Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (31)

Епилог

Агентът на тайните служби отново прегледа паспорта на Мърсър и видеокасетата в големия плик, който носеше, и му направи знак да тръгне към къщата. Слънцето нагряваше виенската улица, позлатявайки архитектурните детайли на сградите в стил барок и рококо. За Мърсър топлият въздух беше като милувка след мразовитите дни. Той изкачи стъпалата на Института за приложни изследвания. Движеше се бавно, защото бе оставил в Исландия бастуна си. Възрастна икономка отвори вратата още преди да почука. Тя отстъпи встрани, за да му направи път да влезе, но изражението й беше недоволно. Мърсър знаеше кой е в къщата, затова не можеше да я обвини.

Спря във фоайето, поразен от огромното количество книги, натрупани до всяка стена. Той обичаше книгите, колекционираше ги и ги пазеше така както другите ценяха и събираха хубави вина, пощенски марки или антики. Притежаваше стари текстове по геология и науките за земята и първите издания, написани от пионерите в тези области, и всяка книга го вълнуваше. Между кориците им имаше информация, която Мърсър не знаеше, и това го интригуваше.

Като видя материалите, натрупани от дядото на Аника, той си спомни, че след няколко месеца ще бъде в Париж на търг за дневници на френски инженери, провалили се в опитите си да прокопаят канал в Панама през XIX век. Мърсър искаше дневника на барон Годен дьо Лепине — първият учен, предложил съвременния вариант на канала. Един ексцентричен приятел на Мърсър бе убеден, че в дневника се съдържа последното указание за координатите на съкровище, откраднато от испанската армада, и беше готов да плати половината тетрадка, за да си направи копие.

Фрау Гьотц му направи знак, че всички са в трапезарията в задната част на къщата. Мърсър чу часовник с махало, който отмерваше времето. По стените на трапезарията също имаше лавици, отрупани с книги. Вратата към градината беше затворена и въздухът миришеше на мухъл и на тютюн за лула. На пода пред стъклената врата имаше апарат за произвеждане на хаотични звукови вибрации, които да смущават лазерните микрофони. И тъй като директорът на Централното разузнавателно управление бе довел охрана на срещата, Мърсър предположи, че къщата вече е проверена за други подслушвателни устройства.

Пол Барнс наближаваше шейсетте и имаше прошарени коси и постоянно раздразнено изражение. Очите му бяха проницателни, но не отклоняваха вниманието от подобната на луковица брадавица в гънката на носа му, която очевидно се възпаляваше от постоянното търкане. Мърсър знаеше, че директорът на ЦРУ има политически амбиции и отделя много време, за да се оправдава пред комисиите по разузнаването на Конгреса. Всички бяха единодушни, че Барнс е най-неуместното назначение на президента. Той нямаше подходящата квалификация за шеф на най-голямата американска шпионска агенция и усилено се бореше да запази поста си. Пол Барнс видя Мърсър и погледът му стана непроницаем. Враждебността между тях произлизаше от успешното участие на Мърсър в няколко наскоро възникнали кризи, с които всъщност трябваше да се справи Барнс.

Аника Клайн седеше между двама възрастни господа с официални вратовръзки и износени костюми. Мърсър предположи, че единият е дядо й Яков Айзенщад, а другият съдружникът му Теодор Вайцман. Усмихна се, като я видя. Тя бързо скочи, приглади черната си пола, приближи се до него и свенливо го целуна по бузата. Аника не си бе сложила грим и беше облечена скромно от уважение към дядо си, но опитът й да прикрие сексуалната си привлекателност забавляваше Мърсър.

— Не мога да повярвам, че лекарите в Рейкявик са те изписали. — Тя огледа раните по лицето му и сенките около очите му.

От поражението на Гюнтер Рат бяха изминали само четири дни. Лявата ръка на Мърсър бе превързана заради навехнатата китка и освен това видимо куцаше.

— Не ме изписаха. Избягах веднага щом ти напусна Исландия.

— Ако знаех, че не си достатъчно разумен, за да лежиш в болница, нямаше да дойда тук. — Аника го представи на Айзенщад и на Вайцман, които се ръкуваха с него.

— Радвам се да се запозная с вас — каза Айзенщад на английски със силен немски акцент. Двамата с Мърсър бяха разговаряли няколко пъти по телефона, за да уточнят детайлите на тази среща.

— Удоволствието е мое, господине.

Яков напълно отговаряше на представата на Мърсър. Беше едър и очевидно нямаше чувство за хумор. Държеше се официално и интелигентността му респектираше мигновено.

