начин твоят приятел Харди Кейтс е надушил какво става. Отишъл с информацията при най-големия доставчик на „Медина“, „Виктъри Петролиум“, които сега оказват натиск върху „Медина“ да спре цялата сделка.

Като че ли целият въздух изведнъж излезе от дробовете ми. Не можех да повярвам.

— Боже, аз съм виновна — казах вцепенена. — Споменах за преговорите пред Харди. Не знаех, че са секретни. Не съм допускала, че ще направи такова нещо. Трябва да се обадя на Гейдж и да му кажа какво съм направила, че не съм искала…

— Той вече се е досетил, захарче.

— Гейдж знае, че информацията е изтекла от мен? Но… — замълчах и се смразих от паника. Гейдж сигурно е знаел и снощи, но не ми беше казал нищо. Започна да ми се повдига. Зарових лицето си в ръце и гласът ми се процеди през клетката на скованите ми пръсти: — Какво мога да направя? Как да оправя нещата?

— Гейдж оправя щетите — каза Чърчил. — Тази сутрин ще успокои положението в „Медина“, а по-късно днес ще събере изследователския си екип в Рисърч Траянгъл, за да се справят с проблемите, свързани с биогоривото. Не се тревожи, захарче. Всичко ще се оправи.

— Трябва да направя нещо. Чърчил… ще ми помогнеш ли?

— Винаги — без всякакво колебание отвърна той. — Само кажи.