Лайза Клейпас
Захарче (3)

Трета глава

Прекарах по-голямата част от лятото в компанията на Хана, съгласявах се с плановете и с кроежите й, които никога до нищо не водеха, но въпреки това ми бяха приятни. Ходехме с велосипедите си до града, проучвахме дефилета, поля и входове на пещери или пък седяхме в стаята на Хана и слушахме „Нирвана“. За мое разочарование рядко виждах Харди, който непрекъснато работеше. Или пък щурееше, както горчиво отбелязваше майката на Хана, госпожа Джуди.

Чудейки се колко може да се щурее в град като Уелкъм, аз измъквах от Хана възможно най-много информация. Явно според всеобщото мнение Харди Кейтс си търсеше белята още от раждането и рано или късно щеше да я намери. Досега прегрешенията му бяха незначителни — простъпки и дребни пакости, които изпращаха разочароващи сигнали зад кротката му външна фасада. Хана развълнувано ми разказваше, че Харди се среща с много по-големи от него момичета и че в града дори се носят слухове за флирт с доста по-възрастна жена.

— Той някога бил ли е влюбен? — не се въздържах и попитах, а Хана каза, че не, според Харди влюбването било последното, от което се нуждаел. Щяло да попречи на плановете му, а те били да напусне Уелкъм веднага щом Хана и братята й пораснели достатъчно, за да могат да помагат на майка си, госпожа Джуди.

Трудно ми беше да проумея как жена като госпожа Джуди бе създала такова опърничаво потомство. Тя беше жена със строга самодисциплина и възприемаше с подозрение удоволствието, под каквато и да е форма. Ъгловатите й черти приличаха на кантарите на някогашните златотърсачи, отмерващи равни количества крехка гордост и покорство. Беше висока жена с крехка външност, чиито китки човек можеше да скърши като клонки от топола. Освен това беше живото доказателство, че човек не бива да има доверие на кльощав готвач. Нейната представя за вечеря беше да отвори консерва и да обере остатъците от чекмеджето за зеленчуци. Нито един спаружен морков или втвърден стрък керевиз не беше в безопасност в обсега й.

След една вечеря с остатъци от пушена наденица с консервиран зелен фасул, поднесена с претоплени сухари, и с десерт от консервирана захарна глазура, намазана върху препечена филийка, се научих да си тръгвам, преди да чуя тракането на съдовете в кухнята. Странното бе, че децата на Кейтс явно не забелязваха или не даваха пет пари за ужасната храна. Всяко флуоресцентно макаронче, всяка хапка от нещо, потопено в желе, всяко парче сланина и жила изчезваха от чиниите им пет минути, след като бяха поднесени.

В събота семейство Кейтс излизаха да се хранят навън, само че не в местния мексикански ресторант или кафене. Ходеха на пазара за месо на Ърл, където месарят изхвърляше всички дреболии и изрезки, които не бе успял да продаде през деня — наденички, опашки, ребра, карантии, свински уши — в голямо метално корито. „Всичко, освен Прасчо“, казваше Ърл с усмивка. Беше едър човек с ръце като бейзболни ръкавици и с червено като прясна шунка лице.

След като събереше остатъците от деня, Ърл пълнеше коритото с вода и сваряваше всичко заедно. Срещу двадесет и пет цента човек можеше да си избере каквото поиска, а Ърл го поставяше върху филия от хляба на госпожа Беърд и го увиваше в месарска хартия, за да го изядеш на покритата с линолеум маса в ъгъла. Нищо не се хвърляше на пазара за месо. След като хората приключеха с коритото, Ърл вземаше остатъците, смилаше ги, добавяше яркожълто царевично брашно и продаваше сместа като кучешка храна.

Семейство Кейтс бяха ужасно бедни, само че никой не ги наричаше бели отрепки. Госпожа Джуди беше уважавана жена със страх от Бога, което издигаше семейството до нивото на „бедните бели“. Разликата не беше съществена, но много врати в Уелкъм бяха отворени за теб, ако си беден бял, и затворени, ако си бяла отрепка. Като чиновничка на единствения счетоводител в Уелкъм госпожа Джуди получаваше колкото да осигури покрив над главата на децата си, а припечеленото от Харди допълваше скромните й доходи. Когато попитах Хана къде е баща й, отговори, че е в държавния затвор Тексаркана, макар така и да не бе разбрала какво е направил.

