Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (11)

Глетчерът
Хан, Гренландия

Мърсър стоеше на единия всъдеход и оглеждаше с бинокъл пейзажа в далечината. С изключение може би на океана, той не можеше да си представи друго място с по-далечен хоризонт. Линията между леда и небето беше права като лазерен лъч и едва на изток, към брега, на около двайсет мили, се замъгляваше леко — там огромният глетчер започваше да се спуска към морето от три хиляди фута височина. На запад се простираха осемстотин и петдесет хиляди квадратни мили ледена пустош.

„Алфа Еър Джет Рейнджър“ бе докарал на глетчера последните членове на екипа и се бе върнал на летището за хеликоптери в Амасалик. Над превозните средства се бе спуснала неестествена тишина. Думите, произнесени от време на време, звучаха не на място и като светотатство, досущ ругатня в катедрала. Вятърът беше тих като постоянен шепот и не беше достатъчно силен, за да отвее снега от земята, но температурата беше минус 10 градуса. Мърсър си бе сложил ръкавици и бе вдигнал на главата си качулката на грейката. Отдолу бе облякъл коженото си яке, анцуг и две тениски. Над дългите долни гащи и джинси имаше непромокаем панталон, а на краката си бе обул ботуши. Тъй като през следващите двайсет часа щяха да пътуват, не му трябваха подплатени апрески и по-тежка полярна екипировка.

Айра Ласко беше в задната част на всъдехода и проверяваше дали шейната с радара е добре обезопасена за тежкото пътуване.

— Какво казваха за Луната? „Величествена изолация“? Нещо такова?

Мърсър смъкна бинокъла.

— Бил съм на няколко глетчера в Аляска, но не съм виждал подобно нещо. — В гласа му прозвуча страхопочитание. Разнообразието и красотата на географията на Земята не преставаха да го изумяват.

— Казват, че ако ледът, покрил Гренландия, се разтопи, нивото на Световния океан ще се повиши с около двайсет и пет фута.

— Забравяш, че от тежестта на този лед вътрешността на Гренландия е потънала с около хиляда фута под морското равнище. Океаните ще се повишат с двайсет фута и това място ще се превърне в най-голямото сладководно езеро в света.

— За последен път говоря по този въпрос с геолог — добродушно измърмори Айра.

Мърсър се засмя и спусна стълбата, монтирана на задната част на всъдехода.

— Винаги можеш да ме смаеш с познанията си за подводниците.

На палетите бяха прикрепени флагове с дълги дръжки, така че когато всъдеходите се върнеха, за да ги вземе дирижабълът, да могат да бъдат намерени под новия сняг, който със сигурност щеше да ги затрупа. Вернер Кьониг погледна преносимата си система за глобално позициониране и записа координатите в тетрадка.

— Готови сме да потеглим.

— Да тръгваме — извика Марти и вдигна юмрук. Джипът тойота щеше да се движи отпред, защото беше най-маневреното и икономично превозно средство в конвоя. „Геопроучвания“ бяха наели автомобилен състезател, бивш европейски шампион на име Дитер, за да го кара. Вернер, Грета и Игор Булгарин, който имаше най-богат опит върху леда от всички участници в експедицията, щяха да пътуват с него. Работата им беше да разузнаят кои са най-проходимите пътища, когато повърхността станеше твърде неравна.

Екипът на Топографското дружество щеше да пътува на първия всъдеход и тримата щяха да се редуват да го Карат. Контролните уреди бяха почти същите като на всеки камион, с изключение на волана. За смяна на посоката имаше лостове, който активираха спирачките на гъсеничните вериги.

Като водач на екипа Марти седна пръв зад волана, Айра се настани до него, а Мърсър седна на голямата седалка зад тях. Задната част на всъдехода беше достъпна от кабината, но бе препълнена до тавана с багаж и шейната с радара.

— Включи проклетото отопление — каза Ласко. — Премръзнах.

Турбодизелът запали при първото превъртане на ключа. От задната част на тойотата излезе бял реактивен пушек. Моторите на трите всъдехода също забръмчаха. Дитер настъпи газта и огромните вериги заораха в снега.

Марти превключи на първа скорост и всъдеходът запълзя напред по следите, оставени от джипа.

— Все едно караш танк — каза той, докато действаше с лостовете, за да изпробва реакцията му.

Поради товара, който всъдеходите теглеха, скоростта им бе ограничена на петнайсет мили в час. Пътуването в кабината беше приятно, но еднообразно. След първия час всички с изключение на Мърсър престанаха да наблюдават пейзажа. Досущ замръзнала пустиня, ледът се простираше равен и еднакъв във всички посоки. Всичко искреше на слънцето като свят от диаманти. Ако нямаха тъмни очила, отражението щеше да ги заслепи.

