Лайза Клейпас
Захарче (18)

Осемнадесета глава

Обадих се на Анджи от колата и й се извиних, че я зарязвам.

— Наистина го очаквах с нетърпение — казах. — Само че синът на Чърчил е болен и трябва да изпълня някои поръчки вместо него.

— Кой син?

— Най-големият, Гейдж. Той е негодник, обаче е пипнал най-ужасния грип, който съм виждала. Освен това е любимецът на Чърчил, така че нямам избор. Много съжалявам. Аз…

— Браво на теб, Либърти!

— Моля!

— Мислиш като галеница.

— Наистина ли?

— Вече имаш резервен план, ако татенцето те зареже. Само че внимавай… нали не искаш да изгубиш татенцето, докато оплиташ сина?

— Не оплитам никого — възразих аз. — Просто съчувствам на друго човешко същество. Повярвай ми, той не ми е резервен план.

— Разбира се, че не. Обади ми се, скъпа, за да ми разкажеш какво се е случило.

— Нищо няма да се случи. Ние не можем да се понасяме.

— Щастливка! Тогава сексът е най-хубав!

— Той е полумъртъв, Анди!

— Обади ми се по-късно — повтори тя и затвори.

 

 

След около четиридесет и пет минути се върнах в апартамента с две торби с покупки. Гейдж не се виждаше никъде. Проследих поредица от смачкани хартиени кърпички към спалнята и чух шума от душа — явно беше приел предложението ми. Върнах се в кухнята, събирайки пътем кърпичките, и ги хвърлих в кошче за смет, което като че ли изобщо не беше използвано. Това щеше да се промени. Извадих покупките от торбите, прибрах половината и измих едрото пиле в мивката, преди да го сложа да ври.

Намерих канал с новини и увеличих звука, за да чувам, докато готвя. Щях да приготвя пиле с кнедли, най-доброто лекарство, което знаех. Моята версия беше доста добра, макар че нищо не можеше да се сравни с ястието на госпожица Марва.

Направих купчинка от бяло брашно на една дъска за рязане. Усещах го като коприна между пръстите си. Цяла вечност не бях готвила и не си давах сметка колко ми липсва. Смесих брашното с вода, докато стана на топчета. Направих малко кладенче на върха на купчинката, чукнах едно яйце и го изсипах във вдлъбнатината. Работех бързо с пръсти и смесвах, както ме бе учила госпожица Марва. Казала ми бе, че повечето хора използват вилица, но топлината на ръцете кой знае защо правела тестото по-вкусно.

Натъкнах се на трудност само когато потърсих дъска за точене, но никъде не намерих. Импровизирах с цилиндрична гарафа за уиски, която посипах с брашно. Свърши чудесна работа и се получиха гладки и равни кори, които нарязах на лентички.

С ъгълчето на окото си забелязах някакво движение и погледнах към коридора. Гейдж стоеше там с озадачен вид. Носеше чиста бяла фланелка и стар сив анцуг. Дългите му стъпала все още бяха боси. Косата му, лъскава като панделка, беше мокра от душа. Беше толкова различен от колосания и излъскан Гейдж, с когото бях свикнала, че сигурно съм изглеждала толкова смаяна, колкото беше и той. За пръв път го виждах като нормално човешко същество, а не като някакъв свръхзлодей.

— Мислех, че няма да се върнеш — каза той.

— И да пропусна шанса да те покомандвам малко?

Гейдж продължи да ме гледа, докато внимателно се отпускаше на дивана. Изглеждаше нестабилен и омаломощен.

Напълних чаша с вода и му дадох две таблетки ибупрофен.

— Изпий ги.

— Вече пих тиленол.

— Ако през четири часа го редуваш с ибупрофен, температурата ще спадне по-бързо.

Той взе таблетките и ги изпи с голяма глътка вода.

— Откъде знаеш?

— От педиатъра. Повтарят ми го всеки път, когато Карингтън вдигне температура — забелязах, че кожата му е настръхнала, затова отидох да запаля камината. Само едно натискане на копчето и между керамичните пънове лумнаха пламъци. — Още ли ти е студено? — попитах го аз състрадателно. — Имаш ли малко одеялце?

— Има едно в спалнята, но не ми трябва… — преди да успее да довърши, вече бях стигнала до средата на коридора.

