Лайза Клейпас
Захарче (8)

Осма глава

Годината напредваше и аз започнах да измервам времето не чрез собственото си развитие, а чрез това на Карингтън. Първото й обръщане, първото й самостоятелно сядане, първото ядене на ябълково пюре с намачкан ориз, първото й подстригване, първото зъбче. Аз бях човекът, към когото тя най-напред протягаше ръце и се усмихваше с влажните си венци. Отначало това забавляваше и объркваше мама, само че след това се превърна в нещо, което всички приемат като факт.

Между мен и Карингтън имаше много по-дълбока връзка, отколкото между сестрите по принцип, беше по-скоро като връзката между родител и дете. Не в резултат на преднамереност или на избор… просто беше така. Съвсем естествено бе да придружавам мама и бебето при педиатъра. Познавах проблемите на бебето и поведението му по-добре от всеки. Когато дойде време да поставим ваксините, мама се дръпна в ъгъла на стаята, а аз приковах ръчичките и крачетата на бебето към масата на лекаря.

— Ти го направи, Либърти — каза мама. — На теб няма да се съпротивлява, както на друг.

Вгледах се в плувналите в сълзи очи на Карингтън и потръпнах при неистовия й писък, когато медицинската сестра инжектира ваксините в пухкавите й крачета.

— Ще ми се да бях на твое място — прошепнах в червеното й ушенце. — Иска ми да се можех да го поема вместо теб. Да поема дори сто ваксини.

След това я успокоих, като я прегърнах силно, докато престана да ридае. Ритуално залепих стикера „Аз съм добър родител“ в средата на фланелката й.

Никой, включително и аз, не можеше да твърди, че мама не е добър родител за Карингтън. Тя се отнасяше към бебето с обич и с нежност. Грижеше се Карингтън да е добре облечена и да има всичко необходимо. Само че странната отчужденост си оставаше. Притесняваше ме това, че тя като че ли не обичаше бебето толкова силно като мен.

Споделих тревогите си с госпожица Марва и отговорът й ме изненада.

— В това няма нищо странно, Либърти.

— Така ли?

Тя разбърка голяма тенджера с разтопен ароматизиран восък на печката и се приготви да го изсипе в редица аптекарски шишета.

— Лъжа е, че родителят обича еднакво всичките си деца — спокойно каза тя. — Не е така. Винаги едното ти е любимо. Ти си фаворитката на майка си.

— Искам Карингтън да й бъде фаворитка.

— Майка ти ще се привърже към нея с времето. Невинаги е любов от пръв поглед — потопи в тенджерата черпака от неръждаема стомана и го извади, пълен догоре със син восък. — Понякога хората трябва най-напред да се опознаят.

— Не би трябвало да отнема толкова много време — възпротивих се аз.

Бузите на госпожица Марва заподскачаха, когато се разсмя.

— Либърти, понякога е нужен цял живот.

Този път смехът й не прозвуча весело. Дори без да питам, знаех, че си мисли за собствената си дъщеря, жена на име Марисол, която живееше в Далас и никога не посещаваше майка си. Веднъж госпожица Марва беше описала Марисол — рожба на отдавнашен и кратък брак — като тревожна душа, в плен на мании, на зависимости и на връзки с недостойни мъже.

— Кой я направи такава? — попитах аз госпожица Марва, когато ми разказа за Марисол, очаквайки тя да подреди логичните причини спретнато като тестени сладки върху хартия за печене.

— Бог — отговори госпожица Марва простичко и без горчивина.

От този и от други разговори останах с впечатлението, че в спора „възпитание или природа“, тя е привърженик на второто. За себе си не бях сигурна.

 

 

Когато изведях Карингтън, хората смятаха, че е мое дете, макар да имах тъмна коса и мургава кожа, а тя беше бяла като маргаритка.