Трите всъдехода упорито следваха дирята, оставена от тойотата. Времето беше ясно и беше лесно да се движат по следата, но по обед задуха вятър и внезапно се разрази снежна виелица, която стресна всички. В един миг всичко беше нормално, а в следващия видимостта намаля до нулата. Вихрушка от ледени частици и сняг обсипа кабината. Бурята разклати огромното превозно — ---средство.

— Господи, нормално ли е това? — извика Марти по-силно, отколкото бе необходимо.

Айра се подсмихна.

— Според Игор това е нищо.

От радиопредавателя се разнесе глас.

— Как сте там отзад? — Вернер проверяваше хората си. — Игор каза, че виелицата или ще свърши след минутадве, или ще продължи няколко дни. Ласко взе микрофона.

— Надяваме се на първото.

По предавателя се чу друг глас.

— Говори Ервин. Аз съм в последния всъдеход и вятърът вече утихва. След минута ще бъдем готови да тръгнем.

Вятърът спря така внезапно, както се бе появил, но хората останаха унили. Това беше само малка демонстрация на полярната ярост. След обяда от пакети с готова военна храна зад волана седна Айра. Релефът стана по-неравен и скоростта спадна на десет мили в час.

Два часа по-късно от предавателя отново се разнесе гласът на Вернер Кьониг.

— Обаждане до всички. Току-що говорих с „Ньорд“. Приближили са се до Кемп Декейд и ще изпратят хеликоптер с предния екип и материалите за първата постройка. Ако довечера стигнем до базата, ще имаме по-удобно място за спане от всъдеходите.

Айра грабна предавателя от ръцете на Мърсър.

— Тогава нека ние да водим. Марти събу ботушите си и тази нощ тук няма да може да се стои без противогаз.

В шест часа гласуваха дали да спрат да вечерят или отново да се измъчват с готовата храна. Вернер изчисли, че се намират на около четиридесет мили от базата, и ако спрат, ще бъдат принудени да прекарат нощта в превозните средства. Макар и мърморейки недоволно, взеха единодушно решение още веднъж да ядат от пакетите.

Мърсър седна зад волана, а Марти се сви между предните седалки, за да може да разговаря с Айра и с него. Падна здрач и ледът заблестя на отслабващата светлина. Меките пастелни тонове на пурпурните и розовите оттенъци на небето се отразяваха в пейзажа, прорязани от черните сенки на ледените възвишения. Беше ясно и се виждаха отраженията на звездите. Също като предишната нощ остана светло дълго след като слънцето се скри. Хоризонтът на запад сияеше, сякаш под него имаше огромен град. Полумесецът се издигна в небето и леденото МУ отражение удвои светлината. На около осемстотин метра отпред фаровете на тойо-тата осветяваха леда. Това беше окуражаващо, но в същото време илюстрираше абсолютната им изолация. Джипът беше единственото светло петно на повърхността, мъничък фар на тази земя, където човекът беше нежелан натрапник. Забележката на Айра за лунния пейзаж беше абсолютно точна. Термометърът на таблото показваше, че температурата навън е минус двайсет и пет градуса.

— Според глобалната навигационна система сме на десетина мили от лагера — час по-късно съобщи Вернер. — Но както усещате, релефът отново стана неравен.

Планините и хълмовете под ледената покривка изкривяваха терена, затова всъдеходите непрекъснато се спускаха или изкачваха по ледени възвишения. Повърхността беше по-равна от предишната зона, но въпреки това придвижването им беше бавно. Дитер правеше по няколко опита да намери пролуки между хребетите и всъдеходите спираха, докато тойотата търсеше път. Всеки път това продължаваше по-дълго от предишния. Базата беше наблизо и нервното напрежение на всички нарастваше, но Вернер ги подсещаше да бъдат съсредоточени и нащрек.

Мърсър посегна към предавателя, за да предложи да спрат и да пренощуват, когато гласът на Игор изпълни кабината на всъдехода.

— Базовият лагер е от другата страна на тази последна преграда от лед. Току-що го видяхме! Връщаме се за вас. Топло ядене и легло след петнайсет минути.

Джипът се появи от снежната вихрушка и фаровете му пронизаха мрака. Дитер, който сигурно беше изтощен от деветнайсетчасовото шофиране, направи обратен завой. Последният етап на пътуването към лагера беше сюрреалистичен. Мърсър беше уморен и се наложи да отстъпи волана на Марти. Трябваше да полага усилия, за да не заспи. Сипещият се сняг го хипнотизираше и все по-често привличаше вниманието му. Той затвори очи и разтърси глава.