Спалнята му беше обзаведена в същия минималистичен стил като останалата част от апартамента, ниското легло беше покрито със завивки в бежово и тъмносиньо и имаше две съвършени възглавници, опрени на лъскавата стена с дървена ламперия. Имаше само една картина — маслено платно със спокоен морски пейзаж.

Намерих едно кашмирено одеяло с цвят на слонова кост, хвърлено на пода, и го отнесох в дневната заедно с една възглавница.

— Ето така — енергично заявих аз и го покрих с одеялото. Дадох му знак да се повдигне малко и пъхнах възглавницата зад гърба му. Когато се приведох над него, усетих как дъхът му секна за малко. Поколебах се, преди да се дръпна назад. Миришеше толкова приятно — на чисто и на мъж, а освен това долових и същия мимолетен аромат, който бях забелязала преди, нещо кехлибарено, нещо топло и лятно. Ароматът ме привлече толкова силно, че ми беше трудно да се отдръпна. Само че близостта беше опасна, тя разпалваше нещо вътре в мен, нещо, за което не бях готова. И тогава се случи нещо изключително странно… той нарочно извърна лицето си, за да може мой кичур коса да се плъзне по бузата му, докато се отдръпвам.

— Извинявай — казах задъхано, макар да не знаех за какво.

Гейдж кратко поклати глава. Погледът му ме прикова, тези хипнотични светли очи във въгленовите пръстени около ирисите. Докоснах челото му с ръка, за да проверя температурата. Все още беше много топъл, под кожата му гореше силен огън.

— Е… имаш ли нещо против възглавничките по дивана? — попитах аз, отдръпвайки ръката си.

— Не обичам да е претрупано.

— Повярвай ми, това е най-непретрупаното място, което съм виждала.

Погледна над рамото ми към тенджерата на печката.

— Какво готвиш?

— Пиле с кнедли.

— Ти си първият човек, който готви в тази кухня. Освен мен.

— Наистина ли? — вдигнах ръце към косата си и пристегнах опашката си, като прибрах назад падналите около лицето ми кичури. — Не знаех, че си сръчен в кухнята.

Едно от рамената му се повдигна съвсем лекичко.

— Ходих на курс заедно с една приятелка преди няколко години. Част от консултациите за двойки.

— Сгодени ли бяхте?

— Не, само излизахме. Но когато поисках да скъсаме, тя ме помоли преди това да опитаме с консултации и аз си казах защо не.

— И какво ви каза психоаналитикът? — попитах аз развеселена.

— Предложи да научим нещо заедно, например бални танци или фотография. Решихме да бъде кухнята от типа фюжън.

— Какво е това? Звучи като научен експеримент.

— Смес от стилове на готвене… японски, френски и мексикански. Нещо като сос за салата от саке и чилантро.

— Е, получи ли се? Имам предвид с приятелката.

— Разделихме по средата на курса — поклати глава Гейдж. — Оказа се, че тя мрази да готви и реши, че аз имам нелечим страх от интимност.

— Така ли е?

— Не съм сигурен — бавната му усмивка, първата истинска усмивка, която бях получавала от него, накара сърцето ми да затупти силно. — Но пък мога да приготвям страхотни миди на тиган.

— Значи си довършил курса без нея?

— Да, по дяволите. Платих за него.

Засмях се.

— Според последното ми гадже и аз изпитвам страх от интимност.

— Прав ли е?

— Може би. Но си мисля, че ако става дума за подходящия човек, няма да се налага толкова да стараеш да постигнеш интимност. Мисля, надявам се, че ще се получи естествено. В противен случай, да се отвориш пред неподходящия човек… — направих гримаса.

— Все едно да му дадеш оръжието в ръцете.

— Точно така — взех дистанционното и му го подадох. — Спортният канал? — предложих аз и се запътих обратно към кухнята.

— Не — каза Гейдж и остави телевизора на новинарския, само че намали звука. — Твърде съм изтощен, за да се запаля по някой мач. Вълнението ще ме убие.

Измих ръцете си и започнах да поставям ивичките кнедли върху врящия пилешки бульон. Въздухът се изпълни с домашен мирис. Гейдж се размърда на дивана, за да ме наблюдава. Усещах остро вперения в мен поглед, затова промърморих:

— Изпий си водата, обезводнен си.

Той се подчини и взе чашата.

— Не трябва да си тук. Не се ли притесняваш, че ще се заразиш от грип?

