Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (13)

Станцията на „Геопроучвания“, Гренландия

— Мърсър седеше в леглото си и преглеждаше компютърните карти от проучването им, когато главната врата на спалното помещение се отвори. Макар че стаята му се намираше в отсрещния край на постройката, той усети хлад.

— Мърсър! Мърсър! — извика Марти Бишоп. — Тук ли си?

— Да.

— Игор е мъртъв.

Мърсър се стъписа от новината и стомахът му се сви. Игор е мъртъв? Нараняванията и дори смъртта не бяха нещо нечувано в опасния свят на полярните изследвания, но Булгарин… Той беше най-опитният участник в експедицията. От друга страна, Мърсър не се изненада. След намирането на майор Дилейни предишния ден и откритието си от сутринта Мърсър бе разбрал, че в експедицията има нещо гнило. Фактът, че Булгарин бе мъртъв, изглеждаше логична трета брънка във веригата от странни събития.

Мърсър бързо прогони чувството на загуба и подозренията си. По-късно щеше да има време за това. Свършено беше със спокойната му ваканция. Пристигането на изпадналия в паника Марти означаваше, че водачеството на екипа на Топографското дружество щеше да бъде прехвърлено на Мърсър. Той не се поколеба. Дължеше го на Игор и на дружеството. Скочи и вдигна ципа на якето си още преди Бишоп да успее да се приближи до Него.

— Какво се е случило? — В гласа му прозвуча авторитарност, която съзнателно бе крил от другите.

Марти спря и го погледна в очите, сякаш не искаше да отговори. Знаеше, че ще трябва да поеме отговорността и да настоява за обяснения. Но въпреки това се бе втурнал в стаята на Мърсър, тласкан от инстинкта да съобщи вестта на човека, който беше естествен водач на групата. Марти не издържа на изпитателния поглед на Мърсър и вместо негодувание, в гласа му прозвуча уважение.

— Сутринта заедно с Хофман отидохме в Кемп Декейд и видяхме, че през нощта е станало срутване. Част от тавана в главния коридор беше паднала, точно отвъд зоната, която вече беше отчасти затрупана от сняг. Спомняш ли си къде се наложи да пълзим, за да стигнем до офицерските помещения? Малко по-нататък, на около три метра от това място, коридорът беше пълен от пода до тавана с лед и сняг. Взехме лопати, за да разчистим мястото, и намерихме Игор, затрупан отдолу. Трябва да е бил там, когато таванът се е срутил. Беше се вкочанил.

— Да идем там.

Слънцето беше скрито под толкова гъсти облаци, че нямаше сенки. Вятърът беше силен и режеше като нож. Мърсър вдигна качулката си, дръпна надолу ръкавите, за да не може смразяващият въздух да проникне в ръкавиците му, и тръгна към входа на Кемп Декейд. Беше невъзможно да разговарят в тези условия, затова Марти мълчаливо вървеше след него.

Мърсър разсъждаваше трескаво. Тъй като стаята на Игор беше до неговата, той го бе чул да излиза посред нощ от спалното помещение. Мърсър предположи, че Булгарин отива да хапне нещо или може би на романтична среща, и бързо заспа. Когато се събуди, Игор явно не беше в стаята си и Мърсър помисли, че руснакът вече е отишъл в трапезарията да закуси. Той бе забравил за случилото се и бе започнал да работи по проблема в радарното наблюдение.

Търсачът на метеорити беше мъртъв, убит от срутване, което не би трябвало да става в секция на базата, където той нямаше право да ходи. Мърсър не можеше да се отърси от чувството, че ако през нощта бе разпитал Игор, Булгарин нямаше да е мъртъв сутринта. На съвестта му тежаха много смъртни случаи, предимно затрупани миньори, които не бе успял да спаси, но имаше и други. Войници. Бежанци. Приятели. И макар че още не знаеше цялата истина, можеше да прибави Игор Булгарин към списъка.

Марти му извика да върви по-бавно, но Мърсър не му обърна внимание, ускори крачка и се приближи до всъдехода, паркиран до входа на тунела.

Без да спира, Мърсър се качи в кофата и се спусна в дупката. Изскочи веднага щом стигна до дъното и ботушите му разплискаха насъбралата се вода от разтопения лед.

— Чакай — извика Марти.

— Включи помпата — изкрещя Мърсър. — Тук долу има страшно много вода. Трябваше да я изпомпаш рано сутринта.