— Ще издържиш ли? — попита Айра. Мърсър се усмихна накриво.

— Ако не издържа, и ти ще загазиш.

Първата постройка вече бе издигната от предния екип на „Геопроучвания“. Беше сглобена от пластмасови секции с изолация и приличаше на детска играчка. Когато сутринта започнеха работа, сградата щеше да служи за кухня и трапезария и комуникационен център, но тази вечер беше убежище за всички. Наоколо бяха струпани палетите за четирите спални за десет души, за двете лаборатории със стайна температура и другите две, където щяха да се съхраняват и изучават пробите, взети от недрата на леда. Разглобената сонда беше в едно от ремаркетата.

— Надявам се, че Вернер спи дълбоко — каза Мърсър на Айра.

— Защо?

— Защото щом влезем вътре, ще изпия едно питие и не искам да мърмори.

— И ние ще направим същото — рече Марти. — Аз имам бърбън, а Айра носи бутилка шотландско уиски.

Утрото беше мразовито и ясно. След закуската от пържени яйца и кафе Вернер Кьониг разпредели задачите и екипът се залови да строи лагера. Хората от „Геопроучвания“ бяха облечени в черни грейки с емблемата на компанията и имената си, избродирани в златисто над сърцето, а екипът от дружеството нямаше определена униформа. Една част от екипировката им бе взета от военния резерв, а друга — купена от магазините.

Основите на постройките бяха положени в кръг. В средата се извисяваше трапезарията. Всъдеходът, натоварен със стените, обиколи лагера и остави пред всяка основа номерираните секции. Трябваше да изправят стените върху пода с изолация и да ги сглобят със специален инструмент, осигурен от производителя. Покривите бяха поставени с кран, монтиран на единия всъдеход. За издигането на всяка постройка бяха необходими три часа.

Първоначалната енергия, която поддържаше участниците в експедицията, намаля, докато смразяващият въздух изсмукваше силите им, но те упорито продължиха да работят. Към пет часа следобед бе довършена и последната постройка. Всички занесоха в спалните личните си вещи и след това вечеряха, без да разговарят.

На другия ден бяха разтоварени провизиите и лабораторната техника. Работата беше по-лесна, отколкото предишния ден, и температурата се бе повишила над точката на замръзване. Неспиращият сняг се превърна в постоянна лапавица, която намокри всички. Кишата се вледени и стана равна и хлъзгава като хокейна площадка. Предложението на Мърсър да използват всъдеход, за да разровят ледената кора, бе посрещнато със забележителен успех.

На обяд Вернер благодари на всички за усилията и похвали всеки поименно за приноса му. Той каза, че хората на „Геопроучвания“ ще изпълнят последните няколко задачи сутринта, и освободи останалите да се заловят за работата си. Учените щяха да пристигнат следобед с товарен самолет, снабден със ски, и Вернер помоли Игор и Марти да съставят списък на допълнителната техника, която им бе нужна.

— Има съобщение за теб от доктор Клайн, Игор — добави той и даде лист хартия на руснака.

Булгарин го прочете и изсумтя.

— Лоша новина, а? — попита Мърсър, докато прибираше празните чинии, за да ги занесе на Ингрид, помощникготвачката, с която предишната нощ Марти бе спал на борда на „Ньорд“.

— Да, тя няма да успее да пристигне утре, а ще трябва да чака два дни, докато дойде първият хеликоптер с доставки.

— Какво се е случило?

— Не знам. Някакъв инцидент.

— Не я обвинявам, че иска да пропусне построяването на лагера — уморено въздъхна Марти Бишоп.

— Мисля, че тя не се страхува от работа. Не я познавам, но документите за включването й в екипа ми внушават респект. Изкачвала се е на най-високите планини на четири континента, включително на масива Винсън, най-високата точка на Антарктида. И е стигала почти до върха на Еверест. Работи като травматолог в най-голямата болница в Мюнхен и е публикувала няколко материала за стреса при оцелелите от смърт. Препоръките й дават най-високи оценки.

— Звучи сериозно — съгласи се Айра. Игор се ухили.

— Изпрати й снимка заедно с документите си. Само почакайте да я видите. — Булгарин сви пръсти и ги целуна. — Истинска красавица.

Шейната тежеше почти сто килограма и бе конструирана така, че да бъде теглена от превозно средство. Когато на третата сутрин започнаха търсенето, те се опитаха да използват джипа, но неравният терен го правеше трудно управляем. Наложи се мъжете да бутат шейната с радара. Задачата беше изтощителна, защото се движеха по дълъг склон. Горе бяха задъхани и опасно затоплени.

Всички се радваха, че районът не е по-голям.