Може би поради бурното минало на семейството госпожа Джуди беше безупречна по отношение на посещенията си в църквата. Ходеше всяка неделя сутрин и сряда вечер и винаги сядаше на първите три реда, където присъствието на Бог беше най-силно. Като повечето хора в Уелкъм госпожа Джуди си правеше изводи за човека въз основа на религията му. Смути се, когато й казах, че двете с мама не ходим на църква.

— Но какви сте? — настоя тя, докато най-сетне не й казах, че според мен съм изпаднала баптистка. Това предизвика друг подвеждащ въпрос:

— От прогресивните баптисти или от реформираните?

Тъй като не бях сигурна каква е разликата, отговорих, че май съм от прогресивните. Госпожа Джуди сбърчи чело и заяви, че в такъв случай може би трябва да посещаваме Първа баптистка църква на главната улица, макар че, доколкото знаела, по време на неделната им служба се изявявали рок групи и хористки.

Когато по-късно предадох разговора на госпожица Марва и възразих, че „изпаднал“ означава, че не трябва да ходя на църква, госпожица Марва отвърна, че в Уелкъм няма такова нещо като изпаднал, и че може би трябва да ходя с нея и с приятеля й Боби Рей в непринадлежаща към конкретно вероизповедание църква „Агнец Божи“ на Саут Стрийт, защото там имало китарист вместо органист, богомолците общували свободно и освен това си организирали най-хубавите почерпки в Уелкъм, на които всеки носел по нещо.

Мама не възразяваше да ходя на църква с госпожица Марва и с Боби Рей, но каза, че засега самата тя предпочита да си остане изпаднала. Не след дълго ми стана навик в неделя сутрин точно в осем да се появявам пред караваната на госпожица Марва, да закусвам със солени бисквити с наденички или с орехови палачинки, а после отивах в „Агнец Божи“ заедно с госпожица Марва и с Боби Рей.

Тъй като госпожица Марва нямаше собствени деца или внуци, тя реши да ме вземе под крилото си. След като установи, че единствената ми официална рокля ми е окъсяла и отесняла, тя предложи да ми ушие нова. Цял час блажено рових из парчетата изрезки, които държеше в стаята си за шев, докато не открих руло червен плат, осеян с жълто-бели маргаритки. Само за два часа госпожица Марва ми уши семпла рокля без ръкави с деколте лодка. Изпробвах я и се огледах във високото огледало на задната страна на вратата на спалнята й. За мое удоволствие роклята подчертаваше извивките на съзряващото ми тяло и ме правеше малко по-голяма.

— О, госпожице Марва! — радостно възкликнах аз и обгърнах с ръце силното й тяло. — Ти си най-добрата! Милион благодарности! Милиард благодарности!

— Дребна работа — отвърна тя. — Просто не мога да водя в църквата момиче с панталони, нали?

Когато занесох роклята у дома, наивно смятах, че мама ще остане доволна от подаръка. Вместо това тя се ядоса и поде тирада за милосърдието и за досадните съседи. Цялата трепереше от гняв и крещеше, докато аз не се разплаках, а Флип излезе от караваната да купи още бира. Възразих, че това е подарък, и че аз просто нямам рокля, затова ще я задържа, каквото и да казва. Но мама дръпна роклята от ръцете ми, напъха я в найлонова торба, излезе от нашата каравана и закрачи към тази на госпожица Марва, дълбоко възмутена.

Поболях се от рев, защото мислех, че повече няма да ми позволяват да посещавам госпожица Марва, и се чудех защо ми се е паднала най-егоистичната майка на света, чиято гордост беше по-важна от доброто душевно състояние на дъщеря й. Всеки знае, че момичетата не може да ходят на църква с панталони, което означава, че щях да си остана езичница и да живея без Божията милост, а най-лошото от всичко бе, че щях да пропускам най-хубавата почерпка в града.

Само че нещо се бе случило по време на посещението на мама при госпожица Марва. Когато се върна, лицето й беше спокойно, говореше кротко и носеше новата ми рокля. Очите й бяха зачервени, явно бе плакала.

— Ето, Либърти — каза тя разсеяно и пъхна в ръцете ми шумолящата торбичка. — Можеш да задържиш роклята. Пъхни я в пералнята. Добави лъжичка сода за хляб, за да се махне миризмата на цигари.

— Ти… говори ли с госпожица Марва? — осмелих се да я попитам аз.