Той се приближи до втората врата и чу тихото бръмчене на преносимия генератор, който работеше някъде в лабиринта. Мърсър изруга и в сивите му очи заблестя гняв. Погледна часовника си и изчисли, че Марти и Бернард работят там от няколко часа.

Зави надясно на първото разклонение и видя светлината на преносимите прожектори, монтирани на тавана в коридора. Звукът на малкия генератор се засилваше с всяка измината крачка към светлината. Задушливата смрад също.

Младият германец не чу, че Мърсър се приближава. Той беше от другата страна на генератора и разчистваше с лопата буците лед и снега от празен кабинет. Мърсър грабна фенерче, оставено на пода, и изключи захранвания с бензин генератор. Мракът почти погълна лъча на фенерчето.

— Кой е там? Кой спря генератора? — Хофман се вторачи в светлината.

Мърсър положи усилия да овладее гнева си.

— Веднага се разкарай оттук, по дяволите. Тунелът е замърсен с въглероден окис.

— Господин Бишоп не ти ли каза, че Игор е мъртъв?

— И ти ще умреш, ако не се махнеш оттук. — Мърсър сграбчи Бернард за яката и го повдигна във въздуха.

Германецът се залюля за миг и протегна ръка да се подпре на стената.

— Белите ти дробове са пълни с газ. Не усети ли миризмата?

— Да, но реших, че няма да има проблем.

Бернард едва се държеше на краката си, затова Мърсър продължи да го влачи за якето към изхода. На светлината, проникваща отгоре, се видя, че лицето на германеца е посивяло и очите му сълзят. Свежият студен въздух го накара да се закашля толкова силно, че той повърна.

— Марти — изкрещя Мърсър. — Къде е Айра?

— По време на закуската Грета го помоли да й помогне да оправи мотора на един от всъдеходите.

Това обясняваше защо двамата бяха постъпили толкова глупаво. Айра Ласко трябваше да знае, че не бива да се включва генератор в базата. Тъй като беше по-тежък от въздуха, въглеродният окис се бе събрал там, където мъжете работеха, и бе започнал бавно да ги задушава. В известен смисъл Игор Булгарин бе спасил живота им. Ако Марти не бе отишъл да повика Мърсър, двамата с Хофман щяха да се задушат, докато разчистват свлачището, и труповете им щяха да бъдат намерени до тялото на руснака.

— Доведи го и му кажи, че трябва да прокараме осветление в базата. После слез тук и ми помогни да изнесем горе генератора.

Марти не оспори думите му. Идеята да вкарат генератора в тунела беше негова. Слушайки мъчителната кашлица на Хофман, той разбра каква пагубна грешка бе допуснал.

Мърсър се обърна, за да влезе отново в Кемп Декейд и стисна рамото на Бернард.

— Стой навън и дишай дълбоко, за да изчистиш дробовете си. След няколко минути Марти ще ти помогне да отидеш в спалното помещение.

Подът на коридора беше пълен с вода от разтопилия се сняг, нахлул в базата. Мърсър не знаеше какво количество е изпомпано, но очевидно би било достатъчно, за да причини наводнение. След като пресушиха главната шахта, Мърсър искаше да спуснат маркуч и да се отърват и от тази вода, защото скоро щеше да замръзне и да направи опасни условията за работа.

Той бавно се приближи до срутването и заобиколи генератора, лопатите и другите инструменти, донесени за разчистването на тунела. На светлината на фенерчето видя дупките в тавана, където безмилостният натиск на снега го бе пробил. Беше логично, че това е станало точно там, защото част от тавана вече се бе срутила през годините, откакто базата бе изоставена. Но въпреки всичко Мърсър нямаше представа защо е паднала точно когато Игор Булгарин е минал отдолу. Догадките бяха твърде мъгляви. Той огледа изкривения метал и заострените краища на разкъсания шперплат, питайки се дали Игор не бе направил нещо, с което неволно е предизвикал срутването.

И в това нямаше логика. Преди всичко — какво бе правил там руснакът?

Мърсър насочи фенерчето към трупа. Булгарин лежеше по лице на пода. Беше облечен в син анорак със смъкната качулка. Долната част на тялото му беше затрупана под високия до тавана сняг. Ледът около главата му беше осеян с капки кръв. Мърсър коленичи, за да разгледа по-отблизо мястото. Изглежда голямо парче лед бе ударило Игор в основата на черепа. Под сплъстената му коса имаше малка, но дълбока рана в костта, която вероятно бе станала причина за смъртта.

