Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (8)

Рейкявик, Исландия

Мърсър беше геолог и малкият остров в средата на Атлантическия океан го заинтригува. Образувана преди осемнайсет милиона години от подземни вулкани, които още бяха активни, Исландия бе доказателство за бурната дейност на планетата. Всеки ден ставаха земетресения, а един от множеството вулкани по повърхността й изригваше на всеки две години. Пейзажът бе изпъстрен с невероятни геоложки особености — геотермални извори, древни кратери и скалиста долина, която беше единственото място, където атлантическият хребет пресичаше сушата. За разлика от Исландия Гренландия, огромният й съсед на запад, някога е бил част от Пангея — огромния континент, който се образувал, когато земята е изстивала. Скалите бяха на три и половина милиарда години, мъртви в геоложки аспект.

Но Мърсър не загуби интерес. Исландия беше почти необитаема. Половината от четвъртмилионното население живееше в столицата Рейкявик. Ако не бяха геотермалните електроцентрали, които осигуряваха топла вода за отопление и електричество, жителите щяха да бъдат далеч по-малко. Освен това заради изолираността на острова всичко беше ужасно скъпо.

Международното летище на Рейкявик се намираше в равнина, осеяна с радарните кули на американската военна база в съседство. Мърсър мина през въртящата се врата на футуристичния терминал и изведнъж го блъсна студен вятър откъм Северния Атлантически океан. Гълфстрийм, топлото течение край южното крайбрежие на Исландия, затопляше острова само колкото да го направи обитаем. Небето беше оловносиво и облаците сякаш бяха надвиснали само на неколкостотин метра над земята. Далечен лъч слънчева светлина озаряваше планината в неоново зелено.

Мърсър вдигна ципа на якето си и сложи на главата си бейзболна шапка. Въздухът беше свеж, ухаеше на море и засилваше усещането му за нереалност. Преди осем часа Хари го бе оставил на летище „Дълес“ с обещанието, че няма да кара ягуара, а сега Мърсър беше почти на края на света. Макар че постоянно пътуваше, вълнението, че се намира на непознато място, никога не намаляваше.

Той бе помолил Хари да препраща пощата му в офиса със сателитна връзка, който „Геопроучвания“ щяха да поддържат в Рейкявик, за да изпращат веднъж седмично писма, пратки и провизии на екипа в Гренландия. Докато преглеждаше двестата електронни съобщения, Мърсър бе попаднал на загадъчна бележка от адвокат в Мюнхен, че са му изпратени някакви документи от името на неназован клиент. Мърсър нямаше представа за какво става, дума и бе изпратил запитване, но не получи отговор, затова помоли стария си приятел да следи за съобщение и да му го препрати.

След пет минути пред летището спря тойота. Едрият пътник смъкна стъклото.

— Доктор Мърсър, да? — Акцентът му беше руски.

— Аз съм Мърсър.

Руснакът отвори вратата и широко се ухили. Беше огромен, по-висок от Мърсър най-малко с трийсет сантиметра, широкоплещест и облечен в анорак. Съдейки по червендалестото му лице, вероятно беше на петдесет и няколко години и изглежда прекарваше повече от времето си на открито, но можеше да е и по-млад.

— Добре дошъл в Исландия. Аз съм Игор Булгарин. Ръката на Мърсър изчезна в грамадната му шепа.

— Приятно ми е. От „Геопроучвания“ ли сте?

— Нет. Те всички са германци. Аз съм от Руската академия на науките, но съм единственият руснак в експедицията. Другите от моята група са от Западна Европа. — Той говореше бързо, сякаш се страхуваше, че потокът на думите му може да пресъхне.

Шофьорът също слезе от тойотата. Той беше на годините на Мърсър и горедол у със същото телосложение. Лицето му изглежда беше вечно намусено и наблюдателните му очи шареха непрекъснато. Мърсър предположи, че двамата не работят заедно. Булгарин се държеше весело като развълнувано кученце, докато русокосият шофьор беше прекалено мълчалив.

— Това е Ернст Нойхаус, шеф на офиса на „Геопроучвания“.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Мърсър.

— Добър вечер, доктор Мърсър — отговори Нойхаус и се ръкува с него, без да си направи труда да махне ръкавицата си. Гласът му беше рязък и имаше лек акцент. — Вие пристигате последен от хората на дружеството. Всъщност всички вече са тук с изключение на един човек от групата на Игор.

