Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (9)

Хамбург, Германия

Клаус Рейдер седеше непривично мълчалив в залата за конференции. Дишането му едва се долавяше, мигаше на дълги равни интервали. Телефонът до лакътя му иззвъня и ръката му се плъзна в изящно движение, за да вдигне слушалката. Рейдер бе останал неподвижен повече от час.

— Да, Кара?

— Членовете на съвета са тук, хер Рейдер. Да ги поканя ли да влязат?

— Моля. — Той натисна копче на вграденото в дървената маса табло и тежките завеси на големите прозорци с цветни стъкла се затвориха, закривайки гледката към река Алстер.

Секретарката отвори вратата и застана встрани, за да минат шестимата членове на съвета, които Рейдер бе извикал. Той не им обърна внимание, докато заемаха местата си.

— Кара, Гюнтер Рат върна ли се?

— Пристигна от Париж преди около час.

— Кажи му, че искам да го видя веднага щом приключим тук.

— Добре, хер Рейдер.

Тя излезе и затвори вратата. Рейдер се обърна към гостите. В отсрещния край на масата седеше Конрад Ебелхард, седемдесетгодишният председател на съвета. До него беше Ана Кол, дъщеря и единствена роднина на основателя на компанията Фолкер Кол, чийто портрет ги гледаше от стената зад Ебелхард. Другите бяха почти без значение за Рейдер. Те бяха богати и влиятелни, но получаваха заповедите си от Конрад и Ана.

— Добър ден, господа. Добър ден, Ана.

— Как си, Клаус? — попита възрастната Ана Кол. — Как са Ева и децата?

— Заведе ги във вилата в Бавария за лятото. — В гласа му прозвуча нотка на самота. — Момчетата очакваха с нетърпение ваканцията.

— Ще отидеш ли при тях?

— Смятам да ги посетя за почивните дни следващия уикенд.

Той си наля вода от гарафата и я изпи бавно, за да й попречи да му задава повече лични въпроси. После скръсти ръце на гърдите си и зачака Ана да разпита останалите за живота им. Той не се заблуждаваше от интереса й. Ана Кол беше корава и безкомпромисна като мъжете около масата, вероятно с изключение на самия него, и държеше на членовете на съвета. Старата мома нямаше нищо друго на света, освен компанията, която носеше нейното име.

— Видях отчета за тримесечието — каза Конрад Ебелхард, за да сложи край на ленивото бъбрене. Той беше едър, с голям корем и огромна глава и говореше отмерено като пруски офицер. — Основният ни резерв е малък и не ми харесва, че сме толкова зависими, подписвайки договора за авиационна радиоелектроника за „Еврофай-тър“. Ако тази сделка се провали, ще бъдем уязвими.

— До обявяването кой ще снабдява „Еврофайтър“ със следващото поколение компютри остава един месец, но ни увериха, че ще ги прави подразделението за електроника на „Кол“ — каза Рейдер по такъв начин, че Ебелхард не знаеше още какво да попита. Членовете на съвета едва ли щяха да искат да знаят какво бе направил председателят им, за да осигури договора за няколко милиарда марки.

— Това означава ли, че можем да забравим за опита на французите да предложат по-добра оферта? — попита главният юридически съветник Райнхард Вюрмбах.

— Тяхната оферта е с трийсет процента по-висока от нашата — отговори Рейдер. — Ще увелича предложената от нас цена, за да намаля разликата на десет процента. Ще получим договора и ще изстискаме още двеста милиона марки от НАТО.

— На хер Рат и пътуването му до Париж ли трябва да благодарим за тази информация?

Рейдер си позволи леко да се усмихне. Знаеше какво се очаква от него.

— Директорът по специалните проекти изигра важна роля, за да разберем каква сума предлагат французите.

— Надявам се, че не е било твърде незаконно. — Юристът намекваше за индустриален шпионаж.