Мърсър бе виждал много наранявания в главата и знаеше колко много кървят. Но в случая нямаше толкова кръв, което го накара да мисли, че Игор е издъхнал мигновено. Булгарин не се беше мъчил и Мърсър беше благодарен за това. Той лесно можеше да си представи агонията му, ако руснакът бавно бе измръзвал от студ в пълния мрак.

— Хей! Добре ли си? — Айра Ласко се бе приближил безшумно и извести присъствието си едва когато Мърсър се изправи и изтръска ръкавиците си.

— Да. Как са Марти и Бернард?

— Дробовете на Марти се изчистиха, но Бернард лежи в стаята си и е зле. След няколко часа ще се оправи. — Айра се намръщи. — Аз съм виновен. Не трябваше да им позволявам да слизат тук без мен. Марти не притежава здравия разум на скаут.

— Той каза, че си отишъл да поправяш един от всъдеходите.

— Грета ме хвана на закуска. Инжекторът за горивото се бил задръстил. Дитер и един тип на име Фриц още се мъчат да го оправят. Какво се е случило тук?

— Таванът се е срутил. Игор е бил отдолу и парче лед го е ударило по главата. Не е имал шанс.

— Базата е била безопасна почти петдесет години. Какво може да е предизвикало срутването?

— Ние — отговори Мърсър.

— Моля?

— Ние го причинихме. Всичко е било стабилно, докато не влязохме в Кемп Декейд. Движенията ни и топлината, излъчена от телата ни и дишането, вероятно са предизвикали преместване на леда над тази секция и таванът е рухнал.

— Тогава Игор е бил на неподходящото място в неподходящия момент?

— Да.

— Но какво е правил тук посред нощ?

— чух го да излиза от стаята си и помислих, че се зазорява. Не разбрах, че смята да слиза в базата, нито знам защо го е направил.

— Можеше да дойде тук винаги с някого от нас — отбеляза Айра, който също като Мърсър бе виждал твърде много трупове, за да бъде съкрушен.

— Няма логика — разсеяно се съгласи Мърсър и забеляза, че ръцете на Булгарин са протегнати над главата, сякаш са били вдигнати към тавана, докато е вървял по коридора. Той се запита дали този детайл е важен и после реши, че вероятно не е.

— Трупът?

Мърсър погледна Айра и разбра, че има предвид тялото на американския пилот Дилейни.

— Може би е искал да го огледа, но защо би се интересувал от един мъртъв пилот? И защо ще идва тук тайно?

— Алкохол?

— Отначало и аз реших така — тъжно каза Мърсър. Не желаеше да мисли най-лошото за Булгарин. — Вероятно не е искал никой да знае, че отново посяга към чашката, затова е дошъл тук да се напие.

Той се наведе и претърси трупа на руснака, но не намери бутилка.

— Може да е скрил някъде алкохола, когато е тръгнал да излиза.

— Едва ли ще успеем да открием бутилка, за да докажем това.

Мърсър освети тунела, за да се увери, че Марти не идва. Знаеше, че специалистът по подводниците Айра ще приеме онова, което ще му каже, но не беше сигурен за Марти.

— Имаме и друг проблем — тихо каза той. — Сега няма значение защо, но донесох от Исландия гайгеров брояч.

Мърсър млъкна, очаквайки реакция. Ласко му направи знак да продължи и той разбра, че не е сбъркал в преценката си за бившия подводничар.

— Докато използвахме радара, измерих радиацията. Нивото не беше опасно и се повиши само на едно място. Предположих, че там е бил реакторът. Отново действайки по предчувствие, днес сутринта сравних показанията на радара с данните на брояча и установих, че високото ниво на радиация идва от стаята с мъртвия пилот, а тя е доста далеч от мястото, където е бил реакторът.

— Трупът е радиоактивен?

— Да. Достатъчно, за да задейства брояча, но когато е умрял, сигурно е светел като коледна елха.

Айра разбра какво има предвид и го погледна скептично.

— Предчувствията ти са много точни.

Мърсър сви рамене и му разказа за Елизебет Розмундер и за сина й, който бе участвал в издирването на падналия С-97 и след това бе починал от рак.

— Бих го нарекъл по-скоро предупреждение, отколкото предчувствие — завърши той.

— Ако в самолета е имало нещо толкова силно радиоактивно, правителството нямаше да миряса, докато не го намери — каза Айра, след като помисли върху проблема. — Настана голяма паника, когато през 1966 година военновъздушните сили изгубиха две ядрени бомби от бомбардировач в крайбрежието на Испания, и после през 1968, когато един В-52 се разби над Туле. Спомням си, че заради него претърсиха близо един милион кубически фута лед, сняг и отломки. Не, Военновъздушните сили биха преобърнали дърво и камък, за да намерят онзи самолет и да обезвредят изтичането.