Кемп Декейд беше построен върху планина под леда и затова, бе останал стабилен, докато глетчерът около него се е премествал. Топографското дружество бе поискало „Геопроучвания“ да разположи лагера на петстотин метра от мястото, където бе заровена базата. На четвъртото минаване с шейната забелязаха един от ъглите на Кемп Декейд. Откритието бе посрещнато с радостни възгласи, но всички знаеха, че са спечелили само част от битката. Предстоеше им да начертаят карта на цялата база и да намерят главния вход, където щяха да прокарат шахтата.

Кемп Декейд наистина бе разположен във формата на буквата Н. В едната част имаше складове и подобен на пещера гараж, където някога бе имало рампа към повърхността. Другото крило бе предназначено за спални Помещения и лаборатории, а административната зона свързваше двете отсечки. Към комплекса бяха прикрепени множество странични помещения и дълъг тунел, Който излизаше от гаража и водеше към стаята за малкия ядрен реактор, захранвал базата. Военновъздушните сили бяха уверили Топографското дружество, че не е имало инцидент, свързан с изтичане на радиация, и реакторът е бил едно от малкото изнесени неща, когато Кемп Декейд е била изоставена.

Мърсър наблюдаваше на монитора на радара тъмните сенки на трийсет и пет фута отдолу и крадешком поглеждаше гайгеровия брояч, който бе взел от Исландия. Беше го изпросил от Торстайн Джонсон, директора на малкия музей по геология в Рейкявик. Не се бяха виждали от конференцията, на която вулканологът беше домакин, когато Мърсър за пръв път посети Исландия. Джонсон не искаше да му даде единствения си гаигеров брояч, докато Мърсър не се съгласи да плати сто долара „наем“.

Снимката на погубения от рак Стефансон Розмундер бе обсебила съзнанието на Мърсър и не му позволяваше да се довери на военните. Той стана преди зазоряване и обходи района, като проверяваше снега с гайгеровия брояч. Уредът изщрака няколко пъти, показвайки нормален радиационен фон. Показанията се увеличиха на едно място, където се предполагаше, че се е намирал ядреният реактор, но нивата на радиация бяха далеч под опасните.

Мърсър не каза на другите какво е направил, нито им показа брояча. Беше виждал как хората изпадат в паника само при вида на тези малки уреди. За неинформираните бавното щракане, показващо обичаен радиационен фон, беше опасно като опашката на гърмяща змия. Мърсър държеше брояча в раница, закачена от едната страна на шейната, и бе сложил слушалките на главата си под качулката. Тъй като беше единственият, който умееше да работи с радар, никой не го попита за допълнителното устройство. Ако бе открил нещо, той незабавно щеше да съобщи на останалите, но след като провери половината склон, Мърсър реши, че военните са казали истината за реактора. Около Кемп Декейд нямаше опасна радиация.

На обяд той записа събраната необработена информация на преносим компютър, който щеше да създаде дигитален образ на базата. Радарът бе проникнал през покрива на военната база, затова изображенията приличаха на рентгенови снимки. Забелязваха се стени и дори мебели. Мърсър изпита странно чувство, защото беше първият човек, който от петдесет години виждаше Кемп Декейд.

Базата се намираше до скала и бе защитена от натиска на глетчера от скалист връх, а Мърсър се бе опасявал, че е разрушена от преместващите се ледове. Радарът обаче доказа, че Кемп Декейд е останала почти непокътната през последните пет десетилетия.

— Добре, да приключваме засега — каза Мърсър, изключи радара и провери компютъра и позициониращата система. — Ще сравним тази информация с оригиналните чертежи, направени от инженерите, построили това място.

Макар че учените от „Геопроучвания“ още не бяха пристигнали, трапезарията се изпълни с хора и трябваше да изчакат всички да се нахранят, за да разчистят достатъчно свободно пространство на една от масите и да разгърнат материалите си. Оригиналните чертежи бяха сканирани и запаметени в компютъра. Мърсър отвори на екрана сенчестите изображения, записани сутринта, и ги насложи върху чертежите. Всички мигновено се ориентираха в заровената под леда база и видяха, че са съставили карта само на една трета от комплекса. Но и това беше достатъчно, за да открият местоположението на главния вход и да определят координатите му.

Мърсър посочи точка на компютърния екран.

— Мястото е отбелязано с „X“.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да изкопаем две дупки? С твое разрешение, Марти, може да започнем да копаем тунел в снега, за да стигнем до Кемп Декейд.

— Нали затова сме дошли — каза Бишоп. — Защо не излезеш и не обозначиш района над входа? Айра, качвай се на всъдехода с крана и докарай пластмасовите ръкави и „горещите скали“. Аз ще кажа на Вернер, че ни трябва един от хората му.

