Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (19)

Станцията на „Геопроучвания“, Гренландия

Веднага щом вратата се затвори и самолетът тръгна по леда, Грета хвана Гюнтер Рат за ръката и настойчиво го поведе към стаята си. От хищническия поглед в очите й той разбра какво иска. Неговото желание беше по-силно от нейното, но моментът не беше подходящ и Рат дръпна ръката си.

— По-късно, Грета. — Гласът му беше още по-дрезгав заради усилията да потисне страстта си. — Нямаме време.

— Имаме — задъхано каза тя и протегна ръка към слабините му, без да се интересува дали някой ги гледа. — Отдавна не сме го правили.

— И какво от това? — изръмжа той и това само разпали още по-силно страстта й.

— Цяла седмица трябваше да търпя мръщенето на Вернер. Отиваме в стаята ми сега и ще ме чукаш така, че да не съм в състояние да ходя.

— Ако продължаваш така, ще те заведа в стаята ти и ще те напердаша, докато изпаднеш в безсъзнание.

— И това може да направиш — престорено скромно се усмихна тя, наслаждавайки се на силата му. Играта им беше стара и Грета неизменно печелеше. Знаеше, че неговите потребности далеч надминават нейните. И колкото по-дълго Гюнтер се въздържаше, толкова по-буен и удовлетворяващ беше сексът им. Топлината между краката й се засили от трепетното очакване. Грета отново докосна слабините му и усети, че членът му е възбуден.

Този път Рат не можа да се овладее и сграбчи ръката й.

— Къде е спалното помещение?

Грета знаеше, че не трябва да показва радостта си. Тя наведе глава и посочи.

Запита се кой кого бе съблазнил предишната година, когато компанията, която Гюнтер представляваше, се опитваше да купи „Геопроучвания“. Дотогава тя беше щастлива с Вернер почти две години, но не можеше да обясни защо отхвърля неговите предложения за женитба. Двамата водеха скитнически живот на борда на „Ньорд“ и работеха, когато някой ги наемеше. Това я задоволяваше, но Грета имаше чувството, че я тласка към нормален живот. Вернер искаше деца и дом, където да се връща след пътуванията си. Тя му каза, че нейното желание е същото, но излъга. Истината беше, че не знаеше какво иска. И после се появи Гюнтер Рат с празен чек и обещание за ненамеса в делата на компанията. Той каза, че купуването на „Геопроучвания“ е само инвестиция за „Кол АГ“, начин да укрият данъци.

Грета веднага разбра, че под скъпите му костюми се крие нещо съвсем различно от облика му на корпоративен служител. Гюнтер бе запазил презрението си към висшите класи и бунтарството, което вълнуваше Грета и приятелите й на млади години, и можеше да предложи много повече от възбуждащо пътуване с екстравагантен мотоциклет и пликчета долнокачествена марихуана. На първата среща, докато Вернер гледаше с широко отворени очи цифрата, която Рат бе готов да напише на чека, Грета установи, че се опитва да привлече вниманието на Гюнтер. Не беше нищо очевидно, което дори Вернер би могъл да забележи, но Рат го усети така, както лъвът надушва, че женската се е разгонила.

Винаги когато тримата се срещнеха, за да обсъдят прехвърлянето на компанията, подемаше същата игра, за да види докъде може да стигне във флирта. Но както във всяка игра без правила, тя трябваше да се държи по-Дръзко, за да предизвика същата животинска реакция, която бе изпитала, когато за пръв път видя Гюнтер. Грета мислеше, че го контролира с маневрите си, без да съзнава, че манипулира себе си и всъщност изпълнява неговите желания. Накрая, когато тя едва не се хвърли на врата му, той най-после откликна, позволявайки й да си мисли, че тя го е съблазнила. Но година по-късно Грета разбираше в какво се е превърнала връзката им и съзнаваше, че Гюнтер бе отишъл при нея само за да докаже превъзходството си. Взаимоотношенията им бяха почти като на господар и робиня и тя установи, че е ненаситна За униженията, на които той я подлага.

Грета се увери, че спалното помещение е безлюдно. След миг двамата бяха голи в леглото й. Никой не чу десниците, виковете на болка и стенанията при оргазъм. Опитните ръце на Рат не оставяха синини на видими места, но няколко дни Грета нямаше да може да седи Удобно.

По-късно Гюнтер Рат потърси Вернер Кьониг и го намери в трапезарията заедно с автомобилния състезател Дитер.

— Докъде стигна издирването?

Вернер вдигна глава. Още изпитваше ревност. По изражението на Рат разбра, че току-що е чукал Грета. Откакто тя го бе напуснала, Вернер се надяваше, че е останало нещо от бившата му любовница. Но сега разбра, че не е така. Рат я бе превърнал в средство за задоволяване на извратените си потребности. Предишната мила и добра Грета бе станала курва, но Вернер продължаваше да тъгува за загубата на жената, която можеше да му бъде съпруга. Влошавайки нещата, Рат бе настоял тя да бъде включена в експедицията, за да следи и подслушва участниците. Вернер подозираше, че Рат се наслаждава на това унижение повече, отколкото на всичко останало. Това беше примитивно поведение, характерно за неандерталския му манталитет.

— За няколко дни са изгонени три екипа, но както подозираш, сме твърде далеч на юг, за да намерим нещо.