Мърсър се вторачи в него.

— Може би имаш право. Не знам. Но фактите говорят, че С-97 е пренасял радиоактивен материал, който е изтекъл при катастрофата и е облъчил Джак Дилейни, а по-късно е убил Стефансон Розмундер.

— Какво ще правим? — попита Айра.

— Ще изровим Игор, ще занесем трупа в някоя лаборатория и ще се опитаме да се свържем с Военновъздушните сили. Може би комуникациите са възстановени.

— А Дилейни? — Ласко се обърна, когато чу, че някой идва. Беше Марти.

— Ще го запазим в тайна — отговори Мърсър. — Трупът му не е опасен, но докато се свържем с военните, трябва да бъде изолиран.

— Съгласен съм — прошепна Айра и после се обърна към Бишоп. — Как е Бернард?

— Глътна аспирин и заспа. — Марти изглеждаше изтерзан от чувство за вина. Очите му бяха мътни и говореше така, сякаш всяка дума му причиняваше болка. — Виж какво, Мърсър… Идеята да донесем тук генератора беше моя. Всичко това нямаше да се случи, ако първо бях говорил с теб или с Айра. Едва не станах причина за смъртта ни.

— Вярно е — тихо каза Мърсър, без да позволява на Марти да избяга от отговорността. — Постъпката ти беше глупава и двамата извадихте голям късмет. Този коридор вероятно още е пълен с изпарения, затова искам базата да бъде затворена за двайсет и четири часа.

Мърсър погледна Айра, за да се увери, че ще се съгласи с лъжата. Кемп Декейд щеше да бъде безопасен само след няколко часа.

— Добра идея — каза Ласко. — Това ще ни даде време да се обадим на Военновъздушните сили.

— Да — рече Марти. — Смятам да полегна. Чувствам се адски скапан.

— Отивай. Ние ще се погрижим за Игор.

Два часа по-късно трупът на Булгарин бе положен в една от хладилните лаборатории. Мърсър и Айра обиколиха Кемп Декейд, търсейки доказателства, че руснакът е отишъл там, за да пийне нещо, но освен няколко стари бутилки, скрити преди петдесет години в огромния гараж, не откриха нищо. Това обаче не ги изненада. В базата имаше десетки помещения, коридори и килери, където Игор би могъл да скрие празно шише от алкохол. Те се отказаха от търсенето и заключиха главния вход на Кемп Декейд с верига и катинар. Никой нямаше да може да влезе там без тяхно знание.

В трапезарията срещнаха Ервин Пул. Немският учен беше в шок от смъртта на Игор. Бе изпаднал в някакъв унес. Гледаше разфокусирано и не мигаше. Дори не си бе направил труда да махне анорака и ръкавиците си. Кафето в чашата пред него бе изстинало. Единствените думи, които произнасяше, бяха „Моят брат“. Очевидно Ервин и Игор бяха много по-близки, отколкото другите мислеха. Пул изглеждаше неутешим.

Грета Шмид стоеше в дъното на помещението и разговаряше с неколцина от хората си. След като изчака известно време, тя се приближи до масата на Мърсър.

— Доктор Пул?

Ервин вдигна глава и се вторачи в сините й очи. Контрастът между нейната изпълнена с жизненост красота и неговата неутешимост беше разтърсващ.

— Току-що научих, че вие и доктор Булгарин сте се познавали отдавна. Ужасно е да загубиш приятел. Много съжалявам.

Ервин не каза нищо, но продължи да я гледа. Устните МУ трепереха. Грета сложи ръка на рамото му.

— Веднага щом възстановим комуникациите с „Ньорд“ ще ги накарам да изпратят хеликоптер да вземе трупа и да го транспортира до Москва.

— Санкт Петербург — прошепна Пул. — Той беше от Санкт Петербург.

— Да, разбира се. Как можах да забравя? — Тя погледна Айра и после се вторачи в Мърсър. — Безопасно ли е хората ви да работят в Кемп Декейд?

— Ще бъде — отговори Мърсър. Грета за пръв път проявяваше загриженост и това го изненада. — Затворих базата за двайсет и четири часа, за да се разсеят изпаренията от газа и снегът, затрупал Игор, да улегне. Утре отново ще влезем и ще укрепим тавана там, където преместването на глетчера го е срутило.

