Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Травис (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sugar Daddy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
sonnni (2013)

Издание:

Лайза Клейпас. Захарче

ИК „Ергон“, София, 2008

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-14-1

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Мама нямаше застраховка живот и почти никакви спестявания. Затова ми остана само караваната, малко мебели, една кола и двегодишната ми сестра. Трябваше да поддържам всичко с гимназиално образование и без никакъв трудов стаж. Бях прекарвала летата и следобедите си с Карингтън, а това означава, че единственият човек, който можеше да ми даде препоръки, до неотдавна се бе возил в колата, обърнат назад.

Шокът е милостиво състояние. Позволява ти да преживееш нещастието с нужната дистанция между теб и чувствата ти. Най-напред трябваше да се справя с уреждането на погребението. Никога преди не бях стъпвала в погребална агенция. Винаги бях смятала, че тези места са зловещи и печални. Госпожица Марва дойде с мен, макар да й казах, че нямам нужда от помощ. Обясни, че е излизала с директора на агенцията, господин Фърпосън, който сега беше вдовец, и искала да види колко коса му е останала след толкова много години.

Оказа се, че не е много. Само че господин Фърпосън бе най-милият човек, когото познавах, а погребалната агенция — кафеникави тухли с бели колони — беше светла и чиста и бе обзаведена като удобна стая за живеене. В къта за сядане имаше канапета, тапицирани със син туид, и ниски масички с големи албуми с изрезки, и с пейзажи по стените. Взехме си бисквити от една порцеланова чиния и кафе от голяма сребърна кана. Когато започнахме да разговаряме, оцених дискретността, с която господин Фърпосън тактично побутна кутията със салфетките върху масичката. Не плачех, чувствата ми все още бяха като потопени в лед, само че госпожица Марва преполови кутията.

Господин Фърпосън имаше мъдро, благо и малко провиснало лице като на басет, и кафяви очи като разтопен шоколад. Даде ми брошура, озаглавена:

„Десет правила как да скърбим“

Тактично ме попита дали мама някога е споменавала за предварително планирано погребение.

— Не, господине — отвърнах сериозно. — Тя не беше от хората, които планират нещата. Отнемаше й цяла вечност дори да поръча от менюто в кафенето.

Бръчките край външните ъгълчета на очите му се задълбочиха.

— И съпругата ми беше такава — каза той. — Някои хора обичат да планират, а други просто приемат случващото се в живота. И в двата случая няма нищо лошо. Аз самият обичам да планирам.

— И аз — отбелязах, макар да не бе съвсем истина. Винаги бях следвала примера на мама и бях приемала живота на момента. Но сега исках да съм различна, трябваше да бъда.

Господин Фъргюсън отвори албум с ламинирани ценови листи и ме поведе към темата за бюджета на погребението.

Имаше дълъг списък с неща, за които трябваше да се плати — гробищни такси, данъци, некролог, цена на балсамирането, подготвянето на косата и козметичната намеса, бетонно укрепване на гроба, наемане на катафалка, музика, надгробен камък.

Господи, оказа се скъпо да умреш.

Щяха да отидат повечето пари, останали от мама, освен ако не исках да го направя на кредит, но аз се отнасях подозрително към заемите. Бях виждала какво се случва с хора, които са започнали да се плъзгат по тази наклонена плоскост към бедата. В повечето случаи така и не успяваха да изпълзят обратно. А в Тексас нямаше програми или приюти, които можеха да ни осигурят приличен живот. Единственият спасителен пояс бяха роднините. А аз бях твърде горда, за да тръгна да издирвам непознати роднини, чужди за мен хора, за да ги моля за пари. Осъзнах, че погребението на мама трябва да се направи с минимален разход на средства и от тази мисъл гърлото ми се стегна и усетих горещ натиск зад очите.

Казах на господин Фъргюсън, че майка ми не е ходела на църква и поради това не искаме религиозна церемония.

— Не може погребението да не е религиозно — възпротиви се госпожица Марва, която сепнато спря да плаче, слисана от тази идея. — В Уелкъм няма такова нещо.

