Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (15)

На „Геопроучвания“, Гренландия

Докато прекъсващият двигател на хеликоптера бръмчеше едва-едва, Аника Клайн сякаш чу гласа на дядо си. „Иди в Гренландия, мила моя. Там ще бъдеш в безопасност.“

Тя не можеше да си спомни момент, когато дядо Яков бе грешал повече.

Хеликоптерът отново се наклони и предпазният колан се впи в раменете й. Пилотът, млад датчанин, нает от „Геопроучвания“, полагаше усилия да го задържи във въздуха. Стиснатите му челюсти и неприкритият страх в очите му й подсказваха, че той едва ли ще спечели битката. Около тях безмилостно бушуваше бурята, която метеорулогът на „Ньорд“ бе очаквал да се разрази едва след шест часа. Аника често пътуваше с хеликоптери и знаеше, че дори ако моторът не спре, шансът да стигнат до лагера е малък. Снежната виелица беше твърде силна. Тя се прокле за стотен път, че се съгласи да пътува. Прокле и безразсъдния пилот, който мислеше, че ще изпревари бурята. Накрая прокле и дядо си Яков, задето я бе убедил, че ще е в по-голяма безопасност в Гренландия, отколкото в родината си, преследвана от убийците на Ото Шрьодер.

Подробностите от пътуването от къщата на Шрьодер до Йзманинг бяха неясни в съзнанието й. Там я чакаше приятелката й, която я закара до дома й, но Аника си спомняше ясно само случилото се преди това. Стрелбата. Кръвта. Болката. И най-вече гнева.

Като лекар тя се бе посветила на спасяването на живота и изтезанията над Шрьодер, на които бе станала свидетел, я бяха възмутили и потресли до дъното на душата й.

Аника се закле да се погрижи виновникът, когото всъщност не бе видяла добре, да бъде наказан за неописуемото си престъпление.

Тя се бе обадила на дядо си и му разказа всичко, включително за неизвестните снайперисти и за факта, че Шрьодер бе умрял, запазвайки тайна, по-ценна от злато. Аника го попита дали името Филип Мърсър му говори нещо.

— Не съм го чувал — отговори Яков Айзенщад. — Шрьодер ли го спомена?

— Да. Преди няколко седмици му се обадил загадъчен човек, който му казал, че само този американец може да помогне. И той ли прави същото като теб, дядо?

— Не знам, но може да е нов в това поле на действие или да работи за някой друг, например за Центъра за мир и справедливост на Визел.

— Шрьодер беше убеден, че Филип Мърсър може да помогне. А проектът Пандора, за който той спомена, звучи ли ти познато?

— Не — призна Айзенщад. — Но се обзалагам, че това е кодово име на нацистка програма за плячкосване. Не забравяй, че Шрьодер е бил инженер, а не войник, и това може да е означавало изграждане на скривалище за творби на изкуството и ценни метали, както направиха със солните мини в Австрия.

Идеята беше интригуваща.

— Е, какво ще правим сега? — попита Аника. Мисълта за съкровище се прибави към желанието й за справедливост.

— Нищо — отговори Яков. — Аз ще продължа да работя, а ти ще се махнеш от Германия. Там не си в безопасност. Щом мъжете, които са убили Шрьодер, са видели лицето ти, може би в момента разучават коя си. Трябва да заминеш за Гренландия, там ще бъдеш в безопасност, а когато се върнеш след няколко седмици, ще знам достатъчно, за да отида в полицията и да ти осигуря охрана.

Последвалият спор продължи почти един час. Теодор Вайцман, съдружникът на дядо Яков, и икономката, фрау рьотц се включиха чрез другите телефони в института. Те бяха единодушни в призивите си. Същия ден Аника се обади в офиса на „Геопроучвания“ и им каза, че поради инцидент няма да може да отиде на срещата в Рейкявик. Тя не добави, че през следващите няколко дни ще лекува рана от куршум на крака си.