— Колко млади раждат вече — чух да казва зад гърба ми една жена, докато бутах количката на Карингтън в мола. А мъжки глас отвърна с явно отвращение:

— Мексиканци. На двадесет ще е народила цяла дузина. И всички ще живеят с пари от нашите данъци.

— Шшт, не толкова високо — предупреди го жената.

Ускорих крачка и влязох в следващия магазин с пламнало от срам и гняв лице. Такъв беше стереотипът — смяташе се, че мексиканските момичета правят секс рано и често, че се плодят като зайци, имат избухлив нрав и обичат да готвят. От време на време на входовете на супермаркетите се появяваше обява със снимка и с описанието на мексикански булки по поръчка.

В обявата пишеше:

„Тези прекрасни дами обичат да бъдат жени. Те не искат да се конкурират с мъжете. Поради своите традиционни ценности мексиканската съпруга ще постави вас и кариерата ви на първо място. За разлика от американките мексиканките се задоволяват и с най-скромен начин на живот, стига да не бъдат малтретирани“.

Тъй като живееха съвсем близо до границата, мексиканките от Тексас често бяха обект на същите очаквания. Надявах се никой мъж да не допусне грешката, че аз ще поставя него и кариерата му на първо място.

Първата ми година в гимназията премина бързо. Настроението на мама се подобри благодарение на антидепресантите, предписани й от лекаря. Тя възстанови фигурата и чувството си за хумор, телефонът често звънеше. Мама рядко водеше в караваната мъжете, с които се срещаше, и почти никога не оставаше за цяла нощ в града, далеч от мен и от Карингтън. Но все още продължаваше да изчезва за по един ден и да се връща, без да обясни нищичко. След тези случаи винаги беше спокойна и странно умиротворена, сякаш беше прекарала известно време в пост и молитви. Нямах нищо против да отсъства. Явно й се отразяваше добре, освен това нямах проблем да се грижа сама за Карингтън.

Постарах се да разчитам на Харди колкото може по-малко, защото срещите ни носеха явно повече нещастие и безпомощност, отколкото удоволствие. Харди беше твърдо решен да се държи с мен като с по-малка сестра, а аз се опитвах да се подчиня, само че преструвката беше нелепа и тромава.

Харди се занимаваше с разчистване на земя и с друг тежък физически труд, който каляваше тялото и духа му. Палавото пламъче в очите му се бе превърнало в мрачен бунтарски поглед. Липсата на възможности пред него, фактът, че другите момчета на неговата възраст заминаваха в колеж, а той нямаше да ходи никъде, го гризеше отвътре. Момчетата в положението на Харди имаха малко възможности за избор след гимназията, освен да се хванат на работа в петролодобива в „Стърлинг“ или в „Уотърлу“, или пък да започнат в пътното строителство.

Когато аз завършех, и моят избор нямаше да е по-добър. Нямах специални заложби, които щяха да ми осигурят стипендия някъде, а досега не бях работила никъде дори лятото, за да мога да го включа в автобиографията си.

— Бива те с бебетата — изтъкна приятелката ми Луси. — Можеш да работиш в детска градина или дори като помощник-учител в началното училище.

— Бива ме само с Карингтън — отвърнах. — Не мисля, че бих искала да се грижа за децата на други хора.

Луси бе обмислила бъдещата ми кариера и беше решила, че трябва да изкарам курс по фризьорство и козметика.

— Ти обичаш да правиш прически и грим — изтъкна тя. И беше истина. Само че курсовете щяха да бъдат скъпи. Питах се как ли ще реагира мама, ако й поискам хиляди долари за такса за обучението. После се запитах какви други планове или идеи може да има за бъдещето ми, ако изобщо градеше такива. Твърде бе вероятно да няма. Мама живееше за мига. Затова засега оставих тази мисъл за време, когато според мен мама щеше да бъде отворена за нея.