Президентът на „Кол АГ“ не каза нищо. В отдадеността му към фискалната мощ на компанията малко неща бяха извън неговата компетентност и той нямаше намерение да си прави шеги с деловите си методи. Неловкото Мълчание продължи десет секунди. Вюрмбах махна очилата си, за да избегне погледа на Рейдер, но не можа да прикрие огорчението си от човека, когото финансовите списания наричаха Uberkind, Супермомче.

Когато преди осемнайсет месеца предишният президент на „Кол АГ“ обяви решението си да се оттегли, Райнхард Вюрмбах работи неуморно, за да стане негов приемник. Това щеше да бъде наградата за двайсет и пет годишната му вярност. Но Ана и Конрад го подминаха и предпочетоха Рейдер, външен човек, който бе натрупал богатство, като купуваше незначителни компании в бившата Източна Германия и ги превръщаше в печеливши за рекордно време. Унижението да докладва на този красив четиридесетгодишен натрапник беше нещо, с което Вюрмбах не можеше да се примири. Но също така не можеше да намери грешка в растежа на „Кол АГ“, една от петдесетте най-големи компании в Европа, по време на краткото управление на Рейдер.

— Всички вие знаете защо искам да ви видя днес — наруши мълчанието Рейдер. Шестимата присъстващи членове представляваха ядрото на съвета и държаха шейсет процента от акциите на компанията. Заедно те бяха „Кол АГ“. — Съзнавате, че сме най-голямата компания в Германия, която още не сътрудничи с Комитета по помирението, търсещ финансова компенсация за оцелелите от холокоста и семействата им. Освен това знаете, че натискът да предадем нашата документация за дейността на компанията по време на войната се засилва. Докато протакахме нещата, общественото мнение, което беше противоречиво, се отдръпна от нашата компания и продуктите ни. Потайността ни оказа непреднамерен ефект и жестоко опетни репутацията ни. Въпреки петдесетпро-центното увеличение на рекламата и маркетинга продажбите намаляха в почти всяко направление и най-много в машиностроителния ни бизнес. Няма желаещи да работят с нас, докато не излезем от сянката на наследството ни.

— Идеята да не сътрудничим на Комитета по помирението беше твоя — каза Вюрмбах и другите кимнаха. — Ти си виновен за загубите.

Избликът не оказа въздействие върху Рейдер.

— Продължавам да подкрепям решението си. Няма да подложа „Кол“ на съдебни дела за милиарди марки, докато не разбера всичко, което компанията е правила преди и по време на войната. Ето защо ми е необходимо време да проуча архивите.

— Неизбежно е да платим нещо — заяви Вюрмбах. — Преди войната „Кол“ е била малка металургична компания със стотина работници. Разширяването ни се дължи изцяло на договорите с военните и правителството от нацисткия режим. Сдобихме се с печалба също като „Сименс“, „И. Г. Фарбен“, „Фолксваген“ и всички останали.

— А след войната представлявахме куп бомбардирани фабрики и разрушени съоръжения — монотонно добави Рейдер. — Печалбата ни през войната бе похарчена. Въпреки доказателствата за противното мнозина мислят, че сме същата компания като преди войната и трябва да понесем своята отговорност. Искам да знам пълния размер на вината ни и следователно каква е отговорността ни. Пускането на неколкостотин милиона марки в общественото канче е много по-различно от безброй съдебни дела на стойност милиарди.

Той погледна Ебелхард и Ана Кол.

— Мениджърските ми умения да рискувам ви привлякоха към мен. Знаехте, че ще дойде ден за разплата, и ме наехте за да ви пазя.

Ана не отрече това.

— Въпросът е дали ще успееш?

— Да. От дванайсет месеца градя стратегия да сведем до минимум сумата, която трябва да платим. Изчислих, че двеста милиона марки няма да попречат на дългосрочния ни растеж, докато в същото време удовлетворим комитета.

В стаята се разнесоха въздишки и шепот.

— Стигнах до тази цифра след много изтощително проучване — продължи Рейдер. — Това е минималната сума, с която можем да се измъкнем.

— Приготвил ли си документни за тази сума, които Можем да им дадем? — попита Конрад Ебелхард.