— Да, говорих. Тя е свястна жена, Либърти — уморена усмивка разтегли ъгълчетата на устата й. — Колоритна, но свястна.

— Значи може да ходя с нея на църква?

Мама събра дългата си руса коса на тила и я прихвана с една шнола. Облегна се на плота и ме погледна замислено.

— Със сигурност няма да ти навреди.

— Няма, мамо — съгласих се аз.

Тя разпери ръце и аз веднага се подчиних на жеста, хукнах към нея и плътно притиснах тялото си в нейното. На света нямаше нищо по-хубаво от мамината прегръдка. Усетих как притиска уста към косата ми, долових нежното раздвижване на бузата й, когато се усмихна.

— Имаш косата на баща си — промърмори тя и поглади тъмните кичури.

— Иска ми се да имах твоята — казах аз с приглушен глас. Вдъхнах приятния й аромат — на чай, на кожа и на някаква парфюмирана пудра.

— Не. Косата ти е красива, Либърти.

Притисках се мълчаливо към нея и копнеех мигът да продължи. Гласът й беше тихо и приятно мърморене, а гърдите й се издигаха и спускаха под ухото ми.

— Миличка, знам, че не разбираш защо толкова се ядосах за роклята. Просто… не бихме искали някой да си мисли, че се нуждаеш от неща, които не мога да ти осигуря.

Изкушавах се да кажа: „Но аз наистина се нуждая“, но не обелих и дума, а само кимнах.

— Мислех, че Марва ти е дала роклята от съжаление — каза мама. — Но разбрах, че става дума за подарък между приятели.

— Какво толкова? — тихо казах аз.

Мама леко ме откъсна от себе си и впери немигащ поглед в очите ми:

— Съжалението върви ръка за ръка с презрението. Не забравяй това, Либърти. Не можеш да приемаш подаяния или помощ от никого, защото това дава право на хората да те презират.

— Ами ако се нуждая от помощ?

Тя веднага поклати глава:

— В каквато и неприятност да се забъркаш, можеш да се измъкнеш. Просто се постарай здравата и използвай ума си. Ти си толкова умна… — тя замълча, обхвана лицето ми с ръце и притисна бузите ми в топлата рамка на пръстите си. — Когато пораснеш, искам да си самостоятелна. Защото повечето жени не са и това ги прави зависими от благоразположението на другите.

— Ти самостоятелна ли си, мамо?

Въпросът ми предизвика смутено изчервяване и тя дръпна ръцете си от лицето ми.

— Опитвам се — прошепна тя с горчивата си усмивка, от която целите ми ръце настръхваха.

Мама се залови с вечерята, а аз излязох да се поразходя. Когато стигнах до караваната на госпожица Марва, следобедът, жежък и безмилостен, беше изцедил всичките ми сили.

Почуках на вратата и чух госпожица Марва да ме кани да вляза. Стар климатик бръмчеше от мястото си върху рамката на прозореца и бълваше студен въздух към канапето, на което госпожица Марва седеше с гергеф.

— Здравей, госпожице Марва — изгледах я с уважение заради загадъчното й влияние над избухливата си майка.

Тя ми даде знак да седна до нея. Канапето изскърца от тежестта на двете ни тела.

Телевизорът работеше — някаква репортерка с късо подстригана коса стоеше пред картата на чужда държава. Слушах само с половин ухо, защото не ме интересуваше какво се случва толкова далеч от Тексас: „… засега тежки сражения има в двореца на емира, където кралската гвардия успя да отблъсква иракските нашественици достатъчно дълго, за да подсигури бягството на кралското семейство… тревога за повече от хиляда западни посетители, които засега не получават правото да напускат Кувейт…“

Насочих вниманието си към кръглата рамка в ръцете на госпожица Марва. Правеше възглавничка за канапе, която готова щеше да прилича на огромно парче домат. Госпожица Марва забеляза интереса ми и попита:

— Умееш ли да бродираш, Либърти?

— Не, госпожо.

— Трябва да се научиш. Нищо не успокоява нервите толкова добре, колкото бродирането.

— Аз нямам нерви — отвърнах и тя ме увери, че когато остарея, ще имам. Постави канавата в скута ми и ми показа как да движа иглата през малките квадратчета. Усетих топлотата на ръцете й с изпъкнали вени върху своите, мириса й на сладки и на тютюн.