Фрау Гьотц поднесе на Мърсър кафе и чаша вода. Той забеляза, че тя го огледа и после кимна одобрително на Аника. Аника леко поклати глава, усмихна се и после направи жест, сякаш искаше да каже „може би“. Тя се изчерви, когато видя, че Мърсър е наблюдавал безмълвния диалог.

Барнс въздъхна.

— След като вече се събрахме, може да започваме — каза той, без да поздрави Мърсър.

Благодарение на усилията на Айра Ласко от болничната стая в Рейкявик Мърсър бе научил, че Барнс е прекарал дълъг следобед в Белия дом. Президентът бил бесен заради действията на директора на ЦРУ по случая и му заповядал да направи необходимите отстъпки, за да изглади нещата. Дори бе изпратил Барнс във Виена като жест към Айзенщад и Вайцман, вместо да проведе срещата във Вашингтон. По същество Барнс бе дошъл да се съгласи с исканията на Мърсър. Мърсър би парадирал с това, ако през последните няколко дни не бе набрал още преднина, затова съзнаваше, че държи всички козове, и позволи на Барнс известно достойнство.

— Господин Барнс, искам да ви благодаря, че се съгласихте да дойдете днес тук — започна Мърсър, създавайки илюзията, че директорът на ЦРУ все още има избор. — И държа специално да отбележа усилията ви да замаскирате случилото се на борда на „Императрица на моретата“. Долавям вашата намеса в измислената история за терористична атака, в която всички похитители са били убити от охраната на кораба.

— Това се доближаваше най-много до фактите и можеше да убеди медиите — съгласи се Барнс. Дори да изпитваше облекчение, че Мърсър не се подиграва с ролята му на момче за поръчки, той не го показа. — Успешно потулихме информацията за престрелката и схватката в „Синята лагуна“ и електроцентралата „Звартзенги“. Съобщихме, че е станала експлозия от силното налягане, която е осеяла с отломки близката минерална баня.

— Правителството ви ще плати ли щетите? — попита Аника.

— Плюс допълнителна сума за семействата на рибарите, убити в Гриндавик. — Барнс кимна. — Така получихме съдействието на местните власти.

— Погрижили сте се за онези по периферията — каза Мърсър. — Но има по-пряко въвлечени хора, на които не можете да затворите устата толкова лесно.

— Затова съм дошъл. — Барнс скръсти ръце на масата и се подготви за преговорите. — Да обсъдим условията за съдействието ви.

— Това няма да е обсъждане, господин Барнс. — Тонът на Мърсър се изостри, напомняйки на Барнс каква е ролята му. — Десетина души загинаха и вие имате дълг към тях и близките им. Направил съм списък.

Мърсър още страдаше от чувствата, които го бяха обзели, докато пишеше имената. В паметта му се бе запечатал образът на Елизебет Розмундер, която щеше да е жива, ако не бе разговарял с нея.

— Преди да стигнем до подробностите, искам да знам някои неща, като започнете с Чарлс Брус, Топографското дружество и връзката им с ЦРУ — добави Мърсър.

Барнс огледа присъстващите.

— Моментът не е подходящ да говорим за това. Дори да има връзка, а аз не казвам, че има, информацията е класифицирана.

Мърсър не обърна внимание на съображенията за сигурност на директора на ЦРУ.

— Няма да има тайни, докато всички не бъдем удовлетворени. Аника знае как съм бил въвлечен в експедицията и вече е стигнала до някои изводи. Освен това уведомих господата Айзенщад и Вайцман, че дружеството се обърна към мен да помогна на Айра Ласко, един от вашите агенти. Нима искате да мислим, че Топографското дружество е фасада на ЦРУ?

Макар че въпросът не беше толкова важен, Пол Барнс не желаеше да споделя нищо.

— Не са фасада. Топографското дружество… ни прави услуги. Вероятно си спомняте речта на Брус за трите вида изследователи — истинските, онези зад бюрата и последните, които плащат на други да им вършат работата. Да кажем, че ЦРУ е в третата категория, когато искаме да сме сигурни, че някои трудни операции ще бъдат осъществени.

— И вие им плащате?

— Защо смятате, че всяко училище в страната плаща два пъти по-висока цена от нормалната за абонамент за списанието им?

— Субсидия за черен бюджет?

— Точно така. Между другото, Айра не работи пряко за ЦРУ. Изпратиха ни го от Белия дом за тази мисия.

— Той ми каза това. Всъщност се опитва да ме убеди да постъпя на работа там като специален съветник по научните въпроси на президента. — Мърсър не знаеше дали ще приеме, но беше поласкан.

— Ако това ще ви утеши, Брус не остана много доволен, когато поисках да ви завербува — добави Барнс.