— Някакъв проблем? — обърна се Мърсър към руснака.

— Чакаме лекарка германка, която изследва стреса, но не е от „Геопроучвания“. Имала е инцидент в родината си и ще се присъедини към нас в Гренландия.

— Мислех, че всички във вашата група са метеорулози.

— Нет. Трима изследват петната по слънцето, аз търся отломки от метеорити, а доктор Клайн ще се грижи за нас.

— Не съм те питал досега, Игор — прекъсна го Нойхаус, — но защо отиваш в Гренландия да търсиш метеори?

— Метеорите не падат на земята, а метеоритите — поправи го Булгарин. — Търсим по леда по същата причина, поради която полярната мечка е бяла. Бялата мечка не се вижда на белия лед, но черният метеорит се забелязва лесно. Метеоритът в пустинята прилича на всеки друг камък и се намира много трудно.

Мърсър веднага реши, че харесва енергичния въодушевен руснак. Отрицателното му отношение към германеца беше излишно, защото Нойхаус нямаше да ходи в Гренландия.

— Вие ли ще ме закарате до града, момчета?

— Да. Другите чакат в хотела. Много е скучно, затова предложих да дойда с Ернст, за да правя нещо.

Мърсър сложи чантите си в товарното отделение на джипа и се настани на седалката зад Нойхаус.

— Изненадан съм, че Марти Бишоп не е дошъл да ме вземе.

— Той се напи — намръщи се Игор Булгарин. — Снощи научи, че един негов приятел няма да дойде на експедицията. Криза, възникнала в последната минута, го принудила да отложи пътуването си.

— Искаш да кажеш, че само трима ще отваряме Кемп Декейд? — Мърсър мислеше, че четирима е абсурдно малка цифра, но броят им бе намалял още.

— Господин Бишоп вече се погрижи за това — отговори Нойхаус. — „Геопроучвания“ изпраща трийсет души. Уредил е да използва неколцина от нашите работници, ако се наложи. Освен това имаме достатъчно техника и провизии, за да изкараме два месеца.

— Да, вярно е — измърмори Игор. — Четири всъдехода с ремаркета, джип със специални гуми и няколко постройки от готови панели, които ще бъдат разрушени като къщички от карти.

— Как ще закараме всичко това до Кемп Декейд? — попита Мърсър. — Твърде много е за хеликоптер.

Булгарин се обърна, за да погледне Мърсър. Усмивката му излъчваше неизчерпаема енергия.

— Всичко ще бъде транспортирано с дирижабъл от пристанището в Амасалик.

Мърсър възкликна от изненада и Ернст обясни.

— Това е тежкотоварен въздушен кораб, предоставен от „Геопроучвания“. Мисля, че лети едва от няколко месеца.

— Ако искате вярвайте, но знам някои неща за него — каза Мърсър. — Корпусът му може да се огъва и има четири мотора с перки, които могат да завъртат и хоризонтално като на хеликоптер. Подобен е на системите, използвани в морската пехота.

— Този вид е модификация на злополучния дирижабъл с хелий на Франк Пиазеки. — Нойхаус излезе от очертанията на летището и подкара по шосе 41 към пътя за Рейкявик. — Въздушният кораб ще пренесе превозните средства до Амасалик, откъдето ще ги закарате в лагера. По-тежките провизии и сгъваемите постройки ще пристигнат със самолет. Когато отидете на мястото, предният екип ще е приготвил сграда за вас, докато сглобите останалите.

— Струва ми се, че експедицията ще бъде тежка.

Мърсър се интересуваше от въздушни кораби. Те представляваха нещо особено, еволюционно и елегантно в света на авиацията, макар че животът им беше краткотраен. Съвременните материали, изобретени с помощта на компютри, и употребата на незапалим хелий създаваха минимален риск за тези летящи грамади. Искрата на трепетно очакване, която бе пламнала у Мърсър, откакто бе пристигнал, се разпали още повече.

— Вижте. — Игор посочи пътя вдясно, далеч от океанските вълни, разбиващи се в черните вулканични брегове на Исландия. — Води към Синята лагуна, горещ гео-термален извор, използван като минерална баня. Водата се събира в огромно езеро. Много е лековита. Вчера хо-Дих там с неколцина от германците.

— Водата всъщност се оттича от близката трийсет и два мегаватова електроцентрала „Звартзенги“ — обясни Ернст. — Те използват нагрятата от вулканите вода, за да произвеждат електричество. Солеността й е като на морската вода, но има високо съдържание на силициев двуокис, който помага на хората, страдащи от псориазис.