— Аз никога не боледувам. Освен това изпитвам непреодолим импулс да се грижа за болни от семейство Травис.

— И си единствената. Ние, Травис, сме адски неприятни, когато сме болни.

— Ти не си особено приятен и когато си здрав.

Гейдж удави усмивката си в чашата с вода.

— Можеш да отвориш бутилка вино — каза той най-накрая.

— Не може да пиеш, докато си болен.

— Което не означава, че ти не можеш — остави чашата с вода и облегна глава на гърба на канапето.

— Прав си. След всичко, което правя за теб, определено би могъл да ми предложиш чаша вино. Какво върви с пилешка супа?

— Неутрално бяло. Потърси пино блан или шардоне в охладителя за вино.

Тъй като не разбирам нищо от вино, обикновено си избирам по етикета. Намерих бутилка бяло вино с нежни червени цветя и надпис на френски и си налях една чаша. С помощта на голяма лъжица избутах кнедлите по-надълбоко в тенджерата и сложих нов пласт.

— Дълго ли излиза с него? — чух Гейдж да пита. — С последния си приятел?

— Не — след като всички кнедли бяха в тенджерата, трябваше да поврят известно време. Върнах се в онази част от помещението, която служеше за дневна, понесла чашата с виното си. — Май с никого не излизам дълго. Всичките ми връзки са кратки и сладки. Е… кратки със сигурност.

— И моите.

Седнах в кожено кресло до дивана. Беше изискано, но малко неудобно. Имаше формата на куб и излъскана хромирана рамка.

— Май това не е много хубаво, а? — попитах.

Той поклати глава.

— Не би трябвало да отнема много време да разбереш, че някой е точно за теб. Ако отнема, значи си или тъп, или сляп.

— Или пък излизаш с броненосец.

— Моля? — стрелна ме с озадачен поглед Гейдж.

— Искам да кажа с някой, когото е трудно да опознаеш. Срамежлив и със здрава броня.

— И грозен?

— Броненосците не са грозни — възразих аз през смях.

— Те са бронирани гущери.

— Според мен ти си броненосец.

— Аз не съм срамежлив.

— Но имаш здрава броня.

Гейдж се замисли над думите ми. Съгласи се с кратко кимване:

— Тъй като след няколко сеанса научих за проекцията, ще се осмеля да заявя, че и ти си броненосец.

— Каква проекция?

— Означава, че обвиняваш мен в същите неща, в които и ти си виновна.

— Мили Боже! — възкликнах аз и вдигнах чашата с вино към устните си. — Нищо чудно, че всичките ти връзки са кратки.

Бавната му усмивка накара всичките косъмчета по ръката ми да щръкнат.

— Кажи ми защо скъса с последното си гадже.

Не бях така добре бронирана, колкото бих искала, защото истината веднага изникна в съзнанието ми — „Той беше шестдесет и осем“, — а със сигурност нямаше да му кажа това. Усетих как бузите ми пламват. Проблемът с изчервяването е, че колкото повече се стараеш да го спреш, толкова повече се задълбочава. Седях си там, почервенявах и се опитвах да измисля нехаен отговор.

А Гейдж, мътните го взели, като че ли надничаше право в главата ми и ми четеше мислите.

— Интересно — тихо каза той.

Нацупих се, изправих се и направих знак с чашата с виното си:

— Изпий си водата.

— Слушам, госпожице.

Раздигнах и се запътих към кухнята, обзета от желание той да смени канала и да намери някакво предаване. Но той продължаваше да ме наблюдава, като че ли беше омагьосан от виртуозността, с която пръсках плотовете с почистващ препарат.

— Между другото — вметна Гейдж небрежно, — досетих се, че не спиш с баща ми.

— Браво на теб — похвалих го. — И как ти светна?

— Защото той иска да ходя всяка сутрин да му помагам с душа. Ако му беше гадже, щеше да влизаш в банята с него.

Кнедлите бяха готови. Тъй като не можех да намеря черпак, сипах супата в квадратни купички с помощта на измерителна чаша. Не ми изглеждаше уместно — питателната супа с кнедли в ултрамодерни съдове. Само че ухаеше вкусно и аз разбрах, че съм постигнала едно от най-добрите си изпълнения. Реших, че Гейдж вероятно е твърде изтощен, за да се храни на високата маса, поставих неговата купа на ниската масичка със стъклен плот.