— Ще се учудиш, Марва — осведоми я господин Фъргюсън, — но в града има немалко хора, които не вярват в Бог. Просто не си правят труда да го оповестят публично, или пък знаят, че направят ли го, ще ги нападнат почитатели на Библията, които ще им носят вкъщи бегонии в саксии и торти.

— Да не би да си станал еретик, Артър? — попита госпожица Марва и той се усмихна.

— Не, госпожо. Но вече приех, че някои хора са по-щастливи, ако не спасяват душите си.

След като обсъдихме някои идеи за нерелигиозното погребение на мама, отидохме в залата с ковчезите, където бяха изложени поне тридесет ковчези в редици. Не предполагах, че има такъв голям избор. Човек можеше да избере не само материала за външната част, но и дали облицовката да е от кадифе или от сатен в почти всички цветове. Разстроих се да узная, че човек може да избере и колко твърд да бъде матракът вътре, като че ли това ще накара покойника да се почувства по-удобно.

Някои от най-изисканите ковчези като например изработения от дъб и с ръчна полировка във френски провинциален стил, или път със стоманените орнаменти в излъскания бронз и избродираната вътрешност около главата, струваха четири или пет хиляди долара. А ковчегът в отдалечения край на стаята беше най-пъстрото нещо, което можех да си представя, изрисуван на ръка като пейзаж на Моне с вода, цветя и мост в жълти, сини, зелени и розови тонове. Имаше драпирана сатенена вътрешност и възглавница и подходящо покривало.

— Интересна гледка, нали? — малко стеснително се усмихна господин Фъргюсън. — Един от доставчиците ни се опитва да наложи на пазара тези художествени ковчези, но се боя, че се твърде крещящи за вкуса в малките градчета.

Исках го за майка си. Пет пари не давах дали е твърде лош като стил и показен, защото когато го заровят под земята, никой нямаше да го вижда. Ако ще спиш на някакво място завинаги, най-добре е на сини сатенени възглавници насред тайна градина, скрита под земята.

— Колко струва? — попитах аз.

Господин Фъргюсън забави отговора си, а когато ми отговори, гласът му беше съвсем тих:

— Шест хиляди и петстотин, госпожице Джоунс.

Можех да си позволя може би една десета от тази сума.

Бедните хора нямат голям избор в живота, но през повечето време не се замисляш над това. Вземаш най-доброто възможно, лишаваш се при нужда и се молиш на Бога да не те затрие нещо, което не можеш да контролираш. Само че понякога те заболява, когато желаеш нещо до мозъка на костите си, а знаеш, че няма как да го получиш. Почувствах се по този начин по отношение на ковчега на мама. И съзнавах, че е предзнаменование за онова, което предстои. Къща, шини и дрехи за Карингтън, образование, неща, които да ни помогнат да се измъкнем от дълбокия ров, който разделяше белите боклуци от средната класа… За тези неща щяха да са нужни повече пари, отколкото можех да спечеля. Не разбирах защо досега не си бях давала сметка за извънредността на положението си, дори и докато мама беше жива. Защо съм била толкова небрежна и непредвидлива? Направо ми прилоша.

Сковано последвах господин Фъргюсън в страничната част на стаята, където бяха изложени по-евтините ковчези, и намерих един от лакиран бор, тапициран с бяла тафта за шестстотин долара. Върнахме се обратно до редицата надгробни плочи и камъни и аз избрах правоъгълна бронзова плоча, която да бъде поставена върху гроба на мама. Заклех се някой ден да я сменя с голям мраморен надгробен камък.

Веднага щом се разчу новината за катастрофата, запалиха фурните навсякъде в града. Дори непознати хора или хора, които почти не познавах, носеха в караваната гювеч, пай или торта. Увити във фолио пакети бяха натрупани навсякъде — по плотовете, масите, хладилника и печката. В Тексас траурът е времето, когато трябва да извадиш най-хубавите си рецепти. Много хора ги залепваха за фолиото, с което увиваха подаръците, макар обикновено да не се правеше така, само че явно се бяха споразумели да ми помогнат колкото може повече. В нито една от рецептите нямаше повече от четири или пет съставки и бяха храна, каквато човек често открива на разпродажбите на печива или на църковните угощения. Мексикански пай, грозна торта, гювеч „Цар Ранчо“, салата с желе.