— Щом другите ги няма, може да сложим край на тази игра и да преместим част от лагера на север. Предадох фалшивата прогноза за времето на пилота, затова те ще заобиколят далеч на север, преди да завият към Исландия. Няма да видят дирижабъла, който ще дойде да ни вземе.

— Как е възможно? Въздушният кораб има строга заповед да не качва пътници, докато не получи сертификат.

— Дирижабълът е собственост на един от филиалите на „Кол“ и можем да правим с него каквото искаме. Трябва да бъде тук след два часа. Всъщност прогнозата е, че в този район най-малко един ден ще има мъгла, затова преместването на постройките и всъдеходите ще бъде трудно. Дирижабълът ще може да покаже възможностите си. Щом Топографското дружество е отстранено от пътя ни, разполагаме с две седмици и половина, докато пристигне следващата експедиция и трябва да върнем всичко тук.

— Проклетото датско правителство! — каза Дитер, който всъщност беше дългогодишен служител на „Кол“. — Ако бяха внесли поправки в разрешителното ни, нямаше да Се наложи да правим всичко това. Трябваше да протестираме По-енергично, когато ни казаха да преместим операцията в Кемп Декейд, за да угодим на американци.

— Ако бяхме оспорвали, можеше изобщо да ни забранят да идваме в Гренландия. — От тона на Рат беше ясно, че не иска отново да обсъжда този въпрос. — Натискът върху „Кол“ се засилва. Трябва на всяка цена да намерим пещерата.

Вернер не желаеше да слуша как купувачите на „Геопроучвания“ са присвоили компанията за собствените си цели. Той се бе съгласил да я продадат на прекалено висока цена, защото Рат и батареята му от адвокати на „Кол“ го бяха уверили, че „Геопроучвания“ ще продължи да работи както дотогава. Казаха му, че няма да направят нищо, което да опетни трудно спечелената репутация, изградена с чисто научноизследователска дейност.

Обещанието бе спазено само една година — до началото на тази мисия. Подчинени в момент на алчност, той и „Геопроучвания“ бяха позволили на Гюнтер Рат и шефа му Клаус Рейдер да изпълнят мисия, която Вернер не разбираше напълно. Той нямаше представа защо търсят някаква пещера и какво има вътре, нито го интересуваше. Единственото му желание беше операцията да приключи, за да му върнат компанията и да го оставят на мира.

— Не изглеждаш добре, Вернер — подигравателно отбеляза Рат.

— Мислех си колко ще се радвам, когато се махнеш от главата ми.

— Това ще стане скоро. Щом разчистим пещерата, интересът ни към „Геопроучвания“ ще премине. Компанията ви ще продължи да функционира под чадъра на „Кол“, Но с много по-малка външна намеса.

— Какво ще стане, ако не намерите пещерата, преди да пристигне следващият екип изследователи от Япония?

— За тяхно добро се моли да я открием. — Рат погледна през прозореца по посока на отлетелия самолет. — Иди да подготвиш преместването на една от постройките за спане и на всъдеходите.

Бернард Хофман седеше пред радиопредавателя. Той бе свързал две електрически вериги и сменяше платката в задната част на предавателя. Рат се приближи до него и го докосна по рамото, за да привлече вниманието му.

— Оправи ли проблема със слънчевата активност?

— Току-що, Гюнтер. — В гласа му се долови подчинение дори когато изрече малкото име на Рат. — Наистина има атмосферни смущения, но съвсем не са такива, каквито ги описахме пред Топографското дружество. Можем ясно да комуникираме с „Ньорд“.

— Сигурен ли си, че предавателите на самолета не работят? — Докато пилотите бяха слезли от самолета, за да облекчат физическите си нужди, Рат бе наблюдавал как младият техник повреди предавателите.

— Пилотите ще осъзнаят, че са повредени, едва когато изминат половината път до Исландия.

— Те всъщност ще стигнат само дотам.

Думите на Аника угасиха гнева на Мърсър. Той не бе видял у нея такъв неподправен страх дори по време на пожара в Кемп Декейд. Тя беше нервна и уплашена и изглеждаше уязвима. След признанието, че е претърсила стаята му, Мърсър нямаше причина да се съмнява в нея. Тя не бе научила името на Ото Шрьодер от писмото за него и това означаваше, че има информация от друг източник, която му трябваше. Той не каза нищо, а само се вторачи изпитателно в нея с бездънните си сиви очи, търпеливо подканяйки я да продължи да говори. Изражението й показваше различни чувства, докато Аника опитваше да се овладее. Мърсър разбра, че тя решава как да преодолее вродената си подозрителност и да мусе довери.

Само в предната част на самолета имаше седалки — задната беше товарно отделение. Мърсър и Аника седяха в дъното. Отпред бяха Марти и Ингрид. Айра беше зад тях и изглеждаше тъжен, очевидно пренесен в друго време и място. Останалите пътници или гледаха през квадратните прозорци, или четяха книги.

— Моля те, Аника — тихо каза Мърсър. — Мисля, че трябва да споделим онова, което знаем, за да разберем кой уби Игор и защо.

Той вече предполагаше, че има връзка между убийствата на Булгарин и Ото Шрьодер.