След като прелетя със самолет до Кулусук и с хеликоптер до „Ньорд“, сега беше на борда на друг хеликоптер, който всеки момент щеше да се разбие. Но не мислеше за положението си, а за чувството за вина, което дядо й щеше да изпита при вестта, че е загинала, вслушвайки се в съвета му. Това можеше да го убие.

— Опитват се да ни спасят — извика пилотът. — Искат да изстреляме сигнална ракета, когато се приближим до земята. Под седалката ти има комплект за аварийни ситуации.

Аника седеше на мястото на втория пилот и трябваше да разкопчае предпазния колан, за да се наведе и да протегне ръка под седалката. Тя изчака, докато клатушкащият се хеликоптер се стабилизира за миг. Когато пръстите й докоснаха пластмасовото куфарче, хеликоптерът изведнъж пропадна и се спусна още по-надолу в бушуващите облаци от сняг. Главата й се удари в контролния лост и ускори падането, но пилотът дръпна силно лоста и отново я удари.

— По дяволите! — извика Аника и потърка подутината на главата си, а сетне погледна ръкавицата си, за да види Дали има кръв.

При втория опит тя извади оранжевата кутия и закопча предпазния колан, за да не излети от седалката. Стисна здраво една от сигналните ракети и понечи да отвори прозорчето до себе си.

— Кажи ми кога да я изстрелям.

— Не оттук. Трябва да отидеш отзад. — Пилотът посочи с палец към товарното отделение. — Сигналната ракета Ще повреди прибора за нощно виждане.

— Добре. — Аника махна слушалките от главата си разкопча предпазния колан.

Хеликоптерът летеше хаотично, затова Аника не можеше да направи нищо, докато гравитацията я подхвърляше ту към тавана, ту към седалката. Сякаш катерейки се по планина, тя поддържаше три опорни точки по всяко време и придвижваше ръка или крак само когато беше сигурна, че другите три крайника са здрава опора, Успя да се промъкне в празното товарно отделение, легна по гръб на пода и притисна крака до стената.

— Чуваш ли ме? — изкрещя тя, за да провери дали ще чуе пилота, когато й каже да изстреля ракетата.

— Да! — Отговорът му дойде сякаш отнякъде извън хеликоптера. — Най-късно след пет минути.

Докато моторът още работеше, имаха шанс да попаднат на затишие в бурята и да се приземят. Аника не губеше надежда и се молеше на Бога, който бе запазвал живота й в подобни положения. Тя си спомни мига, в който алпинисткото въже се бе откачило на две трети от разстоянието до Айгер. Спомни си и как салът й се разпадна по средата на бързеите и Аника и тримата й спътници паднаха във водовъртежа. Имаше и случай на хранително отравяне, който бе сложил край на експедиция в Перу. Аника бе яла същата местна яхния като останалите четирима, които бяха откарани с хеликоптер в болница, но тя не почувства никакво неразположение.

Обичаше да се хвали с планинарските си умения, но знаеше, че оцеляването й се дължи на късмета, чието значение понякога пренебрегваше. Но не и сега. Беше уплашена до смърт и се нуждаеше от всичкия си късмет, за да спаси живота си.

Аника протегна ръка и отвори малкия плексигласов прозорец. Смразяващият въздух отне дъха й. Тя знаеше, че дори да оцелееха при катастрофата, нямаше да издържат повече от няколко часа в ледената пустош, но това не намаляваше желанието й хеликоптерът да се приземи. После щеше да се тревожи как ще се спасяват.

Контейнерът с пощата до вратата изтрака на вятъра. По ирония на съдбата Аника забеляза, че най-горният плик от Ню Йорк Сити е адресиран до Филип Мърсър. Вероятността човекът, споменат от Ото Шрьодер, да участва в същата експедиция като нея, беше твърде малка, за да е случайно съвпадение. Гневът, който бе почувствала в уединената ферма, едва не избухна отново. Аника осъзна, че тази работа е нагласена, макар да не знаеше дали от Шрьодер, от убийците му или от снайперистите. А може би дори от самия Филип Мърсър. Тя реши да разбере истината.

