Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (10)

Датският пролив

Вълната се разби в носа на „Ньорд“ като торпедо и предизвика експлозия от бяла пяна, която изпръска предните прозорци и се разля по палубата. Корабът пропадна в образувалата се бразда и после отново се издигна на следващия гребен.

Мърсър надникна през блещукащата вода, стичаща се по бронираното стъкло на каюткомпанията. До него беше Айра Ласко. Гледката се проясни и той видя, че морето е спокойно.

— Откъде се появи онази огромна вълна?

— Майката Природа ни напомня да не се отпускаме — провлачено отговори Ласко. — Заради такива вълни станах подводничар. След двайсет и две години във Военноморския флот колкото и да е бурно морето, не ми става лошо.

Те отместиха погледи от прозореца. Марти Бишоп седеше на една маса с Игор Булгарин и немски Метеорулог на име Ервин Пул. Германецът беше на четиридесет и няколко години, но изглеждаше по-възрастен, защото беше твърде висок и прегърбен. Косата му бе оредяла, прошарена и нечиста. На големия му нос висяха очила с дебели стъкла. Позата и чертите му напомняха за хищник и мрачното му изражение не разсейваше тази представа.

Останалите маси в ярко осветената каюткомпания бяха заети от хората на „Геопроучвания“ и членове на екипажа, които не бяха на смяна. Грета Шмид и Вернер Кьониг седяха на първата маса. Разделението между екипите по време на закуската изглежда щеше да се запази още известно време. По време на обяда и на лекцията на Кьониг следобед никой освен Игор и хората му не се приближи до екипа на Марти Бишоп. Мърсър забеляза, че екипажът на „Ньорд“ не общува много с тях. Радистите, които идваха да съобщят нещо, отиваха право при Кьониг и го караха той да предаде думите им на останалите. Това беше странно. Завистта между учените не беше нещо ново за Мърсър, но тази продължаваща потайност започваше да става смешна.

— Когато Съветския съюз още съществуваше — Игор продължи да разказва историята, която бе започнал преди вълната да разтърси „Ньорд“ и да изтръгне въздишки от пътниците, — бях на изследователски кораб, много по-голям от този. Експедицията беше международна. На борда имаше дузина френски учени. Не само че ни забраниха да говорим с тях, освен ако в помещението не присъства наблюдател от КГБ, но и трябваше да докладваме всичко, което сме чули, докато минаваме по коридорите. Знам какво изпитваха французите. В науката няма място за самолюбие и тайни. Учените трябва да бъдат единни.

Мърсър кимна.

— Хубава идея, Игор, но знаеш, че учените са като деца и са едни от най-отмъстителните хора в света.

— Да — засмя се руснакът. — След експедицията установихме, че французите са откраднали голяма част от екипировката и всичките ни данни.

— А ти какво си правил на онзи кораб? — попита Айра Ласко и отпи глътка кафе. — Мислех, че си астроном и търсиш парчета от космически камъни.

— Бях метеорулог като Ервин, но се отказах от атмосферните условия и се залових с планетарна геология.

Мърсър повдигна вежди в недоумение.

— Търсиш големия метеорит, който ще ни унищожи, както е станало с динозаврите?

— Ако това се случи, искам да ме предупредят доста време предварително. Трябва да се срещна с много жени, преди животът ми да свърши. — Игор се засмя на собствената си шега.

— Кажи ми, Мърсър — рече Марти, сменяйки темата, как действат химикалите? Чарли каза, че си експерт По този въпрос.

— Ще трябва да копаем до фирна, едрозърнестия плътен сняг на границата на вечните ледове, и после ще работим с „горещите скали“. След като уплътним шахтата с пластмасов ръкав, за да не пада снегът, ще смеся химикалите. Номерът е да разпределим „горещите скали“ така, че ледът да се разтопи равномерно. Прикрепените към долната част на ръкава тежести ще ги притискат към леда и ще задържат в тунела разтопената вода, а помпите ще я изхвърлят. Докато химикалите се разтварят и губят силата си, ще се погрижим шахтата да бъде пресушена и после ще повторим процеса.

— Защо не използваме гореща вода, за да разтопим леда?

— Това се контролира твърде трудно. Ако няма достатъчно помпи, ще се получи голяма конусовидна дупка, която ще бъде толкова широка в основата си, че ще се срути. Освен това, ако използваме нагревател за затопляне на водата, окачен на кабел, ще ни трябва огромно количество гориво, за да пробием шахта на каквато и да е дълбочина. Тъй като Кемп Декейд е само на десетина метра под леда, химичната топлина е най-ефикасната. Трябва ни само една помпа и химикалите. Преброих двайсет варела на борда и това е повече от достатъчно.