Аника го погледна в очите, търсейки силата, която се надяваше, че Мърсър притежава, защото нейната се бе изчерпала. Кръгът се бе затворил твърде бързо. Фактът, че чу гласа на убиеца на Шрьодер, прогони желанието й да търси справедливост. Аника искаше да избяга от всичко това, да отиде във Виена и да бъде с дядо си.

— Не бях чувал за Ото Шрьодер, докато не отворих пратката от Германия — добави Мърсър, без да откъсва поглед от нея. — Преди да напусна Щатите, по електронната поща ме предупредиха, че ще ми изпратят нещо. Нямах представа какво. И още нямам, защото дневникът, който Шрьодер ми изпрати, е написан на немски.

— Не си го прочел? — Въпросът беше безпристрастен и не издаде нищо.

— Немските думи, които знам, са или свързани с храна, или са неприлични.

— Какво ти каза онзи човек, докато се качваше в самолета? — В гласа й изведнъж прозвуча настойчивост. Тя предчувстваше, че моментът не е подходящ да сравняват информацията си. Поне засега. Имаше един по-неотложен въпрос. В базата вече имаше двама убийци и Аника започваше да съзира конспирация в цялата история.

— Каза ми, че името му е Гюнтер Рат, и ни пожела приятно пътуване.

— Нямаме време да разсъждаваме защо, къде и какво миналата седмица той ме простреля в крака и ръководи изтезаването на Ото Шрьодер, с когото трябваше да Разговарям по молба на дядо ми. Преди да умре, Шрьодер спомена името ти и каза, че можеш да помогнеш. Не може да е случайност, че ти, аз и Рат сме на едно и също място по едно и също време. Манипулират ни.

— Рат разбра ли, че Шрьодер ще ми изпрати нещо?

— Не. Някакви снайперисти го прогониха. Очите на Мърсър се отвориха широко.

— Напомни ми някой ден да те помоля да ми разкажеш цялата история. Рат вероятно не те е познал, защото всички изглеждаме еднакви с грейките и анораците. Но ти продължаваш да мислиш, че той е заплаха.

— Не си ли съгласен?

Мърсър споделяше мнението й, но не знаеше доколко непосредствена е заплахата. Не беше трудно да се досети, че Рат действа заедно с убиеца на Игор Булгарин. Грета Шмид? Може би. Но в момента това не беше важно. Мърсър знаеше, че първата грижа на убийците ще бъде да прикрият следите от престъплението си. Вещественото доказателство — трупът на Игор Булгарин — лежеше неохранявано в базата. А единствените двама души, които знаеха, че руснакът е убит, бяха в самолета. Ако в хладилната лаборатория избухнеше пожар и самолетът катастрофираше, нямаше да остане нищо, което да уличи убийците.

Мърсър не бе забравил, че Гюнтер Рат беше в самолета, докато пилотите уринираха в снега. И после си спомни, че Рат спомена Елизебет Розмундер. Той разкопча предпазния си колан и хукна към пилотската кабина. Ако внезапното му предчувствие беше погрешно, тогава всичко щеше да бъде наред, но ако се окажеше вярно…

На стената на пилотската кабина бе залепен кафяв плик. Мърсър го разкъса с треперещи ръце и извади съдържанието. Снимки. Първата беше на Стефансон, сина на госпожа Розмундер, преди злополучното му пътуване до Гренландия, а втората — направената от медицинската сестра малко преди смъртта му. Мърсър сви юмрук, когато видя третата. Дупката от куршум на челото на възрастната жена приличаше на причудливо трето око.

Гневът се зароди дълбоко в душата му и за миг изпълни всяко мускулно влакно и нерв в тялото му. Той се разтрепери и допусна яростта да го обземе като вътрешен огън, чакайки мига, когато гневът се превръща в омраза. И това стана. Нефокусираната ярост беше разяждаща и безполезна, но омразата беше оръжие, което можеше да контролира. Способността да го овладее беше дарба, която позволяваше да се изправи пред множество несправедливи и възмутителни неща, без да съсипва душата си.

Мърсър огледа пътниците и осъзна, че отговаря за тези хора. Щеше да отмъсти за убийството на госпожа Розмундер веднага щом се увери, че те са в безопасност.

Вратата на пилотската кабина беше отворена. Тъмният океан долу бе осеян с айсберги и изглеждаше смъртоносен. Пилотите бяха млади исландци, облечени в хубави кожени якета.

— Свързахте ли се с някого по радиото? — попита Мърсър. Гласът му беше спокоен въпреки гнева, който изпитваше. Ако комуникациите бяха прекъснати, щеше да е сигурен, че това е работа на Рат.

— Трябва да седите на мястото си, сър — машинално каза вторият пилот. — Тази щайга не е стабилна.

— Кажете ми работи ли предавателят. Настойчивостта му накара пилота да се обади на контролната кула в Рейкявик.

— Папа Сиера 11 до Рейкявик, обадете се, моля. Пилотът повтори повикването, но отговор не последва.

Той опита трети път и после започна да търси други честоти. Погледът към колегата му каза на Мърсър всичко, което искаше да знае.

— Няма връзка, нали?

— Може да е в резултат от максимума на слънчевата активност. От известно време имаме проблеми.

Опитът му да вдъхне кураж прозвуча неубедително.