— Друг път ще се занимавам с Чарли — каза Мърсър. — Събрали сме се да обсъдим какво можем да направим един за друг.

— И да се разберем какво да направим с единствената останала кутия на Пандора и иконата на руския свещеник. Те са последната връзка с едно уникално откритие. Тъй като сте учен, трябва да съзнавате, че парчетата в кутията може да съдържат информация за нашата вселена и създаването й.

Барнс се опита да наложи своето с изпитателен поглед, но Мърсър остана невъзмутим.

— Съмнявам се дали наистина вярвате в науката, господин Барнс.

— Къде са парчетата от метеорита? — Директорът на ЦРУ се наведе напред в поредно усилие да спечели психологическо предимство. — Айра Ласко бе разпитан в болницата и каза, че не знае.

— Излъгал е.

По предварителна уговорка възрастните ловци на нацисти бяха пренесли малкия си телевизор и видеото в трапезарията. Мърсър сложи видеокасетата и зачака фрау Гьотц да натисне копчето.

— Тези кадри бяха направени вчера — добави Мърсър. Образът на екрана потрепваше и на фона се чуваше бръмчене. Зрителите скоро разбраха, че записът е правен на борда на летящ хеликоптер. Камерата се насочи към прозореца. Студеният Атлантически океан се вълнуваше във вечния си ритъм на хиляда фута отдолу. Заснежените върхове на планините приличаха на низове от бели мъниста. Картината трепна и камерата показа Мърсър, който седеше в дъното на товарния хеликоптер.

— Кой е снимал това? — троснато попита Барнс.

— Айра искаше да бъде с нас, но не можа да се измъкне от болницата. Отец Ватутин снимаше — отговори Мърсър.

На екрана се появи кутия, поставена до вратата на хеликоптера. Мрачната кабина се изпълни със златисто сияние. На единствената останала кутия на Пандора бе подпряна друга блестяща реликва — последната икона на Распутин.

Яков Айзенщад изсумтя, когато видя кутията. Макар че вече беше предупреден какво има на записа, очите му се насълзиха. Той несъмнено мислеше за онова, което представляваше кутията, за произхода на златото и за загиналите заради него.

Барнс пое дъх и погледна Мърсър, опитвайки се да разбере какво става. Мърсър се усмихна победоносно и той разбра всичко. — Не!

Кадрите потвърдиха опасенията му. Отец Ватутин остави камерата, отвори вратата и после отново фокусира обектива върху Мърсър, който изрита навън тежката икона. Камерата проследи как антиката полетя надолу към океана и скоро бе погълната от вълните. Барнс пребледня от безсилие и гняв. Следващите кадри показаха как Мърсър подпря крака на стената на хеликоптера и облегна гръб на стокилограмовата кутия на Пандора.

Ватутин фокусира камерата върху свастиката от едната страна на кутията и я проследи, докато Мърсър я блъсна към отворената врата, после се обърна към обектива и започна да говори.

— Проблемът с научните открития е, че винаги ги помним. Не можем да забравим как се прави ядрена бомба или отровен газ, нито можем да предотвратим разпространението на тези знания. Ако използваме клишето, излезе ли духът от бутилката, никой не може да го върне. Това е дух, който няма да позволя да бъде пуснат от бутилката. Военните приложения на радиацията от кутията на Пандора далеч надминават потенциалната й научна стойност. Един луд руснак е осъзнал това преди сто години и е скрил истината, докато друг луд, този път германец, за малко не е успял да освободи унищожителния й потенциал. Сега е мой ред да сложа край на тази история веднъж завинаги.

— Какво ти дава това право? — извика Барнс.

— Нищо — спокойно отговори Мърсър, — но си го спечелих благодарение на онова, което ме принудихте да преживея през последните няколко седмици.

Всички отново насочиха вниманието си към екрана. Хеликоптерът се наклони, за да помогне на Мърсър. Кутията на Пандора падна в дълбините на океана, където никой не можеше да я намери. Отец Ватутин проследи с камерата обекта на дългогодишното си издирване, докато изчезна от погледа му. Записът свърши.

Айзенщад протегна ръка и изключи телевизора.

— Благодаря ви, доктор Мърсър, че ми показахте тези кадри. Благодаря ви също, че ме включихте в решението си да унищожите последното злато, което търсех. След като Анатолий Ватутин обясни, че той и неговата организация в Русия са ни давали информацията за товара със злато и ми разказа за какво са го използвали нацистите, за мен не остана друга възможност за избор. Финансовата загуба за живите евреи е болезнена, но неизбежна.

Мърсър оцени комплимента, но не откъсна поглед от Барнс, усещайки, че в съзнанието му вече се оформя друг план.