— Бъди готова! — извика пилотът.

Аника подаде единия край на ракетата през прозореца и махна ръкавицата си, за да хване по-здраво връвта. Не виждаше какво става навън и може би така беше по-добре. Катастрофата щеше да дойде като изненада. Ако ие знаеше кога ще се разбият, тялото й нямаше да е сковано от напрежение.

— Сега!

Аника дръпна връвта и светещото кълбо описа дъга във въздуха. Червената корона на ракетата приличаше на зрелищна диря на метеор. Десет секунди по-късно ските на хеликоптера се стовариха върху земята. Носът се наклони напред от инерцията. Перките се забиха в снега, докато стигнаха до твърд лед, и се разпаднаха. Роторът продължи да се върти достатъчно силно, за да преобърне хеликоптера на една страна. Аника се блъсна във вратата и бе затрупана от кашоните, които се разпиляха при първия удар.

Назъбените остатъци от перките задълбаха земята. При всеки контакт с леда се взривяваха покрити с тефлон отломки. Преди и той да се разпадне, по-малкият ротор заора в снега. Повечето от частите му се разлетяха, без да причинят щети, но няколко пробиха тънката обшивка на хеликоптера и едното се заби близо до Аника. Тя изпищя.

Притокът на гориво секна и моторът най-после спря Да работи. Шумът от разбиването на хеликоптера бе заменен от звуците на вилнеещата буря. Върху корпуса тракаха парчета лед. Аника започна да отмества от себе си кашоните с дрехи и храна. Болката в гръбнака затрудняваше движенията й. И после изведнъж се сети, че не чува гласа на пилота.

— Хей! — извика тя. — Добре ли си?

Той не отговори и Аника повтаряше въпроса си отново и отново, докато гласът й пресипна и по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Овладей се — каза тя и избърса очите си. — Той е мъртъв.

Решително продължи да отмества кашоните. Трябваше да се добере до радиопредавателя, защото след като батериите се изтощят, шансът й да се свърже с базовия лагер пропадаше.

Двайсет минути по-късно, когато товарът бе натрупан около нея, светлините на таблото в пилотската кабина угаснаха. Обви я мрак. Трябваше да потисне паниката си и беше на път да го направи, когато вятърът блъсна хеликоптера и кашоните отново се стовариха върху нея.

Този път не успя да сдържи сълзите, които обляха лицето й, но стисна зъби и отново се залови за работа. Мигът на песимизъм премина. Нямаше да се предаде. Животът беше твърде ценен, за да го прахосва в момент на слабост.

След час тя успя да се измъкне от хеликоптера. Пилотът наистина беше мъртъв — убит от парче от перката. Аника изстреля последната сигнална ракета. Обиколи хеликоптера, но не долови миризма на гориво и предположи, че резервоарът не е пробит. Разбра, че късметът не я е изоставил, когато намери туби с гориво, което можеше да използва, за да се топли.

После седна в товарното отделение и се приготви да чака, докато бурята стихне. Не трябваше да заспива, за да може непрекъснато да запалва нови туби с гориво, но само след половин час битката със съня стана непосилна. Пламъкът на първата туба стана синкав и отслабна и очите й се затвориха. Аника се стресна, надигна се и запали втора туба.

Беше изтощена. Докосна подутината на главата си й реши, че контузията е лека. Вдъхваше й сили единствено надеждата, че ще бъде спасена. Би било толкова лесно да легне и да се остави на неизбежното.

— Ако заспя, ще умра — каза тя, хипнотизирана от огъня. — Ако заспя, ще умра.

Продължи да повтаря тези думи като мантра, без да съзнава, че гласът й постепенно заглъхва и паузите стават все по-дълги. Тя заспа осемнайсет минути преди до-гарянето на огъня. След това температурата в хеликоптера рязко спадна до минус петнайсет градуса.