— Всичко е готово. Поръчах на Гюнтер Рат и екипа му Да съберат сто хиляди страници кореспонденция, ордери и така нататък. Всички материали са оригинални и внимателно редактирани и комитетът ще реши, че сме длъжни да платим около четвърт милиард марки репарации.

— Преди малко каза двеста милиона.

— Ще преговаряме и ще се споразумеем за тази цифра, след като те оповестят публично откритията си. Ще се усъмнят, ако не го сторим.

— Каква част от дейността си през войната крием от тях? — попита Ана.

— Малка. Вярно, „Кол“ е натрупала печалба от робски труд в няколко фабрики, но тази практика не е била толкова широко разпространена, колкото в много други компании. Ако не беше един специфичен проект, нямаше да има проблем да разкрия всичко на комитета. — Рейдер забеляза, че Конрад и Ана се спогледаха. Дори видя как устните й безмълвно промълвиха думата „Пандора“.

Той млъкна, за да види дали Конрад ще освободи останалите членове на съвета, и не се изненада, когато председателят го направи.

— Господа — каза Ебелхард, — бихте ли ни извинили за няколко минути, ако обичате? Ана и аз трябва да поговорим насаме с Клаус.

Вюрмбах хвърли на Рейдер убийствен поглед и поведе останалите трима към вратата. Когато излязоха, първа заговори Ана.

— Баща ми умишлено ме изолираше от проекта Пандора, Клаус, и аз те моля да ми окажеш същото благоволение. Моля те, не споменавай подробности в мое присъствие.

— Не вярвам, че Фолкер е оставил архиви, дори бегло свързани с проекта. — Лицето на Ебелхард се зачерви от зле прикрит гняв. — Проклет глупак!

— Конрад! Той беше мой баща.

— Ана, прочетох само в общи линии онова, за което става дума — каза Рейдер, опитвайки се да не издаде паниката, която го бе обзела. — Дори тази малка част беше потресаваща. Онези материали е трябвало да бъдат унищожени преди десетилетия. Преди всичко не е трябвало да бъдат записвани, за Бога!

— Не можем да поправим минали грешки. — Ебелхард се наведе напред и се вторачи изпитателно в Рейдер.

— Но можем да ги погребем. Всички документи, свързващи „Кол“ с проекта Пандора, са изгорени, но мисля, че това не е достатъчно — каза Рейдер.

— Какво предлагаш?

— Уредих самото място да бъде заличено от лицето на земята и всички веществени доказателства — унищожени.

— Откъде знаеш, че като се върнем там, няма сами да издадем тайната? Мястото е много отдалечено и е останало неоткрито от шейсет години.

— Управленски риск. Може и да изгорим доказателствата, но това не означава, че няма някакъв дневник, написан от участник в проекта. Може да стои на някой мухлясал таван и да чака да гръмне като бомба. Ветераните от войната сега са седемдесетосемдесетгодишни. Не можем да рискуваме членовете на семействата им да открият подобен писмен документ, когато преровят вещите на бащите си. Криейки Пандора от Комитета по помирението, трябва да се уверим, че дори да бъде открит подобен дневник, там няма да има доказателства в подкрепа на разказа. Щом унищожим обекта, всички връзки с „Кол“ ще бъдат прекъснати.

Конрад все още не беше убеден.

— Ще излъжем Комитета по помирението, за да скрием едно отвратително престъпление, и ще трябва да се погрижим тази лъжа да не бъде разкрита. Ако светът научи за Пандора и нашето участие в проекта, фалитът на „Кол“ ще бъде последното, за което ще се притесняваме. Ще имат пълното право да подадат криминални обвинения срещу нас.

— Толкова ли е ужасяващ този проект? — изпъшка Ана.

— По-ужасяващ, отколкото можеш да си представиш — отговори Конрад и стисна ръката й.