— Майсторката в бродирането прави така, че задната страна да изглежда толкова добре, колкото и предната — двете заедно се приведохме над големия резен домат и аз успях да направя няколко яркочервени бода.

— Добра работа — похвали ме тя, — не е нито прекалено стегнато, нито прекалено отпуснато.

Продължих да бродирам. Госпожица Марва наблюдаваше внимателно и не се разсърди дори когато обърках няколко бода. Опитах се да прокарам нишката светлозелена вълна през всички квадратчета, оцветени с този цвят. Вгледах ли се отблизо в бродерията, ми се струваше, че цветните точки и петна са ушити напосоки, но когато се отдръпнех и го огледах като цяло, моделът внезапно добиваше смисъл и се оформяше цялата картина.

— Госпожице Марва? — повиках я аз, свита в ъгъла на изтърбушеното канапе и обгърнала коленете си с ръка.

— Събуй си обувките, ако ще си качваш краката горе.

— Добре, госпожо. Госпожице Марва… какво стана, когато майка ми дойде при теб днес?

Едно от нещата, които ми допадаха у госпожица Марва, беше, че винаги отговаря честно на въпросите ми.

— Майка ти дойде тук разгневена заради роклята, която ти уших. Затова й казах, че не съм искала да я оскърбя и съм готова да взема роклята обратно. След това й сипах студен чай, заговорихме се и на мен бързо ми стана ясно, че всъщност не е сърдита заради роклята.

— Така ли? — попитах аз със съмнение.

— Не, Либърти. Просто имаше нужда да си поговори с някого. С някой, който да й съчувства за товара, който носи.

За пръв път обсъждах майка си с друг възрастен човек.

— Какъв товар?

— Тя е самотна работеща майка. Няма по-трудно от това.

— Не е сама, има Флип.

Госпожица Марва се засмя:

— Я ми кажи колко помага той на майка ти?

Размислих се над задълженията на Флип, които се въртяха предимно около доставката на бира и изхвърлянето на кофата за смет. Освен това Флип посвещаваше много време на почистването на пистолетите си между посещенията на стрелбището с фламингите, където ходеше с другите мъже от паркинга с каравани. В основни линии функциите на Флип у дома бяха символични.

— Не много — признах. — Но защо държим Флип при нас, след като е толкова безполезен?

— По същата причина, по която аз държа Боби Рей. Понякога една жена има нужда от компанията на мъж, колкото и да е безполезен.

Доколкото познавах Боби Рей, той доста ми допадаше. Беше приятен старец, който миришеше на евтин одеколон и на препарат против ръжда. Макар Боби Рей да не живееше официално в караваната на госпожица Марва, през повечето време можеше да го откриеш там. Толкова приличаха на стара семейна двойка, че допусках, че са влюбени.

— Ти обичаш ли Боби Рей, госпожице Марва?

Въпросът предизвика усмивката й.

— Понякога. Когато ме води на кафене или когато ми разтрива стъпалата, докато гледаме телевизия в неделя вечерта. Мисля, че го обичам поне десет минути дневно.

— Само толкова?

— Е, това са хубави десет минути, дете.

 

 

Не много след това мама изгони Флип от караваната ни. За никого не беше изненада. Макар на паркинга за каравани да цареше висока търпимост към безработни бели мъже, Флип се беше отличил като безделник от голям калибър и всички знаеха, че на жена като мама й се полага нещо по-добро. Трябваше просто някоя капка да прелее чашата.

Едва ли някой можеше да предположи, че това ще бъде емуто.

Емутата не са естествено присъщи на Тексас птици, макар че съдейки по броя както на питомните, така и на дивите емута, човек има извинение да смята противното. Всъщност Тексас все още е известен като световната столица на емутата. Всичко започнало към осемдесет и седма година, когато неколцина фермери донесли няколко от тези нелетящи птици в щата с амбицията те да заменят телешкото и да бъдат отглеждани изцяло за продан. Явно фермерите били много красноречиви, защото успели да убедят почти всички, че хората не след дълго направо ще се избиват за маста, кожата и месото на емуто. И така производителите на ему започнали да отглеждат птици, за да ги продават на други хора и в даден момент двойката за разплод струвала около тридесет и пет хиляди долара.

По-късно, когато опърничавата общественост отказала да замени „Биг Мак“ с „Биг Бърд“, стоката отпаднала от пазара и десетки животновъди на ему пуснали безполезните си птици на свобода. В разгара на манията по птиците ему човек можеше да види множество птици в оградените пасища, които като всяко затворено животно, понякога намирали начин да преодолеят оградата.