Час по-късно нещо я събуди. По анорака й имаше скреж и тялото й се бе схванало. Аника не посмя да отвори очи, за да погледне ръцете си. Усещаше, че са премръзнали като ушите, носа и лицето й. Чувстваше невъобразима умора и разбра, че ще умре. Бе оцеляла от катастрофата и през първите няколко критични часове само за да се предаде на студа.

Опита се да помирише въздуха и макар че ноздрите й бяха замръзнали, долови лек мирис на мускус, съвсем неуместен за обстановката. Миришеше на мъжки одеколон. Аника се усмихна. Уханието беше последното приятно нещо, което щеше да усети преди да умре.

— Ако нямате нищо против, доктор Клайн, като се усмихнете, приличате на пакостливо дяволче.

Гласът я зареди с енергия. Аника отвори очи и видя усмихнат мъж, който бе влязъл през разбитата пилотска кабина. Тя беше твърде изтощена, за да реагира на присъствието му, затова само се вторачи в него на светлината на фенерчето му, изучавайки чертите на лицето му, черните вежди и сивите му очи. Скрежът по косата му блестеше като скъпоценни камъни. Той беше красив във всеки смисъл на думата.

— Хубаво гнезденце сте си направила тук — добави мъжът, когато забеляза натрупаните върху нея одеяла и тубите с гориво, които не бе запалила. — Ще ви разбера, ако искате да останете, но мисля, че ще се почувствате по-удобно в джипа. Парното работи с пълна сила, а базовият лагер е само на един час път.

— Кой сте вие? — успя да попита тя.

— Филип Мърсър на вашите услуги. С изключение на Омръзналото ви лице, добре ли се чувствате?

Аника беше благодарна, че лицето й е замръзнало, защото не можеше да покаже стъписването й. Това беше човекът, когото търсеше, макар че не беше в състояние да го разпита. Нямаше представа кой е той и на чия страна е, но ако искаше да я убие, нямаше да дойде да я спаси в бурята. Тя протегна ръка и когато се опита да му благодари, от устата й не излезе звук.

Мърсър я взе на ръце, пренесе я в тойотата, закопча предпазния й колан и седна зад волана. Аника заспа веднага щом джипът потегли по неравната ледена повърхност.

Мърсър не смени гумата, която бе станала на парчета на две мили от мястото, където бе видял Аника Клайн да изстрелва втората сигнална ракета. Бурята утихваше и той стигна до лагера много по-бързо, отколкото на отиване. По целия път не можа да изтрие доволната усмивка от лицето си. Аника Клайн нямаше да бъде включена в списъка на хората, заради които се чувстваше виновен.

Сутринта Мърсър събуди Айра Ласко при изгрев слънце и двамата се качиха на единия всъдеход, за да отидат отново на мястото на катастрофата. Няколкото часа сън не бяха прогонили умората му, затова Мърсър позволи на бившия подводничар да шофира и задряма на седалката до него. Айра караше по следите от гумите, оставени от джипа през нощта, макар че вятърът вече ги засипваше със сняг. Всъдеходът беше много по-бавен от тойотата, затова стигнаха до падналия хеликоптер едва след два часа.

— Пристигнахме ли вече? — попита Мърсър, като мигаше, за да прогони съня от очите си.

Айра го потупа по рамото и посочи хеликоптера, който стоеше самотно върху леда като преобърнало се насекомо.

— Трудно е да се повярва, че някой е оцелял.

Мърсър изсумтя и отвори вратата на всъдехода. С изключение на няколко отломки, снегът около мястото на катастрофата беше чист, но когато се вгледа отблизо, видя стъпки, които обикаляха хеликоптера и после изчезваха на север. За част от мига помисли, че пилотът не е загинал и го е изоставил там през нощта. Но знаеше, че това не е истина, защото бе видял парчето от перката, забило се във врата на мъжа, и замръзналата кръв по пилотската му униформа. Пилотът бе умрял много преди Мърсър да открие хеликоптера. Стъпките бяха почти затрупани от снега, затова не можеше да определи откъде започват и от какъв размер обувки са. Сигурно не бяха на Аника Клайн, защото и тя беше близо до смъртта.