— Не залагайте на това — каза Мърсър. — На какво разстояние сме от Исландия?

— На около два часа.

Мърсър се съмняваше дали ще разполагат с толкова много време.

— Това не е възможност за избор. Кое е най-близкото летище?

— Кулусук е наблизо, но ние летим на североизток, за Да избегнем бурята, за която ни предупредиха в научноизследователската база. След няколко минути Исландия ще бъде по-близо.

Капанът беше заложен и те летяха право към него. Нямаше да има никаква буря. Това беше поредната лъжа като заповедта за евакуация, издадена от датското правителство. „Мисли! Не са имали време да повредят двигателите, нито да замърсят горивото, затова как биха предизвикали катастрофа с вероятно най-сигурния самолет в света?“ — разсъждаваше Мърсър.

Отговорът беше очевиден и смразяващ кръвта.

Бомба.

— Няма буря — каза той, опитвайки се да не издаде страха си. — Дръжте курс към Исландия, но бъдете готови да се върнем, защото може да нямаме време.

Мърсър се върна в салона и бутна Айра, който спеше.

— Събуди се. Може би имаме проблем.

— Стюардесата е забравила да ти донесе питие?

— Мисля, че в самолета има бомба. — Мърсър не го беше грижа дали другите са го чули. И без това скоро щяха да научат.

Претърсването беше щателно и бързо. Провериха под седалките и зад подвижните панели в пилотската и пътническата кабина и започнаха да преместват купчините багаж в товарното отделение. Марти и Аника помагаха, докато на всички други бе наредено да останат по местата си. Уплашените им погледи следяха движенията на четиримата.

Мърсър откачи мрежата над последната палета и видя купчина кашони, наредени най-отзад. Отоплението не можеше да надвие леденостудените въздушни течения, но въпреки това той бе облян в пот. Стомахът му се бе свил. Проверяваше внимателно всеки кашон и после го подаваше на Айра. Ако бомбата се активираше от движение, самолетът щеше да експлодира веднага щом бе потеглил по леда, затова Мърсър се притесняваше най-мно-го за капан около взривното устройство.

Айра и Аника разглеждаха лепенките на кашоните, за да видят дали са отваряни, но не откриха нищо. Мърсър стигна до последния кашон и в последния миг забеляза жичката, която излизаше от картона и продължаваше към стената, където беше залепена. Бомбата щеше да се взриви при преместването на кашона.

— Намерих я! — извика той с облекчение и същевременно с чувство за гадене.

Лепенката върху капака на кашона беше срязана. Айра го задържа неподвижно, а Мърсър се наведе и предпазливо повдигна едната страна на капака, като гледаше дали има друга жичка. Не видя нищо и надигна другата страна. Айра ахна стъписано и Мърсър едва не бутна кашона.

Рат бе освободил място в единия ъгъл, като бе извадил пакет хартиени кърпи. На тяхното място имаше бомба, която се състоеше от шест пръчки динамит, залепени с дебела черна лепенка, и модерен детонатор. Жичката, прикрепена към самолета, изчезваше в едната страна на активиращото устройство, затова Мърсър не можеше да разбере как точно е свързана. Срязването на жичката или преместването на бомбата можеше да взриви самолета.

Цифрите, въртящи се в обратен ред на екрана в горната част на устройството, показваха шейсет и осем минути и дванайсет секунди.

— Можеш да я дезактивираш, нали? — с надежда попита Аника. — Ти си минен инженер. Знаеш всичко за експлозивите.

— Не — с дрезгав глас отговори Мърсър и преглътна с усилие. — Не знам нищо за бомбите. Имаш ли предложения, Айра?

— Да се приземим.

— Марти, иди да кажеш на пилотите, че на борда има бомба и няма да стигнем до Рейкявик. Да обърнат към Гренландия.

— Какво ще стане, когато се върнем в лагера? — попита Аника. — Рат се опитва да ни убие. Какво ще му попречи Да го направи там?

Мърсър се изправи и се подпря на стената, когато самолетът започна да завива.

— Няма да се върнем в базата. Помогни на Айра да увие разни неща около бомбата, за да не се мести. Още не сме се отказали от тази битка.

Планът му беше отчаян, но когато стигна до мястото си, Мърсър изпита слаба надежда. Самолетът имаше ски и той не се тревожеше за приземяването. Притесняваше се колко време щяха да останат на леда. Когато бомбата избухнеше, едва ли от самолета щеше да остане голяма част, която да предпази единайсетте човека от природните стихии. Трябваше да им намери подслон. Мърсър имаше предвид едно място, но откриването му зависеше от човек, мъртъв от петдесет години.

Той разгърна картата на майор Дилейни и се вторачи в цифрите. Първата му мисъл беше да каже на пилотите посоката, която Дилейни бе използвал, за да стигне от мястото на катастрофата до Кемп Декейд. Намирането на мястото щеше да бъде просто геометрично уравнение.

И грешно.

Заради сателитите за глобално позициониране и другите помощни средства повечето съвременни навигатори пренебрегваха факта, че магнитният Северен полюс не е неподвижна точка. Полюсът можеше да се придвижи петдесет мили за един ден и се преместваше на северозапад средно с девет мили всяка година. Желязното ядро на земята, което генерираше магнитното поле, леко се разминаваше с въртенето на кората, създавайки това невидимо движение. За да намери самолета, Мърсър трябваше да вземе под внимание петдесетте години на преместване спрямо посоката на Дилейни — разлика от близо четиристотин и петдесет мили.

