Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (2)

Виена, Австрия
В днешно време

Когато времето беше хубаво, старецът и малкият му дакел се разхождаха по Картнерщрасе. Модната търговска улица минаваше край прочутата Виенска опера и постоянно бе пълна със зяпащи туристи и забързани местни жители. Повечето собственици на магазини познаваха мъжа, който тътреше краката си, и кучето му с форма на кренвирш. Той вървеше по този маршрут от години. Мнозина го наричаха доктор, макар че никой не знаеше дали човекът заслужава тази титла. Очите му бяха ясни въпреки напредналата възраст, а гласът му беше завладяващ.

Беше краят на юли. Въздухът беше топъл и изпълнен с мириса на пасти и на уличното движение. Докторът си имаше болежки, затова носеше тънко сако над ризата и жилетката и мека шапка на главата си. През зимата дакелът Хендел беше облечен в кариран вълнен пуловер, с който приличаше на пътническа чанта, но в летния ден лъскавата му черна козина блестеше като антрацит.

Тази сутрин докторът крачеше целеустремено и онези, които го познаваха, се учудиха, че го виждат толкова рано. Обикновено той не минаваше преди десет или десет и половина край подобната на сватбена торта опера, построена в стил барок. Хендел изглежда усещаше, че случаят е спешен, и послушно припкаше до стопанина си. Зад Министерството на финансите се извисяваше близо 140-метровата кула на катедралата „Щефансдом“. Огромната готическа църква с изпъстрен с мозайки таван беше символ на Виена, както Айфеловата кула — на Париж.

Преди да стигне до Йоханесгасе, старецът поведе кучето си надясно и изчака на тротоара да минат няколко червени трамвая и редица от коли и камиони. Пушилката от превозните средства беше потъмнила долните етажи на много сгради и архитектурните детайли бяха скрити под натрупваната в продължение на столетия мръсотия. В лабиринта от улички край църквата „Света Ана“ Хендел се развълнува. Знаеше, че приближават до целта си.

Като всички други на алеята, къщата беше двуетажна и с бяла фасада от хоросан. Отпред имаше малък двор, а прозорците и стряхата на стръмния покрив бяха украсени с ковано желязо. На тежката врата бе окачена бронзова табелка с надпис ИНСТИТУТ ЗА ПРИЛОЖНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ.

Ръководителите на института позволяваха на икономката фрау Гьотц да живее в двустайния апартамент в задната част на сградата. Макар че беше едва девет часът, тя вече бе отключила вратата и когато влезе във фоайето, докторът долови аромата на кафе и на прясно приготвена торта. Той разкопча каишката на Хендел, който хукна към любимото си място в задната част на къщата, където лъчите на утринното слънце бяха затоплили постелката му.

— Добро утро, хер доктор! — каза фрау Гьотц, излизайки от кухнята, за да помогне на стария професор по история да съблече сакото си.

— Добро утро, фрау Гьотц — отговори доктор Яков Айзенщад.

Двамата се познаваха от четиридесет години, но никога не бяха произнасяли малките си имена, когато се обръщаха един към друг. Фрау Гьотц беше няколко години по-млада от работодателя си и дълбоко уважаваше традициите отпреди войната. А вероятността той да я нарече Ингрид бе равна на шанса фрау Гьотц да обуе панталон. Това, разбира се, по никакъв начин не намаляваше загрижеността, която тя проявяваше към Айзенщад и към съдружника му в института — професор Теодор Вайцман. Двамата мъже бяха вдовци толкова отдавна, че ако не беше нейното влияние, щяха да изпаднат в ергенска немарливост. Ингрид се грижеше на дрехите им да има съответния брой копчета и обядът, който им приготвяше, да бъде пълноценен.

— Професор Вайцман вече е горе — уведоми го фрау Гьотц. — Изпревари ви с един час.

— Уговорихме се да дойдем в десет. Старият глупак не може да чака, а?

