Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (27)

На борда на U-1062

От левия дизелов двигател се издигаше мазен пушек, а от отделението с акумулаторите се разнасяха отровни изпарения и членовете на екипажа бяха принудени да отворят всички люкове. Айра напразно размахваше парцал над преплетената гора от тръби, зъбци и бутала, опитвайки се да види какво пуши толкова силно. Шумът на прекъсващия двигател заглуши ругатните му.

— Какво е положението? — извика Мърсър. Ласко избърса моторното масло от лицето си.

— Струва ми се, че няма да стигнем нито до Исландия или Кулусук, нито където и да било. — Той се изплю на пода. — Пръстените на буталата на поне два от цилиндрите са счупени, всички уплътнители се скъсани и ако не беше моторното масло, което взех от десния двигател, това корито щеше да спре преди час.

— Колко време му даваш?

Айра се почеса по наболата брада.

— Четирипет часа. Може да се върнем на гренландския бряг, но ще бъдем там, откъдето започнахме.

— Тогава трябва да вземем решение.

— Да. Говори с останалите. Ще се съглася с всичко, което решите. Аз трябва да остана тук, за да поддържам машините.

Мърсър мина внимателно по тясната пътека между моторите, отиде в командната зала и извика Марти, който наблюдаваше от купола. Хилда Бранд беше зад кормилото и поддържаше курса на подводницата. Аника също влезе в контролната зала, след като прегледа Ервин, който почиваше в леглото си.

— Как е той, докторе? — попита Мърсър.

— Добре е. Давам му антибиотици, за да предотвратя инфекция. Не е загубил много кръв, така че няма опасност да изпадне в шок. Парчето от куршум в рамото му би трябвало да излезе само, но няма да нанесе големи поражения поне за кратък период от време. Другият куршум, който е минал под мишницата, не е засегнал главен кръвоносен съд или кост. Само бих искала да мога да направя нещо за болките му.

— Ервин е много по-издръжлив, отколкото изглежда — каза Марти.

— Определено.

— И така — започна Мърсър, — добрата новина е, че имаме достатъчно бренди за импровизиран купон. А лошата е, че не можем да поканим гости, тъй като изглежда няма да успеем да стигнем до населено място. Айра каза, че двигателят няма да издържи повече от пет часа. Това означава, че ако продължим на изток, ще спрем далеч преди Исландия, а ако завием на юг, няма да стигнем и до Кулусук.

— Какви са възможностите за избор? — попита Аника, убедена, че Мърсър ще намери изход.

— Едната е, че няма да стигнем до Кулусук, а втората, че няма да стигнем до Исландия. Това е всичко.

— А може ли да се върнем до гренландския бряг и да чакаме да ни спасят? — попита Марти.

Мърсър поклати глава.

— Съмнявам се дали някой ще ни намери. Не забравяйте, че това е едно от най-отдалечените места в света. Дори да намерим къде да слезем на брега, храната ни е на привършване и без средство за комуникация отново Ще бъдем в безизходно положение.

— Имаме оръжия. Може да ловим тюлени — каза Марти.

— Щом „Ньорд“ потегли, Рат ще ни търси по брега. При първото прелитане ще забележи подводницата от хеликоптера. Ако мислите, че ще се потопим, докато той си тръгне, забравете. Ние знаем за кутиите на Пандора и Рат няма да ни остави на мира, докато не се увери, че сме мъртви. Никой не каза нищо, никой не възрази. Страхът им сякаш смрази още повече командния пункт.

— Имаме и трета възможност. — Ервин Пул бе застанал на стълбите. Горната част на тялото му бе увита в бинтове. Счупените му очила бяха залепени с хирургичен пластир. — Чух какво говорите.

Аника се приближи до него и го заведе да седне зад чертожната маса. Изражението й издаваше смесица от загриженост и безпокойство. Тя му бе забранила да става от леглото, но решителността, изписана на лицето му, я накара да пренебрегне предупреждението си. Ервин се разтрепери. Кожата му изглеждаше сивкава на слабата светлина. На чертожната маса лежаха карта на Датския пролив, пистолет „Маузер“ и бордовият дневник.