— Ако мислите, че може да отидете на мястото, където потъна дирижабълът и да извадите останалите кутии, забравете за това. Не мога да ви попреча да го направите, но познавам всички известни учени, които ще накарате да анализират парчетата от метеорита. В мига, в който разбера, че някой работи по Проекта Пандора, ще ви разгромя.

— Това ли е цената на мълчанието ви? — Барнс знаеше, че заплахата не е празна.

Мърсър кимна. Беше твърде изтощен емоционално, за да се ядоса на двуличието на директора на ЦРУ. Пък и не очакваше нещо друго.

— А останалите? Каква ще бъде цената на съдействието им?

Яков Айзенщад насочи пръст към Барнс.

— Трябва да знаете, че нашето съдействие не означава одобрението ни. Но ако съветът на директорите на „Кол“ бъде сменен и ако компанията се съгласи да плати двойно повече от сумата, която иска Комитетът по помирението, Теодор и аз ще забравим тази история.

Барнс трепна от словесната атака, но отговори бързо.

— Засега германското правителство ни съдейства. „Ньорд“ е конфискуван и хората на Рат от екипажа ще бъдат съдени. Невинните моряци и служители на „Геопроучвания“, които са работили там преди „Кол“ да купи компанията, ще бъдат освободени, след като подпишат декларация да пазят тайна. С презумпцията да не се вдига шум не виждам причина защо да не принудят „Кол“ да се съгласят с искането ви.

Макар че бе получил желания отговор, възрастният ловец на нацисти не изглеждаше доволен. Мърсър се съмняваше дали Яков Айзенщад някога ще намери покой.

— Това ли е всичко? — наруши мълчанието Барнс.

— Не съвсем. — Мърсър извади лист от джоба си. — Хилда Бранд иска достатъчно пари, за да отвори собствен ресторант в Хамбург. Щом се възстанови от раните си, Ервин Пул иска постоянна работа в персонала на станция „Макмърдо“ в Антарктида, за да продължи научните си изследвания като метеорулог. Отец Ватутин желае финансиране, за да възстанови една църква в Санкт Петербург. Марти Бишоп изчезна веднага щом „Императрица на моретата“ спря в Рейкявик, Той ще има неприятности с баща си, а не с вас, и предполагам, че няма да иска нищо.

— А вие, доктор Клайн? Желаете ли нещо? Аника погледна многозначително Мърсър.

— Аз си имам всичко, благодаря.

В продължение на още двайсет минути те уточняваха подробностите. Барнс се съгласи с всичко. След като директорът на ЦРУ си тръгна, Аника покани Мърсър да изпият по едно питие и го помоли да й даде минутка, за да каже довиждане на дядо си. Минутите се оказаха петнайсет.

— Готова съм — съобщи тя, излизайки от трапезарията. На рамото й бе преметната голяма чанта.

Черната й коса заблестя на лъчите на залязващото слънце. Аника вървеше енергично и Мърсър изпита желание да крачи бързо като нея. Може би не трябваше да оставя бастуна си в Исландия.

— Дълго се сбогува с дядо си. Нали само ще пийнем по нещо?

Тя го погледна насмешливо.

— Май не си много умен, а?

— Не.

— Трябва да бъда на работа след седмица и известно време няма да излизам в отпуск.

— Отново се отдаваш на медицината?

— Разбрах, че да си играеш с опасностите не е същото като да ги преживяваш в действителност. Спирам с алпинистките експедиции. Връщам се в болницата и ще целувам задника на шефа си, докато ме заболят устата. Дотегна ми от вълнения.

— И аз мисля така. Но какво общо има това с питието? Аника спря на улицата и в очите й блесна закачливост.

— В настроение съм да пия вино, а един американски геолог ми обеща няколко дни в долината на Лоара. Сбогувах се дълго с дядо си, защото ще ме водиш във Франция.

— Така ли? — Мърсър беше изумен и същевременно доволен, макар че си бе запазил билет за вечерния полет до Щатите.

— Да. — Аника отново тръгна, хвана го за ръката и се обърна, за да не види Мърсър, че се изчервява. — Спомняш ли си, когато ти казах, че се напивам само от една чаша вино? Трябва да те предупредя, че когато се напия, се възбуждам.

Сърцето на Мърсър трепна и изведнъж болките престанаха да го измъчват.

— Смятам се за предупреден — каза той, когато беше в състояние да говори.

Двамата заминаха, за да възстановят заедно духа си и да се опитат да преодолеят преживяното. Но още през първата им нощ заедно в очарователна старинна гостоприемница с уханни лози те разбраха, че усилията им да забравят ще бъдат напразни.