— Това звучи като план — съгласи се Мърсър.

— Как върви търсенето? — Игор Булгарин и Ервин Пул се бяха приближили до Мърсър. Двамата току-що бяха влезли в трапезарията и бяха покрити със сняг.

— Господи! Йети! — престори се на уплашен Айра. Руснакът избухна в смях и сложи огромната си ръка на рамото на много по-ниския Пул.

— А това е жена ми.

— Открихме входа, Игор. Започваме да копаем.

— Толкова бързо? — учуди се Булгарин. — Не знам как го правите вие, американците.

— Предполагам, че не ти е провървяло да намериш метеорит?

Игор отново се засмя.

— Ще бъде успех, ако намеря единдва по време на цялата експедиция.

— Кога ще пристигне групата на Кьониг? — попита Мърсър.

— Цяла сутрин работят. Монтират сондата на едно от ремаркетата, за да я направят преносима. Но мисля, че нещата вървят зле. — Игор се намръщи. — А германците уж били добри инженери. Тези хора обаче са като деца с конструктор „Лего“.

— А ти, Ервин? — попита Мърсър. — Каква е прогнозата за времето?

— Не мога да ти кажа. — Пул съблече връхната си дреха. — Но не очаквай скоро сателитните телефони и радиопредавателите да заработят.

— Атмосферни смущения? Ученият кимна.

— И това е само началото. След четирипет дни няма да можем да се свързваме с „Ньорд“, освен през периодите на затишие, когато слънчевата активност намалява.

— Ервин смята, че комуникационните сателити в орбита ще блокират от радиацията — добави Игор.

Марти стана.

— Тогава да действаме. Искам да се обадя на баща ми преди положението да се е влошило и да му кажа, че сме стигнали до базата.

Облякоха екипите и нахлузиха ботушите си. Не беше толкова студено, че да се нуждаят от предпазни маски на лицата. Мърсър сложи тъмните си очила, отвори вратата и се прегърби срещу вятъра, който разнасяше гъста мъгла от сняг.

Забеляза, че между постройките са опънати въжета на височината на кръста, за да помагат на участниците в експедицията по време на виелиците и мъглата. Някой можеше да се изгуби в бурята и да умре на няколко метра от лагера.

След като отбеляза мястото, където искаше да прокопае тунела, Мърсър разгледа снежното поле, докато чакаше другите. Прецени ъгъла на склона, провери снега и осъзна, че могат да използват греблото на всъдехода, за да разчистят снежната покривка.

Мърсър сякаш чу думите на своя отдавна починал дядо, шеф на каменоломна във Върмонт: „Никога не прави нещо, което машината може да свърши.“ Усмихна се на спомена. Изстъргването на заледения пласт щеше да им спести дни на непосилен труд, докато стигнат до фирна, където можеха да използват „горещите скали“.

Айра и Марти пристигнаха с Бернард Хофман, млад служител на „Геопроучвания“, и Мърсър им каза какво иска да направят. Те започнаха да копаят с машината тунел към входа, като отместваха настрана снега и леда. Наклонът трябваше да е полегат, затова окопът надхвърли двеста метра дължина. Всъдеходът дълбаеше все по-навътре, докато стените на изкопа станаха по-високи от покрива му.

Мърсър спря работата и използва лопата, за да провери здравината на стените. Той познаваше добре различните видове почви и скали, но беше убеден, че тунелът е Достатъчно стабилен, за да се изкопаят още няколко метра. След това щеше да сложи няколко пластмасови ръкава, за да укрепи шахтата, и накрая да изсипе вътре химикалите.

Следобед стар товарен самолет „Дъглас ДС-3“ прелетя на ниско над лагера и Мърсър инстинктивно се наведе, както стоеше до изкопа. Самолетът зави и слънчевата светлина се отрази в стъклата му. Обърна се срещу вятъра и се отправи към импровизираната писта, която хората на Вернер Кьониг бяха направили с другите всъдеходи. ДС-3 беше най-малко на шейсет години, но моторите му работеха безпогрешно. Плъзгачите му изсъскаха върху снега и пилотът трябваше да се бори, за да уравновеси самолета, докато намаляваше скоростта. Сцената приличаше на кадри от стар филм.

Двигателите намалиха оборотите, задната врата се отвори и пътниците започнаха да слизат. Бяха облечени в грейките на „Геопроучвания“. Те разтовариха провизиите от самолета с пестеливи движения, подхождащи повече на добре обучена армия, отколкото на група учени. Преди вратата да се затвори на леда се натрупа грамадна купчина кашони. Всъдеходите се отправиха към чакащите хора и багажът бе натоварен на ремаркетата. Самолетът стоя на земята по-малко от десет минути.

