Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Травис (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sugar Daddy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
sonnni (2013)

Издание:

Лайза Клейпас. Захарче

ИК „Ергон“, София, 2008

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-14-1

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Както можеше да се очаква, този ден Карингтън се беше изцапала повече от обикновено. На коленете на джинсите й имаше петна от трева, а предницата на фланелката й беше осеяна с пръски от боя за плакати. Взех я от вратата на класната й стая и я заведох право в най-близката тоалетна. Бързо изтрих лицето и ушите й с хартиени кърпи и разресах конската й опашка. Когато тя ме попита защо се опитвам да я направя по-хубава, аз й обясних, че ще ходим на вечеря в къщата на един приятел и че трябва много да внимава как се държи, защото иначе…

— Иначе какво? — попита тя, а аз се престорих, че не съм я чула.

Карингтън избухна в доволни възгласи, когато зърна портата на имението. Настоя да пропълзи от седалката си и да натисне копчетата през отворения ми прозорец, докато аз й чета цифрите на алармата. Кой знае защо бях доволна, че Карингтън е твърде малка, за да се притесни от луксозната обстановка. Натисна звънеца пет пъти, преди да успея да я спра, правеше физиономии пред охранителната камера и започна да подскача на пети, докато лампичките на маратонките й не засвяткаха.

Този път вратата отвори възрастна икономка. Пред нея Чърчил и Гретхен изглеждаха като юноши. Лицето й беше набраздено от толкова много бръчки, че ми заприлича на онези кукли от изсушени ябълки с памук вместо коса. Лъскавите черни топчета на очите й бяха скрити зад очила, чиито стъкла бяха дебели колкото бутилка кока-кола. Говореше с комичен акцент и гълташе думите веднага след като ги изговореше. Ние се представихме, а тя заяви, че се казва Сесил или Сиси — така и не разбрах кое от двете.

В този момент се появи Гретхен. Обясни, че Чърчил слязъл долу с асансьора и ни чакал в дневната. Погледна към Карингтън и обхвана лицето й с ръце:

— Какво красиво момиче, какво съкровище — възкликна тя. — Наричай ме леля Гретхен, скъпа.

Карингтън се изкиска и се заигра с ръба на изцапаната си с боя блузка.

— Харесват ми пръстените ти — заяви тя, вперила поглед в проблясващите пръсти на Гретхен. — Може ли да пробвам някой?

— Карингтън… — понечих да й се скарам аз.

— Разбира се, че може — възкликна Гретхен. — Но нека преди това да отидем при чичо Чърчил.

Двете тръгнаха по коридора, хванати за ръка, а аз ги последвах.

— Чърчил каза ли ти какво обсъждахме двамата? — попитах я аз.

— Да, каза ми — подметна тя през рамо.

— Какво мислиш?

— Смятам, че ще бъде добре за всички нас. След като Ава почина и децата ги няма, къщата е прекалено тиха.

Минахме през стаи с високи тавани и прозорци с копринени, плюшени и дантелени пердета, потъмнени с чай. По ореховите подове бяха пръснати ориенталски килими и старинни мебели, като всичко беше в приглушени нюанси на червеното, златистото и кремавото. Някой в къщата обичаше книгите — навсякъде имаше вградени лавици за книги, пълни от горе до долу. В къщата миришеше приятно — на лимоново масло, на восък и на стар пергамент.

Дневната беше достатъчно голяма да побере автомобилно изложение и имаше две грамадни камини, разположени една срещу друга. В средата бе поставена кръгла маса с пищен букет от свежи цветя — бели хортензии, жълти и червени рози и по някой стрък жълта фрезия. Чърчил се бе настанил в кът за сядане в единия край на стаята, под голяма картина на платноход с високи мачти, тонирана в цвят на сепия. Двама мъже станаха от столовете си, докато се приближавахме — проява на старомодно кавалерство. Не погледнах нито един от двамата. Вниманието ми беше съсредоточено изцяло върху Карингтън, докато тя се приближаваше към инвалидния стол.

Двамата се ръкуваха сериозно. Не виждах лицето на сестра си, но виждах това на Чърчил. Той я гледаше с немигащ поглед. Бях смаяна от чувствата, които пробягаха по лицето му: учудване, удоволствие, тъга. Отмести поглед и се прокашля. Но когато погледът му се върна към сестра ми, изражението му се бе прояснило — сигурно си бях въобразила.