— Вернер и аз обсъдихме въпроса и решихме да се обадим на Топографското дружество и да ги помолим да отменят експедицията ви. След смъртта на доктор Булгарин смятаме, че базата е твърде опасна.

Съчувствието, което преди малко бе показала към Ервин, изчезна, и в гласа й прозвуча предизвикателност. Мърсър отговори по подобен начин.

— Това зависи от бащата на Марти Бишоп и от Чарлс Брус. Не можете да ни заповядате да си тръгнем.

— Мога, доктор Мърсър. И ще го направя, ако се наложи.

Грета се обърна рязко и гневно се отдалечи.

— Красавицата кучка — измърмори Айра.

— Може би наистина ще е най-добре да си тръгнем. Смъртта на Игор… — гласът на Ервин постепенно заглъхна.

— Никога! — заяви Айра. — Не обичам да оставям работата си недовършена.

— И аз — съгласи се Мърсър. — Но започвам да се питам каква всъщност е мисията ни.

Той прекара остатъка от деня с гайгеровия брояч, обикаляйки по снега върху Кемп Декейд, за да отчете поточно нивото на радиация. Не очакваше, че ще открие нещо ново, но искаше да бъде сам. Опита се да види случилото се от някаква перспектива и установи, че няма такава. Игор беше мъртъв и разсъжденията не можеха да променят този факт. Мърсър можеше само да се надява, че когато разбере защо руснакът е отишъл в Кемп Декейд, ще успее да разсее подвеждащото го чувство за отговорност.

През няколко часа се връщаше в трапезарията, за да попита дали проблемът с комуникациите е решен. Всеки път му казваха, че са получили само откъслечни предавания от „Ньорд“ и абсолютно нищо от офиса в Исландия. Техниците се съмняваха дали и техните сигнали се предават и всички бяха единодушни, че проблемът ще продължи най-малко още няколко дни.

Но първото обаждане се получи още по време на обяда. Мърсър и останалите членове на екипа му се опитваха да занимават с нещо Ервин, играеха покер и пиеха изстинало кафе, когато късовълновият предавател в ъгъла на помещението започна да пращи. Въпреки атмосферните смущения всички доловиха истерията в гласа.

— Помощ! Помощ! До базовия лагер на „Геопроучвания“… хеликоптерът от „Ньорд“. …Аз съм… шейсет километра източно. Двигателят… прекъсва. Падаме!

Радистът се втурна да си сложи слушалките. Около него се насъбраха десетина души.

— Хеликоптерът, тук е базовият лагер. Разбрахме, че сте на шейсет километра източно от нас и обявявате тревога.

— Слава Богу! — извика пилотът на хеликоптера. — Задава се буря. Опитвам се да я изпреваря… Моторът прегрява. Не мога да…

Мърсър дръпна настрана Вернер Кьониг, който беше потресен от чутото. Мърсър не искаше да засилва безпокойството му, затова заговори спокойно и окуражително.

— Всъдеходите още са там, нали?

— Да. — Кьониг не можеше да откъсне поглед от предавателя. Беше се съсредоточил върху драмата и не разбираше какво му говорят. — В ледовете има два екипа.

— Къде са? Вернер не отговори веднага и Мърсър го хвана за ръката и повиши тон.

— Къде са?

— Първият екип идва от юг — каза Кьониг и погледна часовника си. — Би трябвало да пристигнат след двайсет минути.

Вернер чак сега разбра защо Мърсър пита за всъдеходите.

— Те са на около петдесет километра западно от нас.

— По дяволите! — Шансовете за спасяване зависеха от всяка секунда, която Мърсър успееше да спечели. — Къде е Дитер?

— С втория екип. Какво ще правиш? Разсъждавайки трескаво, Мърсър си спомни края на обаждането на пилота. „Височината пада на хиляда фута… Доктор Клайн каза… пушек… вентилационната система.“

Колебанието му се изпари. На борда имаше пътник. Пилотът бе решил да лети по време на буря, но Аника Клайн беше друго нещо. Тя беше само пътник в хеликоптера. Дълбоко в душата си обаче Мърсър знаеше, че щеше да отиде, дори ако пилотът беше сам.

— Айра, вземи другия предавател и ме дръж в течение. Тръгвам с джипа.

Мърсър стигна до вратата, преди някой да разбере, че е помръднал. Не си направи труда да обуе апреските. Маратонките му щяха да свършат работа. Той облече якето, което беше най-отгоре на закачалката до изхода.

