Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (3)

Мюнхен, Германия

Клиника „Рехц дер Изар“, най-голямата болница в Мюнхен, беше и градски център по травматология. Колкото и често да измитаха покрива, вихрушката донасяше песъчинки винаги когато спасителен хеликоптер се приземяваше на обозначената площадка. Доктор Аника Клайн засенчи с ръка лицето си от силната въздушна струя, когато белият медицински хеликоптер се приближи до сградата и кацна. Бялата й памучна престилка се развяваше и полепваше по слабото й стройно тяло, докато доктор Клайн вървеше към хеликоптера.

„Е, добре, да го направим“ — помисли Аника и се наведе, за да мине под перките.

След нея се втурнаха двама санитари с количка. Страничната врата на хеликоптера се отвори и лекарят изскочи навън, като държеше над главата си пликче на система за интравенозно поддържане на живота, свързано с тънка найлонова тръбичка за ръката на пациента.

— Сърдечната дейност спря преди около трийсет секунди — изкрещя той, за да надвика бръмченето на мотора. — Това е вторият литър рингеров разтвор, който му преливаме, откакто линейката стигна до мястото на произшествието.

Аника не слушаше. Когато чу, че сърцето на пациента е спряло, без да чака санитарите да пренесат носилката на количката, доктор Клайн подскочи и възседна жертвата на катастрофата, като внимаваше да не допира коленете си до напоените с кръв чаршафи под тялото му. Отметна одеялата и видя, че по торса му има дълбоки рани и ребрата му вероятно са счупени. Започна да му прави сърдечен масаж, натискайки гърдите му, за да принуди сърцето да продължи да изпомпва кръв. Едва когато влезе в ритъм, доктор Клайн отново обърна внимание на медицинския екип. — Беше в безсъзнание, когато го извадиха от колата. Кръвното му налягане беше твърде ниско, за да го измерим, а пулсът — неравномерен.

— Какви са нараняванията? — попита Аника, докато санитарите прехвърляха носилката от товарното отделение на хеликоптера върху количката.

— Петите му са смазани и на краката има множество фрактури. Дясната ръка е почти откъсната. Фрактури на лицето и гърба. Зениците не реагират. Вероятно е ранен и в главата.

— Беше ли с предпазен колан?

— Не.

Аника най-сетне погледна лицето на пациента си, който не беше на повече от двайсет години.

— Задник!

Тя знаеше, че и шофьорът ще бъде докаран в болницата, но в направо в моргата, откъдето родителите му щяха да вземат трупа. Той беше на същата възраст като младежа, за чийто живот се бореше доктор Клайн. Преди час младежите си бяха играли на състезатели от Формула 1 на аутобана с крадено порше. А сега единият беше мъртъв, а другият имаше съвсем малък шанс да оцелее.

Количката се приближи до асансьора. Аника продължаваше да прави сърдечен масаж на пациента. Санитарят бе сложил кислородна маска на лицето му и подаваше въздух към белите му дробове в унисон с движенията й. Вратата на асансьора се затвори и Аника изведнъж се успокои. Винаги ставаше така. През първите трескави минути тя работеше, без да се замисля — професионалният опит ръководеше ръцете й. Асансьорът се спускаше към спешното отделение. Аника разполагаше с четирий-сет секунди, преди вратата отново да се отвори, и дотогава не можеше да стори нищо друго, освен да продължава да прави сърдечен масаж. Съзнанието й бе освободено.

Това беше дарба, която съхраняваше разсъдъка й в касапницата, причинена от небрежност, глупост и нарастващо насилие. Очите й бяха вторачени в ръцете й, но съзнанието не бе съсредоточено върху нищо конкретно. Беше абсолютно безпристрастна и спокойна, сякаш бе изпаднала в унес. Същото ставаше и когато бягаше маратон. Последната четвърт от разстоянието изминаваше с помощта не толкова на тялото си, колкото на волята си.

Аника осъзна, че сърцето й бие в синхрон с движенията й, докато масажираше гърдите на пациента.