— И ти ли мислиш същото като мен? — попита Айра, когато проследи погледа му.

— Не знам какво да мисля — призна Мърсър. — Дали ни е изпреварил някой тази сутрин, за да види катастрофиралия хеликоптер?

— Не видях други следи, освен твоите, но е възможно. Може да са тръгнали веднага щом си се върнал.

— Но какво са правили тук?

Тялото на пилота още бе закопчано с предпазния колан за седалката и изваждането му беше главната причина Мърсър и Айра да отидат там.

— Може би в хеликоптера е имало нещо, което не са искали да бъде открито — предположи Айра.

Мърсър тръгна по стъпките и само след няколко минути се върна.

— Изчезват на петдесетина метра оттук. Снегът ги е затрупал.

— Възможно ли е да е имало тайно промъкнал се пътник?

— И аз това си мислех.

Задната врата на хеликоптера беше затворена, но някой можеше да е излязъл оттам и после отново да я бе затворил, за да прикрие присъствието си.

— Като се имат предвид нараняванията й и шумът на бурята, Аника Клайн вероятно не е чула нищо — каза Айра, оглеждайки вратата. — Но не трябва да се тревожим за това.

— Защо?

— Смяташ ли, че някой още може да е жив тук след Дванайсет часа?

Мърсър се замисли.

— Ако има подходяща екипировка, може, но го чака адски дълъг път.

— Искаш ли да го търсим?

— Не. Той толкова отчаяно е искал да се измъкне, че е изоставил ранена жена. Предлагам да го оставим на мира. Да натоварим пилота и всичко друго, което можем да натъпчем във всъдехода, и да се връщаме в базата.

Четиридесет и пет минути по-късно те бяха готови да тръгнат. Пилотът бе увит в мушама и товарното отделение на всъдехода беше напълнено с кашони с храна, багажа на Аника и нещата, които можеше да им потрябват в лагера. Мърсър седна зад волана, а Айра оглеждаше околността с бинокъл. Не видяха други стъпки или следи от гуми. Ако от хеликоптера наистина се бе измъкнал таен пътник, той не се бе отправил към научноизследователската станция.

Айра остави бинокъла, взе контейнера с пощата, прерови пратките и пликовете, търсейки нещо, адресирано до него, и извади писмо от съпругата си.

— Съжалявам, но за теб няма нищо. Изглежда никой не те обича.

— Провери ли за странни имена? — попита Мърсър. — Не забравяй, че последното писмо за мен бе изпратено от Макс И. Тампон.

— Аха, ето. — Айра извади голям плик. — От Арлингтън, Вирджиния.

— За мен е — рече Мърсър и го попита какво е името на получателя.

— Иска Секс Совца. Приятелят ти е напълно извратен.

— И още как! Отвори го да видим какво е изпратил.

— Потвърждение за абонамент за списание „Плейгърл“, няколко сметки от стриптийз бар във Вашингтон, друг плик от Мюнхен и полицейска глоба за нарушаване на обществения ред.

Мърсър се запита какво има в плика от Германия и реши да накара Айра да го отвори, но си спомни за загадъчното съобщение по електронната поща, което бе получил, преди да замине за Исландия. Това сигурно бяха материалите, които адвокатът бе обещал да изпрати от името на неназования си клиент. Прецени, че ще е най-добре да го отвори, когато остане сам.

— Когато комуникациите бъдат възстановени, ще се обадя на полицията в Арлингтън, за да докладвам, че Хари се е настанил незаконно в дома ми. Ще му дам да разбере, старият негодник!

— Жестоко!

— Ако знаеш какви глупости е вършил през годините, ще разбереш колко е луд.

