Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (18)

Станцията на „Геопроучвания“, Гренландия

— Няма да спорим по този въпрос — сопна се Грета Шмид. — Ако бяхте тук, когато радиовръзката се възстанови, щяхте да чуете, че датското правителство издаде нареждане за евакуацията ви. Решението не е на „Геопроучвания“. Лицето на Марти Бишоп стана още по-червено.

— Убеден съм, че сте направили всичко възможно да защитите нашия случай — иронично отбеляза той.

— Какъв случай? — подигравателно попита тя. Ръцете й бяха скръстени в отбранителна позиция, но отношението и тонът й бяха войнствени. Вернер Кьониг стоеше до нея край масата в трапезарията, но мълчеше. — Тази сутрин едва не загинаха двама души, а Кемп Декейд — причината за идването ви тук — представлява тлееща дупка в леда.

— Може да слезем там, след като изстине — невъзмутимо каза Марти.

— В базата не остана нищо, господин Бишоп. — Грета Шмид очевидно се забавляваше. Докато през последните няколко дни демонстрираше все по-голям контрол над експедицията, някога привлекателните й черти бяха станали твърди като леда навън. За разлика от нея Кьониг сякаш се бе смалил, откакто отвориха базата. — Огънят, който доктор Мърсър неволно запали, я унищожи.

Мърсър бе измислил тази лъжа след спасяването им като тактика да ги забави. Аника се бе съгласила да подкрепи измамата, защото също като него бе решила да намери подпалвача и убиеца. Ако бяха казали на Вернер и на Шмид, че огънят е бил запален умишлено, „Геопроучвания“ със сигурност щеше да ги отстрани от експедицията.

Но въпреки всичко това се случи.

Изражението на Мърсър остана непроменено, когато Грета Шмид го погледна. Самодоволна усмивка на превъзходство загрозяваше лицето й.

— Тогава защо гоните Ервин Пул, доктор Клайн и другите членове на екипа им? — предпазливо попита той. — Унищожаването на Кемп Декейд не засяга тяхната изследователска работа.

— След като Игор Булгарин го няма, за да ги ръководи, доктор Пул не прави нищо друго, освен да седи в стаята си. Другите двама метеорулози също не са свършили нищо. А доктор Клайн няма работа тук, освен глупавия си интерес към изследването на стреса. Щом вие и екипът на Пул си отидете, тя няма да има какво да изучава. Освен това, доктор Клайн е тук само по настояване на Булгарин.

Мърсър отвори уста да отговори, но се въздържа. Последният факт беше нещо ново за него. Игор говореше Така, сякаш Аника го бе помолила да я включи в експедицията. Заявлението на Шмид показа точно обратното. Той не бе останал с убеждението, че Аника знае повече, отколкото признава, но дали всъщност не беше точно така? Тя не бе разказала много за себе си, нито защо е дошла в Гренландия.

— Няма смисъл да продължаваме този спор — за пръв Път се обади Вернер. — Утре сутринта времето ще се изясни за няколко часа и онзи ДС-3 ще дойде отново, за да ви закара в Рейкявик. Съжалявам.

— Прогнозата от същия метеорулог ли е, който изпра, ти хеликоптера в урагана? — иронично попита Айра.

Грета го погледна гневно.

Мърсър се запита какво бе харесвал у нея Вернер Кьониг. Той беше сговорчив човек и внимателен и всеотдаен учен, а Шмид се разхождаше из лагера като диктатор. Мърсър подозираше, че връзката й с новия собственик на „Геопроучвания“ я е променила, защото не можеше да си представи, че човек като Вернер може да обича такава жена.

Той прогони от съзнанието си излишните мисли и се съсредоточи върху проблема.

— Това е твоето шоу — обърна се Мърсър към Марти. — Какво ще кажеш?

— Баща ми похарчи куп пари за тази експедиция и няма да остане доволен, но след като Кемп Декейд вече не съществува, няма причина да стоим тук.

— Айра Ласко знаеше повече за онова, което ставаше, затова Мърсър усещаше какво ще бъде мнението на бившия подводничар.