Наистина съжалявам, че ни изпратиха толкова много храна в момент, когато изобщо не ми беше до ядене. Свалих листчетата с рецептите, прибрах ги в един кафяв плик, за да ги запазя, и отнесох повечето храна на семейство Кейтс. Този път бях признателна за емоционалната сдържаност на госпожица Джуди — знаех, че колкото и да ми съчувства, няма да обсъжда с мен нищо емоционално.

Трудно ми беше да се срещна със семейството на Харди, когато той ми липсваше толкова много. Имах нужда Харди да се върне и да ме спаси, да се погрижи за мен. Исках да ме прегърне силно и да ме остави да се наплача в прегръдките му. Но когато попитах госпожа Джуди дали има вести от него, тя отговори, че още няма, че известно време щял да бъде твърде зает, за да пише или да се обажда.

Облекчението на сълзите дойде на втората нощ след смъртта на мама, когато пропълзях в леглото до здравото телце на Карингтън. Тя се гушна в мен насън, изпусна бебешка въздишка и този звук разпука печата на сърцето ми.

Освен това Карингтън нямаше представа какво е смърт. Не схващаше колко е окончателна тя. Непрекъснато питаше кога ще се върне мама, а когато се опитах да й обясня за небето, тя ме слушаше, без да разбира, прекъсна ме и поиска сладолед. Лежах и я прегръщах, обзета от тревога какво ще се случи с нас, ако дойде някой социален работник, за да ми я отнеме, или какво ще правя, ако Карингтън се разболее сериозно, и как да я подготвя за живота, след като самата аз знам толкова малко.

Никога дотогава не бях плащала сметка. Не знаех и къде са картите от социалната ни осигуровка. Освен това се притеснявах дали Карингтън изобщо ще си спомня за мама. Когато си дадох сметка, че нямам с кого да споделя спомените за майка си, усетих как от очите ми потичат сълзи. Това продължи известно време, докато накрая не се разплаках толкова силно, че най-накрая отидох в банята, напълних ваната и седнах с изпънат гръб като дете, плачейки във ваната, докато не ме обзе огромно притъпено спокойствие.

 

 

— Трябват ли ти пари? — попита директно приятелката ми Луси, докато се обличах за погребението. Щеше да се грижи за Карингтън, докато се върна от службата. — Семейството ми може да ти заеме известна сума. Освен това татко каза, че в магазина има работа на непълен работен ден.

Нямаше да успея без Луси в дните след катастрофата на мама. Тя попита може ли да направи нещо за мен, а когато казах, че няма какво, тя въпреки това се залови за работа. Настоя да заведе Карингтън в своята къща за един следобед, за да мога да разполагам със спокойствие да позвъня, където трябва и да почистя караваната.

Друг ден Луси доведе майка си и двете опаковаха вещите на мама в кашони. Нямаше да мога да го направя сама. Любимото яке на мама, бялата й рокля с маргаритите, синята блуза, тънкият розов шал, с който връзваше косата си — тези и други неща носеха спомени във всяка своя гънка. Нощем обличах фланелка, която още не е прана. Все още пазеше мириса на кожата на мама и на „Млада роса“ на Ести Лодер. Не знаех как да съхраня аромата й. Някой път, много след като изчезне, щеше да ми се прииска отново да вдъхна мириса на мама, но той щеше да съществува само в спомените ми.

Луси и майка й отнесоха дрехите в някакъв склад и ми дадоха ключа. Госпожа Рейес ми каза, че заложната къща ще се погрижи за месечната такса и че мога да държа нещата там до, когато искам.

— Можеш да започнеш работа, когато поискаш — притискаше ме Луси.