В лагера ги чакаше тълпа. Не всички бяха щастливи, че ги виждат. Вернер Кьониг и Грета Шмид стояха настрана от другите и се мръщеха. Най-отпред в групата, която ги посрещна, стояха Марти Бишоп и съвзелата се Аника Клайн.

— Няма да им казваме за стъпките — рече Мърсър и изключи двигателя.

— Ако разберат колко тайни имаме, ще започнат да ни завиждат — отбеляза Айра.

Мърсър отвори вратата.

— Поща.

Грета Шмид разблъска тълпата и застана пред него.

— За втори път взимате превозно средство без разрешение — троснато каза тя.

— Това означава, че два пъти съм свършил вашата работа — усмихна се подигравателно Мърсър и забеляза, че отново не Кьониг, а Шмид е ядосана най-много от отлъчването, и се запита кой точно ръководи експедицията.

— Успокой се, за Бога! — рече Марти. — Снощи той спаси живота на доктор Клайн.

— Знам, но тук има правила. Трябва да се спазва дисциплината. Ще докладвам за вас на Топографското дружество с препоръка незабавно да бъдете отстранени от експедицията. Това не е място за каубойски изпълнения. — Грета Шмид гневно се обърна и си тръгна.

— Спасителната ти операция не беше препоръчителна, но е високо оценена. — Вернер стисна ръката на Мърсър, когато Грета се отдалечи от тях. — Мисля, че няма да мога Да й попреча да заповяда да ви изтеглят. Съжалявам.

Той тръгна след Шмид.

— Не се тревожи — обърна се Марти към Мърсър. — Когато радиопредавателите отново започнат да работят, ще говоря за това с баща ми.

— Благодаря, Марти, но се опасявам, че ще бъде безполезно. Катастрофата с хеликоптера стана твърде скоро след смъртта на Игор, затова няма да се изненадам, ако датското правителство прекрати експедицията на „Геопроучвания“.

Мъжете не забелязаха, че Аника Клайн се е приближила до тях и е чула думите на Мърсър.

— Игор Булгарин е мъртъв? — извика тя.

Мърсър се обърна, учуден, че никой не й бе казал, и се почувства виновен, че го е споменал толкова небрежно. Макар че бе обула апрески, главата й стигаше до брадичката му. Очите й бяха широко отворени от изумление и той отново се изненада, като видя, че тя прилича на митично дяволче, непреклонно и издръжливо.

— Съжалявам, доктор Клайн. Не знаех, че сте тук. Да, Игор загина при инцидент вчера сутринта.

Аника се вторачи в него изпитателно.

— Не знаех.

— Всички бяхме шокирани — добави Марти и протегна ръка. — Аз съм Мартин Бишоп, водач на екипа на Топографското дружество.

— Аника Клайн — разсеяно каза тя. Съзнанието й беше далеч от светските любезности.

Мърсър също стисна ръката й.

— Съмнявам се дали ме помните от снощи. Аз съм Филип Мърсър.

— Спомням си — предпазливо каза Аника. — Дойдохте да ме приберете. Благодаря! Беше много смело от ваша страна.

— Беше глупаво, но както и да е. — Той се вгледа в лицето й. — Изглежда не е било измръзване.

Аника докосна страните и носа си, които почти бяха възвърнали естествения си цвят.

— Но щеше да стане, ако бяхте закъснял.

— Радвам се, че сте добре. — Мърсър си помисли, че тя съвсем не прилича на човек, който се запознава със спасителя си, а сякаш се страхуваше от него.

— Какво е това? — попита тя и посочи кафевия плик в ръката му.

— Писмо от един приятел.

За разлика от миналата нощ този път Аника не можа да прикрие изненадата си. Тя дълго гледа плика и после отново вдигна очи към Мърсър.

— Вероятно искате да го прочетете. Съжалявам, че ви задържам.

— Не. Всъщност бих искал да говоря с вас. Сигурна ли сте, че сте добре?

Аника се вцепени.