— Бил съм на Синята лагуна — каза Мърсър. Над покритото с лишеи поле от лава, простиращо се до хоризонта, бе надвиснал бял облак от изпаренията от електроцентралата. — Преди няколко години дойдох в Исландия на конференция. Разбрах, че строят нова минерална баня на петстотин метра от електроцентралата.

— Да, да. Много е хубаво — нетърпеливо потвърди Игор. — Трябва да отидем там утре, преди корабът да потегли за Гренландия.

Мърсър поклати глава.

— Съжалявам, но сутринта имам среща. — Той не добави нищо повече и двамата му спътници не проявиха любопитство.

Продължиха да пътуват, без да разговарят. След известно време хълмистите възвишения от лава отстъпиха място на очертания на град. На исландски Рейкявик означава „димящ залив“ — столицата е кръстена на потока, извиращ от геологично активните извори наблизо.

Предградията бяха сравнително нови, в характерен европейски стил. В далечината се извисяваше Холгримскирка — огромна циментова църква с шейсетметрово копие на върха. Местните жители я наричаха „Бетонната катедрала“.

Спретнатият стар град край пристанището представляваше лабиринт от тесни улици, сякаш прокарани напосоки — като че ли великан бе хвърлил на земята шепа слама. По-старите сгради имаха селски облик, а при по-новите имаше белези от различни архитектурни стилове. Нойхаус спря пред хотел „Бьорг“, бяла каменна сграда, която се намираше срещу малък парк.

— Тук ще пренощувате — съобщи той и изчака Игор да помогне на Мърсър да разтовари багажа си. — Аз трябва да се върна в офиса. Утре няма да мога да ви изпратя, затова ви пожелавам успех.

Мърсър слезе от тойотата и постоянният вятър отново го блъсна. Игор Булгарин сякаш изобщо не го усещаше и Мърсър предположи, че руснакът живее в още по-неприятен климат в родината си.

— И в Гренландия ли е толкова лошо времето? — попита той.

Едрият мъж се засмя и преметна на рамо едната чанта.

— Местният вятър се нарича питарак и се привлича от земната гравитация като катабатик в Антарктида. Започва с лек бриз от юг и после настъпва затишие. Имаш десет минути да намериш подслон. След това питарак удря от север с около двеста и четиридесет километра в час. Преди десет години човекът, с когото работех, беше повдигнат от такъв вятър. Открихме го двайсет километра по-нататък. Все едно го бе влачил камион. Дрехите и плътта му бяха смъкнати от тялото от допира с леда.

— Господи!

— Да. — Игор видя безпокойството на Мърсър и отново Се ухили. — Питарак духа предимно през зимата. Не е обичаен по това време на годината, но човек трябва да бъде подготвен.

Макар че наближаваше десет през нощта, навън още беше светло, защото Рейкявик се намираше само на сто и петдесет мили южно от Северния полярен кръг. Според биологичния часовник на Мърсър беше четири часа по-рано, но той знаеше, че трябва да се приспособи към промяната във времето, и най-добрият начин да го направи, беше като се помъчи да заспи. Той взе ключа от рецепцията във фоайето на хотела, декорирано в стил от трийсетте години на XX век, и се качи с асансьора до стаята си. На закуска щеше да се срещне с екипа от Топографското дружество.

Стаята беше малка, но функционална, и имаше изглед към парка. Топлата вода щеше да бъде безценен лукс в Гренландия, затова Мърсър дълго се къпа, мислейки за срещата сутринта.

Докато проучваше информацията за Кемп Декейд по Интернет, той бе попаднал на стара статия за катастрофирал товарен самолет С-97. Стефансон Розмундер, синът на един от първите хора, изкачили Еверест, бе участвал в спасителната операция. Тогава Розмундер трябва да е бил много млад, затова Мърсър реши, че още е жив. Искаше да разговаря с полярния изследовател за опита му. Сутринта преди полета до Исландия той се бе обадил по телефона на разни хора, опитвайки се да открие Розмундер, и най-после успя да се свърже с възрастната му майка само няколко минути преди Хари да пристигне.