Дойде зимата и аз започнах да излизам с момче на име Люк Бишоп, чийто баща имаше автокъща. Люк играеше във футболния отбор — всъщност той беше станал краен защитник, след като миналата година коляното на Харди беше излязло от строя, — само че Люк не възнамеряваше да прави спортна кариера. Финансовото положение на семейството му позволяваше да отиде, в който колеж успее да влезе. Беше младеж с приятна външност, тъмна коса и сини очи, освен това приличаше на Харди достатъчно, за да бъда привлечена от него.

Запознах се с Люк на едно полицейско коледно парти. Това беше ежегодната инициатива на местната полиция за събиране на подаръци за деца от нуждаещи се семейства. През по-голямата част от декември се даряваха, събираха и сортираха играчки, а на двадесет и първи се опаковаха подаръците в полицейския участък. Всеки можеше да отиде и да помага като доброволец. Футболният треньор беше наредил на всичките си играчи да участват по някакъв начин — или да събират играчки, или да присъстват на партито за опаковането им, или да ги раздават в деня преди Коледа.

Отидох на партито с приятелката си Муди и с нейното гадже Ърл младши, сина на месаря. На партито сигурно имаше поне сто човека, а върху дълги маси и край тях беше натрупана грамада от играчки. Свиреше коледна музика. На импровизиран бар в ъгъла имаше големи гарафи от неръждаема стомана и кутии със сладкиши с бяла глазура. Застанала в редица хора, които опаковаха подаръци, и с червената шапка на джудже, която някой беше нахлупил на главата ми, аз се чувствах като коледен елф.

Тъй като твърде много хора режеха хартия и навиваха панделки, имаше недостиг на ножици. Веднага щом някой оставеше ножица, грабваше я друг, който си чакаше реда. Стоях до масата пред купчина неопаковани играчки и руло червена хартия на бели райета и нетърпеливо чаках своя шанс. На масата изтрака ножица и аз се пресегнах да я взема. Само че някой друг се оказа по-бърз. Пръстите ми по невнимание стиснаха мъжка ръка, която вече държеше ножицата. Вдигнах поглед към две усмихнати сини очи.

— Моя е — каза момчето. С другата си ръка отметна пискюла на шапката ми назад през рамото ми.

До края на вечерта стояхме един до друг, разговаряхме, смеехме се и си посочвахме подаръци, които според нас другият щеше да хареса. Той избра за мен една дебела парцалена кукла с къдрава кестенява коса, а аз му избрах комплект за сглобяване на боен кораб от Междузвездни войни. В края на вечерта Люк ме покани на среща.

Много неща ми харесваха в Люк. Беше на приятно средно ниво — интелигентен, без да е особняк, атлетичен, но не грозно мускулест. Имаше хубава усмивка, макар да не беше като усмивката на Харди. Неговите сини очи нямаха огнената и ледена яркост на очите на Харди, а тъмната му коса беше тънка и твърда, а не гъста и мека като козина на норка. Освен това Люк не притежаваше изключителното присъствие на Харди, нито неуморния му дух. Само че в други отношения си приличаха — и двамата бяха високи и физически самоуверени, и двамата бяха безкомпромисно мъжествени.

В този период от живота си бях особено уязвима по отношение на мъжкото внимание. Всички останали в малкия свят на Уелкъм като че ли бяха на двойки. Майка ми ходеше на срещи повече от мен. А ето че имаше момче, което прилича на Харди, но без усложненията, и беше свободно.

Когато двамата с Люк започнахме да се срещаме по-често, ни приеха за двойка и другите момчета престанаха да ме канят на срещи. Допадна ми сигурността да бъда едната половина от двойка. Харесваше ми да има с кого да минавам по коридорите, с кого да обядвам, кой да ме води на пица след петъчния мач.