— Доктор Мърсър! — извика Грета Шмид и се втурна към него. — Забранявам ви да отивате. Ще организираме спасителна операция.

— И когато организирате, може да ме последвате — троснато отговори той и вдигна ципа на анорака си. — Айра, ще ми помагаш ли?

Жилавият подводничар вече си бе проправил път през тълпата до късовълновия предавател, който използваха, за да координират комуникациите си с всъдеходите.

— Размърдай си задника.

— Не! Ще чакате. — Грета сграбчи ръкава на Мърсър и вкопчи пръсти в ръката му. — Действията ви ще бъдат напразни. Изчакайте, докато разберем къде са се приземили. Отиването ви сам е равносилно на самоубийство.

Мърсър разполагаше само със секунда, преди към нея да се присъединят други двама служители на „Геопроучвания“. Макар че никога не бе удрял жена, той силно се изкуши да наруши това правило. Защо Грета Шмид не проумяваше, че пилотът и Аника Клайн имаха шанс само ако веднага тръгнеха да им помогнат?

Мърсър се дръпна и излезе. Силният вятър го блъсна назад, но той прегърби рамене и тръгна в снега и в здрача.

Въпреки че беше ядосана, Грета не го последва. Тя трясна вратата, потрепери от краткотрайния контакт със смразяващия вятър и се приближи до Айра. На лицето й бе изписано зле прикрито презрение.

— Това беше най-глупавото нещо, което съм виждала.

— Не е нужно да ми го казваш — ухили се Ласко. — Но той поне прави нещо. Приготви проклетия си спасителен екип и тръгвай след него.

Няколко минути по-късно Мърсър се обади.

— Айра, там ли си?

— Да — провлачено отговори Ласко. — А ти как си?

— Според термометъра в кабината температурата е минус петнайсет градуса. Има ли вест от хеликоптера?

— Още са във въздуха и летят насам. Пилотът каза, че се намират на двайсет и една мили източно. С каква скорост се движиш?

— С двайсет мили в час.

— Бъди предпазлив. Грета едва ли ще спре да те вземе, ако затънеш.

— Тя няма да ме види — мрачно се усмихна Мърсър. — Видимостта е почти нулева. Не виждам и на двайсет метра пред себе си.

— И как смяташ да намериш хеликоптера, ако се разбие? — разтревожено попита Айра.

— Кажете на пилота да накара доктор Клайн да изстреля сигнална ракета, преди да паднат. — Не беше необходимо да добавя, че след това едва ли щяха да бъдат в състояние да го сторят.

— Прието. Добра идея — изкрещя Айра, защото връзката започна да заглъхва. Радиопредавателят на Мърсър не беше толкова мощен, колкото този на хеликоптера. — В момента радистът предава съобщението ти.

След две минути пилотът прие молбата. Но дори да изстреляха сигнална ракета, Айра се съмняваше, че Мърсър ще я види. Хеликоптерът летеше на стотина метра височина, а Мърсър беше на петдесет мили от тях.

Не изрази на глас опасенията си.

— Мърсър, пилотът ще изпълни искането ти. Смята, че може да задържи хеликоптера във въздуха още пет минути. — Айра не чу нищо друго, освен атмосферни смущения. — Чуваш ли ме, Мърсър? Край.

Над радиопредавателя имаше прозорче и на светлината на прожекторите той видя, че вятърът задуха в една посока, а после в друга. Снегът се въртеше така, сякаш се бе разразило торнадо. Айра изчисли, че виелицата се движи с четиридесет мили в час, и се помоли Мърсър да доведе пилота, за да може да пребие тъпото копеле, че е излетял в такова време. Никоя мисия за зареждане с провизии не си струваше това безразсъдство.

— Чуваш ли ме, Мърсър? Край.

Радистът слушаше напрегнато и спокойно отговаряше въпреки уплашения глас на пилота, който всички чуваха.

— Петдесет фута… сигналната ракета сега. — Последният звук от хеликоптера прозвуча толкова силно, че сякаш пилотът беше при тях. Викът му отекна в помещението.

— Мърсър, хеликоптерът падна! Хеликоптерът падна! Изстреляха сигналната ракета. Видя ли я? — Айра притисна слушалките до ушите си. — Чуваш ли ме, Мърсър? Край.

Отговор не последва.

Той се опитваше да се свърже през трийсет секунди в разстояние на половин час, но резултатът беше същият. Мърсър бе изчезнал.