— Сигурно ти е досадно да идваш всяка сутрин? — попитах аз. — Но не се оплакваш.

— Моето неудобство е нищо в сравнение с това на татко — отговори той. — Освен това възприемам положението като разплата. Сигурно и аз съм бил голяма досада като малък.

— Не се съмнявам — сложих една чиста кърпа на гърдите му и я подпъхнах под деколтето на фланелката му, като че ли беше осемгодишен. Докосването беше безлично, но когато кокалчетата на пръстите ми се отъркаха в кожата му, усетих как в корема ми се разлитат светулки. Подадох му пълната до половината купа и лъжица и го посъветвах: — Внимавай да не се изгориш.

Той загреба с лъжицата една изпускаща пара кнедла и леко духна.

— Ти също никога не се оплакваш — отбеляза той, — че се налага да бъдеш родител на малката си сестра. Допускам, че тя е причината за краткостта поне на някои от връзките ти.

— Да — взех своята купа. — Всъщност е хубаво, не си губя времето с неподходящите мъже. Ако някой тип се плаши от отговорност, той не става за нас.

— Но ти нямаш представа какво е да си сам или без деца.

— Не съм имала нищо против.

— Наистина ли?

— Наистина. Карингтън е… тя е най-хубавото за мен.

Можех да кажа и повече, но Гейдж глътна лъжица кнедли и затвори очи с изражение, което можеше да означава или болка, или екстаз.

— Какво? — попитах. — Харесва ли ти?

Той започна здравата да работи с лъжицата.

— Може и да оживея, но само ако изям още една купа от това чудо.

Две порции пилешко с кнедли като че ли върнаха Гейдж към живота, а восъчната му бледнина отстъпи място на лек намек за цвят.

— Боже, това е удивително! — възкликна той. — Няма да повярваш колко по-добре се чувствам.

— Не избързвай. Въпреки това се нуждаеш от почивка — сложих съдовете в миялната и оставих остатъка от супата в хладилника.

— Нуждая се още от това — каза той. — Трябва да сложа няколко литра във фризера.

Изкушавах се да отвърна, че с радост ще му правя супа всеки път, когато реши да ме изкуши с чаша неутрално бяло вино. Само че това твърде много наподобяваше на предложение, а аз нямах нищо подобно предвид. Гейдж вече не изглеждаше толкова изцъклен и безжизнен и аз разбрах, че скоро ще стане какъвто си беше преди. Нямаше гаранция, че примирието помежду ни ще продължи. Затова му се усмихнах неангажиращо:

— Късно е, трябва да се връщам.

Челото му се сбърчи.

— Полунощ е. Не е безопасно да си навън толкова късно. Не и в Хюстън. Особено в ръждясалата таратайка, която караш.

— Колата ми работи чудесно.

— Остани тук, има втора спалня.

Засмях се изненадано:

— Майтапиш се, нали?

Гейдж явно се подразни:

— Не, не се майтапя.

— Оценявам загрижеността ти, но много пъти съм карала ръждясалата си таратайка в Хюстън доста по-късно от сега. Освен това си нося мобилния — приближих се до него и посегнах към челото му. — Вече нямаш температура — установих със задоволство. — Време е за следващата доза тиленол. По-добре вземи за по-сигурно — направих му знак да не става, когато опита да се надигне. — Недей, не ме изпращай.

Гейдж не ме послуша и ме последва до вратата, като стигна до нея едновременно с мен. Видях как ръката му натисна вратата. Ръката му беше мускулеста и осеяна с косъмчета. Жестът беше агресивен, но когато се извърнах с лице към него, се успокоих поради благия му умолителен поглед.

— Каубой, не си в състояние да ме спреш да направя каквото и да било. Мога да те просна на пода само за десет секунди.

Той продължи да се навежда над мен и съвсем тихо каза:

— Опитай.

Засмях се притеснено.

— Не искам да те наранявам. Пусни ме да си вървя, Гейдж.

Миг наелектризирано мълчание. Видях как се образува вълна, когато гърлото му преглътна.

— Не можеш да ме нараниш.

Не ме докосваше, но аз мъчително усещах тялото му, топлината и здравината му. И изведнъж осъзнах, че знам какво ще бъде, ако спим заедно… как ще вдигна бедра към тежкото му тяло, как ще усетя под дланите си стегнатия му гръб. Изчервих се, когато усетих отклик между бедрата си, как скритите ми нерви се наежват и как ме залива топла вълна.