Доколкото разбрах, срещата на Флип с емуто бе станала на един от тесните черни пътища насред пустошта, докато се връщал от място за лов на гълъби, отстъпено му от някого. Сезонът за лов на гълъби е от началото на септември до края на октомври. Ако човек няма собствена площ, може да плати на някого за привилегията да ловува в земите му. Най-добрите места са слънчогледови или царевични ниви е водоем, който подмамва гълъбите да летят ниско и бавно и да плющят с крила.

Делът на Флип от таксата била седемдесет и пет долара, които мама бе платила, само и само да го измъкне от караваната за няколко дни. Надявахме се Флип да извади достатъчно късмет, за да улучи няколко гълъба, които да си изпечем с бекон и с люти чушлета. За съжаление, макар че мерникът на Флип беше безупречен по отношение на неподвижни мишени, оказало се, че не може да схване какъв е номерът да стреляш по движещи се мишени.

Докато се връщал с празни ръце и с все още топло дуло на пушката от стрелбата през деня, Флип бил принуден да спре пикапа си, защото пътят бил запречен от високо метър и осемдесет ему със син врат. Натискал клаксона и крещял на животното да се разкара, но то не помръдвало. Стояло си и го гледало с мънистените си жълти очи. Не се поместило дори когато Флип извадил пушката си от багажника и стрелял във въздуха. Емуто било или твърде зло, или твърде тъпоумно, за да помръдне.

Сигурно докато стоял в това безизходно положение срещу емуто, Флип е решил, че то много прилича на огромно пиле на дълги крака. Освен това си е казал, че има доста за ядене в тази птица, около хиляда пъти повече от няколко крехки гълъбови гърди. И което било още по-добре, за разлика от гълъбите емуто стояло неподвижно. И така в опит да реабилитира засегната си мъжественост и с трениран до съвършенство мерник след часове стрелба по мишените фламинги, Флип опрял пушката на рамо и отнесъл главата на емуто.

Върна се у дома с огромния труп в багажника и с очакването да бъде посрещнат като герой.

Бях в задния двор и четях, когато се разнесе познатото пърпорене на пикапа на Флип и чух как той изключва двигателя. Заобиколих караваната и отидох да попитам Флип дали е успял да уцели някой гълъб. Вместо това обаче в багажника видях огромно тяло с тъмна перушина, а камуфлажната риза на Флип и джинсите му бяха целите осеяни с кървави петна, все едно беше клал добитък, а не беше ходил на лов за гълъби.

— Гледай тук — каза ми той с широка усмивка и бутна козирката на шапката си нагоре по главата.

— Какво е това? — попитах аз смаяно и се приближих още малко да погледна.

— Застрелях един щраус — гордо се изпъчи той. Сбърчих нос заради мириса на прясна кръв, плътен и сладникав, който се носеше във въздуха.

— Според мен това не е щраус, Флип, това е ему.

— Все едно — сви рамене Флип и усмивката му стана още по-широка, когато мама се показа на вратата на караваната. — Здравей, скъпа… виж какво е донесло татенцето у дома.

Никога не съм виждала очите на мама да се ококорват така.

— Мили боже! — възкликна тя. — Флип, откъде, по дяволите, се сдоби с това ему?

— Застрелях го на пътя — гордо отвърна той, погрешно приемайки смайването й за възхищение. — Довечера ще има здрава кльопачка. Казват, че на вкус е като говеждото.

— Това чудо струва поне петнадесет хиляди долара — възкликна мама и притисна сърцето си с ръка, сякаш за да не му позволи да изскочи.

— Вече не — не се въздържах да не се обадя.

Мама измери Флип с гневен поглед:

— Съсипал си нечия частна собственост.

— Никой няма да разбере — каза той. — Хайде, скъпа, дръж вратата, за да го внеса и да го разрежем.

— Няма да внасяш това чудо в караваната ми, глупак такъв! Махни го оттук. Веднага! И двамата ще ни арестуват заради това.

Флип явно се смая, че подаръкът му остава така недооценен. Надушвах, че се задава буря, затова промърморих, че се връщам в двора и се оттеглих зад ъгъла на караваната. През следващите няколко минути сигурно в по-голямата част от караваните чуха крясъците на мама, че й е дошло до гуша и че няма да го търпи нито минута повече. Тя влезе в караваната, потършува известно време и излезе, стиснала в ръце мъжки джинси, боти и бельо. Хвърли всичко на земята.