— Не могат да монтират сондата, но ги бива да разтоварват самолети — отбеляза Айра.

— Да — съгласи се Мърсър. — Изглежда за вечеря ще има пресни зеленчуци, а може да получим и първите си писма.

— Очакваш добра новина от родината си?

Мърсър не отговори. Нещо го безпокоеше около онова, което току-що бе наблюдавал, но не знаеше точно какво. Преди да успее да събере мислите си, друг рев разтърси обекта. Мърсър забеляза движение с периферното си зрение и се обърна. Планините между лагера и брега се намираха на петнайсетдвайсет мили, но въздухът беше толкова чист, че той видя как лавина тръгна от един от върховете започна да набира скорост, да се спуска надолу и да преминава като стрела през тясната урва.

— Погледни! — Марти му даде видеокамерата си, която имаше телеобектив.

Лавината продължи да се движи, преодолявайки всички препятствия по пътя си, и за секунди стигна до подножието на планината, където се разпръсна, след като бе изразходвала гравитационната си сила. Над района се разнесе облак снежен прах.

— Това обичайно ли е? — попита Бишоп.

— Снощи разпитах /Ервин за лавините — отговори Айра. — Той каза, че би се изненадал, ако се случи. Глобалното затопляне е променило околната среда тук. Имало все по-малко снеговалежи и айсберги. От въздушните наблюдения на планините на север от нас се виждали скали, които не са били оголвани от стотици, дори от хиляди години.

В шест часа Марти обяви край на работата за деня. Тунелът беше дълбок петнайсет фута, а натискът на снега бе притиснал и уплътнил материала на дъното. Сутринта Мърсър можеше да започне да разтопява леда.

Заради пристигането на учените от „Геопроучвания“ в трапезарията нямаше място за всички, затова вечеряха на две смени. Грета Шмид се приближи до масата на Мърсър. В ръката си държеше няколко плика. Бяха се виждали много рядко, откакто слязоха от борда на „Ньорд“, и когато случайно се срещнеха, Мърсър установяваше, че отношението й не се е променило от спречкването пред хотел „Бьорг“. Освен това бе забелязал, че мнозина от хората на „Геопроучвания“ се подчиняват повече на нея, отколкото на Вернер. Връзката й с онзи, който бе купил изследователската компания от Кьониг, й бе дала огромна власт.

— Самолетът донесе поща. Това е за вас. — Грета Шмид хвърли пликовете на масата и задържа единия от тях. — Дойде и писмо с американска марка, но името на получателя не ми е известно.

Стомахът на Мърсър се сви. Той разбра, че писмото е за него и кой го е изпратил.

— Какво е името? Тя погледна плика.

— Макс И. Тампон.

Мърсър наведе глава, когато другите се разсмяха, и протегна ръка, за да вземе дебелия плик, изпратен от Хари Уайт. Грета Шмид усети, че е станала за смях и бързо се отдалечи.

— От кого е? — попита Айра.

— Един мой приятел препраща пощата ми — обясни Мърсър и видя, че истинското име е написано с дребни букви под гръмкото Макс И. Тампон. — От години се опитвам да го убедя, че не е забавен.

Той отвори големия плик и на масата се изсипа водо-пад от реклами, покани за кредитни карти, каталози от компании, за които не бе чувал, и пет глоби за неправилно паркиране, след като бе напуснал Вашингтон. Хари бе изпратил и своите сметки и предупреждение ПРЕСРОЧЕН за наема на апартамента си, който се намираше на няколко преки от дома на Мърсър. Най-отдолу имаше бележка. Докато четеше усмихнат, Мърсър се опита да реши къде е закачката, като се надяваше да е в послеписа.

„Драги Мърсър,

Съжалявам, но не знаех кое е важно и кое не, затова изпратих всичко, което си получил досега. Бързах много и някои от моите сметки може да са се смесили с твоите неща. Ако нямаш нищо против, плати ги, а аз ще ти върна парите. Имай ми доверие. Твоят «Джак Даниълс» отново се свърши, затова фалшифицирах подписа ти на чек в един магазин за алкохол. Нали имаш четиристотин долара в банковата си сметка? Между другото, нямаше да ме глобят, ако беше залепил стикер на ягуара си, че го кара инвалид. Трябва да помислиш за това. Внимавай да не ти измръзнат топките.