— Моля те — прошепнах и изпитах огромно облекчение, когато той се отдръпна от вратата и ме пусна да мина.

Гейдж изчака на входа твърде дълго, след като си тръгнах. Може и да си въобразявам, но когато стигнах до асансьора и погледнах назад, той изглеждаше смазан, като че ли му бях отнела нещо.

 

 

Всички изпитаха облекчение, особено Джак, когато Гейдж бе в състояние да възобнови предишния график. Появи се в къщата в понеделник сутринта и изглеждаше толкова добре, че Чърчил щастливо го обвини, че се е преструвал на болен.

Не бях споменавала, че съм останала при Гейдж през по-голямата част от съботната вечер. Бях решила, че ще е най-добре всички да си мислят, че съм излязла с приятелки, както бяхме планирали. Дадох си сметка, че Гейдж също не е казал нищо, защото иначе Чърчил щеше да направи някакъв коментар. Чувствах се неудобно от тази малка тайна между мен и Гейдж, макар да не се бе случило нищо.

Обаче имаше някаква промяна. Вместо да се отнася към мен с предишната резервираност, Гейдж правеше всичко по силите си да ми помага — оправяше компютъра ми, когато имаше проблем, изпреварваше ме и отнасяше празния поднос от закуската на Чърчил долу. Освен това ми се струваше, че идва в къщата по-често, отбива се неочаквано и все под претекст, че идва да навести Чърчил.

Постарах се да се отнасям към тези посещения небрежно, но не мога да отрека, че времето течеше по-бързо, когато Гейдж беше наблизо, и че всичко изглеждаше малко по-интересно. Той не беше човек, когото можеш да категоризираш точно. Семейството, което типично по тексаски изпитваше недоверие към по-интелектуалните увлечения, нежно го подкачаше, че има по-силен интелектуален уклон от всички тях.

Гейдж обаче уместно беше кръстен на семейството на майка си — потомци на войнствени жители на шотландско-ирландската граница. Според Гретхен, която имаше хобито да изучава семейната генеалогия, мрачната суровост и самостоятелност на рода Гейдж ги правеха идеалните заселници по тексаската граница. Те посрещаха с готовност откъснатостта, трудностите и опасностите, всъщност природата им се нуждаеше от тях. От време на време у Гейдж човек можеше да забележи отзвук от тези жестоко дисциплинирани имигранти.

Джак и Джо бяха много по-непосредствени и очарователни, и у двамата имаше нещо хлапашко, което отсъстваше у брат им. И Хейвън, с която се бях запознала, когато си дойде от пансиона през ваканцията. Тя беше слабо чернокосо момиче с тъмните очи на Чърчил, което притежаваше дискретността на фойерверк. Обяви на баща си и на всички наоколо, че е станала феминистка от втората вълна, че е променила специалността си и е започнала да изучава проблемите на жените и че повече няма да търпи тексаската култура на патриархално потисничество. Говореше толкова бързо, че едва успявах да следя мисълта й, особено когато ме дръпна настрани, за да изрази съчувствието си към експлоатацията и лишаването от права на хора като мен и ме увери в пламенната си подкрепа за промяната на имиграционната политика и на програмите за работа на имигрантите. Преди да измисля как да й отговоря, тя вече се бе отдалечила и бе подхванала оживен спор с Чърчил.

— Не обръщай внимание на Хейвън — сухо ми каза Гейдж, наблюдавайки сестра си с лека усмивка. — На нея всяка кауза й допада. Най-голямото разочарование в живота й е, че не е лишена от права.

Гейдж беше различен от братята и от сестра си. Той работеше много, нарочно си поставяше предизвикателства и явно държеше всички извън семейството на една ръка разстояние. Към мен обаче бе започнал да се държи с предпазлива дружелюбност, на която не можех да не откликна. Освен това се държеше все по-мило със сестра ми. Започна от дреболии. Най-напред оправи веригата на розовото колело на Карингтън и една сутрин я откара на училище, защото аз закъснявах.