Поклатих глава в отговор на предложението на Луси за почасова работа. Бях напълно сигурна, че не се нуждаят от помощ в заложната къща и че ми отправят предложението от състрадание. И макар да оценявах добротата им повече, отколкото си даваха сметка, знае се, че приятелството трае по-дълго, колкото по-малко го използваш.

— Предай благодарността ми на родителите си — казах аз, — но вероятно ще ми трябва нещо на пълен работен ден. Все още не съм решила какво.

— Винаги съм казвала, че трябва да отидеш на курсове по фризьорство и козметика. От теб ще стане прекрасен стилист. Представям си как някой ден ще отвориш собствен салон.

Луси ме познаваше добре — идеята да работя в салон, всичко свързано с това, ме привличаше повече, от която и да е друга работа. Но…

— Ще ми трябват девет месеца до година, за да получа разрешително — казах със съжаление. — А и не мога да си позволя таксата.

— Можеш да вземеш назаем…

— Не — облякох черно горнище без ръкави и го пъхнах в колана на полата си. — Не мога да вземам пари назаем, Луси, защото няма да мога да спра. Ако в момента нямам достатъчно средства, ще почакам, докато спестя достатъчно.

— Никога няма да спестиш достатъчно — изгледа ме тя с явно раздразнение. — Приятелко, ако чакаш да се появи кръстницата вълшебница с рокля и каляска, изобщо няма да стигнеш до бала.

Взех четка от тоалетката и се заех да връзвам косата си на ниска опашка.

— Никого не чакам. Мога да го направя и сама.

— Казвам само да приемеш помощ, след като ти предлагат. Не е нужно да постигаш всичко по трудния начин.

— Знам — преглътнах раздразнението си и успях да повдигна ъгълчетата на устата си в усмивка. Луси беше загрижена приятелка и понеже знаех това, приемах по-лесно командаджийското й поведение. — Не съм твърдоглава, както може би ти се струва… Нали позволих на господин Фъргюсън да смени ковчега?

В деня преди погребението господин Фъргюсън ми се обади и съобщи, че иска да ми предложи сделка, ако ме интересува. Внимателно подбирайки думите си, ме осведоми, че производителят на ковчезите е пуснал в разпродажба художествените модели и има отстъпка за ковчега с картината на Моне. Тъй като първоначалната цена беше шест хиляди и петстотин долара, аз се съмнявах, че ще мога да си го позволя дори и на разпродажба.

— Раздават ги едва ли не без пари — настоя господин Фъргюсън. — Всъщност в момента ковчегът с картината на Моне струва точно колкото чамовия ковчег, който избрахте. Мога да ги разменя без допълнителни разходи.

Бях твърде слисана, за да продумам.

— Сигурен ли сте?

— Да, госпожо.

Подозирайки, че щедростта на господин Фъргюсън може би имаше нещо общо с факта, че няколко вечери преди това бе извел госпожица Марва на вечеря, отидох да я попитам какво бе станало по време на срещата им.

— Либърти Джоунс — възмутена поде тя, — да не намекваш, че съм спала с този мъж, за да ти издействам отстъпка за ковчега?

Засрамих се, извиних се, че не съм искала да я обидя и че, разбира се, не си мисля нищо такова.

Все още възмутена, госпожица Марва ми обясни, че ако е спала с господин Фъргюсън, нямало съмнение, че той щял да ми даде проклетия ковчег безплатно.

 

 

Службата до гроба беше прекрасна, макар и малко скандална за разбиранията на Уелкъм. Господин Фъргюсън проведе ритуала и говори малко за мама и за живота й и за това колко много липсва на приятелите и на двете си дъщери. Изобщо не спомена за Луис. Неговите роднини бяха откарали тялото му в Мескит, където беше роден и където все още живееха доста хора от семейство Садлек. Бяха наели управител за ранчото „Лупинус“, некадърен млад мъж на име Майк Мендеке.

Една от най-близките приятелки на мама от службата, пълна жена с коса с цвят на чай, прочете едно стихотворение:

„На гроба ми не стойте, не плачете,

мен тук ме няма, аз не спя.