— И мислиш, че ние тримата ще се справим? — попита Айра.

— Четирима щеше да е по-добре. Няма да е лошо, ако можем да вземем някой от „Геопроучвания“ — отговори Мърсър и погледна над рамото на Марти към Вернер Кьониг, който се приближаваше към тях.

Погледите им се срещнаха. Кьониг се усмихна широко и протегна ръка.

— Вие трябва да сте Мърсър. Вили Хаас ми каза да ви поздравя и да ви напомня, че следващия път, когато отидете в Хамбург, вие ще черпите на вечеря.

Мърсър се засмя. Беше напълно неподготвен за отличния английски и приятелския поздрав на германеца.

— Предайте на Вили, че вечерята в „Макдоналдс“, на която ме заведе, не се брои за истинска храна. — Той стисна ръката на Кьониг. — Откъде го познавате?

Вили Хаас беше геолог и работеше в немски минногеоложки концерн, който преди няколко години бе наел Мърсър като консултант. Двамата се виждаха веднъж в годината, обикновено на професионални конференции.

— Приятели сме от университета — обясни Вернер. — Каза ми, че сте спестил цяло състояние на компанията му, когато сте работил за тях. Убеден е, че сте продал душата си на дявола срещу знания по геология.

— Изтъргувах душата си, за да не страдам от махмурлук — пошегува се Мърсър.

— Може, стига да има ефект — усмихна се Вернер. — Радвам се, че сте с нас. Повърхността на Гренландия е покрита с няколко километра лед, затова няма да можете да направите много изследвания, но се обзалагам, че уменията ви ще са от полза. Всъщност когато пуснем сондата, ще ви бъда благодарен, ако погледнете пробите, които ще извадим.

— С удоволствие.

Кьониг направи първото усилие да скъси разстоянието между екипа му и останалите и Мърсър му беше благодарен за това. Това беше задача на Марти Бишоп, тъй като Топографското дружество бе объркало плановете на „Геопроучвания“, но Мърсър смяташе, че Бишоп не разбира колко важно е да сближи трите екипа.

Кьониг държеше платнена чанта, от която извади малка зелена бутилка исландско уиски, известно като „черната смърт“.

— Забраних алкохола в базата от съображения за безопасност. Но чак утре по обед ще стигнем до Амасалик, затова няколко бутилки тази вечер няма да навредят.

— Много мило от ваша страна — каза Бишоп, взе шишето, отвъртя капачката, напълни празната си чаша от кафето и го подаде на Айра Ласко.

Кьониг се наведе към Мърсър, за да не чуят другите Думите му.

— Грета ми разказа какво се е случило сутринта, за спречкването ви пред хотела.

— Не бих го нарекъл спречкване, а просто малко недоразумение.

— Да, тя може да бъде… трудна. Не съм я виждал от около година. Променила се е. Станала е съвсем различна от жената, която познавах. Едва не се… — Той искаше да каже „ожених за нея“, но не можа. — Няма значение. Грета е заместникшеф на експедицията и ако се опита да превиши правата си, моля ви, кажете ми.

— Мислех, че лично вие взимате решението от името на „Геопроучвания“ — каза Мърсър, за да прикрие смущението си. Не очакваше подобно признание от Кьониг.

— Обикновено е така, но това пътуване е по-различно. Вече не съм собственик на „Геопроучвания“ и компанията настоя Грета да дойде. Тя се среща с новия ми шеф. Знаете как е. — Вернер изведнъж се изправи, сякаш бе казал твърде много. — Забавлявайте се с алкохола, господа.

Той отиде да поговори с хората на съседната маса и даде и на тях една бутилка.

Игор Булгарин погледна безизразно шишето и неочаквано стана.

— Трябва да ви пожелая лека нощ. — Думите му стреснаха всички, освен Ервин Пул. — Опасявам се, че обичам алкохола твърде много. Едно питие се превръща в десет и смехът — в сълзи. Ръцете ми бързо се свиват в юмруци. Най-добре е да си тръгна. Но наблюдавайте Ервин. Обърнете ли се, с бутилката ще бъде свършено. Ей така.

Той щракна с пръсти.

Мрачното лице на Пул се разтегли в дяволита усмивка.