— Очевидно не. — Икономката знаеше с какво се занимават тези хора и силно вярваше в каузата им, но не можеше да се увлече и задълбочи в купчина прашни стари документи, както правеха те. Понякога приличаха на малки момчета. — Ще му дам аспирин за преуморените очи, когато поднеса обяда ви.

— Благодаря — разсеяно каза Айзенщад, който вече се бе насочил към стълбището.

Институтът бе претъпкан с материали и подреждането на фрау Гьотц не помагаше. Тя чистеше редовно, но в тихата къща пристигаха толкова много стари книги и документи, че не насмогваше. На всички стени в предната част на сградата с изключение на малките прозорци с изглед към улицата имаше лавици. Дори над вратите имаше лавици за малко използвани ръкописи и документи. Банята също бе отрупана с книги, а ваната — пълна с материали, затова фрау Гьотц се къпеше в апартамента. От двете страни на тесните стъпала за втория етаж също бяха наредени книги.

Всеки том и папка с документи бяха посветени на еднаединствена тема и доктор Айзенщад бе прочел всичко по нея. Това беше смисълът на живота му от четиридесет години — да събира информация и внимателно да я пресява, за да открие нишката, която щеше да го отведе до отговорите и възмездието.

Между двете лавици на стената на горната площадка на стълбището имаше тясно празно пространство. Там бе окачена снимка на личността, вдъхновила Айзенщад — Симон Вайзентал. Под нея имаше надпис, гравиран на парче дърво и подписан от самия велик човек: „НИКОГА ВЕЧЕ!“ На Айзенщад не му бе необходимо да вижда надписа като напомняне. Паметта му и номерът, татуиран на рамото му, никога нямаше да му позволят да забрави. Също като Вайзентал, Айзенщад и Вайцман бяха оцелели от лагерите на смъртта и бяха станали ловци на нацисти. По-точно издирваха злато и други ценни предмети, откраднати от евреите при нацисткия режим.

Айзенщад изкачи стълбите, зави наляво и влезе в кабинета.

— Теодор, уговорихме се днес да не идваме рано — упрекна го той, макар че всъщност не беше ядосан.

— И ти идваш един час по-рано от обикновено. Теодор Вайцман беше по-нисък от съдружника си и не толкова пълен в ханша. Побелелите му коси още бяха гъсти и буйни, а веждите бяха надвиснали като рошави четки над черните очи.

Кабинетът гледаше към градината и миришеше на тютюн за лула, защото и двамата мъже пушеха въпреки предупрежденията на лекарите. Бюрата им бяха поставени едно до друго в средата на стаята. Издрасканата им повърхност беше отрупана с документи и пепел от лулите. На двете бюра имаше по няколко снимки в рамки. Двете най-големи фотографии бяха на отдавна починалите им съпруги.

— Започна ли да преглеждаш новите материали? — Айзенщад се настани на старинното кресло и дървото изпука като ставите му.

— Разбира се. Затова дойдох два часа по-рано.

— И какво научи?

— Няма да правя изводи вместо теб, Яков. Взаимоотношенията им бяха на приятели, които знаят, че никой не може да обиди другия.

Вайцман запали първата си лула за деня и реши да отвърне на упрека.

— Престани да прехранваш Хендел. Мисля, че има запек.

— Кой няма?

Фрау Гьотц донесе сребърен поднос с кафета и две парчета торта. Тя поднесе и две чаши с вода според вековната виенска традиция. Вайцман й бе казвал безброй пъти да не носи вода, защото двамата мъже не я пиеха, но фрау Гьотц не се отказваше от обичая.

— Кажете ми защо сте толкова развълнувани тази сутрин? — Тя остави подноса с кафето на единственото свободно пространство на съединените бюра. — Предполагам, че това има нещо общо с пакета, който куриерът донесе снощи.

— Знаете, че имаме източник в Сталинград — отговори Вайцман. Също като Яков, и той употребяваше довоенните имена на много от градовете в бившия СССР.

— Да, той започна да ви изпраща наскоро разсекретени архивни материали.