Той взе калкулатор и направи изчисленията колкото бе възможно по-бързо, мислейки за безмилостното броене на бомбата. Мърсър не можеше да се довери на пресмятанията на Дилейни, че е вървял триста километра, за да стигне до изоставената база. Когато поемеха в обратна посока по маршрута му, Мърсър можеше само да се надява, че ще забележат самолета му. Преди няколко дни Ервин бе казал, че през последните десетилетия в района около мястото на катастрофата на С-97 има много по-тънка снежна покривка. Това беше малко късмет, от който се нуждаеха.

Мърсър усети ръка на рамото си и вдигна глава.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Ервин Пул.

— Донеси сателитния телефон на Марти. Ервин поклати глава.

— Той вече опита. Не може да се включи към никой сателит. Сега е максимумът на слънчевата активност.

— В такъв случай молиш ли се вече? — Да.

— И аз.

Пилотите не зададоха въпроси, когато Мърсър им каза новия курс на полета, защото той беше единственият човек, който имаше представа как да ги спаси. Мърсър се върна в задната част на самолета, където Айра, Марти и Аника бяха затрупали бомбата с багаж.

— Колко време остава? Айра погледна часовника си.

— Четиридесет и пет минути и тридесет секунди.

— След четвърт час отново ще летим над Гренландия, а няколко минути по-късно — над мишената.

— Нямаме много време — подчерта Марти.

— Дори да не намерим самолета на Дилейни, ще можем да се приземим и да се надяваме, че от нашия самолет ще остане достатъчно, за да ни подслони.

— Дръпнахме далеч от бомбата по-хубавите храни, къмпинговото оборудване и горивото за готвене — обясни Айра. — Ще ги вземем, когато тръгнем към самолета.

— Добра идея. Не се сетих за това.

— Не благодари на мен. Идеята беше на доктор Клайн. Мърсър й се усмихна.

— Интелигентна, смела и съобразителна. Имаш ли недостатъци?

— Напивам се от една чаша вино.

— Наричаш това недостатък? — Мърсър се засмя, опитвайки се да разведри мрачното настроение. — Аз го наричам повод да прекараме един уикенд заедно в Напа Вали.

Аника се престори на ужасена.

— Вие, американците, ме отвращавате. Долината на Лоара или нищо друго.

Закачките не продължиха дълго. Ужасът на положението им засенчи всичко. Когато навлязоха над Гренландия, Мърсър накара всички да оглеждат снега, леда и скалите долу. Макар че оставаха няколко минути, докато стигнат до пътеката на Дилейни, той искаше да свикнат с неравния релеф, за да бъдат по-добре подготвени да забележат някаква аномалия.

За да засекат маршрута на Дилейни, трябваше да летят трийсет минути навътре в сушата и после да завият на североизток, да се върнат към брега и да се спуснат на около хиляда фута над земята. Приведен между седалките на пилотите, Мърсър държеше гайгеровия брояч. Изчисли, че се намират на около четиридесет мили южно от мястото на катастрофата.

Всички наблюдаваха терена долу, опитвайки се да съзрат отражение на слънчевата светлина в метална повърхност или нещо като крило на самолет. Както Ервин бе прогнозирал, количеството на снега там не беше голямо като около лагера на „Геопроучвания“. На неравни интервали се появяваха голи скали и назъбени върхове, които се подаваха над снега. Имаше достатъчно покрити със сняг ивици, където да се приземят, но това увеличаваше вероятността самолетът да е затрупан надълбоко като Кемп Декейд. Скоро щяха да разберат.

Далеч напред видяха фиорд, врязан дълбоко в ледената покривка и защитен от всички страни от скалисти планини. Мърсър предположи, че разбилият се самолет се намира на юг от мястото, където свършваше тесният залив. Погледна часовника си — имаха десет минути до задължителното кацане. Той бе стеснил кръга, доколкото бе възможно, и бе съобразил необходимостта да открият катастрофиралия С-97 с времето за намиране на място за приземяване.

— Мърсър! — извика Вилхелм Трайтшке, един от екипа на Ервин, който седеше зад тоалетната. — На около четири километра отпред, точно преди онази скала, която прилича на перка на акула.

Мърсър погледна през стъклото, забеляза описаната от Вилхелм особеност на релефа и се съсредоточи върху сянката върху чистия лед пред нея. За миг помисли, че са го открили. Размерът беше същият и имаше форма на самолет, но когато се вгледа отблизо, Мърсър видя, че това е скала, която не бе излязла съвсем на повърхността. Устните му се изкривиха от огорчение.

— Имаш силно зрение, Вилхелм, но не е това. Продължавай да гледаш.

Минута по-късно вторият пилот тупна Мърсър по рамото и посочи.

— Там!

Близо до мястото, където планината се издигаше, преди после да се спусне към фиорда, имаше отломка, която стърчеше от леда като надгробен камък. Макар да беше очукано и огънато от десетилетното преместване на ледовете, ясно се виждаше, че това е крило на самолет. На стотина метра от него имаше друго парче, паднало върху нисък скален хребет.