Вратата се отвори и отново настъпи хаос. Санитарите забутаха количката по ярко осветения коридор към травматологичното отделение. От спасителния хеликоптер бяха съобщили информация за състоянието на жертвата по време на пътуването към болницата, затова медицинските сестри и лекарите бяха готови и чакаха. До тях имаше преносим дефибрилатор и едната сестра държеше гел и електроди. Сред звуците на електрониката се чуваха гласове. Аника продължаваше да масажира сърцето на пациента, докато останалите се приготвиха да го поемат.

Тя се отмести, за да включат сърдечния монитор към голото тяло. Зелената линия показваше активност само когато Аника притиснеше ръце до гърдите му, а щом спреше, ставаше права. Санитарите спряха количката и единият помогна на доктор Клайн да слезе.

Сестрата интубира пациента, напъхвайки в устата му маркуч, който да поддържа функционирането на белите дробове. Петер Хайман, вторият лекар, веднага допря електродите на дефибрилатора до гърдите на младежа.

Пациентът потрепери конвулсивно, когато електричеството мина през тялото му.

— Отново — извика Аника.

Хайман изпрати още един импулс в тялото на жертвата. Този път последва слаб сърдечен ритъм.

„Хайде, хайде“ — молеше се безмълвно Аника, докато гледаше натрошените крака на младежа и вече мислеше какво трябва да се направи, ако се възстанови сърдечната му дейност. Панталонът му беше скъсан и дори без рентген тя разбра, че е загубил и двата си крака под коленете. Единият се държеше само на няколко ивици плът. Турникетите на долната част на бедрата му не пропускаха кръвта да изтича от тялото. Кожата му беше мъртвешки сива. Аника си представи фонтаните кръв, които щяха да се излеят от разкъсаните крайници, когато развържат турникетите.

— Пак го изпускаме — каза сестрата.

Друга сестра приготви инжекция с епинефрин.

Иглата беше дълга, по-подходяща за кошмар, отколкото за болница, но Аника я плъзна между ребрата на пациента, без да се колебае, и я заби в сърдечния мускул.

Тя вкара лекарството и извади иглата.

— Разтърси го отново.

Хайман за трети път допря електродите на дефибрилатора до гърдите на младия мъж, увеличавайки електричеството на триста и шейсет джаула. На този етап опасно високият ток не можеше да навреди на пациента.

— Готово — малко по-спокойно каза той, макар че всички разбраха какъв ще е изходът от тази битка.

Гърбът на младежа се изви като опъната тетива на лък. Той се отпусна на масата и като по чудо сърцето му започна да бие едва доловимо. Аника и Петер се заловиха с другите наранявания.

Тя прегледа очите му и видя, че зениците са увредени и не реагират на светлината на фенерчето. Пациентът беше в кома. Доктор Клайн прокара ръка през косите му и откри подутина с размера на яйце от едната страна на черепа. Трябваше им скенер, за да разберат какви са пораженията върху мозъка. Съдейки по другите рани, Аника реши, че главата му е претърпяла силен удар.

Тя прогони подозренията си. Работата й беше да спаси живота на пострадалия, докато се намесят хирурзите. Щом напуснеше интензивното отделение, бъдещето му беше в ръцете на други.

— Кажи на радиологията, че ни трябва рентген и скенер — обърна се тя към сестрата. — Какво мислиш, Петер?

— Той ще загуби краката си дори ако му е останал малко мозък да ги контролира.

— А ръката?

Доктор Хайман погледна натрошения крайник.

Двамата лекари се спогледаха и си помислиха, че може би трябва да отпишат пациента, докато имаха шанс. Хипократовата клетва означаваше ли, че трябва да спасят живота на изпаднал в мозъчна смърт човек с три ампутирани крайника?

— Хирурзите са готови. Чакат ни да приключим — съобщи сестрата.

— Добре. Благодаря. — Аника развърза турникетите, за да позволи на кръвта да стигне до отворените рани и да възвърне естествения цвят на кожата, и преди да се превърне в потоп, отново ги завърза.

Сърдечният ритъм на пациента беше равномерен, но слаб, и колкото и физиологичен разтвор да му вкарваха, кръвното налягане оставаше ниско. Той имаше вътрешни наранявания. Аника знаеше каква е била силата на удара по време на катастрофата и реши, че по всяка вероятност някои от органите му са се откъснали и оттам идва кървенето. Разкъсаният далак беше нещо обикновено при подобни злополуки. Тя прегледа корема му и установи, че е подут от кръвта, изпълваща кухините.

