Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (25)

Пещерата на Пандора

Притиснат между страха си от тесни пространства и мисълта за лечебното душене на Айра Ласко, Ервин Пул реши да потисне кошмара, като наблюдава през перископа. Гледайки действията на облечените в черно хора на „Геопроучвания“, той можеше да си представя, че не е затворен в дълъг оловен ковчег на шейсет фута под повърхността на водата. Мощните прожектори, които германците бяха монтирали, му вдъхваха слабо чувство за безопасност. Само когато се върнеше във вътрешността на подводницата, за да спи, ужасът заплашваше да го завладее отново. За всеки случай Ласко се бе погрижил леглото на Ервин да е над неговото.

Пул наблюдаваше през перископа, когато Мърсър се качи в контролното помещение.

— Какво е положението? — попита Мърсър и му даде чаша вода.

— Същото като вчера и онзи ден — отговори Ервин и се изправи. — Погледни.

Мърсър зае мястото му на стоманената седалка и се вторачи в пещерата през перископа. Кутиите на Пандора бяха преместени до вентилационната шахта. Хората на Рат ги бяха натоварили на колички и някои вече бяха изкарани на повърхността. Трите дървени бараки бяха разглобени и изгорени. Екипите на Рат бяха заличили името „Кол“ от всички съоръжения и после ги бяха хвърлили във водата. Няколко от тях удариха подводницата и стреснаха всички вътре.

От помещенията за робите се виждаше потрепваща светлина и Мърсър разбра, че петстотинте легла са изпепелени. Потърси Гюнтер Рат и го забеляза близо до останките от канцелариите. Рат разговаряше с Грета Шмид и с мъж на около четиридесет години със сресана назад руса коса, когото Мърсър не познаваше. Непознатият имаше вид на човек с власт и Мърсър предположи, че това е шефът на Рат, президентът на „Кол АГ“.

Той запомни лицето му.

Макар че температурата в подводницата беше под нулата и дъхът им излизаше на облачета от устата и носовете, Ервин Пул се потеше, когато Мърсър отмести очи от перископа и го погледна.

— Благодаря, Ервин. Заеми мястото си пред прозореца към света.

Мърсър бе започнал да усеща крака си, но още не можеше да прехвърля тежестта си на него.

— Какво става горе? — попита Айра, който учеше Марти и Хилда как да работят с уредите на поста за потапяне и изплаване.

Аника изучаваше някаква схема в бордовия дневник. Тя вече бе превела обясненията как да вземат завоите, за да излязат от пещерата през канала за подводници. Пътуването обещаваше да бъде интересно.

— Рат вече е изнесъл няколко кутии на повърхността и унищожава всичко останало. Обзалагам се, че до двайсет и четири часа ще се разкара оттам.

— Как е Ервин? — попита Аника.

— Добре, стига да гледа през перископа.

— Мърсър! — в същия миг извика Пул. — Ще стрелят по варелите.

— Какво?

— В края на пристана има двама мъже с щурмови пушки. Рат разговаря с тях. Мисля, че ще потопят в лагуната варелите от горивото.

— По дяволите! Рат е старателно копеле, а? Бъди готов да прибереш перископа.

— Защо? — Гласът на Пул беше дрезгав.

— Заради варела върху него. Веднага ще се усъмнят, ако не потъне.

Айра вече се бе приближил до контролните уреди на тръбата за въздуха.

— Не мога… Те стрелят. Варелите потъват.

— Той трябва да ми каже кога — рече Айра. — Ти отивай горе.

— Не. Ервин трябва да го направи сам.

— Господи, прицелват се в мен! — изкрещя Пул.

— Тихо, по дяволите! — изсъска Мърсър. Всички чуха канонадата от куршуми, която обсипа варела над тях. — Прибери перископа! Веднага!

— Не мога.

— Незабавно! — заповяда Мърсър. — Или клаустрофобията ще бъде последният ти проблем.

— Удариха тръбата.

Мърсър направи знак на Айра да смъкне тръбата — единствения им достъп до чист въздух.

— Прибери перископа, Ервин.

Ужасеният метеорулог не отговори, но хидравликата се активира и перископът се прибра. След миг Ервин скочи, хукна към малката тоалетна и повърна.

— Трябва да го прегледам — каза Аника и стана.

— Остави го — рече Айра. — Мърсър има право. Ервин трябва сам да преодолее страха си.

На тъмно, без достъп до кислород и затворен в подобната на тясна тръба подводница, дори Мърсър имаше чувството, че стените около него го затискат. Напълването на акумулаторите с киселина нямаше да помогне, защото зареждащият генератор не работеше без чист въздух и отдушник за отработилите газове. Трябваше да останат на дъното, докато хората на „Геопроучвания“ напуснат пещерата.