— Предлагам да отидем в Рейкявик, да се наспим като хората и да се обадим на господин Брус в Ню Йорк. Мисля, че той ще ни върне тук за няколко часа. Има какво да правим в Кемп Декейд. Не е изгоряла цялата база.

Грета Шмид ги наблюдаваше изпитателно и не изчака Мърсър да каже какво мисли.

— Това не е демокрация. Имате заповед да се върнете в Исландия. Утре сутринта самолетът ще пристигне й вие ще бъдете на борда, когато замине.

Тя се обърна, готова да излезе от трапезарията. Вернер изглеждаше искрено разкаян. Той понечи да каже нещо, но затвори уста и последва Грета. Членовете на екипа на Топографското дружество останаха сами. В помещението имаше и неколцина учени, които обаче не бяха проявили интерес към спора.

Мърсър стана да си вземе кафе. Ингрид, помощникготвачката, която спеше с Марти, му направи знак да влезе в кухнята. До нея стоеше Хилда Бранд, другата помощничка. Тя беше едра жена и се бе научила да готви в немската армия, но уменията й значително се бяха подобрили оттогава. И двете бяха разтревожени.

— Чух какво стана — каза Ингрид с възхитителния си леко фъфлещ акцент. — Онази вещица гони и служителите на договор — Хилда и мен.

— Не работите ли за „Геопроучвания“?

— Не, само главният готвач е техен служител. Ние работим за частна фирма.

Изводът беше ясен.

— Искате да кажете, че тук ще остане само персоналът на „Геопроучвания“?

— Да.

Мърсър реши, че датското правителство иска да избегне точно това.

— Благодаря за информацията.

Върна се на масата и прие няколко капки от плоското шише на Айра, за да направи кафето си по-силно. Мълчеше и гледаше черната течност в керамичната чаша.

— С нас ли си, Мърсър? — попита Айра.

— Мисля, че твоята идея е най-добра. Огънят, който едва не опожари Кемп Декейд и едва не уби Аника и мен, не избухна по невнимание.

— Запалил си го нарочно? — извика Марти и за малко не падна от стола.

— Тихо! — каза Мърсър. — Не го запалих аз.

— Аника? — попита Айра.

— Тя беше с мен през цялото време. — Мърсър поклати глава. — Огънят беше запален умишлено от същия човек, който е убил Игор Булгарин.

Всички отвориха широко очи от почуда.

— Игор е бил убит? — хлъцна Марти.

Мърсър им обясни какво е открила Аника и добави, че по всяка вероятност огънят е бил запален от убиеца, за Да прикрие следите си. Той вероятно бе видял Мърсър и Аника да се отправят към базата под леда, бе осъзнал, че може да се опитат да докажат убийството и бе предизвикал пожар, за да им попречи.

— Айра, успя ли да провериш вратите към базата, докато се бореше с огъня? Подозирам, че са били затворени с верига, за да не ни позволят да се измъкнем, ако някак съумеем да стигнем до тях.

— От шахтата излизаше твърде много пушек. Не можахме да отидем толкова далеч, преди Ервин да ви намери.

— По дяволите! Това щеше да бъде доказателството, което ми трябва.

— Съжалявам, но никой от нас не търсеше доказателства.

— Аз съм виновен — укори се Мърсър. — Забравих да отида отново там, след като резервоарът с дизелово гориво се взриви. Ако вратите са били заключени, убиецът е имал много време да махне веригата.

— Защо смяташ, че моята идея е най-добра?

— Защото Ингрид току-що ми каза, че двете с Хилда ще бъдат евакуирани заедно с нас. „Геопроучвания“ ще се разполагат сами в базата — нещо, което искаха от самото начало. Веднага щом пристигнем в Исландия, ще се обадя на Чарли Брус. Той има влиянието да ни върне тук.

— Защо да си правим труда? — попита Марти. — Никой от нас не е свързан с всичко това тук.

— Не обичам неразкрити загадки — отговори Мърсър. — И не позволявам на хора, които са се опитали да ме убият, да се измъкнат безнаказано. Не можем да се свържем с никого заради максимума на слънчевата активности това означава, че едва в Рейкявик ще получа отговорите на въпросите си. „Геопроучвания“ не са онова, за което се представят, и единствено Чарли може да разбере какви са. И фактът, че Игор беше непознат, не означава, че няма да намеря негодника, който го уби.