Формата на планината, извисяваща се над разбития С-97, показваше, че самолетът е имал допълнителното нещастие да кацне в канал от лавина. Падането сигурно бе задействало лавина, която го бе затрупала и скрила от търсачите по въздуха и по земята. Но температурата се бе повишила и снегът беше рекордно малко, затова самолетът се виждаше. Тъй като тази част на Гренландия беше почти неизследвана, вероятно бе стоял така от години, без никой да го забележи.

Гайгеровият брояч не бе отчел радиация, откакто бе включен, но Мърсър продължаваше да се тревожи, че старият самолет е облъчен. Той бе казал на пилота, ако намерят С-97, да се приземи на три мили от него. Отново погледна часовника си. До края на търсенето оставаха Две минути, а след това — само дванайсет, за да кацнат и Да се отдалечат от катастрофиралия самолет.

Мърсър докосна пилота, посочи към земята и се върна на мястото си.

— Открихме го — съобщи той. — Сега ще се приземим, затова закопчайте предпазните си колани.

Мърсър седна до Аника.

— Страхувам се — каза тя, когато бръмченето на моторите се промени.

— Не се бой. Какъв е шансът да оцелееш от разбиване на хеликоптер, само за да умреш в самолетна катастрофа?

— Как може да си толкова спокоен?

— Преструвам се. Не забравяй, че този самолет може да се приземява върху лед и сняг и пилотите знаят какво правят. Всичко ще бъде наред.

Минута преди да се приземят, пилотите наредиха на пътниците да се подготвят. Мърсър опря глава в коленете си и уви ръце около краката си. Знаеше, че приземяването ще бъде трудно.

Но никой не бе подготвен за онова, което предстоеше. ДС-3 докосна земята за миг. Ските изсъскаха и се тряснаха по неравната повърхност и после едната се закачи в твърдо като скала парче лед. Самолетът се стовари тежко на земята и корпусът едва не се разпадна. ДС-3 престана да се движи по права линия и започна да подскача и да се плъзга, бързо губейки скорост. Сред писъците на пътниците се чу звук на строшени стъкла. Пилотската кабина се напълни със сняг, който изригна през вратата. Двете седалки зад банята се откъснаха от пода и се блъснаха в стената. Вилхелм Трайтшке и Герт Крайгсберг връхлетяха върху металната стена. Вратовете им се прекършиха едновременно.

Инерцията се изразходва и опашката на самолета падна на земята с оглушителен трясък. Корпусът се изкриви и задната част се откъсна. ДС-3 най-после спря и студеният въздух проникна в пътническото отделение. Айра бе свършил забележителна работа със закрепването на багажа. Въпреки силния удар купчината кашони не се бе преместила и не бе задействала детонатора.

Мърсър разкопча предпазния колан, стана и залитна. Догади му се. Звуците наоколо бяха разтърсващи. Неколцина пътници продължаваха да пищят от болка и страх, а другите ридаеха неудържимо. По-зловеща обаче беше тишината откъм предната част на самолета. Снегът бе затрупал вратата на пилотската кабина. Пилотите бяха заровени някъде там.

— Имаме две минути — изкрещя Мърсър, надявайки се с гласа си да зареди с енергия оцелелите. Думите му отекнаха като удари с чук в слепоочията му. Цялото тяло го болеше. — Всеки, който може да се движи, да вземе пакет с провизии и да се маха оттук, по дяволите!

Айра Ласко се изправи пръв, повдигна Ервин Пул от седалката и го подкрепи за малко. После и двамата грабнаха по нещо и изчезнаха навън.

— Хайде, Аника. Ти си следващата — подкани я Мърсър и разкопча предпазния й колан.

— Добре съм — отпаднало каза тя. По лицето й се стичаше струйка кръв, защото бе ударила главата си в седалката пред нея.

— Ще трябва да прибавим и „късметлия“ към списъка с определенията за теб. Успяхме — гордо заяви Мърсър и попита сериозно: — Можеш ли да станеш сама?

— Мисля, че да — отговори тя, но беше ясно, че не може.

— Айра — извика Мърсър. — Нужна ми е помощ. Ласко хукна обратно към самолета, за да помогне на Аника и да вземе още провизии, а Мърсър се приближи до Марти, Ингрид и Хилда. Не беше необходимо да проверява двамата метеорулози и пилотите. Съдбата им беше очевидна.

— Хайде, Марти — извика Мърсър, но се стъписа.

Ингрид се бе отпуснала на седалката, а Марти безуспешно се опитваше да надигне главата й. Крехките кости на врата й бяха счупени. Тя беше мъртва. Той погледна Мърсър недоумяващо.

— Не можем да й помогнем, Марти — тихо каза Мърсър. Съжалявам.

— Мисля, че Ингрид вдигна глава точно когато самолетът се блъсна — с монотонен глас каза Бишоп. — Дори ми се струва, че чух как вратът й се прекърши.

Часовникът отброяваше секундите.

— Можеш ли да излезеш сам?

— Да, да. — Марти стана и тръгна към задния изход спокойно, като свикнал да пътува човек, който слиза от самолета след редовен полет. Беше изпаднал в шок.

Едрата Хилда още седеше наведена напред на седалката. Ръцете й висяха надолу. Мърсър подозираше, че и тя е мъртва, но после видя, че раменете й треперят. Оставаха само няколко секунди.