— И през ум не ми е минавало, че ще го кажа, но се надявам Рат да побърза, по дяволите!

— Амин!

В полунощ в командната зала светеше еднаединствена червена крушка. Отвсякъде се стичаха капки кондензирани изпарения. Цял ден Айра бе учил членовете на групата на най-основното, за да изкарат подводницата от пещерата, когато настъпи моментът.

Аника лежеше будна в леглото си. Над нея беше Хилда Бранд. Напрежението и ужасът през последните дни започваха да отслабват решителността й. Ервин твърдо бе решил да не позволява парчетата от метеорита да попаднат в ръцете на „Кол“ и това му даваше сили. Мисълта, че през последната седмица е станал по-мъжествен отвсякога, крепеше Марти. Тъй като беше опитен моряк, Айра Ласко изглеждаше неподвластен на стреса. Аника не знаеше какво дава сили на Хилда да се държи. Вероятно времето, прекарано в германската армия.

А Мърсър? Той приемаше всяка ситуация толкова спокойно, че Аника не можеше да си представи каква криза би го извадила извън релсите. Тя беше сигурна, че и Мърсър изпитва страх като останалите, но невъзмутимото му държание показваше, че го преодолява без усилия. Тя си спомни първото си дежурство в интензивното отделение и парализиращия страх, който бе почувствала. Бяха й необходими месеци практика, за да потисне безпокойството си. Аника се запита какво ли е преживял Мърсър, за да може да се справя с бомбени заплахи, самолетни катастрофи и пожари.

Тя осъзна, че се нуждае от част от силата му. Заслуша се, но не чу нищо друго, освен падащи капки и хъркането на Айра. Отметна старите одеяла и смъкна ципа на спалния си чувал. Преградата на входа на каютата на Мърсър беше дръпната. Аника пристъпи предпазливо, питайки се колко далеч ще стигне.

— Къде отиваш? — прошепна Хилда.

Аника преглътна неочаквано обзелото я чувство за вина.

— До тоалетната.

— Тоалетната е зад теб, до каюткомпанията — иронично каза готвачката.

Аника се зарадва, че е тъмно, защото се изчерви от смущение, обърна се и тръгна към банята.

— По-добре ли се чувстваш? — подразни я многозначително Хилда, когато Аника се върна в леглото си.

— Не.

Първата експлозия отекна малко след седем сутринта. Мърсър почистваше двата шмайзера и маузера, които бе намерил в каютата си. Той вдигна глава, сякаш можеше да види нещо през корпуса и водата. Не беше необходимо да гледа, за да разбере какво става.

— Сметището — каза той, а след втория взрив добави. — Помещението на робите.

Третата експлозия разруши отчасти пещерата, а после се чу най-дългата верига от детонации, която продължи пет минути. Тътенът бе усилен от акустиката на галерията, лагуната и затвореното пространство в подводницата. Главният тунел се срути. След денонощна работа германците изпълниха задачата си и завинаги затвориха пещерата.

— Какво беше това, по дяволите? — Айра нахлу в контролната зала от поста на радиста, където безуспешно се опитваше да поправи радиопредавателя или сонара.

— Гюнтер Рат изгаря мостовете, след себе си — безучастно отговори Мърсър. — Ще почакаме часдва и после ще изплаваме.

— Отиват ли си? Мърсър кимна.

— Освен ако някой не изпитва желание да умре.

Два часа по-късно подводницата се издигна на повърхността. Ервин Пул отвори люка и за пръв път, откакто не използваше перископа, пое дълбоко въздух.

— Как се чувстваш? — попита Мърсър.

— Божествено! — въздъхна Ервин и избърса влагата от очилата си.

След няколко минути Айра включи левия двигател. Моторът беше леко задръстен, но Ласко смяташе, че ще стигнат до Исландия. Мърсър слезе на брега да огледа останките от пещерата. Всичко беше така, както предполагаше. Нямаше доказателства, че там е имало нещо, направено от човек, и всички ниши бяха блокирани от отломки. На пода бяха разпилени камъни от входния тунел и това показваше, че голяма част от него е била взривена с динамит. Мърсър беше убеден, че Рат и хората му са срутили и преддверието.

Ако не успееха да преведат подводницата през лъкатушещия канал, те щяха да умрат там, в мрака. Мърсър се върна на борда, за да помогне на Айра да напълни с киселина акумулаторите и да се подготвят за потегляне.