— Никога не ми е отнемало толкова дълго да довърша някоя бутилка.

Игор излезе и Ервин напълни чашата си.

— Той е трезвен от около една година. Още му е трудно да стои край алкохол.

— Отдавна ли го познаваш?

Преди Пул да отговори, погледът му обходи стаята, сякаш се боеше да не го чуят.

— От осемнайсет години и нещо. Учих в Московския университет, когато Източна Германия беше съветски сателит, и работих в Съветската академия на науките, докато падна Берлинската стена през 1989 година. Оттогава сме работили няколко пъти заедно.

— Каква е целта на екипа ви? — попита Мърсър.

— Намираме се в края на уникален слънчев цикъл, който кулминира в събитие, наречено максимум на слънчевата активност, когато се изхвърлят огромни количества заредени частици. Това ще разстрои комуникациите и разпределението на енергията в целия свят. Ще измерваме интензитета на частиците, докато следват магнитните линии на земята. Толкова далеч на север активността трябва да е много силна.

— Няма ли някакво религиозно събиране на трансокеанския кораб, който ще дойде насам, за да се възползва от Северното сияние? — попита Айра.

— Вселенския събор — отговори Ервин. — Маршрутът е тайна, но чух, че ще заобиколят Исландия от север. Ако искат вдъхновение отгоре, ще го получат.

Мърсър не слушаше разговора им, а мислеше за онова, което му бе казал Кьониг. Накрая реши да запази информацията за себе си. Имаше достатъчно работа и без да се притеснява за вътрешните дрязги в „Геопроучвания“. Вече беше предупреден и разбираше неизказаното напрежение между Грета и Вернер. Положението на Грета беше сигурно, но Вернер се чувстваше неудобно. Мърсър му съчувстваше и си представяше какво е да работиш с бивша любовница. Особено след като Кьониг очевидно трудно преживяваше раздялата.

Мърсър най-после отпи от исландското уиски и едва не се задави.

— Все едно пиеш чакъл — каза той и нагласи часовника си. — Мисля да си легна. Преди да пристигнем в Амасалик трябва отново да проверим техническата екипировка.

През суровите зими ледената покривка се простираше от Гренландия до Исландия на разстояние около триста мили. Но не този лед беше причина за прочутите айсберги в Северния Атлантически океан. Те се откъсваха от глетчери по западното крайбрежие на Гренландия. Леденият пласт достигаше само няколко метра дебелина, топеше се, когато се разчупеше, и почти не представляваше опасност за корабоплаването през лятото. До Гренландия се стигаше трудно, защото дълбоководните фиорди, опасващи острова като огърлица, се топяха до началото на юли и после отново замръзваха в края на септември. Тримесечният период беше единственото време, през което корабите можеха да посещават малкото селища на източния бряг. „Ньорд“ се насочи към фиорда Амасалик. Водата бе покрита с тънък лед между огромните айсберги, неподвижни като бели острови. На никого от членовете на експедицията не се разрешаваше да стои на мостика, докато корабът разбиваше ледовете, затова най-хубавата гледка се откриваше от предните прозорци на каюткомпанията.

Мърсър влезе там рано сутринта и видя само готвачките, които приготвяха закуската в камбуза. Той си наля кафе и седна. След няколко минути осъзна, че ледът е твърде тънък и крехък, за да затрудни „Ньорд“. Макар и бавно, корабът безпроблемно разбиваше леда.

— Добро утро — извика Айра Ласко, влизайки в каюткомпанията. И той си наля кафе и седна до Мърсър.

— Не трябваше ли да се избръснеш? Гологлавият Айра се ухили.

— Мисля да си пусна брада. Как е гледката?

— Разбиването на ледовете изглежда много по-драматично по телевизията.

— Ако бяхме дошли преди месец, нямаше да можем да припарим до Амасалик.

— Как живеят хората там?

— Повечето от петдесетте хиляди жители на Гренландия са местни инуити. Макар да зависят от Дания за много стоки, мисля, че ще се чувстват по-добре, ако датчаните ги оставят на мира.

— По време на полета от Щатите четох пътеводител, където пишеше, че гренландските ескимоси разбират езиците, на които говорят жителите на Аляска. Дели ги една четвърт от света и хиляда и петстотин години изолация, но езиците още са сходни. Странно е, като се замислиш, че ни трябват речници, за да ни помогнат да разберем тънкостите в езика на Шекспир, който е мъртъв едва от петстотин години.