— Къде се намираме? — попита той.

Мърсър посочи място на осемдесет мили от крайбрежието на Гренландия, малко на юг от фиорда, откъдето бяха избягали.

— Днес е петнайсети, нали? Довечера през пролива ще мине кораб, който ще бъде тук след около пет часа.

— Оттук не минават много кораби — каза Мърсър. — Откъде знаеш?

— Друг член на братството на Юмрука на Сатаната е на борда. У него е последната икона, поръчана от Распутин, онази, която Леонид Кулик не е успял да унищожи.

Изведнъж прозрението осени Мърсър.

— Вселенският събор на борда на „Императрица на моретата“?

— Да. Папата връща иконата на руската православна църква и брат Анатолий Ватутин е там, за да я получи.

Мърсър се замисли.

— Когато се запознахме, ти спомена, че „Императрицата“ ще мине през пролива. Стори ми се странно, че знаеш маршрута, като се има предвид, че това е тайна. Значи колегата ти на кораба ти е казал разписанието.

— Точно така.

— Защо корабът плава толкова далеч на север? — попита Аника.

— За да се възползва от зрелищното Северно сияние, предизвикано от максимума на слънчевата активност.

Мърсър не обичаше случайните съвпадения и се усъмни. Той смяташе, че има друга причина „Императрица на моретата“ да плава в тези води, но не сподели тази мисъл.

— Сигурен ли си в информацията? Гласът на учения стана по-твърд.

— Абсолютно. Преди да отплават, най-видните делегати трябваше да одобрят маршрута. Брат Анатолий открадна разписанието от архиепископ Олкраншчи, който е негов водач на събора.

Мърсър видя, че групата е разединена в мненията. Моментът не бе подходящ за гласуване. Щеше да бъде по-разумно, ако сам вземеше решение.

Беше излагал на риск други хора и себе си много пъти през годините и бремето на отговорността никога не беше леко. Петимата оцелели имаха доверие в него и като техен водач Мърсър беше длъжен да направи необходимото. Той бе научил, че животът не се състои във вземането на правилни решения. Истинската проверка беше да можеш да намалиш до минимум последиците от грешните. А през последните седмици Мърсър бе взел много погрешни решения и сега имаше шанс да изглади нещата.

— Аника, нека Хилда да държи курс сто и четири градуса. Марти, изтичай до машинното отделение и кажи на Айра да увеличи тягата колкото му стиска.

Заповедите му бяха изпълнени мигновено.

— Ще изляза навън. — Гласът му изведнъж стана дрезгав, сякаш нещо заседна в гърлото му. — Нуждая се от чист въздух.

Океанът беше спокоен като езеро. Безоблачното небе Потъмняваше и високо горе вече се появяваха първите вълни светлина. Северното сияние щеше да бъде зашеметяващо. Освен това светлината му щеше да озари носещите се по водата айсберги и да им осигури достатъчно време да ги заобикалят. Мърсър дръпна качулката на анорака над главата си и пъхна ръце в джобовете. Стоя сам на мостика половин час. Аника подаде глава през люка и без да каже нищо, му даде две протеинови блокчета за вечеря. Двамата задъвкаха мълчаливо. Аника не откъсваше очи от лицето му.

— За какво мислиш?

— Извинявай. В момента искам да съм сам.

— За да се отдадеш на мрачното си настроение?

— За да мисля.

— За теб това е едно и също. Защо продължаваш да се обвиняваш? Ако не беше ти, всички щяхме да сме мъртви в самолета от Кемп Декейд. Аз разговарях с Ото Шрьодер, затова ако има някой виновен, това съм аз.

— Не. Гюнтер Рат.

Мърсър бе попаднал в капана й. Аника се усмихна. В гарвановочерните й коси се отрази калейдоскоп от цветове от Северното сияние.

— Виждаш ли? Знаеш истината, но се измъчваш, сякаш за всичко си виновен ти. Това е глупаво.