Първия път, когато Люк ме целуна, разочарована установих, че целувката му не прилича по нищо на тази на Харди. Тъкмо ме беше изпратил до къщи след среща. Преди да изляза от колата, той се наведе и притисна устата си в моята. Аз отвърнах на натиска, опитвайки се да предизвикам някаква реакция, само че нямаше страст или възбуда, а само непознатата влага на устата на друг човек, хлъзгавото плъзгане на нечий език. Мозъкът ми не участваше в случващото се с тялото ми. Изпитах вина и смущение от студенината си и се опитах да я компенсирам, като обгърнах шията му с ръце и го целунах по-пламенно.

Продължихме да се срещаме и имаше още целувки, прегръдки, колебливи проучвания. Постепенно се научих да престана да сравнявам Люк с Харди. Нямаше загадъчно вълшебство, нямаше невидима електрическа верига на усещанията и на мислите помежду ни. Люк не се замисляше надълбоко за нещата и не проявяваше интерес към загадъчната територия на сърцето ми.

Отначало мама не одобри, че излизам с момче от по-горните класове, но когато се запозна с Люк, остана очарована от него.

— Изглежда ми свястно момче — каза ми след това. — Ако искаш да излизаш с него, ще позволя, но няма да се прибираш по-късно от единадесет и половина.

— Благодаря, мамо — признателна бях, че ми е позволила, но някакво вътрешно дяволче ме подтикна да кажа: — Той е само с една година по-малък от Харди.

Тя разбра неизречения ми въпрос.

— Не е същото.

Знаех защо го казва. На деветнадесет Харди вече беше станал повече мъж, отколкото някои мъже щяха изобщо да бъдат. Тъй като баща му го нямаше, той се бе научил да поема отговорността за семейството, да издържа майка си и сестрите си. Работеше усилено, за да осигурява тяхната и своята прехрана. За разлика от него Люк беше защитен и разглезен, сигурен, че нещата винаги ще му се получават лесно.

Ако не познавах Харди, може би щях да се влюбя повече в Люк. Само че бе твърде късно за това. Чувствата ми се бяха вкопчили в Харди като оформена мокра кожа, оставена да изсъхва и да се втвърдява на слънцето, и всеки опит да се промени формата й, щеше да я унищожи.

 

 

Една вечер Люк ме заведе на парти в къщата на някой, чиито родители бяха заминали за уикенда. Беше пълно с по-големи ученици и аз напразно се оглеждах за познато лице.

От колоните във вътрешния двор гърмеше твърдият блус рок на Стиви Рей Вон, а на присъстващите се раздаваха пластмасови чашки с някаква оранжева течност. Люк ми донесе и през смях ме посъветва да не я изпивам твърде бързо. Имаше вкус на ароматизиран дезинфектант. Отпивах на съвсем малки глътки, а острият алкохол пареше устните ми. Докато Люк разговаряше с приятели, аз се извиних и отидох да търся тоалетната.

Стиснала пластмасовата чашка, влязох в къщата и се престорих, че не забелязвам двойките, които се натискаха в тъмните ъгли. Намерих тоалетната, която по чудо беше свободна, и излях напитката в гърнето.

Когато излязох, реших да изляза навън по друг път. Щеше да ми е по-лесно и не толкова смущаващо да изляза от предната врата и да заобиколя къщата, вместо да минавам покрай отдадените на любовни ласки двойки. Но докато минавах покрай голямото стълбище пред входа, забелязах в сянката две преплетени тела.

Сякаш ме пронизаха в сърцето, когато разпознах Харди, прегърнал едно дългокрако русо момиче. Тя беше яхнала едното му бедро, а горната част на гърба й и раменете бяха разголени от черното кадифено бюстие. Единият му юмрук стискаше косата й и извиваше главата й назад, докато бавно прокарваше устни отстрани по шията й.