— Вземи си нещата и се разкарай оттук веднага!

— Глупак ли ме наричаш? — кресна й в отговор Флип. — Загубила си си ума, жено! Престани да хвърляш разни неща като… Ей, спри! — започнаха да валят фланелки, списания за лов, поставките за кутийките с бира — еманация на ленивото съществуване на Флип. Ругаейки и сумтейки възмутено, той събираше всичко от земята и го хвърляше в багажника си.

След по-малко от десет минути Флип вече беше отпрашил с бясно въртене на гуми и с разлетял се подире му чакъл. Остана само трупът на обезглавеното ему, проснато точно пред входната ни врата.

Мама дишаше тежко, а лицето й беше мораво.

— Безполезен скапаняк — промърмори тя. — Отдавна трябваше да се освободя от него… Ему, за бога…

— Мамо, Флип завинаги ли си отиде? — застанах до нея аз.

— Да — разпалено отговори тя.

Погледнах към огромния труп.

— А какво ще правим с това?

— Нямам представа — мама прокара ръце през светлата си разрошена коса. — Трябва да се отървем от доказателствата. Тази птица е била много скъпа за някого… и аз няма да плащам за това.

— Някой трябва да я изяде — отбелязах.

Мама поклати глава и изстена:

— Това тук е почти все едно да блъснеш някого с кола.

Замислих се за момент и ме осени идея:

— Семейство Кейтс.

Погледът на мама срещна моя и постепенно намусеното й изражение отстъпи място на неохотна развеселеност.

— Права си. Доведи Харди.

По-късно семейство Кейтс разказваха, че не помнят подобно угощение. При това дни наред. Пържоли от ему, яхния от ему, сандвичи от ему и чили кон ему. Харди откара птицата на пазара за месо на Ърл, където месарят, след като обещал строга поверителност, доста се позабавлявал, докато я превърне в кайма и филета.

Госпожа Джуди дори изпрати на двете ни с мама гювеч, приготвен с полуготови картофи и със сос полуфабрикат. Опитах го и според мен това беше един от най-добрите опити на госпожица Джуди. Само че мама, която ме наблюдаваше със съмнение, внезапно позеленя и избяга от кухнята, а после я чух да повръща в тоалетната.

— Извинявай, мамо… — тревожно казах аз през вратата. — Няма да ям повече от гювеча, ако от това ти прилошава. Ще го изхвърля. Ще…

— Не е от гювеча — каза гърлено мама. Чух я как плюе и после как пуска казанчето на тоалетната. Кранчето на чешмата рукна, когато мама започна да си мие зъбите.

— Какво има, мамо? Да не си пипнала някакъв вирус?

— Аха.

— Ами…

— Ще поговорим по-късно, миличка. В момента се нуждая от малко… — тя спря и плю още веднъж, пфу, пфу! — … уединение.

— Добре, мамо.

 

 

Озадачих се, че мама е споделила с госпожица Марва, че е бременна, преди да каже на когото и да било другиго, включително и на мен. За нула време се бяха сприятелили, въпреки че бяха толкова различни. Да ги гледаш заедно беше все едно да наблюдаваш заедно лебед и червеноглав кълвач. Само че под различната си външност и двете притежаваха стоманена твърдост. И двете бяха силни жени, решени да платят цената за своята независимост.

Разкрих тайната на мама една вечер в нашата кухня, докато тя говореше с госпожица Марва, която ни беше донесла превъзходен сладкиш с праскови и с дебела, попила сока, коричка. Седнала пред телевизора с чиния в скута си и с лъжичка, долових няколко от прошепнатите помежду им думи:

— … не виждам защо изобщо трябва да му съобщавам… — каза мама на госпожица Марва.

— Но той ти дължи някаква помощ…

— О, не… — мама отново снижи гласа си и аз чувах само по нещичко от време на време. — … мое е, няма нищо общо с него…

— Няма да е лесно.

— Знам. Само че имам при кого да отида, ако положението много се влоши.

Разбрах за какво говорят. Имаше признаци, включително капризният стомах на мама и фактът, че за една седмица беше ходила на лекар два пъти. Най-сетне бяха получили отговор мечтите ми да има кого да обичам, да имам семейство. Усетих нещо в гърлото си, нещо като сълзи. Искаше ми се да скоча на крака, толкова бях щастлива.