Подеха разговор като стари приятели. Карингтън, която често се срамуваше, му описваше колко бързо може да кара ролкови кънки по коридора, ако е позволено да се карат кънки в къщата, попита го за името на коня, който му е счупил крака, разказа му за часа си по рисуване и как най-добрата й приятелка Сюзан, без да иска разсипала върху бюрото синята плакатна боя.

Докато двамата говореха, насочих вниманието си към двамата мъже, застанали до столовете си. След като в продължение на няколко години бях слушала за потомството на Чърчил, изпитвах леко смайване от това, че те внезапно бяха станали съвсем реални.

Колкото и да обичах Чърчил, не бе убягнал от вниманието ми фактът, че той е взискателен баща. Беше признал, че е проявил прекалено усърдие, за да може тримата му синове и дъщеря му да не се превърнат в безхарактерните и разглезени привилегировани деца, каквито бе виждал в други богати семейства. Възпитавал децата си да се трудят усърдно, да постигат поставените от него цели и да изпълняват задълженията си. Като родител Чърчил бил пестелив на награди и строг в наказанията.

Най-снизходителен бил към Хейвън, единствената му дъщеря и най-малкото дете в семейството. А най-строг бил с Гейдж, единственото си дете от първата си съпруга.

След като изслушах разказите на Чърчил за децата му, никак не ми беше трудно да доловя, че най-много се гордее с Гейдж и най-много очаква от него.

Гейдж беше учил в Тексаския университет и в Бизнес колежа на Харвард, а сега работеше на две места — за инвестиционната фирма на Чърчил и за собствената си компания. Другите синове на Травис бяха избрали собствени пътища. Питах се дали е било избор на Гейдж да работи за баща си, или просто е заел мястото, което се е очаквало от него да запълни. А също и дали тайно се измъчва, задето трябва да живее под сериозното бреме на очакванията на Чърчил.

По-малкият от двамата братя пристъпи напред и се представи като Джак. Имаше крепко ръкостискане и неподправена усмивка. Очите му имаха цвета на черно кафе и примигваха на загорялото му лице на човек, обичащ да прекарва времето си на открито.

След това се запознах с Гейдж — с цяла глава по-висок от баща си, с черна коса, с едро и стройно тяло. Беше около тридесетгодишен, но имаше зрял вид и можеше да мине за по-възрастен. Той успя да издокара повърхностна усмивка, като че ли запасът му беше ограничен. Две са нещата, които хората схващат веднага по отношение на Гейдж Травис. Първо, смехът не беше сред любимите му неща. И второ, въпреки привилегирования си произход, беше суров кучи син. Същински расов питбул.

Той се представи и протегна ръка да се здрависа с мен.

Очите му бяха необикновено бледосиви, искрящи и с черни зеници. Тези очи позволяваха на човек за миг да съзре избухливостта, която се криеше под кротката му външност, да получи усещане за здраво обуздана енергия, каквато бях виждала само веднъж преди това — у Харди. Само че обаянието на Харди приличаше на покана за близост, а този мъж беше предупреждение да не го доближаваш. Той толкова ме разтърси, че с мъка успях да се здрависам с него.

— Либърти — немощно се представих аз. Пръстите му като че ли погълнаха моите. Леко и изгарящо стисване и той ме пусна възможно най-бързо.

Извърнах се като сляпа, изпълнена с желанието да погледна, накъдето и да е другаде, освен в тези тревожни очи, и забелязах една жена, седнала на ниско канапе наблизо.

Беше красива и висока нимфа с изящно лице, с плътни и пухкави устни, с водопад от руса коса на кичури, който се спускаше по раменете й и по ръкохватката на канапето. Чърчил ми бе споменал, че Гейдж излиза с някакъв модел, затова не се усъмних, че това е тази жена. Тъничките й ръце висяха от ставите, а хълбоците й стърчаха под дрехите като остриетата на отварачка за консерви. Ако не беше модел, би трябвало веднага да я пратят в клиника за хора с хранителни разстройства.