След час работа в тясното помещение с акумулаторите под камбуза Айра съобщи, че са загазили.

— Като се имат предвид обстоятелствата, не ми казваш нищо ново — отговори Мърсър.

Чувството за хумор на Ласко го бе напуснало.

— Имаме сериозни неприятности. Повечето акумулатори са в по-лошо състояние, отколкото мислех. Текат като сита. Щом затворим люковете, подводницата ще се напълни с хлор.

— Колко дълго ще издържим? — попита Мърсър.

— За всеки е различно. Но след час и нещо подводницата ще заприлича на ковчег.

— Можеш ли да пригодиш нещо като кислородни бутилки за дишане?

— Мога, но не това е проблемът. Киселината разяжда работещите акумулатори и електромоторът ще изгуби мощност много преди първият от нас да издаде багажа. Изчислил ли си колко време ще ни отнеме да минем през канала и да излезем в открито море?

Изражението на Мърсър помръкна.

— Според бордовия дневник около час и половина.

— По график — намръщи се Айра.

— Не всичко е загубено. Трябва само да се движим с по-висока скорост от записа на капитана. Лесно ще коригирам цифрите.

— Забравяш, че неговият график за времето и оборотите е направен преди да тръгнат обратно. Освен това навремето подводницата е била натоварена с провизии и петдесет души екипаж. Сега е поне стотина тона по-лека и ще се движи по-бързо, но това не означава, че ще намалим наполовина времето.

— Не помислих за това — призна Мърсър. — Имаш ли предложения?

— Да се движим с около половин възел по-бързо и да се молим отново да се окажеш прав.

— Защо аз да се окажа прав? Идеята е твоя. Айра се усмихна.

— Не искам другите да ме обвинят, ако се забием в стената на тунела, защото сме пропуснали някой завой.

Подготовката им отне два часа. Когато напълниха акумулаторите и отстраниха повредите в захранването, Айра се погрижи цистерните за въздух да бъдат напълнени до максималната им издръжливост на натиск. Подводницата се отдалечи от пристана по подводния канал към открито море. Хилда и Аника щяха да управляват рулите, а Марти беше на щурвала. Айра се занимаваше с баласта. Мърсър стоеше пред чертожната маса и наблюдаваше жирокомпаса. Бордовият дневник беше отворен на картата на подводния тунел. Грубоватият чертеж изобразяваше многобройните препятствия, които трябваше да избегнат, за да стигнат до изхода във фиорда.

— На позиция сме — извика Ервин от купола. Той бе измерил разстоянието от пристана, използвайки оптичния мерник на перископа.

— Знаеш какво трябва да направиш — отговори Мърсър.

Перископът се прибра и секунда по-късно Ервин запечата всички люкове. Този път той отиде спокойно в тоалетната, затвори вратата и повърна.

— Хлорът започва да се увеличава — отбеляза Айра, макар че щяха да усетят миризмата след известно време.

Мърсър разгледа чертежа и забеляза колко рязко се спуска дъното на канала след пристана.

— Да се потопим на шейсет метра, Айра. Кормилото неподвижно. Рулите на неутрална позиция. — Мърсър имаше чувството, че говори като актьор в стар военен филм, но членовете на екипажа изпълниха заповедите му безпрекословно.

— Задръж така, Айра — извика Аника. Очите й бяха приковани в ехолота.

— Трябва да ми казваш по-рано, защото ще минем под набелязаната дълбочина — отговори Айра, поправяйки грешката.

— Добре, дълбочина шейсет метра.

— Потегляме, момчета и момичета. — Мърсър погледна коригираните цифри за тягата. — Искам деветдесет оборота в минута за десет минути. Начало… сега!

Подводницата безшумно се плъзна в лагуната.

— Наклонете на два градуса рулите, когато ви дам команда след пет минути.

— Готови сме — отговори Аника.

— Да ме вземат дяволите, шефе! — ухили се Мърсър, преодолял безпокойството си. — Наистина успя да задвижиш проклетото корито.

— Не благодари на мен. Всички дължим живота си на Волфганг Рослер. Ако нацистите са имали повече хора като него, можеше да спечелят войната само като поддържат техниката си.

Когато дойде моментът, Мърсър издаде заповед да вдигнат двете рули, за да намалят дълбочината. Айра попита дали да изпуснат вода от цистерните, но в бордовия дневник пишеше, че тази маневра се извършва само с рулите. След пет минути тунелът зави надясно.