Болка, желание, ревност… Не подозирах, че е възможно да изпитваш толкова много неща толкова силно и наведнъж. Нужна ми беше всяка частица от волята ми, за да им обърна гръб и да си тръгна. Краката не ме държаха, но не спрях. С ъгълчето на очите си видях как Харди вдига глава. Искаше ми се да умра, когато си дадох сметка, че ме е видял. Ръката ми трепереше, когато стиснах студената месингова топка на вратата и излязох.

Знаех, че няма да ме последва, но ускорих крачка, докато не излязох почти тичешком във вътрешния двор. Дъхът излизаше насечено от дробовете ми. Копнеех да забравя онова, което бях видяла току-що, но гледката на Харди с русото момиче завинаги се бе издълбала в паметта ми. Смаях се от яростта, която изпитвах към него, от изпепеляващо бялото предателство. Нямаше значение, че не ми е обещал нищо, че не ми дължи нищо. Той беше мой. Чувствах го с всяка клетка на тялото си.

Успях някак да намеря Люк сред тълпата във вътрешния двор и той ме погледна с въпросителна усмивка. Нямаше как да не забележи поруменелите ми бузи.

— Какво има, кукличке?

— Изпуснах питието си — отговорих пресипнало.

Той се засмя и положи тежката си ръка на раменете ми.

— Ще ти донеса друго.

— Не, аз… — вдигнах се на пръсти и прошепнах в ухото му: — Имаш ли нещо против да си вървим?

— Вече? Но ние току-що дойдохме.

— Искам да съм насаме с теб — отчаяно прошепнах аз. — Моля те, Люк. Заведи ме някъде, където и да е.

Изражението му се промени. Знаех, че се пита дали внезапното ми желание да бъда насаме с него може да значи онова, което значеше според него.

И отговорът беше да. Исках да го целувам, да го прегръщам, да правя всичко, което в същия този момент правеше Харди с онова момиче. Не от желание, а от бясна мъка. Нямаше към кого да се обърна. Майка ми щеше да пренебрегне чувствата ми като детински. Може и да беше така, но не давах и пет пари. Никога преди не бях изпитвала толкова силен гняв. Единствената ми котва беше тежката ръка на Люк.

Люк ме заведе на един паркинг, където имаше изкуствено езеро и гъсти шубраци. Отстрани на езерото имаше порутена открита беседка с понацепени дървени пейки. Денем тук идваха семейства на пикник. Сега беседката беше празна и тъмна. Въздухът шумолеше с нощни шумове, жабешки хор квакаше откъм тръстиките, песен на присмехулник, плясъкът на крилете на чапла.

Точно преди да си тръгнем от партито, бях изпила на един дъх остатъка от коктейла „Текила сънрайз“ на Люк. Главата ми се въртеше и ту ми се гадеше, ту ми се виеше свят. Люк постла якето си на пейката в беседката и ме придърпа в скута си. Целуна ме с влажна и търсеща уста. Усетих посланието в целувката му — тази вечер щеше да стигне, докъдето исках аз.

Гладката му ръка се плъзна под блузата ми, по гърба ми и подръпна закопчалката на сутиена ми. Той се отпусна на гърдите ми. Люк веднага плъзна ръката си отпред, напипа нежната извивка на гърдата ми и я обхвана грубовато. Направих гримаса и той отпусна хватката и се извини през колеблив смях:

— Извинявай, кукличке. Просто… си толкова красива, че ме подлудяваш…

Езикът му се плъзна по втвърдяващото се зърно на гърдата ми. Той настойчиво стискаше и търкаше зърната, докато устите ни се движеха в дълги и несекващи целувки. Скоро гърдите ме заболяха и пламнаха. Отказах се от всякаква надежда да изпитвам удоволствие и се опитах да се престоря. Ако нещо не беше наред, вината беше моя, защото Люк имаше опит.

Сигурно заради текилата имах усещането, че съм външен наблюдател, когато Люк ме вдигна от скута си и ме сложи върху покритата с якето му пейка. Допирът на раменете ми до дървото предизвика пристъп на паника, но аз не му обърнах внимание и легнах.