Със забележително ясен глас тя му каза, че синът й е мъртъв от много години. Когато Мърсър обясни къде отива, госпожа Розмундер изяви желание да разговаря с него преди отпътуването му за Гренландия. Тя добави, че всяка сутрин в девет и половина храни птиците край малкото езеро на име Понд в центъра на Рейкявик и попита дали може да се срещнат там. Разбира се, Мърсър се съгласи.

За да не се успи, той поръча да го събудят в шест и после отново в шест и десет и си легна. Не беше уморен и му беше тежко на стомаха от храната, която бе изял в самолета. Не можеше да прогони мислите от съзнанието си и да се отпусне. Отново и отново си припомняше разговора с госпожа Розмундер и реши, че нейният глас го е обезпокоил. Вместо да чуе тъга по покойния й син, както очакваше, беше му се сторило, че е уплашена.

Мрачни сънища направиха съня му неспокоен.

Стана трийсет минути преди първото обаждане за събуждане и се облече. Пристанището не беше далеч. Слънцето отдавна бе изгряло. Мърсър разгледа стоките по витрините на туристическите магазини. Масите и рафтовете бяха отрупани с купища красиви вълнени пуловери, които бяха идеални за подарък на някоя жена, но в момента единствената жена в живота му беше Фей, съпругата на директора на ФБР Дик Хена. Мърсър и Хена бяха приятели от няколко години и той реши да купи пуловер на Фей след края на експедицията.

На пристанището беше „Ньорд“, корабът на „Геопро-учвания“. Очите на Мърсър се насълзиха от вятъра и лицето му поруменя. Снегът по планината отвъд залива сякаш бе позлатен.

„Ньорд“ беше боядисан в червено и бе дълъг шейсет метра. От двата му комина се издигаше пушек. Палубата откъм кърмата представляваше открито товарно отделение и бе отрупана с техническите съоръжения, които щяха да закарат в Гренландия. Мърсър видя всъдеходите. Кранът, монтиран на релси, минаващи по цялата дължина на кораба, можеше да премести товара, ако е необходимо, и да го разтовари на някой негостоприемен бряг. Зад комините се виждаше голяма океанска моторница. На „Ньорд“ имаше и площадка за хеликоптери.

Ако не беше огромната надстройка, където се помещаваха лабораториите и каютите за пътниците, корабът би приличал на нефтена платформа. Датският пролив между Исландия и Гренландия се славеше като коварен, но „Ньорд“ изглеждаше способен да издържи на всички предизвикателства на морето.

Мърсър премръзна, докато се връщаше в хотела. Посрещна го ухание от прясно сварено кафе и от закуските на масата. Боядисаната в бледолилаво трапезария беше пълна с представители на „Геопроучвания“ и членове на другите два екипа, които оживено разговаряха. Мърсър забеляза, че почти всички са с бради. Вероятно условията, при които работят, не им позволяваха да се бръснат. Полярните изследвания привличаха особен вид хора. Игор Булгарин му махна, когато го видя да влиза.

— Закъсня, приятелю — вместо поздрав каза той.

— Ходих на пристанището да видя нашия кораб.

— Чудесен е. Кърмата е укрепена до здравината на метал, за да разбива ледовете. Боя се, че всеки се храни с екипа си. Онзи там на масата в ъгъла е Марти Бишоп. Този до него също е от екипа на дружеството.

— Предполагам, че трябва да напълня чинията си и да отида при тях.

— След няколко минути заминаваме за „Синята лагуна“. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?

— Да. Благодаря за поканата.

— Добре. Тогава ще се видим на обяд на борда на „Ньорд“.

Мърсър сложи в чинията си яйца, пушена сьомга и кифлички и се приближи до масата на дружеството. Единият мъж го погледна подозрително и стана. Беше нисък и възпълничък, на около петдесет години, кожата му беше бледа като на човек, който не прекарва много време на открито. Прошарените му коси бяха оредели. Мустаците му бяха добре поддържани и по-тъмни от косата и бяха единственото нещо, което придаваше характер на иначе обикновеното му лице. Мърсър се запита доколко присъствието му там е негова идея и доколко по настояване на баща му.

— Марти Бишоп. Приятно ми е да се запознаем. — Двамата се ръкуваха. Дланта на Бишоп беше гладка като на чиновник. — Чарли Брус каза, че имате страхотна репутация.

— Преувеличава. Хубаво е, че съм в екипа ви — каза Мърсър, наблягайки, че е подчинен, а не водач.

Бишоп кимна, очевидно доволен, че Мърсър знае кой е шефът.