Хари

P. S. Дребосъка каза, че ще плати да боядисат драскотините на колата ти.“

Късно следобед на другия ден стигнаха до входа на Кемп Декейд. „Горещите скали“ свършиха отлична работа и помпата пресуши шахтата с диаметър пет фута, когато се напълни с вода. Най-дълго продължи уплътняването на тунела с пластмасовите ръкави, за да се предотврати срутване. През повечето време Мърсър и Бернард Хофман бяха на дъното на шахтата. Айра и Марти поддържаха запасите от „горещи скали“ и се грижеха помпата да е заредена с гориво. Тунелът стигна на трийсетина сантиметра от входа на Кемп Декейд. Слоят лед щеше да служи като бариера, за да не се наводни базата. Те видяха ограда от ковано желязо на входа и табела, закована на вратата.

— Почти приключихме — извика Мърсър. — Искам да сложа още един пласт „горещи скали“, за да видим какво има под нивото на базата. Телесната ни топлина ще разтопи части от леда и може да се намокрим.

— Добре — отговори Марти. — Спускам още един варел. Мърсър погледна нагоре. Капещата вода беше като дъжд. Пластмасовите ръкави, уплътняващи шахтата, задържаха леда, но сглобките не бяха водоустойчиви. Всъдеходът с крана спря пред шахтата. На кабела висеше двесталитров варел.

Мърсър протегна ръка към дъното на варела и го насочи през последните няколко метра.

— Готово, Марти.

Те бяха извършили тази процедура толкова много пъти, че действията им станаха почти механични. Бернард отвори капака, а Мърсър пъхна маркуча на помпата в най-дълбоката част на шахтата, за да изсмуче остатъците от водата. Младият германец бързо се научи как да разпръсква сините гранули. Трябваше да работят бързо, защото още първата шепа химикали веднага започна да разтопява леда. След няколко минути ямата се изпълни със синкава вода, извираща от дупката. Химикалите миришеха на изкуствен тор, когато се смесеха с вода. Помпата работеше на пълни обороти и след петнайсет минути засмука въздух. Изчезнали бяха още пет сантиметра лед.

— Мисля, че това беше всичко. — Мърсър изпи глътка чай от голям термос. На повърхността на ледения пласт почти нямаше влага, затова обезводняването беше постоянна заплаха. Той сви шепи до устата си, за да извика на Марти. Бяха решили да поръчат да им донесат няколко портативни предавателя с хеликоптера, който щеше да Докара Аника Клайн. — Пусни верижния трион. Готови сме да отворим входа.

— Качи се горе. Аз ще отворя базата — отговори Марти. — Но ми трябва Бернард, за да снима с видеокамерата филма за баща ми.

— Слизай с кофата. — Мърсър много искаше да влезе пръв в Кемп Декейд, но Марти имаше правото на тази привилегия. Баща му бе работил там и плащаше сметките.

Мърсър се качи нагоре с празния варел, който използваха за асансьор. Вятърът навяваше сняг. Айра му подаде плоско сребристо шише, затоплено от тялото, и Мърсър отпи глътка уиски.

— Добра работа свърши там долу — каза Ласко.

— Благодаря. — Мърсър изпи още една глътка и му върна бутилката. — Марти би трябвало да разреже леда за десетпетнайсет минути.

Воят на триона отекна в шахтата и острието се заби в леда. По гърба на Мърсър полазиха студени тръпки. Ужасяващият звук най-после спря и Айра изкрещя надолу:

— Можеш ли да отвориш вратата?

— Да, само секунда. Снимам надписа.

— Какво пише? — попита Мърсър.

— „Кемп Декейд, Военновъздушни сили на Съединените американски щати“. Отдолу някой шегаджия е добавил: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“^[1] Щом отворим външната врата, може да слезете тук.

— Само кажи.

Марти започна да говори и Мърсър предположи, че записва обясненията си за баща си на камерата. Минута по-късно се разнесе стържене на метал.

— Вътре сме! — извика Марти. — Намираме се в преддверието. На десетина крачки от нас има други врати. Стените изглеждат стабилни. Само леко са огънати.

— А подът?

— Неравен е и туктам има лед, но дървото не е изгнило.

— Може ли да слезем? — попита Айра.

— Да. Бернард излиза. Не забравяйте да вземете фенерчета.

Бернард Хофман стигна до повърхността и Мърсър използва дистанционното управление на крана, за да се спусне заедно с Ласко в шахтата. Светлината, проникваща вътре, едва стигаше до вратите на преддверието, затова двамата запалиха фенерчетата си.

На стените в коридора имаше закачалки за дрехи, а под тях — решетки, където да се изцежда разтопеният сняг от ботушите. От това преддверие служителите на базата са излизали на глетчера. Надпис на стената предупреждаваше хората преди да излязат да се уверят, че чорапите им са сухи. Същинската част на базата очевидно се намираше отвъд вратата в далечината.