Люк разкопча джинсите ми и ги смъкна по бедрата ми и през единия крак. Под покрива на беседката зърнах късче небе. Беше мъглива нощ и нямаше звезди или луна. Единствената светлина идваше от далечното синкаво сияние на една улична лампа, блещукаща насред вихър от мушици.

Като повечето момчета на тази възраст Люк не знаеше почти нищо за по-фините ерогенни зони по женското тяло. Аз знаех още по-малко и от него и понеже бях твърде стеснителна, за да кажа какво ми харесва или не ми харесва, пасивно го оставих да прави каквото си иска. Нямах представа къде да си сложа ръцете. Усетих го, че пъхва ръка в бикините ми, където космите бяха топли и прилепнали. Още търкане, при което няколко пъти докосна чувствителното място, от което аз подскочих. Той се засмя тихо, приемайки погрешно неудобството ми за наслада.

Тялото на Люк беше широко и тежко, когато той се наведе и краката ми сковано обхванаха неговите. Мърдаше помежду ни, разкопчаваше джинсите си и използваше и двете си ръце, за да се справи трескаво с нещо. Чух шумоленето на пластмаса и усетих как изважда нещо, как го наглася и след това усетих непознатото стегнато и набъбнало усещане на члена му до вътрешната страна на бедрото ми.

Той вдигна още ризата и сутиена ми и ги намачка под брадичката. Устните му докоснаха гърдите ми и започнаха силно да смучат. Реших, че вече е стигнал твърде далеч, за да го спирам, че вече нямах право да откажа. Искаше ми се всичко да приключи, той да свърши по-бързо. Докато тази мисъл преминаваше през главата ми, натискът между краката ми стана болезнен. Напрегнах се, стиснах зъби и погледнах към лицето на Люк. Той не ме гледаше. Беше съсредоточен върху акта, не върху мен. Не бях нищо повече от инструмент за облекчаването му. Натискаше все по-силно и по-силно в моята съпротивляваща се плът и от устните ми се изтръгна болезнен вик.

Само след няколко пронизващи тласъка презервативът стана хлъзгав от кръв и Люк потръпна и изстена гърлено.

— О, скъпа, беше толкова хубаво.

Ръцете ми останаха обгърнали тялото му. Заля ме вълна от отвращение, когато той целуна шията ми и усетих дъха му върху кожата си като пара. Стигаше толкова, беше взел достатъчно от мен, сега имах нужда отново да принадлежа на себе си. Изпитах безмерно облекчение, когато се надигна. Плътта ми гореше и болеше.

Облякохме се безмълвно. Толкова силно бях стегнала мускулите си, че когато най-сетне ги отпуснах, те се разтрепериха от напрежение. Цялата се разтресох, дори зъбите ми загракаха.

Люк ме придърпа към себе си и ме потупа по гърба.

— Съжаляваш ли? — тихо попита той.

Не очакваше да кажа „да“, затова не го направих. Стори ми се някак невъзпитано, а и нищо нямаше да промени. Станалото, станало. Исках обаче да се прибера у дома. И да остана сама. Едва тогава щях да осъзная настъпилите с мен промени.

— Не — помърморих в рамото му. Той отново ме потупа по гърба.

— Следващия път ще ти е по-хубаво, повярвай ми. Последната ми приятелка беше девствена и започна да й харесва едва след няколко пъти.

Малко се стегнах. В такъв момент никое момиче не иска да слуша за предишни гаджета. И макар да не бях изненадана, че Люк и друг път е правил секс с девствено момиче, ме заболя. Като че ли този факт намаляваше стойността на онова, което му бях дала. Като че ли за него бе обичайно да бъде нечий пръв любим — Люк, момчето, на което се лепяха девствениците.

— Моля те, откарай ме у дома — казах. — Толкова съм изморена…

— Разбира се, скъпа.