— Чувал ли си как говорят младежите напоследък? Почти не ги разбирам, а съм само едно поколение по-голям от тях. — Двамата се засмяха, а Ласко добави. — Като стана дума за младежи, снощи видях Марти до банята в коридора. Вонеше на парфюм. Изглежда ще се забавлява по време на експедицията, макар че не иска да е тук.

Трапезарията постепенно се изпълни с хора. Марти беше един от последните, които дойдоха на закуска и докато се хранеше, непрекъснато поглеждаше млада германка, помощникготвачка от „Геопроучвания“. Когато погледите им се срещаха, брюнетката се изчервяваше и стеснително отместваше очи.

— Наспа ли се добре, Марти? — подразни го Айра. Бишоп ядеше с вълчи апетит.

— Не. Мисля, че и довечера няма да се наспя.

След закуската тримата се върнаха в каютите си, за да облекат анораци, и после се срещнаха на палубата. Духаше постоянен вятър и разнасяше мирис на лед и море. Температурата беше нула градуса, но слънчевите лъчи бяха топли. Докато преглеждаха екипировката, дойде Вернер Кьониг, за да говори за потенциалните опасности, които ги дебнеха сред ледовете, и ги предупреди Да не си позволяват да се изпотяват.

— Ако сте далеч от лагера и дрехите ви се намокрят от потта, телесната ви топлина ще се изпари толкова бързо, че ще умрете, преди да разберете. Това се отнася особено за ботушите. На леда ще бъдем с апрески, които се затоплят бързо и изстиват бавно. Ако се намокрят от потта на краката ви, свалете ги незабавно, защото ще получите измръзване. Вкочаняването става за по-малко време, отколкото си представяте, затова се върнете в лагера и се преоблечете — добави той и отиде при екипа на Игор Булгарин, за да им даде същите съвети.

Повечето неопаковани технически съоръжения бяха Стоварени на четирите всъдехода и на ремаркетата им.

Всъдеходите бяха големи и боядисани в червено. На предните им врати бе залепена емблемата на „Геопроучвания“. Гъсеничните им вериги бяха като на булдозер и се подаваха далеч пред кабината, за да им дадат стабилна опора, разпределяйки по-добре тежестта им върху снега. Две от ремаркетата бяха затворени, високи три и дълги седемосем метра, също боядисани в червено и монтирани на ски с амортисьори. Другите две ремаркета бяха отворени и натоварени със секции от фабрично произведени стени за постройките в базовия лагер. Имаше и няколко палети с варели с гориво, подове и покриви за сглобяемите къщи, химикалите за разтопяването на леда и кашони с храна, които щяха да бъдат закарани право в Кемп Декейд с дирижабъла.

— Защо не натоварят всички тези неща на въздушния кораб, по дяволите? — възмути се Айра, докато ровеше в едно от ремаркетата, търсейки маркуч за помпата.

— Заради цената и застраховката — отговори Марти. — Дирижабълът още е в експериментална фаза и собствениците му не искат да го използват да повдига тежка техника от кораб в морето. Застраховат се в случай че нещо се обърка. Това означава, че ще трябва да бъдем завързани за някой пристан. И предполагам, че може да пренася по един всъдеход. Натоварени догоре, тези превозни средства тежат около трийсет тона. Но „Геопроучвания“ не пожела да плати за толкова много курсове от Амасалик до базовия лагер, затова решиха да закараме всъдеходите по земята, а дирижабълът да направи само два курса с горивото и другата тежка техника. Досадна работа, но спести около петдесет хиляди долара. И тъй като ние си плащаме за правото да се включим в тяхната експедиция, бремето да закараме всъдеходите до Кемп Декейд се пада на нас.

— „Геопроучвания“ ще изпрати неколцина от хората си с нас, нали? — попита Мърсър.

— Да, за всеки случай.

— Хей, вижте. — Айра бе допрял дигитална камера до окото си.

— Какво?

— Земя! — извика той и даде камерата на Марти.

Когато дойде неговият ред, Мърсър видя голям скалист връх, осеян със снежни преспи и лед, извисяващ се като самотен страж над мъгливото море. Това беше един от хилядите острови по назъбеното, издълбано от глетчери гренландско крайбрежие. За другите гледката не представляваше интерес, но Мърсър бе заинтригуван. Скалата беше от гранит, един от най-твърдите камъни в света, но въпреки това бе нащърбена през стотиците милиони години. Огромният натиск на ледената покривка на Гренландия беше сила, на която не можеше да се противопостави дори земята.