Доктор Клайн се приготви да обсъди с Хайман дали да интубират гърдите му, когато сърцето на пациента спря за трети път. Колкото и усилия да полагаха, нямаше какво повече да направят, освен да го гледат как умира. След още десет минути трескава работа Аника усети докосване по рамото. Строгият поглед на Петер беше достатъчно красноречив. — Откажи се.

Тя погледна ядосано часовника на стената и се изуми, като видя, че са работили половин час. 17:18. Смяната й бе свършила преди осемнайсет минути.

Аника махна гумените си ръкавици и шапката от главата си. Повече от всичко йсе искаше да измие потта от сплъстените си черни коси, но пред спешното отделение сигурно имаше полицаи, които чакаха да говорят с нея. В края на краищата пациентът бе извършил закононарушение.

Като лекар от спешно отделение тя знаеше, че е важно да се дистанцира от пострадалите, но загубата на някои от тях й причиняваше болка, за която не казваше на никого. Аника трябваше да прогони тези мисли, докато не минеше достатъчно време, за да разсъждава трезво за чувствата си. Тя изми ръцете си, преоблече се и приглади косите си. Очите й бяха изненадващо ясни въпреки случилото се преди малко и дванайсетчасовата съботна смяна.

Доктор Хайман я настигна в коридора.

— Заминавай на почивка. Аз ще се оправя с полицията и с докладите.

— Сигурен ли си? Аника се учуди, защото Хайман не беше известен със състрадателно отношение към пациентите и колегите си. — Да.

— Благодаря, Петер. Длъжница съм ти.

Тя реши да си вземе душ, когато се прибере в апартамента си, а не в болницата. Не искаше да вижда шефа си, доктор Зехт. Взе мръсните си дрехи от шкафчето и ги сложи в чантата си. Апартаментът й се намираше срещу болницата, затова щеше да се прибере по престилка.

В последната минута Аника се сети за нещо, което трябваше да направи, преди да си тръгне — да занесе ключ на съседката си, хирургична сестра от клиниката, за да полива цветята. Освен това трябваше да изхвърли от хладилника остатъците от храната от седмицата. На другия ден щеше да пътува до град Изманинг по поръчка на дядо си, а в понеделник щеше да замине за Гренландия.

— Доктор Клайн, точно теб исках да видя. — Доктор Хайнц Зехт я чакаше в засада пред женската съблекалня. — Опасявах се, че вече си тръгнала.

„По дяволите!“ Аника отбягваше Зехт от няколко седмици. Знаеше за какво иска да разговарят и се надяваше да го отложи до завръщането си от експедицията в Гренландия. Ако можеше, щеше да отлага разговора вечно. Зехт се готвеше да я принуди да вземе решение, за което не беше готова.

— Тъкмо си тръгвах. Смяната ми свърши преди малко. — Преди няколко минути Аника беше заредена с адреналин, но сега не чувстваше нищо, освен умора. Тя скръсти ръце на малките си гърди.

— Да. Току-що говорих с Петер. Изпуснали сте пациент — високомерно каза доктор Зехт, сякаш Аника беше виновна за смъртта на младия мъж.

Тялото й се вцепени.

— Направихме всичко възможно.

— Убеден съм — разсеяно каза Зехт. — Петер е добър лекар.

Аника положи усилия да не отговори. Откакто дойде да работи в болницата, тя и Зехт не се спогаждаха. Той наближаваше шейсетте и смяташе, че само мъжете могат да бъдат добри лекари. Крайно отрицателното му отношение към жените беше широко разпространено в Германия. Но моментът не бе подходящ да го упреква за това.

— Искам да бъда откровен с теб, Аника — каза Зехт, сякаш някога се бе държал по различен начин с нея. — Изпълнението на задълженията ти не отговаря на стандартите на клиниката.

Аника не предполагаше, че той ще прибегне до тази тактика, и за миг се смути, но се съвзе бързо и вместо да му позволи да довърши мисълта си, атакува.