Мърсър я бутна назад и разкопча предпазния й колан. Хилда беше в безсъзнание, а тежеше стотина килограма. Той се наведе, вдигна я на рамо и успя да се изправи, като залитна, докато се опитваше да запази равновесие.

— Господи! — изпъшка той и тръгна по пътеката между седалките. — Трябваше ли да опитваш всяко ядене, което готвиш?

На излизане от самолета Мърсър грабна кожената си чанта. Айра се бе върнал отново и му помогна да скочи в снега. Двамата понесоха неподвижната отпусната готвачка и извървяха петнайсетина метра, когато алармата на часовника на Ласко се включи.

— Залегни! — извика той и се хвърли на земята.

Експлозията беше заглушена от багажа, натрупан около бомбата, и енергията на детонацията се съсредоточи върху отсрещната стена на самолета. Но ударната вълна беше достатъчно силна и изкара въздуха от белите дробове на Мърсър. Обсипа го градушка от отломки и сняг, докато лежеше върху Хилда, за да я предпази от силата на взрива. Бомбата беше далеч от резервоарите с гориво, затова не последваха вторични детонации, от които Мърсър най-много се опасяваше. Тътенът утихна и той погледна през рамо.

Опашката на ДС-3 се бе откъснала от корпуса и таванът над бомбата бе изчезнал. Ако се бе взривила по време на полета, самолетът Щеше да падне като камък от небето. За щастие експлозията не беше достатъчно силна, за да го унищожи напълно. Останките можеха да им осигурят подслон, докато ги спасят. Ако това изобщо се случеше.

Мърсър усети нещо топло и влажно на лицето си — готвачката под него се бе свестила и бе притиснала устни в целувка на благодарност.

— Danke, danke^[1] — едва доловимо мълвеше тя. Колкото по-усилено Мърсър се опитваше да се измъкне от прегръдките й, толкова по-здраво тя го притискаше. Той забеляза, че лицето й е приятно и очите й са овлажнели от сълзите, но Хилда имаше мустаци като на Мъж. Тя го целуна в устата, задушавайки опитите му да се освободи.

— Как може да се възползваш от жена в подобно уязвимо състояние? — подразни го Айра, когато Мърсър най-после успя да стане. — Не очаквах това от теб.

Мърсър се усмихна. Изпитваше облекчение, че е жив, въпреки ужасната смърт на пилотите и другите трима пътници. Но нямаше намерение да се предава на чувството за вина.

— Добре ли си?

Ласко се изправи и изтръска снега от дрехите си.

— Ще бъда, стига тя да не разбере, че съм помогнал за спасяването й.

— Загубихме петима души, Айра, включително Ингрид.

— Но спасихме шестима — отговори бившият подводничар. — Не мисли за имената, а за бройката. Това е единственият начин да преодолееш загубата им.

Аника се приближи до тях. Беше размазала кръвта по лицето си в опит да спре кръвоизлива. Тя се вторачи в разбилия се самолет и сетне погледна Мърсър.

— Мисля, че един от нас носи нещастие и това съм аз.

— Ако знаеше какво съм преживял през последните няколко години, щеше да си сигурна, че аз съм този с лошия късмет — пошегува се Мърсър, макар че в думите МУ имаше истина. — Айра, ще провериш ли дали нещо в самолета не се е запалило? Ервин, ти направи списък на всичко, което може да ни послужи.

— Добре.

— А аз? — попита Аника.

— Ти си единственият лекар сред нас, затова ще лекуваш хората, като започнеш от себе си. Главата ти още кърви. После прегледай Марти. Ингрид загина в катастрофата и той е… Знам ли. Просто виж как е.

Следващите думи на Мърсър бяха прекъснати от вика на Ласко. Той бе коленичил върху полузаровения нос на самолета и с всички сили изгребваше снега.

— Единият пилот е жив!

Марти Бишоп реагира по-бързо от другите и хукна към затрупаната пилотска кабина. Той блъсна настрана Айра и атакува снега, полепнал по предното стъкло, сякаш трескавите му действия можеха да прогонят мисълта за смъртта на Ингрид. След няколко минути Марти се промъкна през разбитото стъкло и докосна ръката, подаваща се от снега и леда. Вторият пилот хвана пръстите му.

Мърсър и Айра заобиколиха самолета и се приближиха до пилотската кабина откъм пътническото отделение. Започнаха да копаят, използвайки парчета от разкъсания корпус вместо лопати. Когато спряха, чуха как Марти насърчава пилота да се измъкне. След двайсет минути отломките бяха разчистени и Аника успя да се провре при летеца, за да му окаже медицинска помощ.

— Мърсър — извика тя, — трябват ми две парчета метал или дърво за шина. Ръката му е счупена. Донеси и чантата ми. Там има превързочни материали.

Хилда грабна чантата и я даде на Мърсър. Следващите десет минути изминаха в напрегнато мълчание, прекъснато от единединствен пронизителен вик, когато Аника намести ръката на пилота. Отчаянието от смъртта на другите бе завладяло всички.

Аника бавно излезе от пилотската кабина, измъквайки ранения летец. Ръката му бе превързана и прикрепена за гърдите и безбройните охлузвания на лицето му бяха обработени. Аника дори бе зашила най-дълбоките рани. Кожата й бе изпръскана с дезинфектант.