Мърсър реши, че ще се свърже и с Дик Хена. Не искаше да използва приятелството си с директора на ФБР, но след като разследваше убийство, това щеше да бъде нещо повече от лична молба. Ако Брус не можеше Да разбере какво са намислили „Геопроучвания“, Хена със сигурност щеше да успее.

— Сега пък на ченге ли се правиш?

— Не. Просто не искам да се крия зад гърба на баща си, докато около мен умират хора. — Гневът в очите на Мърсър накара Марти да се почувства виновен. Геологът не бе ядосан на Бишоп и при други обстоятелства би се съгласил с него. Но в създалото се положение Мърсър беше нервен и разтревожен и Марти беше удобна мишена, върху която да излее чувствата си. — Ако не искаш да се върнеш тук, нямам нищо против. Но аз ще се върна.

— Аз съм с теб — каза Айра и продължително изгледа Марти.

Бишоп мълча само няколко секунди, но у него настъпи коренна промяна. Мърсър бе улучил най-уязвимото му място — страхът, че няма да отговори на очакванията на баща си. Обвинението го оскърби. През целия си живот Марти бе твърдял, че няма нищо против да бъде в сянката на баща си, и доскоро би свил рамене от забележката на Мърсър. Но сега за пръв път беше готов да се изправи пред действителността и себе си. Откриваше му се възможност да излезе извън границите на онова, което се очакваше от него, и той искаше да я приеме. Марти изправи рамене, погледна Мърсър и кимна.

— Изглежда и двамата сме с теб — отбеляза Айра, който бе учил на отговорност мнозина млади новобранци. Той наля уиски в кафето на Марти, за да полеят споразумението. Фактът, че Марти научаваше урока си на петдесет, вместо на двайсет години, устройваше Ласко, защото повечето хора изобщо не го научаваха.

— Благодаря.

Преди да се върнат от Исландия, Мърсър смяташе да разкаже на Марти всичко — за предупреждението на Елизебет Розмундер, за радиоактивността на трупа на Джак Дилейни, за незнайния пътник в хеликоптера и за опасенията си за Игор Булгарин. Нямаше да го обвини, ако Марти се откажеше от решението си да се върне в базата.

Вратата се отвори и Аника Клайн се втурна в трапезарията. Тяизтръска снега от анорака си и събу апреските. После нахлузи маратонки, напълни си чаша кафе и се приближи до масата им.

— Изглежда идвам в неподходящ момент.

— Изритват ни оттук — каза Мърсър. Тя го погледна.

— Заради пожара ли? Той кимна.

— И ти заминаваш заедно с Ервин и другите с него.

— Какво? Защо? — В черните й очи заблестя гняв. — Пожарът няма нищо общо с работата ми. Не могат да ме принудят да си тръгна. Платих десет хиляди долара на „Геопроучвания“ за участието си в експедицията. Няма да ходя никъде. На кого му хрумна тази идея?

— Грета твърди, че това е заповед на датското правителство.

— Работи ли радиопредавателят?

— Вече не.

Около предавателя в ъгъла на трапезарията нямаше никого. „Геопроучвания“ не бяха оставили радист, който да слуша дали постоянният статичен шум ще се разсее. Бяха заключили шкафа, за да не може никой да използва предавателя. Мърсър разгледа електрониката зад плексигласа и му хрумна, че само персоналът на „Геопроучвания“ е бил там, когато бяха получили съобщенията. Той стисна челюсти.

— Айра, къде е най-близкият всъдеход?

— Онзи, с който ви измъкнах, е паркиран някъде между тази постройка и главната лаборатория. Другите са извън лагера на наблюдение.

— Ей сега ще се върна. — Мърсър стана, облече анорака си и излезе.

Той се върна само след няколко минути с тежки ножици за метал от всъдехода. Приближи се до шкафа с предавателя и сряза ключалката.

— Какво правиш, по дяволите?

— Хрумна ми, че предавателят работи само когато никой от нас не е тук. Може да е случайност, но може и Да не е. — Мърсър седна и включи предавателя.

Един от техниците, който беше на полета на ДС-3, се приближи и го сграбчи за раменете.