Никога не съм се притеснявала за теглото си, което винаги е било нормално. Имам хубава фигура, женствени форми, женствен бюст и бедра, и вероятно малко по-голямо дупе, отколкото бих искала. Изглеждам добре с подходящите дрехи и не толкова добре с неподходящите. Като цяло харесвам тялото си, обаче редом до това слабо същество приличах на крава лауреатка.

— Здравейте — поздравих аз и се насилих да се усмихна, докато погледът й ме обхождаше от главата до петите. — Аз съм Либърти Джоунс… Приятелка на Чърчил.

Тя ме удостои с презрителен поглед и не си направи труда да се представи.

Запитах се колко ли години на лишения и на глад са нужни, за да се поддържа такава слабост. Никакъв сладолед, никакво барбекю, нито едно парче лимонов пай или пък пържена червена чушка, пълнена с разтопено сирене. Това би могло да направи всекиго злобен.

Джак побърза да се намеси:

— Откъде си, Либърти?

— Аз… — метнах поглед към Карингтън, която разглеждаше таблото с копчета на инвалидната количка на Чърчил. — Не ги натискай, Карингтън — внезапно си представих като на анимационно филмче как тя пуска някакъв катапулт, монтиран в стола.

— Няма, само ги гледам — обеща сестра ми. Отново насочих вниманието си към Джак.

— Живеем в Хюстън, близо до салона.

— Кой салон? — попита Джак с насърчаваща усмивка.

— Салон „Едно“, където работя — последва кратко, но неловко мълчание, като че ли никой не се сещаше какво може да каже или да попита относно работата във фризьорски салон. — Преди Хюстън живеехме в Уелкъм.

— Мисля, че съм чувал за Уелкъм — каза Джак, — но не си спомням по какъв повод и защо.

— Обикновено градче — казах аз. — Има си по едно от всичко.

— Какво искаш да кажеш?

Свих неловко рамене:

— Един магазин за обувки, един мексикански ресторант, едно химическо чистене…

Тези хора бяха свикнали да разговарят със себеподобни за хора, места и неща, с които нямах никакъв опит. Внезапно изпитах раздразнение към Чърчил, задето ме беше поставил в това положение, сред хора, които щяха да ми се подиграват веднага щом изляза от стаята. Опитах се да си държа устата затворена, но тъй като последва поредното мълчание, не можах да се въздържа да не го наруша.

Отново погледнах към Гейдж Травис:

— Вие работите с баща си, нали? — опитах да си спомня какво ми беше казал Чърчил — че макар Гейдж да участва в семейния инвестиционен бизнес на семейството, той е основал и собствена компания, която разработва алтернативни енергийни технологии.

— Явно ще се наложи и да попътувам малко вместо татко — отговори Гейдж. — Следващата седмица трябваше да говори на конференция в Токио, но аз ще замина вместо него — само лъскава учтивост, нито намек за усмивка.

— Когато произнасяте реч вместо Чърчил, казвате ли онова, което би казал той? — попитах аз.

— Невинаги сме на едно мнение.

— Това означава „не“.

— Това означава „не“ — тихо повтори той. Продължи да ме наблюдава, а аз се изненадах от лекото и не неприятно свиване на стомаха си. Лицето ми пламна.

— Обичате ли да пътувате? — попитах.

— Всъщност се изморих да пътувам. А вие?

— Не знам. Никога не съм напускала щата.

Според мен не казах чак толкова странно нещо, но и тримата ме изгледаха, сякаш имам две глави.

— Чърчил никъде ли не ви е водил? — попита жената на канапето, играейки си с кичур от косата си. — Не иска ли да го виждат с вас? — усмихна се, сякаш се шегуваше. Тонът й можеше да отреже влакънцата на киви.

— Гейдж е домашар — осведоми ме Джак. — Останалите от семейство Травис доста обичат да скитосват.

— Но Гейдж обича Париж — коментира жената и го изгледа, извила вежди. — Там се запознахме. Снимах се за корицата на френското списание „Вог“.

Опитах се да изглеждам впечатлена.

— Извинете, не разбрах как се казвате.

— Донел.

— Донел… — повторих аз в очакване да каже и фамилията си.

— Просто Донел.