— За мен е неизбежно.

— Защото го допускаш.

Тя се поколеба, сякаш искаше да каже още нещо, но не знаеше как. Когато най-после заговори, гласът й потрепери.

— Докато бяхме във фиорда, трябваше да стоя долу и да се грижа за Ервин. Аз съм лекар и съм отговорна за пациента си, но се качих на мостика. Реших, че трябва да ти помогна. Сега съзнавам, че всъщност исках да грабна шмайзера от ръцете на Хилда и да застрелям мъжете на „Ньорд“. Обучена съм да облекчавам страданията на хората, но тогава изпитах желание да ги убия, защото са участници в зловещия заговор, погубил толкова хора в пещерата преди шейсет години. Никога досега не съм искала да убивам.

— Желанието да направиш нещо не е престъпление. Аз искам да излъжа данъчната служба, но това не означава, че съм го извършил и съм престъпник.

— Да, но ти не си давал клетва да си плащаш данъците, а аз съм се заклела да лекувам хората. Мястото ми беше при Ервин, а не да се отдавам на желанието за мъст. — Тя замълча. — Ти… си убивал хора, нали?

— Да. Последните бяха двамата в дирижабъла.

— Как го приемаш?

„Не мога да си го простя. Оправдавам се, като си казвам, че те щяха да ме убият, ако не бях действал пръв. А после заравям вината колкото е възможно по-дълбоко в съзнанието си и се моля някой ден кошмарите ми да престанат.“ Но Мърсър не й каза всичко това, защото се страхуваше, че ако изрече истината, ще разруши барикадата, която бе изградил около чувствата си.

— Както и ти го приемаш, когато изпуснеш някой пациент в травматологичното отделение. Съсредоточаваш се върху онези, на които си помогнала.

Аника се вгледа в очите му и разбра, че лъже. Тя не каза нищо, защото любителят на високи скорости, починал в интензивното отделение преди заминаването й за Гренландия, беше петдесет и седмият пациент, когото бе изпуснала, а нямаше представа колко е спасила.

— Не трябваше да питам. Съжалявам. Как е кракът ти?

— Боли ме малко, но шевовете, които ти направи, са чудесни. Трябва да те взема за личен лекар.

— След инцидентите с хеликоптера и ДС-3 никога повече няма да се кача на самолет. Не очаквай, че ще дойда в Щатите на повикване.

— Тогава ще се наранявам само в Европа — усмихна се Мърсър.

Те разговаряха спокойно още два часа, наслаждавайки се на звука на гласовете си. Студът най-после принуди Аника да слезе в подводницата. Тя спря на люка, защото не се сдържа да се върне на темата, която бяха изоставили.

— Ако някога изпиташ желание да споделиш кошмарите си, винаги съм на твое разположение.

Спусна се долу, преди Мърсър да успее да отговори. След минута се появи Айра и видя, че Мърсър се усмихва.

— На какво се смееш?

— На себе си. Научих, че съм по-прозрачен, отколкото мислех. Как я караш там вътре?

— Главата ми ще се пръсне от изпаренията, но се държа. Трябва да сме на час път от „Императрицата“. Двигателят май ще успее да ни закара дотам. Напълних акумулаторите достатъчно, така че ще имаме електричество да маневрираме дори ако моторът спре.

— Свършил си страхотна работа.

— Мислиш ли, че ще намерим кораба?

— Той ще бъде ярко осветен като за карнавал, пък и времето е ясно. Разбира се, че ще я забележим. — Мърсър се приближи до люка. — Ще пратя някой друг да застане на пост. Аз премръзнах.

Марти зае мястото му на купола, а Мърсър прекара няколко минути в машинното отделение, за да се стопли край големия дизелов двигател. Когато се върна в контролното помещение, левият мотор изскърца пронизително и спря да работи. В подводницата настъпи неестествена тишина.

— Проклето копеле! — изкрещя Айра. — Мръсно лайно! Можеше да се представиш по-добре.