— Радвам се, че сте с нас. — Той посочи другия мъж на масата, който беше горедолу на неговите години, но с по-сурово изражение. — Това е Айра Ласко от Военноморския флот на Съединените щати.

— Бивш — добави Ласко.

Ръкостискането му беше мечешко и Мърсър предположи, че Ласко никога не се е занимавал с административна работа. На кокалчетата на ръцете му имаше дълбоки белези, а в основата на пръстите — бели мазоли. Беше висок метър деветдесет и пет и жилав. Ръкавите на памучната му риза бяха навити до лактите и под кожата му изпъкваха възлести мускули и сухожилия. Главата му беше обръсната, веждите черни, а очите кафеви.

— Разбрах, че липсва член на екипа — каза Мърсър, докато сядаше.

— Да, Джим Нийланд — отговори Марти и въздъхна. — Трябваше да си вземе отпуск от Националната гвардия, но внезапно бе повикан на работа. Това малко развали настроението ни. Помолих баща ми да отложи експедицията, но той отказа. Не го обвинявам, като имам предвид здравословното му състояние.

— Чарли каза, че е в инвалидна количка.

— Сега лежи вкъщи. Рак. Лекарите не му дават повече от шест месеца.

— Отварянето на Кемп Декейд явно означава много за него.

— Всъщност преди година започна да разказва за службата си във военновъздушните сили. Само за това говореше и когато ме попита дали искам да дойда тук, за да заснема видеофилм, не можах да откажа.

— Правиш страхотни неща за него — сериозно отбеляза Айра и Мърсър кимна.

Марти изглежда не бе разсъждавал за участието си в експедицията от друга гледна точка и се усмихна.

— Да, предполагам, че е така — скромно каза той. — Какво пък, по дяволите! Тази работа ще ме изкара за малко от кабинета и може да се окаже забавна.

— Член ли сте на Топографското дружество? — обърна се Мърсър към Ласко.

— Не, но съм работил за Чарлс Брус. Той ме препоръча на Марти.

— С какво се занимавате?

— Учех сополиви хлапета как да оцеляват при инцидент на борда на подводница. Сега имам гараж за камиони. Задачата ми тук е да се грижа техниката да работи както трябва. Чарли ни каза как си изкарвате прехраната. Защо живеете в помийна яма като Вашингтон, по дяволите?

Мърсър се засмя.

— Първата ми работа, след като завърших минно дело в Колорадо, беше за Американското геоложко дружество. Вашингтон ми хареса и останах. Трябва ми само компютър и лесен достъп до летище. Запознахте ли се с хората от „Геопроучвания“, които ще идват с нас?

Айра огледа помещението и заговори тихо.

— Ръководи ги един истински задник на име Вернер Кьониг. Има куп научни степени и е адски надменен. Брус сигурно ви е казал, че датското правителство го е принудило да ни вземе и да съобрази мисията си с нашата работа, затова не е доволен от присъствието ни.

— Заместничката му е Грета Шмид — ухили се Марти Бишоп. — Страхотна мацка, ако харесвате северни ледени принцеси. Седят през четири маси от нас, до бара.

Мърсър се обърна и веднага забеляза Грета Шмид. Тя се бе навела над масата и подаваше папка на някого. Косите й бяха изрусени почти до бяло и падаха на раменете. Мърсър виждаше само част от лицето й, но остана с убеждението, че наистина е красива. Кьониг седеше до нея. Той разговаряше с друг събеседник и тропаше по масата с ръка, явно отстояваше своето. Дори от разстояние Мърсър видя, че Кьониг има излъчване на роден водач. Той имаше черна брада и набръчкано лице, макар че сигурно не беше на повече от петдесет години. Очите му бяха сини и студени, досущ шлифован аквамарин.

— Дори не си го помисляйте — каза Бишоп, който неправилно бе изтълкувал интереса на Мърсър. — Преди два дни се опитах да побъбря с нея. Ледена е като айсберг.

Мърсър прикри усмивката си. Забавляваше се, когато мъж като Марти Бишоп решаваше, че някоя жена е ледена, щом е отблъснала опита му за сближаване. Кожата на безименния пръст на лявата ръка на Марти беше по-бяла там, където доскоро бе носил венчален пръстен. Отварянето на старата военна база на баща му очевидно не беше единствената посока в намеренията му.