— Избрали са я за голяма национална рекламна кампания — каза Джак. — Голяма козметична фирма пуска нов парфюм.

— Нов аромат — поправи го Донел. — Казва се „Тонт“.

— Сигурна съм, че ще се справите страхотно.

 

 

След питиетата вечеряхме в овална трапезария с висок таван и с кристални полилеи, които висяха като нишки от дъждовни капки. Сводестият вход в единия край на трапезарията водеше към кухнята, а в другия край имаше порта от ковано желязо. Чърчил ми каза, че от другата страна на вратата имало винарна с колекция от около десет хиляди бутилки. Тежки столове, тапицирани с маслиненозелено кадифе, бяха подредени покрай махагоновата маса.

Икономката и млада жена от латиноамерикански произход наляха тъмночервено вино в големи винени чаши и донесоха кана със „Севън ъп“ за Карингтън. Сестра ми седеше от лявата страна на Чърчил, а аз седях от другата й страна. Напомних й шепнешком да сложи салфетката в скута си и да не оставя чашата си толкова близо до ръба на масата. Тя се държеше прекрасно, като не забравяше да казва „моля“ и „благодаря“.

Имаше само един тревожен момент, когато поднесоха чиниите и аз не успях да позная съдържанието им. Сестра ми не беше злояда, но не беше и склонна към експерименти.

— Какво е това нещо? — попита ме тя шепнешком, загледана със съмнение към резените, топките и парчетата в чинията си.

— Месо — отговорих аз с ъгълчето на устата си.

— Какво месо? — продължи да упорства тя, побутвайки топките с върха на вилицата си.

— Не знам, просто го изяж.

Само че Чърчил беше забелязал намусеното й изражение.

— Какво има? — попита той.

Карингтън посочи към чинията си с вилицата:

— Няма да ям нещо, като не знам какво е.

Чърчил, Гретхен и Джак се засмяха, а Гейдж ни погледна безизразно. Донел тъкмо обясняваше на икономката, че настоява храната й да бъде върната в кухнята и старателно претеглена. Искала само сто грама месо.

— Хубаво правило — каза Чърчил на Карингтън. Накара я да приближи чинията си към неговата. — Всичко това се нарича мешана скара. Виж, тези ивички са еленско месо, това е лос, това са кюфтенца от американски лос, а това е наденичка от дива пуйка — вдигна поглед към мен, добави: — Няма ему — и ми намигна.

— Все едно ядеш цяла серия от „Царството на животните“ — отбелязах аз, развеселена от гледката на Чърчил, който се опитва да убеди в нещо едно изпълнено с неохота осемгодишно момиченце.

— Не обичам лос — заяви Карингтън.

— Не можеш да си сигурна, докато не опиташ. Хайде, една хапка.

Карингтън послушно опита малко от непознатото месо заедно с дребни зеленчуци и печени картофи. Поднесоха кошнички, в които имаше кифлички и вдигащи пара квадратни филийки царевичен хляб. Смутена забелязах как Карингтън рови в една от кошничките.

— Скъпа, не прави така — промърморих аз. — Просто вземи най-горното парче.

— Искам обикновен хляб — оплака се тя. Погледнах извинително към Чърчил.

— Обикновено правя нашите царевични питки в тиган.

— Виж ти — погледна Чърчил към Джак. — Майка ти ги правеше така, нали?

— Да, сър — отвърна Джак с усмивка и се отнесе в спомените: — Натрошавах питката в чаша мляко… Боже, беше адски вкусно.

— Либърти прави най-хубавите царевични питки — сериозно заяви Карингтън. — Трябва да я помолиш някой път да ти направи, чичо Чърчил.

С ъгълчето на очите си видях как Гейдж застива при думата „чичо“.

— Сигурно — отговори Чърчил и ме удостои с мила усмивка.

След вечеря Чърчил ни разведе из къщата въпреки протестите ми, че сигурно е изморен. Другите отидоха в хола на кафе, а Чърчил, Карингтън и аз останахме сами.

Домакинът изкара количката от асансьора и пое по коридора, като спираше на вратата на някои стаи, които искаше да разгледаме. Гордо ни осведоми, че Ава е обзавела къщата сама. Харесвали й европейски стилове, обичала френски неща, избирала старинни и видимо похабени предмети, за да уравновеси изискаността с удобство.