След това дойде ред на проекта насекоми. Класът на Карингтън изучаваше насекомите и всяко дете трябваше да напише доклад за конкретно насекомо и да му направи триизмерен модел. Заведох Карингтън в „Хоби Лоби“, където похарчихме четиридесет долара за боя, стиропор, гипс и сламки. Не обелих и дума за цената — амбициозната ми сестра беше решена да направи най-хубавата буболечка от всички в класа, а аз бях решена да направя всичко необходимо, за да й помогна.

Направихме тялото на буболечката и го покрихме с ивици с мокър гипс, а когато изсъхна, го боядисахме в черно, червено и жълто. Цялата кухня стана с краката нагоре. Буболечката беше красиво творение, но за разочарование на Карингтън бляскавата боя, която бяхме използвали за коремчето на буболечката, не се оказа толкова ефектна, колкото се бяхме надявали. Тя почти не блестеше, както отбеляза мрачно Карингтън, а аз обещах да се опитам да намеря друга боя, за да нанесем още една ръка.

След като цял следобед печатах една глава от ръкописа на Чърчил, изненадана открих Гейдж да седи в кухнята заедно със сестра ми, масата беше отрупана с инструменти, жички, малки парченца дърво, батерии, лепило и един линеал. Държейки модела на светулката с една ръка, той правеше в него дълбоки разрези с макетно ножче.

— Какво правите?

Вдигнаха се две глави — едната тъмна, едната платинена.

— Малка операция — обясни Гейдж и сръчно отстрани малко парченце стиропор.

Очите на Карингтън грееха от вълнение.

— Той ще сложи истинска светлинка в буболечката, Либърти! Ще направим електрическа верига с жички и с прекъсвач и когато я включиш, светулката ще свети.

— О! — седнах на масата смаяна. Винаги оценявах помощта, когато я получавах. Но най-малко от всички бях очаквала Гейдж да вземе участие в нашия проект. Не знам дали е бил спечелен от Карингтън или сам е предложил да помогне, освен това не разбирах защо се чувствам неловко, като ги гледам как работят заедно.

Гейдж търпеливо показа на Карингтън как да направи електрическата верига, как да държи отвертката и как да я върти. Той придържаше парченцата на прекъсвача, докато тя ги залепваше. Карингтън сияеше от благите му похвали, а личицето й бе оживено, докато се трудеха заедно. За съжаление поради допълнителната тежест на крушката и на жичките сламените крачета на модела се огънаха и той падна. Глътнах усмивката си, докато Карингтън и Гейдж оглеждаха проснатото насекомо.

— Това е светулка със сънна инерция — оповести Карингтън и тримата се заляхме от смях.

Половин час бе нужен на Гейдж, за да подсили крачетата на светулката с тел. След като постави готовия проект по средата на кухненската маса, той угаси всички лампи.

— Е, Карингтън, хайде да я пробваме.

Карингтън нетърпеливо взе малката кутийка и натисна прекъсвача. Изписка победоносно, когато буболечката започна да присветва равномерно.

— О, толкова е готино! Виж, виж буболечката ми, Либърти!

— Страхотна е — казах аз, като я видях толкова развълнувана.

— Дай пет — подкани Гейдж Карингтън и вдигна ръка.

Само че за негово и за мое учудване Карингтън пренебрегна дланта му и обгърна с ръце кръста му.

— Ти си най-добрият! — каза тя, притиснала лице към ризата му. — Благодаря ти, Гейдж.

Той остана неподвижен за миг, свел поглед към русата главица на Карингтън. След това и той я прегърна. Тя вдигна усмихнато лице към него и остана вкопчена в кръста му, а той нежно разроши косата й.

— Ти свърши повечето работа, мъник. Аз само ти помогнах малко.

Наслаждавах се на мига отстрани и се удивлявах на лекотата, с която се формира връзката помежду им. Карингтън винаги се бе разбирала с мъже като господин Фъргюсън и Чърчил, които по-скоро заемаха мястото на дядо, но се бе държала неприветливо с мъжете, с които аз бях излизала. Не можех да проумея защо й бе допаднал Гейдж.

Не можеше да се привърже към него, понеже нямаше шанс той да бъде постоянно присъствие в живота й. Това щеше да предизвика единствено разочарование и дори щеше да съкруши сърцето й, тя ми бе твърде скъпа, за да го допусна.

Когато Гейдж ми хвърли един поглед с въпросителна усмивка, аз не успях да му се усмихна в отговор. Обърнах се под претекст, че разчиствам в кухнята, вдигайки парченца тел с пръстите си, които стисках до побеляване.