Те разговаряха по време на цялата дълга закуска, изграждайки разбирателството, което щеше да ги крепи през идните седмици. Макар че бяха четиридесет души, Мърсър от опит знаеше, че груповата динамика бързо се разпада, когато бъдат изолирани от останалия свят. Той не се притесняваше за себе си, нито за Айра Ласко, защото изолацията не беше нищо ново за подводничаря, но изпитваше опасения за Марти. Характерът рядко личеше по външността, но той имаше чувството, че Бишоп има някаква скрита слабост. Подозираше, че бащата на Марти също е забелязал това и целта на пътуването е по-скоро да помогне на сина му да намери онова, което му липсва, отколкото да снима отдавна изоставената военновъздушна база.

Закуската приключи в девет. Всички се прибраха в стаите си, за да приготвят багажа си. Мърсър не знаеше колко време ще говори с Елизебет Розмундер, затова помоли Айра Ласко да закара багажа му на „Ньорд“.

Той стоеше пред хотела и разучаваше малка карта на града, за да се ориентира, когато го повика женски глас.

— От Топографското дружество ли сте? — Гласът беше гърлен и с немски акцент.

Без да поглежда, Мърсър разбра, че това е Грета Шмид.

— Да. — Обърна се и се приближи до нея. Тя беше висока колкото него и с почти толкова широки рамене. Косите й бяха сресани назад. Беше си сложила твърде много червило и устните й изглеждаха прекалено дебели, сякаш бяха подути. Не беше толкова привлекателна, колкото на пръв поглед. В очите й липсваха съсредоточеност и дълбочина, което показваше, че зад фасадата няма нищо. — Аз съм Филип Мърсър.

— Аз съм Грета Шмид — представи се тя, но не протегна ръка. — Няма да търпя начина, по който ме гледахте на закуска. Имате същите лоши обноски като господин Бишоп.

Мърсър прие обвинението като незаслужен шамар. Като повечето мъже, много пъти го бяха хващали да се заглежда по жени. Но за разлика от Марти Бишоп Мърсър никога не прекрачваше границата между възхищението и осъществяването на намеренията.

— Погрешно сте изтълкували интереса ми, госпожице Шмид. Помолих Марти Бишоп да ми покаже водачите на екипа на „Геопроучвания“. Исках да се уверя, че не поверявам живота си в ръцете на некомпетентни хора.

Погледът й стана още по-суров. Мърсър беше сигурен, че тя е наясно в деветдесет процента от случаите за онова, което мислят хората, когато я видят, и разбираше гнева й. Обезпокои го обаче фактът, че Грета Шмид очевидно изпитваше удоволствие от този гняв и дори се нуждаеше от него. По изражението й видя, че й харесва как външността й дава сила да заплашва другите.

— А ние компетентни ли сме? — обидено попита тя.

— Не преценявам хората от пръв поглед. Но когато сутринта видях кораба ви, се почувствах в безопасност с „Геопроучвания“.

Тя се вторачи в него с неразгадаемо изражение, после се обърна и влезе в хотела. Мърсър продължи да разглежда картата. Нямаше намерение да си създава врагове толкова бързо, но от друга страна, не бе направил нищо, за да предизвика спречкването.

Езерото Понд беше само на две преки зад хотел „Бьорг“, скрито от погледа на Мърсър от сградата на Градския съвет. Беше обградено от постройки от три страни и разполовено от мост за автомобили. Във водата плаваха патици и гъски. Езерото очевидно беше любимо място на възрастни хора, които хранеха птиците, и на млади майки с деца.

Мърсър огледа тълпата и видя няколко жени. Всяка от тях можеше да е Елизебет Розмундер, но само една му обърна внимание. Тя беше дребна и облечена в дълго сиво палто. Косите й бяха скрити под вълнена шапка. Жената седеше на пейка досами водата и хвърляше храна на ято патици. Имаше скандинавски черти като повечето местни жители, но кожата й беше сбръчкана. Очите й бяха сини и ясни като на Хари Уайт. Мърсър предположи, че двамата са на една и съща възраст.

— Госпожа Розмундер? — попита той и се приближи до нея. В краката й имаше трохи, неизкълвани от птиците.

— Да, аз съм — отговори възрастната дама и му направи знак да седне до нея. — Вие ли сте човекът, който ми са обади вчера? Доктор Мърсър?

— Да, Филип Мърсър. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен.

— Доктор Мърсър, аз исках да говоря с вас — напомни му тя на отличен английски.

Той не си спомняше да й е казвал титлата си, но не беше сигурен.