— Не можеш да правиш това. Мърсър се усмихна обезоръжаващо.

— Обещавам, че няма да се бавя повече от минута.

— Не! Забранено е.

От предавателя се чу само равен шум. Аника отиде при тях и каза нещо на немски на ядосания техник. Веднага последва спор на висок глас. Мърсър използва суматохата и започна да претърсва честотите. Разполагаше най-много с една минута. Отвсякъде се чуваха атмосферни смущения. Техникът от „Геопроучвания“ разбра какво се опитва да направи и протегна ръка да изключи предавателя, а после извика един от хората си. Той му нареди нещо и спомена името на Грета Шмид. Другият служител облече якето си и хукна към вратата.

— Приключих — каза Мърсър и стана. — Не беше необходимо да викате майка си.

Нещо у германците го безпокоеше от момента, в който бяха слезли от самолета, и едва сега разбра какво е. Ако наистина бяха учени, тогава мъжът пред него трябваше да беше най-коравият, когото бе виждал. Полярното изследване беше трудна област, но този тип приличаше по-скоро на войник, отколкото на лабораторен плъх. Нямаше брада и кестенявата му коса беше подстригана късо като на военен. Раменете му бяха широки, гръдният кош — голям, а изражението — неясно. Той се намръщи на Мърсър, сякаш го предизвикваше. Миг по-късно изруга и се отдалечи.

— Мисля, че той обиди мъжествеността ми — обърна се Мърсър към Аника.

— Твоята и на няколко предишни поколения.

— В случай че Грета не е охладила страстите си, отивам в стаята си, преди да е нахлула тук.

— И аз смятам, че трябва да си лягаме — съгласи се Айра.

Спалното им помещение се намираше в противоположната посока на спалнята на хората на „Геопроучвания“, затова не срещнаха Грета Шмид. Мърсър помоли Айра да каже на Ервин Пул за евакуацията и тръгна към стаята си. Той усети, че се нуждае от сън. Издръжливостта го крепеше по време на огледите на телата, пожара и бягството, но вече се изчерпваше.

Поради някаква причина „Геопроучвания“ не искаха никого в лагера си и принуждаваха двата натрапени им екипа да напуснат Гренландия. Мърсър твърдо реши да разбере защо. Той подозираше, че евакуацията няма нищо общо с датското правителство. Не беше убеден, че неуспехът му да улови някоя станция означава, че предавателят е заглушен от атмосферни смущения. Може би беше настроен така, че да не позволява на другите да осъществят контакт с външния свят. Мърсър не можеше да направи нищо, докато не стигне до Рейкявик.

Той прекрачи прага на стаята си и се вцепени. Помещението беше старателно претърсено. Дюшекът бе изваден от леглото, вещите му бяха разпилени по пода. Гай-геровият брояч бе оставен на стола, сякаш преди да излезе, неканеният гост го бе разглеждал.

Вандалите бяха търсили нещо определено и Мърсър беше сигурен, че не са го намерили. Той извади от портфейла си листчето, което бяха измъкнали от вкочанените пръсти на Джак Дилейни. Там бе начертана карта с координатни линии. В средата бе нарисуван катастрофиралият С-97, а вляво — базата Кемп Декейд.

Вдясно имаше кръстче и рисунка на мъжки профил с орлов нос. Разстоянието от загадъчния знак до самолета беше посочено — двайсет и осем километра по права линия, а магнитният курсов ъгъл — 187 градуса. Ако картата бе начертана в някакъв мащаб, Дилейни бе извървял близо триста километра от самолета до Кемп Декейд по същия азимут — изумителен подвиг на издръжливост.

Единственото друго нещо, което би заинтересувало някого, беше пакетът, изпратен на Мърсър от Хари Уайт. Но Мърсър го носеше в джоба на анорака си. Документите бяха написани на немски и той успя да прочете само името Ото Шрьодер.

Той отхвърли мисълта, че някой от „Геопроучвания“ е претърсвал стаята му. Единственият човек, който бе проявил интерес към пратката, беше Аника Клайн. Само тя, освен Мърсър, знаеше за листчето в ръцете на Джак Дилейни, макар че още не бе научила какво е написано там.