Но замълчах, наострих уши да чуя още нещо и явно силните ми чувства по някакъв начин бяха стигнали до мама. Погледът й се спря на мен и тя прекъсна разговора с госпожица Марва достатъчно дълго, за да подметне небрежно:

— Либърти, върви да се изкъпеш.

Не можех да повярвам колко нормално прозвуча гласът ми — колкото и нейният.

— Нямам нужда от баня.

— Тогава върви да си четеш нещо. Хайде, върви.

— Добре, мамо — неохотно се понесох към банята, а в главата ми се стрелкаха всякакви въпроси. Някой, при когото да отиде… Стар приятел? Някой от роднините, за които никога не говореше? Знаех, че трябва да е свързано с тайния живот на мама, който е водила преди моето раждане. Мислено се заклех, когато порасна, да открия всичко възможно за нея.

Чаках нетърпеливо мама да ми съобщи новината, но след като минаха шест седмици и тя още не обелваше и дума, реших да я попитам направо. Отивахме в бакалията да пазаруваме в сребристата си хонда „Сивик“, която притежавахме, откакто се помня. Напоследък мама я беше стегнала, всички хлътнатини бяха изчукани, колата беше боядисана, имаше нови спирачки и беше станала направо като нова. Освен това ми беше купила нови дрехи, чадър и стол за вътрешния двор, а също и чисто нов телевизор. Обясни, че е получила премия от работата си.

Животът ни винаги е бил такъв… понякога се налагаше да броим всяка стотинка, но понякога пък изкарвахме късмет. Премии или малки печалби от лотарията, или пък нещо, завещано на мама от далечен роднина. Не се осмелявах да я попитам за парите, които се появяваха по този начин. Но когато пораснах, забелязах, че това винаги се случва след някое от тайните й изчезвания. През няколко месеца, може би два пъти годишно, тя ме оставяше да пренощувам у някой съсед и изчезваше за един ден, а понякога се връщаше чак на следващата сутрин. Когато се върнеше, зареждаше килера за провизии и фризера, купуваше нови дрехи, разплащаше се и излизахме да ядем навън.

— Мамо, ще имаш бебе, нали? — попитах аз, вперила поглед в деликатно строгите очертания на профила й.

Колата леко кривна, а мама ме стрелна със смаян поглед. Отново насочи вниманието си към пътя и стисна здраво волана.

— Боже, едва не блъснах колата.

— Така ли е? — настоях аз.

Тя помълча, а когато отвърна, гласът й бе малко несигурен:

— Да, Либърти.

— Момче или момиче?

— Още не знам.

— Ще кажем ли на Флип?

— Не, Либърти, бебето не е нито на Флип, нито на който и да е мъж. То е само наше.

Облегнах се на седалката, а мама ме стрелна с поглед мълчаливо.

— Либърти… — с мъка поде тя, — ще настъпят някои промени и за двете ни. И двете ще трябва да пожертваме някои неща. Съжалявам, не съм го планирала.

— Разбирам, мамо.

— Така ли? — мрачно се засмя тя. — Не съм сигурна, че аз разбирам.

— Как ще го кръстим? — попитах.

— Изобщо не съм мислила за това.

— Трябва да си купим книжка с имена за бебета — щях да прочета всяко име в книжката. Нашето бебе щеше да има дълго и достолепно звучащо име. Нещо от Шекспир. Нещо, което ще подсказва на всички колко специално е детето.

— Не очаквах да приемеш новината толкова добре — каза мама.

— Радвам се, наистина съм щастлива — отвърнах.

— Защо?

— Защото вече няма да съм сама.

Мама паркира в редица нагрети от слънцето автомобили и завъртя ключа. Съжалих, задето бях отговорила по този начин, защото изражението й бе станало тъжно. Бавно се пресегна и приглади назад косата ми. Искаше ми се да се притисна към ръката й като мъркащо коте. Мама уважаваше личното пространство, своето собствено и това на другите хора, затова не го нарушаваше фриволно.

— Не си сама — каза тя.

— О, знам, мамо, но всички си имат братя и сестри. Винаги съм искала някой, с когото да си играя и за когото да се грижа. Ще бъда добра бавачка. Дори няма да се налага да ми плащаш.

Това ми спечели още едно погалване по косата, после излязохме от колата.