Надничахме в спални с техни собствени балкончета и с прозорци с изрязано с диамант стъкло. Някои от стаите бяха обзаведени като от селски замък, със състарени и ръчно боядисани лъскави стени и с греди на тавана. Имаше библиотека, спортна зала със сауна и корт за скуош, музикална зала, чиято тапицерия беше от кремаво кадифе, кинозала с телевизор, заемащ цяла стена. Имаше закрит басейн и открит басейн, като последният се намираше близо до един павилион, лятна кухня, покрити платформи и външно огнище.

Чърчил пусна в пълен ход чара си. На няколко пъти изкусният стар негодник ме изгледа многозначително — когато Карингтън изтича до рояла и изсвири няколко ноти, или когато се развълнува при вида на басейна без ръб. Неизреченият подтекст гласеше: „Тя може да го има по всяко време. Ти я лишаваш“. И се засмя, когато му се скарах.

Само че той успя да постигне своето. Освен това забелязах и нещо друго, нещо, което той вероятно не беше усетил напълно. Смаях се от начина, по който двамата общуваха, от естествената лекота на общуването им. Момиченцето без баща и без дядо. Възрастният човек, който не бе имал достатъчно време за децата си, докато са били малки. Беше ми казвал, че съжалява за това. Но тъй като е Чърчил, не би могъл да постъпи иначе. Но сега, след като най-сетне беше постигнал каквото иска, можеше да погледне назад и да види далечните силуети на онова, което е пропуснал.

Разтревожих се и заради двамата. Трябваше да поразсъждавам над много неща.

След като бяхме достатъчно заслепени и Чърчил бе започнал да се изморява, отидохме да се присъединим към останалите. Забелязах сивкавия цвят на лицето му и погледнах часовника си:

— Време е за още викодин — промърморих. — Ще изтичам до стаята ти да взема.

Той кимна, посрещайки предстоящата болка със стиснати челюсти. Някои видове болка трябва да уловиш, преди да са започнали, защото иначе не можеш да ги победиш.

— Ще дойда с вас — каза Гейдж и се изправи от стола си. — Може би не си спомняте пътя.

Макар тонът му да беше приятен, думите прерязаха приятното усещане след общуването само с Чърчил.

— Благодаря, но ще намеря пътя — внимателно отвърнах аз.

Той не се отказваше:

— Ще ви изпратя само донякъде. Човек лесно може да се обърка в това място.

— Благодаря, много мило от ваша страна — казах. Но когато излязохме от дневната, вече знаех какво ще последва. Той искаше да ми каже нещо и то изобщо нямаше да е приятно. Когато стигнахме в основата на стълбите, където другите не можеха да ни чуят, Гейдж спря и се обърна към мен. Замръзнах, когато ме докосна.

— Виж — остро подхвана той, — пет пари не давам дали се чукаш със стареца. Това не е моя работа.

— Прав си — отвърнах.

— Само че преминаваш границата, когато това влиза в тази къща.

— Къщата не е твоя.

— Той я е построил за майка ми. Тук се събира семейството ми, тук прекарваме празниците — изгледа ме презрително. — Навлизаш в опасна територия. Ако отново стъпиш тук, аз лично ще те изритам. Ясно ли ти е?

Ясно ми беше. Само че не потрепнах и не отстъпих. Отдавна се бях научила да не бягам от питбули.

Първо почервенях, после станах смъртно бледа. Приливът на кръв сякаш изгаряше вените ми. Това нагло копеле не знаеше нищо за мен, не знаеше нищо за избора, който бях направила, нито за нещата, от които се бях отказала, за лесния изход, който бих могла да избера, но не го бях направила, и беше такъв пълен и неспасяем кретен, че ако внезапно пламнеше, нямаше да си направя труда дори да плюя върху него.

— Баща ти се нуждае от лекарството си — заявих с каменно лице.

Той присви очи. Опитах се да прикова погледа му, но не успях — събитията от деня бяха привлекли емоциите ми твърде близо до повърхността. Затова се загледах далеч към другия край на стаята и се постарах да не показвам нищо, да не чувствам нищо. След непоносимо дълго време го чух да казва:

— Дано това е последният път, когато те виждам.