— Айра? — извика Мърсър.

— Да.

— Можеш ли да дойдеш тук?

— Какво става? Да не те е посетила феята на водката и да ти е оставила подарък?

— Ела и доведи Ервин.

— Идвам. — Айра се появи до Мърсър и надникна в стаята му. — Харесва ми как си я подредил.

— Не съм аз. Сторил го е някой друг. — Мърсър се обърна към Пул. — Как си, Ервин?

— Ами добре — измърмори Пул. Изглеждаше ужасно. Оределите му коси бяха разрошени, а очилата му не бяха почиствани отдавна. Дъхът му миришеше на алкохол. — Какво е станало тук?

— Надявах се ти да ми кажеш — внимателно започна Мърсър, защото метеорулогът изглеждаше в деликатно психическо състояние. Още не бе превъзмогнал смъртта на Игор Булгарин. — Ти си бил тук през по-голямата част от вечерта. Чу ли и видя ли някой да влиза в стаята ми?

Ервин имаше такъв вид, сякаш се готвеше да излъже, но после размисли.

— Бях в банята известно време — призна той. — Напих се и исках да изтрезнея. Мисля, че изразходвах дажбата от топла вода на всички.

— Няма проблем — успокои го Мърсър. — Не си чул нищо заради шума на душа?

— Не. Не си спомням. Заспах за малко. — Пул се засрами и нещастно наведе глава. — Всъщност изгубих съзнание.

— Не се притеснявай. — Мърсър се усмихна и потупа по рамото учения. — Защо не си приготвиш багажа за Утре? След минутка ще ти помогна.

— Горкият човек — не е на себе си — отбеляза Айра, след като Ервин се върна в стаята си. — Когато отидох да му кажа, че ни гонят, той седеше неподвижно и се бе вторачил в Библията. Не знаех, че са били толкова близки с Игор.

— Всеки тъгува по различен начин.

— Струва ми се, че и ти си тъгувал няколко пъти. — Да.

Двамата се умълчаха.

— След като не е била феята на водката, има ли други заподозрени? — попита Ласко.

Мърсър се засмя, благодарен, че Айра е разсеял мрачното настроение, което го обземаше.

— Списъкът ми включва подпалвача убиец, но по-скоро бих заложил на красивата, но загадъчна доктор Клайн.

— А незнайният пътник от хеликоптера?

— Мисля, че не е имало таен пътник.

— Тогава чии са стъпките на мястото на катастрофата?

— Смятам, че Аника Клайн е отишла да зарови нещо, вероятно писмо, адресирано до мен. — Мърсър му показа плика с шеговитото име, изпратен от Хари. — Пропуснала е този, защото имам приятел, който си въобразява, че е много забавен.

Айра се замисли върху думите му.

— Ако си прав в предположенията си, тогава какво означават останалите й действия тук? Имам предвид, ако краде пощата ти и претърсва стаята ти, лъжата, че Игор е бил убит, е много по-леко престъпление.

Мърсър огледа коридора, за да се увери, че Ервин не ги чува. Последното, което му трябваше в това уязвимо състояние, бе да научи истината за Игор.

— Не знам, но разговорът в самолета на път за Исландия ще бъде интересен.

Айра се усмихна.

— Ако мислиш, че в ДС-3 може да се разговаря, явно не си пътувал с такъв самолет. Тези машини са адски шумни, при това още преди да излетят.

Мърсър стана сериозен.

— Искам да ти благодаря, че ме подкрепи в трапезарията и за всичко останало, което направи досега. Нямаше причина да ми вярваш, но го стори.

Ласко се смути.

— Не се притеснявай. Двайсетте години във флота са ме научили да изпълнявам заповедите на офицерите.

— Но аз не съм офицер! — възрази Мърсър.

— И това означава, че знаеш какво говориш.

— Благодаря! — Мърсър предположи, че вероятността да получи комплимент от Айра е равна на шанса да спечели джакпота от тотото. — А ти какъв чин имаш?

— Малък шеф. Подреди стаята си. Аз ще помогна на Ервин да се съвземе и ще намеря другите двама от екипа, които също са изгонени. — Ласко се обърна и тръгна, но после спря на прага. — Мърсър?