— Остров Кулусук — извика един от моряците от мостика над палубата.

— На Кулусук има писта, останала от радарната станция в северната част на острова — каза Айра Ласко. — Старият радар беше демонтиран преди години и летището беше предадено на местните жители. Намира се само на час и половина от Рейкявик. Мисля, че сме съвсем близо до Амасалик.

Час по-късно „Ньорд“ бе заобиколен от високи скали, докато влизаше в залива Тасилак. Планините бяха заострени като счупени стъкла, тъмни силуети, прорязващи ясното небе. „Ньорд“ не беше първият кораб в залива за сезона, защото в леда бе пробит широк канал към град Амасалик. Докато навлизаха в залива, минаха край още айсберги, ледени скулптури, красиви като приказни дворци. Новообразуваните айсберги бяха ослепително бели, а онези, които бяха доплавали в залива преди няколко сезона, имаха светлосинкав оттенък.

Вляво се появи град Амасалик. Първо се видя стена от боклуци от градското сметище към морето. Отзад го-Реше огромен огън.

— Гледката не е насърчителна — отбеляза Ервин Пул.

Почти всички стояха до перилата и наблюдаваха приближаването.

— Местните жители са свикнали да изхвърлят боклука пред къщите си каза Игор Булгарин. — Предимно кокали, които кучетата изяждат. След като датчаните ги преместиха тук и въведоха системата на пакетиране, те продължават да правят същото, без да знаят, че металните контейнери и найлоновите чували не изчезват за една зима. По-рано градът приличаше на сметище. Сега положението е по-добро.

Зад бетонния пристан на Амасалик имаше голям склад. Каналът, врязан в земята, беше пълен с буци лед и рибарски лодки. Отпред протокът минаваше под мост и се изливаше в залива. Градът беше разположен от двете страни на канала и се издигаше над водата по стръмни хълмове, осеяни със снежни преспи. Къщите бяха дървени и колоритни, сякаш да компенсират за едноцветните безлични околности. До повечето жилища имаше разнебитени сушилни, на които бяха закачени риби и парчета тюленово месо. Градът на хиляда и шестстотинте ескимоси и шепата датски администратори беше уединено и запуснато място.

Корабът се приближи до дока и сирената му нададе продължителен жаловит вой. Отговори му хор от кучешки лай от впряговете на шейните.

— Добре дошли в Гренландия — весело извика Вернер Кьониг. До него стоеше Грета Шмид. Русите й коси блестяха като бяло злато. — Първата част на пътуването приключи. Капитанът ме информира, че дирижабълът ще бъде тук след трийсетина минути, затова втората част може да започне. Всички ли сте готови?

— Ние от Топографското дружество сме готови — отговори Марти. — Техниката е проверена и на мястото си.

Вернер погледна Игор.

— Какво ще кажеш?

— Да. Всичко е наред.

— Отлично. Помолиха ме да ви предам, че всички трябва да слязат от кораба или да стоят в каюткомпанията, докато разтоварват всъдеходите и джипа. Сложил съм списък в каюткомпанията, за да знаете в кой всъдеход ще се качите за пътуването до Кемп Декейд. Въздушният кораб е експериментален модел, затова не се разрешава Да превозва пътници. Ние ще използваме хеликоптери, за да отидем на мястото.

Мърсър дръпна ципа на грейката си и извади нови слънчеви очила от вътрешния джоб.

— Изгарям от нетърпение да го видя — каза той, без да адресира думите си към някого.

Айра и Марти му се усмихнаха. Вълнението за дирижабъла беше заразително.

Въздушният кораб пристигна навреме и извести приближаването си с плътно монотонно бръмчене, което отекна в залива десет минути преди появата му. Огромният дирижабъл се движеше с предизвикателно спокойствие, сякаш бе неподвластен на законите на гравитацията. Имаше форма на торпедо, но беше плосък отгоре и отдолу. Дължината му беше сто и двайсет метра. Носът бе оформен като муцуна на акула, а опашката беше изтънена и завършваше с перки. Четирите обтекаеми мотора бяха монтирани от двете страни, така че шумът и вибрациите да не безпокоят гондолата за двайсет пътници под носа. Корпусът от въглеродни нишки беше бял и му придаваше вид на облак.

Гледката беше фантастична и Мърсър се усмихна, докато сянката на дирижабъла пълзеше по залива като разливащо се мастилено петно.