— Марти, дясно на борд десет градуса. Ще ти кажа кога да спреш. — На чертежа беше обозначено, че това е най-широката част на канала. Мърсър още не се тревожеше, че може да се блъснат в нещо. Страхът щеше да дойде по-късно. Той погледна компаса. — Добре, изправи кормилото. Още малко. Достатъчно. Увеличете тягата на сто и трийсет оборота и се пригответе за остър завой наляво след две минути.

Намираха се в средата на подводния тунел. От всички страни ги заобикаляха скали и лед. Едно погрешно изчисление на посоката би ги убило. Никой не знаеше дали отпред каналът все още е достатъчно широк, за да мине подводницата, затова бяха принудени да се придвижват слепешком и без да намаляват скоростта, защото хлорът започна да пълзи по пода.

— Марти, следва завой на деветдесет градуса, затова бързо завърти кормилото. Сега! Аника, рулите десет градуса надолу. Дълбочина осемдесет метра.

— Ще може ли да ги поеме старият корпус?

— След минута ще разберем.

Скърцайки като кораб, връхлетян от тайфун, подводницата се движеше спираловидно все по-навътре в бездната.

— Добре — каза Мърсър. — Уравновесете я. Намалете оборотите на сто. Внимавайте да не се наклоним.

Корпусът остърга стената на канала. Всички се приковаха на седалките. Подводницата се отдалечи от скалите и после отново се блъсна в тях, този път по-силно. По обшивката отгоре се посипаха камъни.

— По дяволите! Марти, завърти кормилото два градуса надясно.

Ужасяващото скърцане заглъхна веднага щом Бишоп изпълни заповедта.

— Какво стана? — извика Ервин, който нахълта в контролното помещение след първия удар. Беше твърде уплашен, за да остане в леглото си въпреки клаустрофобията.

— Трябваше да изстържем морските жълъди, полепнали от двете страни на подводницата — отговори Мърсър. — Марти, осем градуса по магнитния курс.

— Взел си предвид отклонението на Северния полюс, нали? — попита Бишоп.

— И факта, че се движим по течението, чиято скорост според чертежа е два възела.

Те продължава по курса вече двайсет минути, когато Ервин, който беше в дъното на контролната зала, започна да кашля. Мърсър погледна през рамо и видя, че от машинното отделение се издига противна зеленикава мъгла. Хлор. Първите струйки газ се бяха увили около Ервин като пипала на разгневено животно.

— Изчакайте колкото е възможно повече, преди да използвате кислородните маски, които направих — каза Айра.

Мърсър усети парливия мирис на хлора. Очите му се насълзиха. След петдесет минути щяха да стигнат до открито море. Всички си сложиха защитни тъмни очила за полярни условия.

— Дъното на тунела ще се издигне — каза Мърсър. — Пригответе се да изпуснем баласт, за да се качим на петдесет и пет метра. Марти, предстои серия от завои — наляво, надясно и пак наляво. Завърти кормилото, когато ти кажа. Увеличете тягата на трийсет оборота в минута.

Те се устремиха към завоите с увеличена скорост. Подводницата се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Мърсър не спомена, че на това място каналът е широк само колкото да позволи маневрата.

Опашката на подводницата се блъсна в скала, стърчаща от първия завой. Като влязоха във втория, носът се насочи към каменния таван на канала. Ударът отекна вътре като църковна камбана. Ервин изкрещя, а кокалчетата на пръстите на Аника побеляха, докато стискаше колелото на руля.

— Справяме се отлично — кашляйки, каза Мърсър. — Марти, завърти кормилото наляво на деветдесет градуса.

Бишоп кимна. Не можеше да говори през тръбата на кислородната маска. Корпусът изскърца.

Мърсър не разбираше какво става. Според чертежа на втория завой не би трябвало да се блъснат в нищо. Каналът трябваше да се разшири. Следващият завой беше след пет минути и той не беше сигурен дали плават в средата на прохода или от едната страна. Едва ли имаха късмета да са в средата, затова Мърсър имаше две възможности за избор. Ляво или дясно.

Тежкият хлор стигна до коленете им, вдигайки се като мъгла от обитавано от призраци тресавище.

— Марти, десняк ли си или левичар? — попита Мърсър и най-сетне започна да поема въздух от цилиндъра с кислород. Марти вдигна лявата си ръка. — Завърти кормилото два градуса надясно за минута и после по моя команда го обърни наляво.

Ако Мърсър грешеше, подводницата щеше да заоре в отсрещната страна на завоя със скорост около шест възела. Ударът щеше да смачка носа като алуминиево фолио.