— Ще се оправи. Дадох му лекарства. Трябва да бъде на топло, за да се намали до минимум шокът, в който е изпаднал. — Тя се обърна към Марти, който влезе в пътническото отделение. — Искам някой да стои при него. Ти ще можеш ли?

Той погледна покритата с одеяло Ингрид.

— Ще се грижа за него — отговори Марти. Гласът му вече не трепереше.

— Хубава работа свърши — похвали я Мърсър, когато излязоха от самолета. — И с пилота, и с Марти.

— Бишоп е по-силен, отколкото мислиш. Само че нито Той, нито другите го знаят. — Аника изми в снега ръцете си.

Айра се приближи до тях. Изглеждаше невъзмутим и спокоен както обикновено.

— Какъв ще бъде следващият ни ход?

— Искам да огледам катастрофиралия самолет, а вие оправете този. Известно време ще живеем в него. Проверете дали сателитният телефон на Марти е в ред, защото когато слънчевата активност намалее, ще повикаме помощ.

Всички се заловиха за работа и Мърсър реши, че е време да тръгне. Той сложи в чантата си гайгеровия брояч и няколко протеинови блокчета и взе брадва, сребристо одеяло и малка туба гориво, в случай че не успее да се върне преди да се мръкне.

Пътят беше дълъг и мъчителен. С всяка стъпка в снега краката му затъваха до коленете. Вятърът духаше в лицето му и беше толкова силен, че затрудняваше придвижването. Той започна да се изпотява и почивките му зачестиха. Когато спираше, Мърсър поглеждаше гайгеровия брояч, озадачен, че уредът все още не показва радиация. Запита се дали Дилейни не е облъчен от друг източник.

Макар че катастрофиралият „С-97 Стратофрейтър“ беше само на три мили, бяха му нужни два часа, за да стигне до него. От въздуха бяха видели само част от крилото и парче от корпуса, но когато се приближи, Мърсър забеляза и други отломки. Петдесетте години преместване на леда бяха заличили последователността на падането на парчетата и Мърсър се изненада, че все пак е останало нещо.

На двеста метра зад парчето от крилото гайгеровият брояч започна да щрака. Мърсър притисна слушалките до ушите си. Количеството радиация беше незначително и сърцето му отново забави ударите си.

Той претърси района, проверявайки къде радиацията е най-силна, и откри корпуса. Самолетът се бе забил в скала и бе покрит с лед. Подаваше се само вертикалният стабилизатор. Мърсър прокара гайгеровия брояч по дължината на корпуса и забеляза, че показанията са най-силни над пилотската кабина.

— Защо там? — запита се на глас той.

Ако от С-97 бе изтекла радиация, това би трябвало да стане от товарното отделение.

Мърсър видя местата, където корпусът бе разкъсан от катастрофата и от лавината, която бе затрупала самолета. Той избра една от дупките близо до пилотската кабина и се залови за работа с брадвата. Почиваше си на всеки час, съзнавайки, че слънцето ще залезе, преди да се е върнал при останалите. Трябваше да внимава да не се изпоти — иронично условие, като се имаше предвид, че температурата е спаднала под точката на замръзване.

В три и половина следобед най-после направи достатъчно широк отвор и влезе в самолета. Леко повишената радиация все още беше под опасното ниво. Не знаеше какво ще намери вътре, нито какво ще означава това за оцелелите, които разчитаха на него.

Вътре беше тъмно, затова Мърсър включи фенерче. Лъчът освети обагрен в рубиненочервено труп, който го гледаше с невиждащи очи. Мърсър отстъпи назад, спъна се и падна. Остана на пода, без да обръща внимание на болката, която смразяващият въздух причиняваше на белите му дробове. Знаеше, че в самолета има трупове, но не бе подготвен за онова, което видя.

Когато се успокои, Мърсър стана и освети трупа на радиста навигатор. Рубиненочервеният цвят се дължеше на замръзналата кръв около устата на човека и върху коженото му авиаторско яке. Изглежда бе изтекла от носа му и от… Мърсър се наведе, за да види по-отблизо. „Господи, очите му! От очите му е текла кръв.“

В снега на пода имаше още кръв. Мърсър насочи лъча на фенерчето към пилотската кабина. Почти всички стъкла бяха счупени от катастрофата преди петдесет години. Снегът, проникнал вътре, се бе втвърдил в безформена маса лед. Вторият пилот беше на мястото си. Главата му бе извърната на една страна, сякаш светлината все още го дразнеше. Натрупаният върху гърдите му сняг беше обагрен в червено. И от неговите очи бе текла кръв.

Мърсър се бе оказал прав. Навигаторът и копилотът бяха в самолета, затова трупът в Кемп Декейд беше на Джак Дилейни. Той насочи лъча на фенерчето към неговото място, за да се увери напълно. От онова, което видя, рязко отстъпи назад.

Майор Дилейни седеше там, сякаш още управляваше самолета. Шапката беше на главата му, но коженото му яке бе изчезнало. По-голямата част от лицето му бе посивяла и се бе набръчкала, затова блестящите му зъби изглеждаха още по-ужасяващи. Усмихната глава на смъртта с авиационни очила.