— Господи! — възкликна Айра. — Не можеш да видиш подобно нещо всеки ден.

— За съжаление — добави Мърсър.

Членовете на експедицията се смесиха с нарастващата тълпа от смаяни местни жители на кея, когато въздушният кораб увисна над „Ньорд“. Товарът му от един милион и двеста хиляди кубични фута хелий го държеше неподвижно във въздуха.

Дирижабълът спря на такава височина над кораба, че въжето, спуснато от носа му да не се заплете в тежките стоманени кабели на товарната палуба. Моряците бързо завързаха четирите кабела за единия всъдеход и ремаркето, координирайки усилията си с пилота чрез портативни радиопредаватели. Сигналът бе даден и бръмченето на моторите на въздушния кораб се усили, когато дългите му двайсет и пет фута перки са завъртяха по-силно. Кабелите се опънаха и започнаха да вибрират от тежестта на триисеттонния товар. Въздушният кораб внимателно повдигна всъдехода от палубата на кораба.

Тълпата ахна и членовете на експедицията нададоха радостни възгласи. Дирижабълът продължи да се издига отвесно. Всъдеходът беше твърде тежък, за да го прибере в товарното си отделение, затова остана да виси на двайсетина фута под дирижабъла, чийто нос се насочи на запад, към вътрешността на Гренландия. Моторите забръмчаха в унисон и грамадният въздушен кораб се понесе напред.

Високите три хиляди фута планини на запад разделяха остров Амасалик от Гренландския масив. Въздушният кораб набираше височина и скорост с всеки изминал миг и след десетина минути изчезна от погледа им.

— След по-малко от час ще се върнат за втория всъдеход — каза Вернер. — Временната спирка по пътя ни е върхът на глетчера Хан. Намира се само на двайсет мили оттук.

— Ако нещо не се обърка — рече Марти, — довечера в седем всичко ще бъде на мястото си. Не смяташ ли, че е малко късно да започнем работа?

— Мислих по този въпрос. Довечера ще спим на „Ньорд“ и утре на зазоряване ще тръгнем. Малкият преден екип, който ще замине от Рейкявик, ще пристигне един ден преди нас. Ще имат достатъчно време да издигнат първата постройка, която ще използваме, докато бъдат готови другите.

— Щом базата стане обитаема, ще изпратите ли останалите от вашите учени? — попита Мърсър.

Вернер кимна.

— За два дни ще сглобим сградите и ще складираме провизиите. Тогава ще сте изпълнили задълженията си към нас и ще можете да започнете да изравяте Кемп Декейд, а доктор Булгарин и хората му ще се заловят с изследванията си.

Дирижабълът се върна в Амасалик в 22:30, след като бе извършил първия от двата си полета до Кемп Декейд, намираща се на двеста мили северно от града. Подовете и покривите на постройките за лагера бяха твърде обемисти за всъдеходите и трябваше да бъдат закарани по въздуха. С последния полет въздушният кораб щеше да пренесе храната, „горещите скали“ и горивото и после щеше да се върне в Европа. Щеше да дойде отново през септември, когато лагерът трябваше да бъде демонтиран по заповед на датското правителство.

Мърсър беше на палубата на „Ньорд“, когато дирижабълът избледня в здрача. Той се вторачи в неясно бяло петно светлина на далечните планини и разбра, че това е отражението на залязващото слънце върху необятната ледена покривка. Почувства спокойствие, каквото не бе изпитвал отдавна.

Когато изследваше дивата пустош, той винаги беше водач на експедицията и бе принуден да се занимава със стотици детайли, които възникваха всеки ден. Това не беше въпрос на егоизъм и самонадеяност. Мърсър обикновено предпочиташе да стои на заден план. Но когато някоя минно-геоложка компания му плащаше хиляди долари на ден, стоенето на заден план не беше възможност за избор. Те очакваха резултати. Хубаво беше, че на тази експедиция нямаше такава отговорност. Не трябваше да носи на плещите си бремето на командването. Тази задача се падаше на Вернер Кьониг, който изглеждаше напълно способен да се справя с всяко извънредно положение, и на Марти Бишоп, който започваше да показва интерес.

Мърсър пое дълбоко дъх и усети как леденият въздух опари белите му дробове. Беше толкова чист, че за миг главата му се замая. Това беше един от онези редки моменти на неподправено щастие и той се наслаждаваше на всяка секунда. Мърсър се засмя на глас. Отразената светлина избледня до синкаво и после изчезна.