— Завърти кормило на сто и трийсет градуса. Всички доловиха напрежението в гласа му. Подводницата се наклони и започна да завива. Газът се събра покрай стените, като течност. Всички затаиха дъх. Ударите на витлата във водата звучаха като далечен тътен на барабани. Според часовника на Мърсър бяха по средата на завоя. Той погледна чертежа и изтръпна. Дъното на тунела се бе спуснало надолу и таванът бе паднал по-ниско. А трябваше да бъдат на дълбочина седемдесет метра! — Потапяй!

Айра отвори клапаните, за да изхвърли баласта от резервоарите. Подводницата сякаш застана на носа си. Незакрепените предмети прелетяха по цялата дължина на плавателния съд и се блъснаха в малката палуба на носа. Краката на Мърсър се огънаха и той се хвана за една от стоманените тръби.

Върхът на купола — се удари в тавана на подводния тунел. Двата перископа се откъснаха с оглушително стържене. Водата нахлу в щурмовия отсек и щеше да изпълни цялата подводница, ако не беше водонепроницаемия люк. Помещението се изпълни с гъст като пушек хлор, който намали видимостта почти до нулата. Аника успя да повдигне носа и уравновеси подводницата на осемдесет метра дълбочина, но килът започна да стърже по дъното. Противният облак стигна до кръста на Мърсър. — Издигнете на седемдесет метра. Айра, неутрална плаваемост. — Мърсър погледна компаса и видя, че Марти е върнал подводницата в курса. — Много добре. Грешката беше моя. Съжалявам.

Опарени от газа, белите дробове на Мърсър започнаха да се свиват конвулсивно и той повърна, сетне пое няколко глътки въздух от кислородната бутилка. Предстоеше им само една промяна в дълбочината, за да преминат над едно възвишение в канала, и още петнайсет минути път.

Той знаеше, че няма да издържат толкова дълго. Мърсър промени цифрите на чертежа по предположения, а не с точни изчисления.

— Максимални обороти!

Стрелката на тахометъра скочи до двеста и двайсет оборота в минута.

— Издигнете на трийсет метра, когато ви кажа.

Мърсър усещаше, че подводницата се движи по дъното на канала и се насочва към възвишението от стотина фута. Ако се издигнеха твърде рано, щяха да се блъснат в тавана на прохода, а ако закъснееха, щяха да се забият в хълма.

— Рулите нагоре на десет градуса! Сега!

Мърсър компенсира за предишната си грешка. Моментът беше уцелен идеално. Дългата двеста и петдесет фута подводница се издигна от дъното и премина на десет фута над неравната повърхност на подводното възвишение, таванът на тунела беше на четиридесет фута над разрушения купол. От това място започваше пътуването към открито море. Мърсър рискува и им спести осем минути.

— Когато излезем на повърхността — каза Айра, — ще пусна сгъстен въздух, за да изкарам газа. Подгответе се за промяна в налягането.

Мърсър се увери, че са се измъкнали от тунела, и каза на Айра да пусне водата от резервоарите. Издигането от сто фута сякаш продължи вечно. Запасите от въздух на Мърсър бяха на привършване и всяко поемане на дъх му причиняваше болка в гърдите. Аника и Айра бяха в още по-лошо състояние.

„Хайде, по дяволите! Толкова сме близо.“

Ервин бе намерил сили да се изкачи по стълбата към външния люк. Нямаше намерение да остане на борда нито секунда повече от необходимото, подгонен по-скоро от кошмара си, отколкото от газа.

Подводницата се показа от морето с носа нагоре и после се стовари на повърхността, разплисквайки водата. Заливът беше спокоен и защитен от вълните на Датския пролив откъм високите планини на фиорда. Айра повиши налягането на сгъстения въздух в усилие да проветри отровния газ.

Той кимна на Ервин, който веднага отвори люка на купола и ледената вода заля екипажа. После отвори и другия люк и всички се зарадваха на дневната светлина. Ервин се изправи и погледна на изток, към другия край на фиорда, на няколко мили разстояние.

Никой не чу изстрелите, които обсипаха купола, но рикошетите върху метала прозвучаха ясно. Във всички посоки експлодираха оловни и стоманени парчета.

Ервин усети две опарвания точно когато разбра какво става, отпусна се и падна в подводницата. Кръвта му се сля с насъбралата се на пода вода. Хилда изпищя. Аника започна да преглежда раните му. Стрелбата по стоманения корпус на подводницата продължи.

Мърсър също не се поколеба, сякаш бе очаквал подобен край на адското им пътуване. Той хукна към каютата, грабна шмайзерите и натъпка резервни пълнители в джобовете на грейката си. Без да каже нищо, хвърли единия шмайзер на Айра и тръгна към мостика.