— Точно така. Споменахте, че искате да ми кажете нещо.

— Да. Искам и да ви покажа нещо.

Мърсър вече не изпитваше усещането, че госпожа розмундер се страхува. Изглеждаше почти спокойна.

Той изчака мълчаливо, докато тя хвърли шепа трохи на патиците.

— За правителството ли работите, господин Мърсър?

— Не, госпожо. Както ви казах по телефона, участвам в научна експедиция, която заминава за Гренландия. Правех проучвания за пътуването и попаднах на историята за катастрофиралия самолет и как синът ви е участвал в спасителната операция. Тъй като инцидентът е станал близо до мястото, където отивам, реших да говоря с него за условията там.

— Източното крайбрежие на Гренландия е загадка за повечето хора. Там има няколко местни селища и датчаните не ги финансират достатъчно. Стефансон отиде да търси самолета в район, където не ходят дори местните инуити. Постъпвате разумно, като сте решили да разговаряте с човек, който е бил там.

Мърсър не каза нищо.

— Не си спомням точната дата, но беше някъде по средата на август 1953 година. Обадиха се на съпруга ми от американската военна база в Кефлавик. Казаха му за катастрофирал самолет и че им трябват водачи, които познават Гренландия. Той наскоро се бе върнал от поредния неуспешен опит да изкачи Еверест и не беше в състояние да се опита да направи нещо, което изисква толкова големи усилия. Но синът ни, който тогава беше двайсетгодишен, но вече полярен експерт като баща си, се съгласи да отиде. Вашето правителство предложи нечувана награда. Стефансон отсъства две седмици. Както вероятно сте разбрал от статията, те търсиха самолета с шейни с кучешки впрягове, пеша и с друг самолет, но не го намериха.

— Ходиха ли на място на име Кемп Декейд? Тя го погледна изпитателно.

— Чували сте за него?

— Част от мисията ми е да отворя отново базата. — Мърсър предчувстваше, че новината няма да я зарадва.

— Знаете ли какво представлява базата?

— Експеримент да се построи град под ледовете. Да се провери дали подобно място може да бъде обитаемо.

Госпожа Розмундер поклати глава, сякаш отговорът му беше грешен.

— Защо вашето правителство би искало да знае дали е възможно подобно нещо? Задавал ли сте си този въпрос?

Мърсър не бе и помислял за това и фактът му се стори странен.

— А вие знаете ли защо?

— Не, но искам да ви покажа нещо — отговори тя, но не помръдна. Седеше неподвижно, мислите й явно бяха на друго място, вероятно при покойния й син. — Кемп Декейд беше забранена зона за участниците в спасителната операция. Не трябваше дори да знаят, че базата е там, макар че веднъж са прелетели над нея. Стефансон ми каза, че попитал за Кемп Декейд. Военният пилот отговорил, че не е видял нищо.

— Това е било в разгара на студената война. — Мърсър изпита потребност да обясни параноята на нацията си. — Моето правителство смяташе, че всичко трябва да бъде класифицирано като свръхсекретно. Като се замисля сега, от дистанцията на времето, много от нещата, които направиха, бяха комични.

Госпожа Розмундер потрепери. Мърсър нямаше представа защо думите му предизвикаха такава реакция. Тя бръкна в чантата си, извади черно-бяла фотография и му я даде. Снимката показваше красив млад мъж, с къдрави руси коси, облечен в дебело поло. Той се усмихваше към обектива с увереността, присъща на младостта.

— Това е Стефансон два месеца преди да замине за Гренландия — каза Елизебет Розмундер, взе снимката, вторачи се в нея и после му даде друга.

Втората фотография беше на мършав като скелет болен човек. Чаршафите бяха вдигнати до брадичката му, затова се виждаше само огромната му глава. Кокалестите му рамене ясно се очертаваха под завивките. Онова, което го погубваше, бе направило лицето му безизразно. Очите бяха хлътнали, а по черепа имаше само няколко косъма. Кожата беше осеяна с тъмни петна. Мъжът приличаше на жертвите от холокоста.

Госпожа Розмундер протегна ръка и взе снимката от Мърсър. Този път не я погледна и я сложи обратно в коженото си портмоне. Мърсър мълчаливо зачака обяснение.