— Способностите ми на лекар напълно отговарят на стандартите. Всички проверки и оценки ме поставят на челните места в екипите на травматологичното отделение. Имам награди от медицинските колегии и кметът ме похвали, когато дъщеря му бе приета със спукан апендицит. По-наясно съм с новите методи от всеки друг от персонала ви и преди да дойда тук работих една година в интензивно отделение в Лос Анджелис. За седмица виждам повече травми, отколкото лекарите в тази клиника виждат за месец. Затова бихте ли ми казал в какво отношение не отговарям на стандартите ви, доктор Зехт?

Тя пое дълбоко въздух.

— Не поставям под съмнение способностите ти на лекар.

Към тях се приближиха двама лаборанти и Зехт докосна Аника за лакътя, за да я отведе настрана. Допирът беше неприятен. Зехт не би постъпил така с лекар мъж. Не би го направил дори с портиер.

Той продължи, когато отново останаха сами.

— От персонала ми се изисква повече, а не само способности. Искам хората ми да са всеотдайни, а това е нещо, което ти липсва. За година и половина, откакто си тук, си отсъствала шест месеца. Насърчавам лекарите да имат и други интереси освен по специалността си, стига това да не пречи на работата им. Боя се, че твоите приключения са се превърнали в пречка за професията ти.

— Приключенията ми дадоха научни материали за две публикации за химията на стреса — раздразнено възрази Аника.

Зехт остана невъзмутим.

— Не си назначена за лекар изследовател. Дори да беше така, не беше необходимо да ходиш на четириседмична алпинистка експедиция в Хималаите, за да събереш информацията, и го знаеш. Публикациите, които пишеше, са само оправдание.

Той говореше сякаш по телефон и гледаше някъде над главата й, за да не види агресивния пламък в очите й. В подобни моменти Аника мразеше ръста си — малко повече от метър и петдесет. По време на конфронтация ниският ръст даваше предимство на опонента. Зехт трябваше само да гледа над главата й, за да я изолира от разговора.

Аника искаше да отрече обвиненията му, но не би го излъгала. Той имаше право. Публикациите наистина й служеха да легитимира факта, че иска да се катери по планини или да изследва джунгли.

Зехт най-сетне я погледна в очите.

— Исках да говорим преди да заминеш за Арктика и да ти кажа, че трябва да вземеш решение. Ще отсъстваш три седмици и когато се върнеш, ще установиш, че търпението ми се е изчерпало. Няма да има повече пътувания и експедиции. Ще работиш във всяка смяна, която ти определя, без да се оплакваш, или ще бъдеш уволнена. Ясен ли съм?

Аника отдавна знаеше, че трябва да вземе това решение, което несъмнено ще повлияе върху остатъка от живота й, и не желаеше този женомразец да й го казва.

— Разбираш ли, доктор Клайн? — повтори Зехт.

— Разбирам. — Колкото и язвителни да бяха думите му, Аника нямаше да извърне глава.

Гласът му стана по-мек.

— Ти имаш талант на лекар като баща си. Не го зарязвай, защото искаш да си играеш в планините. Време е да пораснеш и да поемеш отговорността на професията си. Всеки, който би подслушвал, би могъл да реши, че Зехт проявява разбиране. Но споменаването на баща й беше опит да я нарани колкото е възможно по-дълбоко. Приятелите и познатите й знаеха колко много означават за нея спомените за баща й. Аника бе станала лекар като него.

Без да пророни нито дума повече, Зехт тръгна, оставяйки я обзета от бурни чувства. Тя не се притесняваше, че може да я уволни. С квалификацията и практиката си Аника можеше да си намери работа навсякъде в Германия и дори в целия свят. Тя беше разстроена от решението, което трябваше да вземе — дали да остане лекар от уважение към отдавна починалия си баща, или да се откаже, за да се отдаде на личните си интереси.

Тръсна ядосано глава, за да не допусне дилемата да помрачи въодушевлението й от предстоящата експедиция в Гренландия. Макар че трите седмици в най-отдалечената полярна научноизследователска станция съвсем не бяха най-голямото изпитание, пред което се бе изправяла, тя почувства, че вълнението вече измества ултиматума на Зехт. Нещо й подсказваше, че отговорът на дилемата й чака в ледената пустош на Арктика, и изгаряше от нетърпение да разбере какъв е.