На връщане към ранчото „Лупинус“ Люк шофираше с една ръка, а с другата държеше моята и от време на време леко я стискаше. Не бях сигурна дали ми вдъхва увереност или самият той търси увереност, но и аз го стисках всеки път. Попита ме дали искам да излезем да хапнем някъде утре вечер и аз механично се съгласих.

Поговорихме си. Бях твърде замаяна, за да съзнавам какво казвам. През главата ми прелитаха случайни мисли, стрелкащи се хаотично като гълъбите сутрин. Бях ужасена, че ще се чувствам зле, след като сковаността премине, и безмълвно се опитвах да се убедя, че няма причина да се чувствам така. Другите момичета на моята възраст спяха с гаджетата си… Луси го беше правила, а Муди сериозно го обмисляше. Какво, че го бях направила? Още си бях аз. Непрекъснато си го повтарях. Още си бях аз.

След като го бяхме направили веднъж, щяхме ли да го правим непрекъснато? Дали Люк щеше да очаква всяка среща да завършва със секс? Мислено потръпнах при тази мисъл. Усещах парене и бодежи на неочаквани места, а също и напрегнатите си мускули на бедрата. Сигурно и с Харди нямаше да е по-различно, помислих си. Болката, миризмите, физическите действия щяха да бъдат същите.

Спряхме до караваната и Люк ме изпрати до стълбите. Явно не му се тръгваше. Обзета от отчаяно желание да се отърва от него, аз се престорих на влюбена, прегърнах го силно, целунах устните му, брадичката и бузата. Очевидно представлението ми възвърна увереността му. Той се ухили и ме пусна да се прибера.

— Довиждане, кукличке.

— Довиждане, Люк.

Лампата в дневната светеше, но мама и бебето спяха. Изпълнена с признателност, отидох да си взема пижамата, отнесох я в банята и си взех най-горещия душ, който можех да понеса. Под почти изгарящата струя затърках силно ръждивите петна по краката си. Топлината облекчи появилата се на различни места болка, а водата ме обливаше, докато вече не усещах кожата си белязана от допира на Люк. Бях едва ли не сварена, когато излязох от душа.

Облякох си пижамата и отидох в стаята си, където Карингтън започваше да шава в креватчето си. Намръщих се заради болката между бедрата си и отидох да приготвя шишето. Когато се върнах, тя вече беше будна, само че този път не плачеше. Чакаше ме търпеливо, като че ли знаеше, че се нуждая от известно снизхождение. Протегна към мен пълните си ръчички и се вкопчи за шията ми, когато я вдигнах.

Карингтън миришеше на бебешки шампоан и на крем против подсичане. Миришеше на невинност. Телцето й се нагоди съвършено към моето и тя потупваше ръката ми, докато й давах шишето. Синьо-зелените й очи бяха вперени в моите. Залюлях се бавно, както й харесваше най-много. С всяко плавно полюшване напред напрежението в гърдите, гърлото и главата ми се топеше, докато от ъгълчетата на очите ми не бликнаха сълзи. Никой на света, нито мама, нито дори Харди, можеха да ме утешат, както го направи Карингтън. Признателна за облекчението, което ми донесоха сълзите, продължих да плача безмълвно, докато нахраних бебето и го изчаках да се оригне.

Вместо да върна Карингтън в креватчето, аз я взех при себе си в леглото и я оставих да легне откъм стената. Госпожица Марва ме бе посъветвала никога да не правя така, защото после бебето нямало да иска да спи само в креватчето си.

Както обикновено госпожица Марва се оказа права. След тази нощ Карингтън настояваше да спи при мен и започваше да вие като койот, когато се правех, че не забелязвам протегнатите й ръчички. Всъщност ми беше приятно да спим заедно, гушнати под завивката на рози. Смятах, че ако тя се нуждае от мен и аз се нуждая от нея, наше право като сестри е да се утешаваме взаимно.