Аз съм и хилядите ветрове,

и бисерните искри на снега,

и слънцето на житните поля

и тихия дъждец на есента.

Събудите ли се в забързаното утро,

аз ще съм сутрешната суетня,

на птиците спокойното летене

и на звездите — трепкащата светлина.

На гроба ми не стойте, не плачете,

мен няма ме в смъртта.“

Стихотворението може и да не бе религиозно, но когато Деб го прочете, в очите на мнозина имаше сълзи.

Аз поставих върху ковчега две жълти рози — едната от Карингтън, другата от мен. Може би навсякъде другаде предпочитаният цвят на розите е червен, но в Тексас беше жълт. Господин Фърпосън ми обеща, че розите ще бъдат погребани с мама, когато заровят ковчега в земята.

В края на службата пуснахме „Представи си“ на Джон Ленън, което извика усмивки на някои лица и неодобрителни гримаси на много повече. Към топлото синьо небе полетяха четиридесет и два бели балона — по един за всяка година на мама.

Беше идеалното погребение за Даяна Труит Джоунс. Мисля, че на мама щеше да й хареса. Когато службата приключи, внезапно изпитах огромна нужда да се върна при Карингтън. Исках да я прегръщам дълго и да галя светлите й руси къдрици, които толкова ми напомняха за къдриците на мама. Карингтън никога преди не ми се бе струвала толкова крехка, така застрашена от всякакви опасности.

Когато се обърнах към редицата коли, забелязах една черна лимузина с тонирани стъкла, паркирана на известно разстояние. Уелкъм не е място, където лимузините са често явление, затова гледката беше доста необичайна. Колата беше модерна, вратите и прозорците бяха затворени, а формата й беше съвършена и изваяна като акула.

През този ден нямаше друго погребение. Който и да седеше в тази лимузина, явно бе познавал майка ми и искаше да наблюдава погребението й от разстояние. Краката ми се задвижиха, явно съм искала да отида и да попитам дали той — или тя — не иска да дойде на гроба. Но веднага щом се запътих натам, лимузината бавно потегли.

Измъчваше ме мисълта, че никога няма да разбера кой беше вътре.

 

 

Скоро след погребението двете с Карингтън бяхме посетени от съдебно назначена попечителка, която трябваше да прецени дали съм подходяща да стана законен настойник на сестра си. Хонорарът на служителката беше сто и петдесет долара, което според мен беше доста, предвид факта, че тя остана по-малко от час. Слава Богу, че съдът отмени таксата — чековата ми сметка едва ли щеше да го покрие.

Карингтън явно разбра, че е важно да се държи добре. Под зоркия поглед на попечителката тя построи кули от кубчета, облече любимата си кукла и изпя песента за азбуката от началото до края. Докато служителката ми задаваше въпроси относно отглеждането на детето и плановете ми за бъдещето, Карингтън се покатери в скута ми и ми лепна няколко страстни целувки. След всяка целувка, поглеждаше многозначително към попечителката, за да се увери, че действията й са забелязани.

Следващата фаза от процеса се оказа удивително лесна. Отидох в семейния съд и представих на съдиите писма от госпожица Марва, от детския лекар и от свещеника в „Агнец Божи“, които даваха отлична оценка на личните ми качества и на родителските ми способности. Съдията изрази притеснение, че нямам работа, посъветва ме веднага да си намеря и ме предупреди, че от време на време ще ни посещават социалните.

След като изслушването приключи, приставът ми каза да напиша чек за седемдесет и пет долара и аз го направих с лилав лъскав химикал, който открих на дъното на чантата си. Дадоха ми папка с копия от молбата и от формулярите, които бях попълнила, а също и свидетелството за настойничеството. Не можех да се освободя от чувството, че току-що съм купила Карингтън и са ми дали разписката.

Излязох пред съда, където на стълбите ме чакаше Луси заедно с Карингтън в количката й. За пръв път от дни се засмях, когато видях как пълните ръчички на Карингтън стискат картонената табела, която Луси й беше направила: „Собственост на Либърти Джоунс“.