— Да.

— Имаш ли представа какво става тук?

Мърсър не трябваше да се замисля, за да отговори.

— Никаква.

Старият „ДС-3 Дакота“ се зададе от изток и наруши тишината на спокойното утро. За пръв път от няколко дни времето беше ясно. Небето беше почти безоблачно, а вятърът бе едва доловим. Според експертите хубавото време щеше да се задържи само час и нещо.

Беше едва осем часът. Това означаваше, че пилотът е излетял от Исландия преди зазоряване, за да стигне толкова рано до базата. Пътниците за Рейкявик се бяха събрали в трапезарията и наблюдаваха приземяването на самолета. Вернер бе накарал хората си да разчистят снега от импровизираната писта. Никой от „Геопроучвания“ не чакаше заедно с изгонените. Сякаш вече бяха заминали.

— Колесницата чака — каза Айра, безуспешно опитвайки се да разведри атмосферата.

— Никак не ми се иска да оставям толкова много неща — за десети път се оплака Марти.

Рано сутринта Вернер бе разговарял с него за необходимостта да натоварят самолета бързо и го бе уверил, че щом времето се оправи, ДС-3 ще се върне да вземе техниката и екипировката на Топографското дружество. Кьониг бе казал, че забавянето няма да е повече от дендва и „Геопроучвания“ ще плати допълнителните суми, наложени от уговорката.

— Утре по обяд ще се върнем — заяви Мърсър.

— Инак ще съдя „Геопроучвания“ да ми върнат парите — добави Аника.

— Всички ще ги съдим — присъедини се към нея Марти. Баща му бе вложил в експедицията двайсет пъти повече пари от Аника.

До масата им се приближи Ингрид, която не знаеше как да поздрави Марти извън спалнята си.

— Guten morgen!

— Добро утро! — каза той и я погледна многозначително. — Готова ли си?

— Да. Хилда и аз сме готови, но не сме щастливи, че заминаваме.

— Добре дошли в нашия клуб. Тъкмо обсъждахме съдебните дела, които ще заведем.

— Но нали датчаните ни гонят, а не „Геопроучвания“? Рано сутринта Хилда е чула Грета Шмид да разговаря по радиопредавателя с офиса им в Рейкявик.

— Чула си я? — попита Мърсър и се вторачи в Хилда Бранд, която стоеше зад по-младата и слаба готвачка.

Хилда се изчерви.

— Да — отговори Ингрид вместо нея. — Чула е Грета Шмид да говори с датско длъжностно лице от тяхното посолство в Исландия. Изглежда датчаните искат базата да бъде затворена завинаги.

Първата мисъл на Мърсър беше, че разговорът е инсцениран. Грета лесно можеше да разговаря с някого от хората си, преструвайки се, че е датски дипломат, и да направи така, че Хилда да го чуе. Това би й помогнало да убеди екипа на дружеството, че тя не е виновна за отзоваването им от Гренландия. И после му хрумна, че вероятно страда от параноя.

— Дори наистина да има заповед за евакуация — каза той, — ще се боря, когато пристигнем в Исландия.

Аника стоеше до прозореца, за да наблюдава по-добре приземяването.

— Самолетът кацна. Вернер ни вика.

— Тогава предполагам, че това е всичко. — Мърсър стана и останалите го последваха.

Багажът им вече беше пренесен на пистата. Шумът от моторите на самолета беше оглушителен. Духаше виелица от ледени прашинки. Двамата пилоти уринираха в снега.

Когато те се върнаха на борда, Мърсър видя Бернард Хофман, който едва не се бе задушил в Кемп Декейд, и пътник, когото не познаваше. Мъжът скочи от задната врата и тръгна като вълк по снега, сякаш бе роден тук. Грета Шмид извика, когато го видя, хукна към него и се хвърли в прегръдките му. Непознатият сигурно беше приятелят й, за когото Вернер бе споменал. Грета, която беше висока почти колкото Мърсър, изчезна в обятията му — мъжът беше огромен. Той свали качулката на черната си грейка и Мърсър видя, че носът му е крив в резултат на счупване.