— При това е доста загадъчен. Не знаем кой е този човек, нито как се добира до документите, но сме му много благодарни. Нали, Яков?

— Много странно — каза Айзенщад, дъвчейки парче торта. — Материалите са превъзходни, предимно оригинали на германски документи, заграбени от съветската армия, когато е превзела Берлин през 1945 година. Руснаците пазеха в тайна тази информация няколко десетилетия.

— И сега някой я изпраща на вас? — леко подигравателно попита фрау Гьотц.

— Институтът има добро име — машинално възрази Вайцман, макар че знаеше какво има предвид икономката. Те не бяха толкова известни, нито добре финансирани, колкото другите организации, занимаващи се със същата дейност. — Това започна преди два месеца. Отначало получихме два плика за една седмица, а после нищо в продължение на десет дни. След това пристигна онзи голям пакет, който куриерът едва домъкна дотук. А през последните три седмици идват малки пликове по обикновената поща. Материалите разказват изумителна история, която се надяваме да завърши със специалната доставка, донесена вчера.

— Разбирам. — Фрау Гьотц знаеше, че не трябва да кара двамата мъже да разкрият историята, докато не са готови. — Тогава ще ви оставя да работите. Обядът ще бъде точно в дванайсет. Хер доктор, ще разходя Хендел в единайсет, ако желаете.

— Благодаря, фрау Гьотц. — Айзенщад вече беше погълнат от документите, подпечатани с орела на Вермахта, които Вайцман му даде.

В дванайсет фрау Гьотц им донесе обяда, но те не я забелязаха. Двамата мъже бяха потънали в друг свят, зловещ и покварен, където човешкият живот бе принизен до номер на етикети на стоки — шест хиляди за Дахау на 10 ноември, двеста за трудов лагер в Пенемунде. Те бяха толкова вглъбени в работата си, че Теодор Вайцман не си направи труда да глътне аспирина, който фрау Гьотц му донесе, макар че болните му очи сълзяха болезнено.

Пратката от предишния ден се състоеше от петстотин страници документи и двамата прочетоха всеки от тях, като разговаряха само когато искаха да попитат за нещо специфично. Много от нещата им бяха познати. Те знаеха имената на мнозина офицери от SS и пазачи, споменати в материалите. В четири следобед двамата бяха прочели всичко дума по дума. Не бяха подминали нито една подробност. Те запалиха лулите си, за да отклонят вниманието си от неизбежния извод.

— Нищо ново — тъжно отбеляза Вайцман. — Все още не знаем крайната дестинация на товара.

— Имай търпение, приятелю мой. Нацистите бяха фанатици във воденето на архиви. Записваха всичко. Сериозно ли мислиш, че не са поддържали подробни архиви за транспортирането на двайсет и осем тона злато, заграбено от Русия?

— Знам, че съществуват архиви. Само се питам дали загадъчният ни благодетел ги има и дали ще ни ги изпрати.

— Досега ни е изпратил всичко друго. Не забравяй, че преди да се свърже с нас, дори не знаехме, че този товар съществува. Убеден съм, че ще ни изпрати всичко, щом успее да го вземе. — Айзенщад присви очи и се намръщи. По този начин ужасяваше стотиците студенти, на които бе преподавал в университета. — Освен това тук има нещо ново, на което ти не обърна внимание.

— Къде? — Засегнат, Вайцман се наведе напред.

— Погледни. — Айзенщад прелисти документите, докато намери онзи, който търсеше, и го даде на професора. — Най-отдолу. Виждаш ли името?

— Съжалявам, стари приятелю, имаш право. Някой си майор Ото Шрьодер е присъствал, когато златото е пристигнало в Хамбург на 29 юни 1943 година. За пръв път виждам това име.

— Да, поне е нещо, свързано със златото — съгласи се Яков. — Трябва да проверим дали имаме нещо друго за него. Но признавам, че името не ми говори нищо. Вайцман се замисли.