— Давай, Марти — подкани го Айра. Дъхът му излизаше от устата на облачета. — Да вървим.

— Само секунда. — Бишоп се обърна към екипа си и изключи камерата. — Странно. Не исках да идвам тук. Смятах баща ми за досадник, като настояваше да дойда. Но сега, когато се готвим да влезем в базата, се радвам, че го направих. — Гласът му потрепери от вълнение. — Искам да ви благодаря, че сте с мен и ми помагате. Айра, знам, че ти плащат за това, но ти вече стори повече, отколкото се искаше от теб. А без Мърсър още щяхме да сме на повърхността и да се опитваме да си пробием път дотук, като копаем с лопати.

Втората врата се отвори лесно, сякаш бе смазана предишния ден. Лъчите на фенерчетата прорязаха мрака. Камерата на Марти имаше мощен прожектор, но въпреки това сенките бяха повече от светлината. Тънката кора лед на пода беше замръзнал конденз — наследството от хората, които бяха дишали там преди десетилетия. Беше толкова тихо, че всяка стъпка се чуваше.

Тримата изпитваха страхопочитание от онова, което правеха. В базата цареше тайнственост. Всичко бе приглушено и сякаш се случваше по-бавно, отколкото в действителност. Времето бе забравило Кемп Декейд, но участниците в експедицията очакваха всеки момент да чуят гласове или някой да изскочи от мрака и да ги попита какво правят там. Мястото беше някак призрачно. От входа на базата се влизаше в административната зона. Вляво трябваше да са гаражите, складът и помеще нието за реактора, а вдясно — спалните и лабораториите Без да обсъждат накъде да тръгнат, тримата завиха надясно. Стените бяха от боядисан шперплат и гофриран метал. На няколко места бяха пробити от леда и там се бяха натрупали снежни преспи. Туктам и таванът се бе огънал и ледът и снегът бяха образували твърди могили които изпълваха почти целия коридор. Много от препятствията бяха малки и преодолими, но едната купчина беше голяма и ги принуди да пълзят по корем.

Спираха пред всяка врата и осветяваха помещенията, Военните бяха изоставили много мебели и техника — стари пишещи машини, механичен циклостил.

— Баща ми каза, че било по-евтино да оставят нещата тук, отколкото да ги закарат в Щатите. Взели само личните си вещи, реактора и петте всъдехода, които държали в гаража — обясни Марти.

— Сигурен ли си за реактора? — попита Айра.

— Разбира се — иронично отговори Мърсър. — Говорим за правителството.

Марти зави наляво и ги поведе към спалните помещения. От двете страни на централния коридор имаше по осем еднакви стаи с размери десет на десет метра и редици легла. Войниците бяха взели повечето си лични вещи, но бяха оставили много неща. На стената до няколко от леглата бяха закачени снимки на жени, които днес биха се смятали за дебели, и чиито бански костюми показваха по-малко плът от съвременна рокля за коктейли.

Мъжете минаха край трапезария и стая за отдих, където имаше няколко маси за билярд и за карти. Коридорът завършваше с огромна баня.

— Офицерите трябва да са били настанени в друга част на базата. — Айра изказа на глас очевидното.

— Точно така — потвърди Марти и се упрекна, като поклати глава. — Минахме край една врата, когато завихме по този коридор. Там са били помещенията им. Баща ми е живял в стая номер дванайсет.

Мърсър си представи картата на базата. Марти се втурна обратно към първото разклонение.

— Вижте. — Той посочи табелката „Само за офицери“ и ги поведе по коридора, като четеше номерата на стаите от двете страни.

Мърсър изостана. Разбираше, че Марти пръв иска да види стаята, в която бе живял баща му. Той осветяваше тавана и стените, за да се увери, че са стабилни, и надничаше в отворените стаи. Офицерските помещения бяха луксозни в сравнение със спалните на войниците, но бяха малки. Във всяка имаше легло, бюро и тоалетна. Марти спря пред стая номер дванайсет, за да каже няколко думи за потомството пред камерата, а Мърсър погледна в стая десет.

И се вцепени.

— Изглежда също както баща ми я описа — каза Марти на Айра Ласко.

Мърсър бутна вратата с рамо, освети леглото и се обърна към двамата мъже.

— Включително този труп?

На леглото лежеше чернокос мъж, облечен в кожено яке. Беше се вкочанил и изсъхнал като мумия.

— Мили Боже!

— Кой е той?

Мърсър се вторачи в трупа и забеляза нашивките на якето.

— Господа, запознайте се майор Джак Дилейни, пилота на онзи С-97, който се е разбил три месеца преди Кемп Декейд да бъде затворена.