— Да. Не, не е вярно. Главата ме боли ужасно и продължавам да мисля за пилота. Разкажете ми повече за смъртта на Игор. Какво се случи?

— Стана срутване в Кемп Декейд. Бил е ударен от падащо парче лед. Смятаме, че не е страдал.

Тя веднага усети онази част от инцидента, която безпокоеше Мърсър.

— Какво е правил там? Той търсеше метеорити.

Беше се оказал прав за издръжливостта й. След катастрофата с хеликоптера през нощта, закъснялото спасяване, измръзването и сега шокът от смъртта на водача на екипа й умът й работеше като бръснач.

— Не знаем — призна той.

По време на разговора Айра Ласко помагаше на другите да разтоварят всъдехода и когато приключиха, се приближи до тримата.

— Моля за извинение, госпожице. Мърсър, да сложа ли трупа на пилота при тялото на Игор в хладилната лаборатория?

— Да, добре.

— Току-що говорих с Ервин — продължи Айра. — Радиопредавателите още не работят, затова не сме чули нищо от Военновъздушните сили за трупа в Кемп Декейд.

— Още един труп? — Аника се вторачи в Мърсър.

— Пилот от Военновъздушните сили, изчезнал през петдесетте години. Още е долу в базата, където го открихме.

— Бих искала да го видя. — Гласът й бе станал по-твърд, докато идваше на себе си през последните няколко минути, възвръщайки професионализма и увереността, които използваше в интензивното отделение.

— Кемп Декейд ще бъде затворена, докато укрепим тавана — каза Марти. — Смятаме, че е твърде опасно да се слиза там.

В усилието да я смае, той се опитваше да възвърне контрола си над групата, като отговаряше на въпросите й. Но Аника не се заблуди. Тя бе осъзнала, че Филип Мърсър ръководи тези хора, и се обърна към него.

— Ще го смятам за услуга, ако ми позволите да прегледам и него, и Игор Булгарин.

— Мога да ви разреша да видите Игор, но известно време достъпът до базата ще бъде забранен.

Той не допускаше прегледът да покаже, че трупът на Джак Дилейни е радиоактивен, но докато не получеше някои отговори, никой нямаше да се приближи до него.

Когато беше разочарована, Аника имаше навика да прехапва устни. Макар че беше неволен, жестът имаше определен ефект върху мъжете.

— Преди да дойдат Военновъздушните сили, обещавам ви шанс да го погледнете — смили се Мърсър.

— Благодаря. Може ли да видя доктор Булгарин след два часа? Бих искала да хапна нещо и да поспя още.

Мърсър погледна часовника си.

— Ще се срещнем тук в два и половина.

Марти Бишоп тръгна след Аника, която се отправи към трапезарията, оставяйки Мърсър с Айра Ласко.

— Какво ще кажеш, Айра?

— Мисля, че дамата е костелив орех — замислено отговори Ласко. — Освен това смятам, че е уплашена.

— И аз забелязах това. Имаш ли представа защо?

— Не.

— В цялата тази история има нещо гнило. Няма да се изненадам, ако и последният участник в експедицията се окаже загадка.

— Защо иска да прегледа Игор? Може би знае нещо за смъртта му. Като например защо изобщо е отишъл в Кемп Декейд?

— Откъде би могла да знае?

Айра нямаше отговор на този въпрос.

Доскоро Мърсър бе смятал, че експедицията ще бъде почивка и ще се забавлява, но след смъртта на Булгарин всичко това се изпари и нервното му напрежение се засилваше. Не бе обърнал внимание на малките несъответствия, откакто бе пристигнал там, и сега те го измъчваха. Съмняваше се, че Аника Клайн може да хвърли светлина върху случващото се. Всъщност поведението и молбата й засилиха тревогите му.

— Тази експедиция е направо гаф след гаф — измърмори той.

— Амин. Мислиш ли, че датчаните ще ни изтеглят?

— Надявам се да го сторят.