— И на мен. Изглежда не е бил в SS или във военноморския флот. Майор не е морски ранг, а армейски.

Най-големият им страх беше, че тъй като Хамбург е пристанищен град, златото е било натоварено на подводница и закарано далеч от Европа. Ако случаят беше такъв, те едва ли щяха да могат да го открият сами. Тогава нямаше да имат избор и трябваше да предадат откритието си на по-голяма и по-щедро финансирана агенция.

— Струва ми се, че имаме нова следа. Трябва да проучим този майор Шрьодер. Може да е жив и да ни разкаже какво е станало, след като златото е пристигнало в Хамбург. А може би някое от децата му знае нещо.

— Намекваш, че може да не получим повече документи от Русия?

— Просто се уверявам, че проверяваме всяка възможна вероятност — раздразнено отговори Айзенщад. — Знаем, че германската армия е откраднала златото от руски евреи, когато е влязла в страната. Освен това знаем, че така и не е било намерено. Стойността му е близо един милиард американски долара. Няма да намеря покой, докато парите не бъдат върнати на законните им собственици!

— Успокой се, Яков. Никой от нас няма да намери покой.

Айзенщад изглеждаше разкаян, но не се извини за изблика си. Никога не би се извинил за желанието си да намира и връща откраднато имущество.

— Ако ни провърви, ще намерим Шрьодер жив и ще изпратим нашия оперативен агент да го разпита — заго-ворнически добави той, докато около главата му се виеше ароматен дим.

Фрау Гьотц влезе в стаята и застана пред затворения прозорец. Едрото й тяло закри светлината. Тя бе чула последната забележка и смяташе да изрази загрижеността си по този въпрос.

— Трябва да я оставите на мира. Тя има собствен живот.

— Фрау Гьотц, Аника е моя внучка и ни помага, защото иска, а не защото я принуждаваме.

Яков Айзенщад и фрау Гьотц водеха този спор всеки път, когато той помолеше внучката си да им помогне. Айзенщад не можеше да се върне в родната си Германия. Съучастието на Австрия в холокоста заслужаваше поне порицание, но поради спецификата на работата си той трябваше да бъде в центъра на събитията. Аника живееше в Мюнхен и ставаше неплатен помощник, когато поискаха нещо от нея. Дълбоко в душата си Айзенщад знаеше, че тя им помага по-скоро от лоялност, отколкото от убеденост, но се възползваше от услугите й.

— Аника щеше да е омъжена и да има деца, ако не ви помагаше всеки път, когато поискате нещо от нея.

— Грешите — побърза да каже Теодор Вайцман, защото обичаше Аника като своя внучка. — Тя щеше да се катери по всички скали и планини между Антарктика и Шпицберген, ако не бяхме ние. Ние й помогнахме да намери призванието си.

— Помагате й да намери вашето призвание — заяви фрау Гьотц и скръсти ръце на гърдите си, в знак че няма да каже нищо повече по въпроса. — Хер доктор, вие ще трябва да разходите Хендел. Времето му за вечеря отдавна ще е минало, когато се приберете вкъщи.

Айзенщад извади джобния си часовник от жилетката си.

— Да, благодаря. Ще се видим утре, Теодор. Може да получим нещо ново по пощата.

— Тази вечер ще работя до късно. Може би в документите ни има нещо за майор Шрьодер.

— Добре. Довиждане.

На няколко преки от института имаше висока сграда, която се издигаше в центъра на стар квартал. Постройката беше модерна, грозна и пълна с апартаменти за семейства с ниски доходи. От последните два етажа се откриваше гледка към двора зад института. От тази височина и разстояние градината приличаше на затревено петно сред града от асфалт и камък. В единия от апартаментите на най-горния етаж бе монтирано лазерно записващо устройство, измерващо звуковите вибрации и насочено към прозореца на кабинета на Яков Айзенщад и Теодор Вайцман. Двамата ловци на нацисти не знаеха, че врагът, когото смятаха за победен преди шейсет години, записва всяка дума от разговорите им.