— Върви по дяволите — казах аз и поех по стълбите с премерена крачка, въпреки че инстинктът ме караше да хукна като заек.

 

 

Тази вечер имах още един разговор на четири очи — с Чърчил. Джак отдавна си беше тръгнал и за щастие същото бе сторил и Гейдж, за да изпрати кльощавата си приятелка. Гретхен показа на Карингтън колекцията си от касички от ковано желязо — една с формата на Хъмпти — Дъмпти, друга с формата на крава, която със задните си крака рита един фермер, когато пуснеш вътре монета. Докато двете играеха в другия край на стаята, аз седях на отоманката близо до количката на Чърчил.

— Размисли ли? — попита той.

Кимнах.

— Чърчил… някои хора няма да бъдат доволни, ако направим това.

Той не се престори, че не разбира.

— Никой няма да ти създава проблеми, Либърти. Тук аз съм голямото куче.

— Нужни са ми ден-два да премисля нещата.

— Имаш ги — знаеше кога да притиска и кога да те остави на мира.

Двамата заедно погледнахме към Карингтън в другия край на стаята, която се кискаше доволно, когато малката маймуна от ковано желязо хвърли с опашката си едно пени в кутията.

 

 

През уикенда отидохме на неделен обяд у госпожица Марва. В къщата се носеше мирисът на печено с бира и на картофено пюре. Човек би казал, че госпожица Марва и господин Фъргюсън са женени от петдесет години, толкова непосредствено се чувстваха един с друг.

Госпожица Марва заведе Карингтън отзад в стаята си за шиене, а аз седнах с господин Фъргюсън в кабинета му и изложих дилемата си. Той ме изслуша мълчаливо с благо изражение и сключил ръце върху корема си.

— Знам кой е безопасният избор — казах му аз. — Ако нещата се свеждат до това, няма причина да поемам такъв риск. Справям се страхотно при Зенко. Карингтън харесва училището си и се боя, че ще й е трудно да се раздели с приятелите си. Да се опитва да свикне на друго място, където карат всички деца с мерцедеси. Аз просто… иска ми се…

В благите очи на господин Фъргюсън се четеше усмивка:

— Либърти, имам чувството, че се надяваш някой да ти позволи да направиш онова, което искаш да направиш.

Отпуснах глава на облегалката на креслото.

— Толкова съм различна от тези хора — казах аз на тавана. — О, само да бяхте видели къщата, господин Фъргюсън. Почувствах се толкова… Не знам. Като хамбургер за сто долара.

— Не те разбрах.

— Дори да го поднесат в порцеланова чиния в скъп ресторант, той си остава хамбургер.

— Либърти, няма причина да се чувстваш по-низша от тях. Нито от когото и да било. Когато станеш на моята възраст, ще разбереш, че всички хора са еднакви.

Разбира се, един погребален агент може да го каже. Независимо от финансовото си положение, от расата и от всички други неща, отличаващи хората един от друг, те всички накрая се оказват голи върху каменната маса в мазето му.

— Разбирам как изглежда от вашата гледна точка, господин Фъргюсън. Но от моята гледна точка снощи в Ривър Оукс тези хора определено са различни от нас.

— Помниш ли най-големия син на Хопсън, Уили? Замина да учи в Тексаския християнски университет.

Чудех се какво общо има Уили Хопсън с моята дилема. Само че в историите на господин Фъргюсън обикновено имаше смисъл, ако човек проявеше достатъчно търпение да я дочака.

— През първата си година Уили заминал за Испания по линията на програма за обучение в чужбина. За да добие представа как живеят другите хора. Да изучи начина им на мислене и ценностите им. Отразило му се много добре. Според мен трябва да си помислиш дали да не направиш същото.

— Искате да замина за Испания ли?

Той се засмя.

— Много добре разбираш какво ти казвам, Либърти. Представи си, че семейство Травис са твоята програма в чужбина. Според мен на вас двете с Карингтън няма да ви навреди да прекарате известно време на място, на което не принадлежите. Може да се окаже полезно, без да подозираш.

— Или пък не — възразих аз.

Той се усмихна:

— Има само един начин да разберем, нали?