— Това беше Стефансон шест месеца след завръщането му. Умря два дни след като медицинската сестра направи тази снимка. Не исках нищо да ми напомня какво се е случило с него, но въпреки това съм й благодарна, че ми я даде. — Очите й се напълниха със сълзи и гласът й потрепери. — Лекарите ми казаха, че е много агресивна форма на рак. Сигурно е бил болен от известно време, но заболяването се проявило през последните месеци.

— Но вие не повярвахте, нали?

— Трябва да е било рак. Но не вярвам, че е бил болен, преди да отиде да търси онзи самолет.

Тя говореше с абсолютна убеденост, но вероятно се заблуждаваше, че нещо друго, освен жестоката съдба, йе отнело сина. Вестниците бяха пълни с разкази за привидно здрави хора, които умираха от рак, чиито симптоми са се проявили едва накрая.

Елизебет Розмундер се обърна към Мърсър, погледна го и сложи тънките си крехки пръсти на ръката му.

— Не е нужно да ми вярвате, доктор Мърсър. Отдавна съм се отказала от опитите си да убедя хората, че в Гренландия има нещо, което уби моя Стефансон. Нашето правителство и вашите военни не провериха какво става и аз не позволих на съпруга си да отиде там. Сигурна съм, че синът ми е бил изложен на въздействието на някакво токсично вещество или на радиация и това е причината за заболяването му. Смятам, че е свързано с Кемп Декейд. Нямам доказателства, нито основание да го допускам. Доколкото знам, нито един американец, служил там, не се е разболял от подобно нещо. Исках само да знаете за подозренията на една стара жена, която е загубила сина си в същия район, където отивате. Съвестта ме задължава да ви предупредя.

Тя се обърна и хвърли още една шепа трохи на патиците.

Мърсър разбра, че Елизебет Розмундер няма какво повече да му каже, и стана.

— Благодаря ви, че споделихте това с мен, госпожо Розмундер. Дадохте ми повод за размисъл.

Тя го погледна и се усмихна тъжно.

— Вие сте по-голям от Стефансон, но много ми напомняте за него. Не на външен вид. Красавец сте като него. Говоря за духа ви. И двамата вярвате в способностите си. Вярно е. Уви, увереността не спаси сина ми, но вероятно истината можеше да го направи. Исках да знаете истината или поне онова, което аз знам.

Мърсър стисна ръката й.

— Съжалявам за сина ви.

Той се обгърна, за да тръгне, но Елизебет Розмундер го спря още веднъж.

— Доктор Мърсър, три седмици след самолетната катастрофа и неуспешната спасителна операция Кемп Декейд бе изоставен. Вашите военни не демонтираха базата и не я изнесоха, а я оставиха в Гренландия, за да я покрият ледовете и снегът. Не обясниха защо. Мисля, че е грешка да я отваряте отново.

Мърсър разбра защо бе доловил страх в гласа й, когато разговаряха по телефона. Обезпокоен повече, отколкото искаше да признае, той остави Елизебет Розмундер на спомените й и патиците. Докато вървеше към хотела, го обзеха подозрения и опасения. В историята й имаше нещо сериозно, макар че госпожа Розмундер не можеше да представи доказателства.

Като имаше предвид какви са били времената, Мърсър не се съмняваше, че американското правителство е извършвало някакви експерименти в Кемп Декейд. Базата беше изолирана и представляваше идеално място за изпитания на химични или биологични оръжия. Кемп Декейд бе захранвана от малък реактор, затова Мърсър отхвърли идеята за ядрени опити или инцидент, защото сеизмографите биха регистрирали и най-незначителната атомна детонация. Дори оттам да бе излязло нещо, районът около базата се смяташе за безопасен поради изминалото време и действието на природните стихии, иначе Топографското дружество не би получило разрешение от военните да отвори отново Кемп Декейд.

Мърсър погледна часовника си. „Ньорд“ заминаваше след час. Ако побързаше, щеше да му остане време да се отбие на още две места. Едното беше магазин за алкохол. Въпреки забраната на „Геопроучвания“ да се внася алкохол в лагера в Гренландия той бе купил бутилка бренди от безмитния магазин на летището, а щом щеше да прекара три седмици с членовете на експедицията, му трябваше поне още една. Идеята за второто посещение дойде в резултат на подозренията му след разговора с госпожа Розмундер. Кариерата му се основаваше на риска и трябваше да вземе мерки срещу евентуални опасности. Безпокойството му толкова нарасна, че той тръгна към второто място, преди да намери алкохол — ход, който би изумил Хари Уайт или всеки друг, който го познаваше.