Двамата застанаха встрани от евакуираните участници в експедицията, които чакаха реда си да се качат в самолета. Но Вернер Кьониг дойде при Мърсър и му предаде съобщението, което сутринта Грета бе получила от офиса в Рейкявик за датския аташе. Ако Кьониг лъжеше за разговора, изпълнението му бе достойно за „Оскар“.

— Датчаните са непреклонни, че всички ненужни хора трябва да напуснат, докато изпратят някого да провери дали базата е безопасна — изкрещя той, за да надвика шума на моторите на стария „Дакота“.

— А твоят екип? — попита Мърсър.

— Повечето отидоха да взимат проби със сондата. Надявам се, че скоро ще изпратят инспектор по безопасността, затова няма да ги повикам да се върнат и да загубят няколко работни дни.

— Тогава ние сме жертвените овце на датската бюрокрация.

Вернер сви рамене.

— Съжалявам. Ръцете ми са вързани.

Ако Кьониг казваше истината, Мърсър разбираше положението му.

— Добре. Няма смисъл да обвиняваме вестоносеца.

Аника се качваше пред Мърсър по стълбата на самолета. Той се обърна, за да погледне може би за последен път лагера. Ако не бяха пушекът от комина на кухнята и обвитият в изпаренията си генератор, базата би изглеждала необитаема. Единственото движение бе предизвикано от вятъра, който разнасяше снега като облаци прахоляк в стар филм за Дивия Запад.

Грета Шмид улови погледа му. Тя каза нещо на приятеля си и той тръгна към самолета, преодолявайки разстоянието с няколко крачки. В изблик на отмъстителност Мърсър бързо се качи по стълбата, така че германецът да остане долу, ако иска да разговаря с него. Мърсър потупа Аника по рамото преди служителят на „Геопро-учвания“ да стигне до стълбата.

— Ще ми запазиш ли място? Бих искал да говоря с теб. Тя се вторачи в него. В усмивката й имаше сянка на страх.

— Ти ли си Филип Мърсър? — Акцентът на германеца беше сносен, но гласът му беше дрезгав и наподобяваше ръмжене.

— Аз съм Мърсър.

Нито един от двамата не протегна ръка. От първия миг изпитаха инстинктивна взаимна неприязън.

— Аз съм Гюнтер Рат. Наскоро си поговорих хубаво с Елизебет Розмундер. Тя ми даде нещо за теб. Залепено е на задната стена на пилотската кабина. — Преди да тресне вратата, той се усмихна зловещо. — Приятно пътуване.

„Какво означава това, по дяволите?“ — запита се Мърсър, обърна се и бутна Аника, която още не бе влязла в самолета. Изражението й издаваше ужас.

— Извинявай. — Той се опита да й помогне да стане, но в същия миг пилотът подаде тяга на моторите и двамата паднаха в кишата на пода.

От малкия високоговорител на тавана се разнесе гласът на пилота. Исландският му акцент правеше думите му неразбираеми.

— Съжалявам. Времето ще се развали и искам да излетим колкото е възможно по-скоро. Няма време дори да разтоварим провизиите, които докарахме.

Докато самолетът подскачаше по неравния глетчер, Мърсър и Аника се добраха до свободна седалка, седнаха и закопчаха предпазните колани. Той реши, че я е ударил, когато се блъсна в нея, защото лицето й беше бяло като снега навън, а очите й отказваха да се фокусират. Мърсър хвана ръката й и установи, че тя трепери.

— Аника?

— Познавам онзи човек — сякаш изпаднала в унес каза тя. — Познах гласа му. Мисля, че той не разбра коя съм.

Гласът й заглъхна, но решителността, която Мърсър бе видял по време на пожара в Кемп Декейд, се възвърна. Аника вкопчи пръсти в ръката му.

— Получи ли пратката от Ото Шрьодер?

Мърсър започна да мига, стъписан, че тя почти е признала вината си.

— Ти си претърсила стаята ми.

— Да — предизвикателно отговори Аника. — Получи ли я?

— Да. — Изведнъж го осени прозрението, че тя не може да е знаела кой е изпратил пакета, защото не го бе изпускал от поглед. — Откъде познаваш Ото Шрьодер?

— Наблюдавах как онзи мъж заповяда да го убият.