— Трябва да говориш нежно на машините, шефе — извика Мърсър.

— Двигателят е немски. Те обичат грубостите. — Айра отиде при останалите. — Съжалявам, пътници. Автобусът беше дотук. В акумулаторите има киселина още за двайсетина минути, ако пълзим бавно.

Мърсър прегледа картата и координатите.

— Ще бъдем точно пред „Императрица на моретата“, когато мине през пролива. Ако ни провърви, няма да е необходимо да искаме толкова много от акумулаторите.

— Мислил ли си как ще се качим на борда на кораба? Куполът има антирадарно покритие, затова няма да ни засекат. Дори да се появим в радарите им, ще приличаме на малък айсберг, през който „Императрицата“ ще мине без проблем.

— Точно на това се надявам — отговори Мърсър. — Виждал ли си снимка на кораба? „Императрицата“ е огромен катамаран. Между двата корпуса може да се спускат лодки. Ще застанем така, че да попаднем в канала и корабът да мине над нас. Щом се изравним с пристана, ще се прехвърлим.

— Да ме вземат дяволите! — Айра кимна с възхищение. — Учителите в училище сигурно са те мразили.

— Защо?

— Защото имаш готов отговор за всичко.

— Мърсър — извика Марти, който чакаше навън вече половин час. — Виждам кораба. Изглежда ще мине от дясната ни страна.

Мърсър отиде на мостика и взе бинокъла от ръцете му. „Императрица на моретата“ блестеше като малък град на светлината на Северното сияние и беше изключително красив. Наистина щеше да мине от дясната им страна.

— Добре. Да слезем да се приготвим да насочим подводницата.

Докато корабът се приближаваше, Мърсър изчисли скоростта и посоката му. Подводницата запълзя напред с малка част от нормалната си мощност. Щяха да извадят късмет, ако успееха да застанат на пътя на бързо приближаващото се чудовище с тегло сто и петдесет хиляди тона.

Те насочиха носа на подводницата право към „Императрица на моретата“.

— Добре. Поддържайте този курс. Аника и Хилда да заведат Ервин на предната палуба.

През бинокъла Мърсър ясно видя двата корпуса на кораба и зеещия канал между тях. Той продължи да издава заповеди, за да бъде сигурен, че подводницата се насочва правилно. Корабът се приближи още и той видя прозорците в предната част на широката му надстройка.

— Господи, колко е огромен!

Трябваше да минат точно по средата между двата корпуса, за да не се блъснат в единия и после в другия. И най-лекият удар би преобърнал подводницата.

— Айра — извика Мърсър, — когато ти дам заповед, подай пълна тяга. Марти, ще трябва да насочиш подводницата наляво или надясно, за да се приближим до пристана на кораба. Ще ти кажа накъде, когато влезем между корпусите.

— Добре.

Вълните, предизвикани от движението на „Императрицата“, стигнаха до подводницата и я разтърсиха силно, преди да е влязла в канала между корпусите и да е намерила средата.

След малко те се озоваха под главната част на огромния плавателен съд. Корабът бързо пореше водата около тях. Долната част на надстройката се извисяваше на трийсет фута над повърхността на океана. От вътрешната страна вляво струеше достатъчно светлина, за да видят мозайката на тавана, която бързо премина пред очите им като неясно петно.

Мърсър бе захласнат като останалите, но излезе от унеса.

— Айра, пълен напред и напълни резервоарите. — Мърсър се вторачи в двата корпуса и забеляза подобен на ниша пристан в лявата страна на кърмата и високи врати за големи плавателни съдове. — Марти, завърти кормилото десет градуса наляво и сме там.

Марти и Айра хукнаха нагоре по стълбата. Подводницата вече бе увеличила скоростта и зави наляво. Движеше се много по-бавно от кораба, но така щеше да бъде по-безопасно, докато скачат на площадката. Всички се събраха на предната палуба. Марти носеше раница с документите от пещерата и бордови дневник. Мърсър държеше шмайзера и маузера. Айра бе взел за сувенир дешифриращата машина „Енигма“ от радиопредавателя на подводницата.