— Мога да се справя с това — заяви Рейдер. — Налага се. Дължим милиарди за репарации и ако хората научат какво всъщност се е случило през войната, компанията Ще загуби клиентите си. Алтернативата пред потулване то на проекта и изплащането на двеста милиона е да се простим с всичко. Нашите десет хиляди служители ще останат без работа. Акционерите ни ще фалират. Ударните вълни от рухването на „Кол“ ще нанесат сериозни щети на германската икономика.

— Не е честно! — възмути се Ана. — Защо трябва да бъдем принудени да плащаме за греховете на бащите си? Бях ученичка, когато войната свърши. Никого не съм превръщала в роб. Никого не съм изпращала в газова камера. Не съм направила нищо лошо. В компанията не е останал нито един човек от онези дни.

— С изключение на няколко възрастни дами и тогавашните акционери са покойници — добави Конрад.

— Никой от нас не е виновен — сприхаво заяви Ана.

— Преценено е, че всички сме виновни, Ана — каза Рейдер. — А мислите ли как се чувствам аз? Нямам нищо общо с войната. Родителите ми са прохождали през четиридесет и пета.

Когато назначиха Рейдер, Конрад и Ана го уведомиха, че „Кол“ ще трябва да договори споразумение с Комитета по помирението, но не му разказаха подробности за замесването на компанията с нацистите. Всъщност скриха проекта Пандора от него, като с право се страхуваха, че ако разбере, няма да се присъедини към тях. Славата му на безмилостен в света на бизнеса беше напълно заслужена, но онова, което бе прочел в архивите, далеч надхвърляше границите на възмутително престъпление. Рейдер съзнаваше, че е отишъл твърде далеч, за да ги напусне сега. Това беше въпрос на гордост. На честолюбие. Той беше еднакво обезпокоен от разкритията си за „Кол“ и как лесно го бяха манипулирали. Рейдер щеше да проучи тези обстоятелства, след като измъкнеше компанията от настъпилата криза.

— Какви мерки предприемаш, за да бъде унищожено мястото? — неочаквано попита Конрад Ебелхард. — И откъде си сигурен, че ще бъдат успешни?

— Мисля, че не енеобходимо да знаете подробности, но ви уверявам, че освен заличаването на доказателствата за вината на „Кол“, няма да направим нищо незаконно.

— И никой няма да пострада?

— Не, нищо подобно няма да се случи. — Рейдер се изсмя язвително. — Тактиката ми отхвърли употребата на физическо насилие преди много години. С изключение на някои незначителни засечки, планът ми всъщност се приближава към финалната фаза. Повдигам този въпрос, защото сега е моментът да решим проблема веднъж завинаги и да излезем „на чисто“, както казват американците. Вече са похарчени трийсет милиона марки, за да се докарат нещата до този етап. Загубата е малка в сравнение с онова, което би се случило, ако кажем за Пандора на Комитета по помирението. Тази алтернатива обаче още е отворена. Мога да отменя унищожаването на обекта.

Той се облегна назад на стола и прокара пръсти по русите си коси. Рейдер заобикаляше морала на онова, което правеха, превръщайки го в чисто финансово решение, и беше убеден, че Ана и Конрад ще се съгласят с плана му. И той не беше щастлив от положението, но бе успял да потисне чувствата си и да направи правилния избор. Освен това имаше няколко месеца, за да заглуши гласа на съвестта си.

— Направи го! — извика Ана, сякаш слушаше ожесточен спор в съзнанието си и искаше да му сложи край. Тя не погледна Конрад, когато продължи да говори, потвърждавайки интуитивната преценка на Рейдер, че Ана Кол е истинската сила в компанията. — Унищожи връзката ни с проекта. Няма да позволя нещо да навреди на „Кол“.

— Сигурна ли си, Ана? — попита Ебелхард. — Хазартът е опасно нещо.

— Убедена съм, че Клаус има право. Заличаването на връзката ни с Пандора е единственият шанс, който имаме, за да се спасим от финансов крах. Ти даде ясно да се разбере, че ако комитетът научи за това, с нас е свършено. Трябва да се погрижим да не разберат.

— Добре. — Рейдер кимна. — Ще бъде направено.