Резервоарите се изпълваха с вода, докато подводницата се движеше към пристана. Докът представляваше дълъг перваз от фибростъкло, вграден в корпуса. През люка се влизаше във вътрешността на кораба, а малко по-нататък се намираха големите врати на трюма за екскурзионни лодки.

Макар че прозорците бяха малки, от време на време се виждаха хора в каютите. Едно от лицата се показа на нивото на очите им само на няколко метра от тях. Всички започнаха да махат радостно. Стреснатият човек, възрастен свещеник, замига бързо и когато отново погледна, те бяха отминали.

— Това ще го накара да се откаже от обредното вино.

Силната водна струя създаде възглавница между кораба и подводницата. U-1062 намали скоростта заради тежестта на пълните си цистерни и шейсетсантиметровото пространство между двата плавателни съда се разшири.

Леденостудена вода заля палубата.

— Да отидем на кърмата! — Мърсър побутна Аника и Хилда, сетне помогна на Ервин и побягна, разплисквай-ки водата, която стигаше до глезените му.

Водата ставаше все по-дълбока. До пристана оставаха двайсет фута. Забавена от течението, подводницата продължи да се отдалечава от високата страна на „Императрица на моретата“. Мърсър направи още две крачки и прескочи еднометровото пространство.

— Хайде.

Разполагаха с пет секунди, докато U-1062 се движеше успоредно на кораба. Ервин щеше да падне във водата, ако Мърсър не го бе хванал за ръката. Пул извика и се стовари на плексигласовия перваз. Аника прескочи бездната с грациозността на газела. Марти и Айра я последваха.

— Хилда, ще успееш — извика Аника.

Водата стигаше до бедрата на готвачката. Хилда се засили като атакуващ хипопотам, но не можа да прескочи увеличаващото се празно пространство.

Мърсър забеляза спасителен пояс, окачен наблизо. Той уви края на въжето около кръста си и го хвърли на обезумялата жена точно когато Хилда падна от потъващата подводница. Мърсър не разбра дали тя е успяла да хване пояса, но повлеченото от кораба тяло на готвачката дръпна въжето и щеше да събори и него в морето, ако не бе подпрял краката си на перилата. Тежестта от другата страна на въжето беше двеста и петдесет килограма, като се имаше предвид и съпротивлението на водата.

— Помощ! — извика Мърсър, когато усети, че китката му ще се прекърши.

Останалите хванаха въжето и издърпаха Хилда на пристана.

— Аника — задъхано каза Мърсър, — кажи й, че е най-хубавата морска сирена, която съм улавял.

Дишайки тежко след огромното усилие, Айра помогна на Мърсър да стане.

— И след като вече сме тук, велики водачо, какъв ще бъде следващият ни ход?

— Да си намерим каюта, храна и алкохол — в каквато последователност искаш. Аз лично отивам право в бара.

— Следващата шега застина на устните на Мърсър. В бързината да ги спаси, той бе забравил своите опасения, че присъствието на кораба в тези води може да не е случайно.

Аника първа забеляза промяната.

— Какво има?

Мърсър не отговори. Зад тях беше люкът към вътрешността на кораба. Влязоха и видяха гараж за джетове и моторници. Кранът, монтиран на тавана, пускаше в океана плавателните съдове.

В отсрещния край на гаража имаше остъклен кабинет. Мърсър се приближи до него и установи, че вратата е заключена. Той разби стъклото с шмайзера и влезе. Запали лампата на бюрото и видя онова, което търсеше — кочан с квитанции на пътниците, желаещи да наемат джет или моторница. В горната част на страницата имаше печат на кораба, а в долната — имена.

— По дяволите!

— Какво има?

Останалите взеха хавлии, за да се избършат, и се насъбраха около него.

— „Императрица на моретата“ е собственост на компания на име „Райнмарин“.

— Е, и?

— Ами тя е филиал на „Кол АГ“.