Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (6)

Мюнхен, Германия

Аника Клайн цяла сутрин приготвя багажа си. На другия ден заминаваше. Щеше да прекара няколко дни в Исландия, преди останалите участници в експедицията да се съберат и да се качат на кораба за Гренландия. Домакинската работа й отне повече време, отколкото очакваше, но въпреки това Аника излезе да потича и се върна в апартамента си час и половина по-късно.

Дълго се къпа, а после трийсет минути седя пред огледалото, за да се погрижи за красотата си — нещо, което бе отлагала твърде дълго. Веждите й не бяха оформяни от три месеца. Очите й плувнаха в сълзи. Аника нарочно подстригваше късо лъскавата си черна коса, за да може да я сресва бързо и лесно.

Лицето й беше ъгловато, с огромни очи с форма на бадеми, високи скули и заострена брадичка. Устните й бяха големи, сочни и леко нацупени. Ушите й бяха малки. На едното имаше пет обеци, а на другото четири. Аника беше на трийсет и шест години, а стилът й беше като на девойка на половината на годините й. Но й подхождаше. Тя се вторачи в отражението си и реши, че може да поддържа заблудата още няколко години. Тъй като рядко се показваше на слънцето, по кожата й, която в края на краищата щеше да я издаде, още нямаше бръчки.

Аника се усмихна. Само така лицето й загубваше съсредоточеното си изражение. Усмихнеше ли се, тя приличаше на ученичка. Бившият й съпруг сравняваше красотата й с тази на Одри Хепбърн и Аника не си правеше труда да го разубеди.

Обикновено се обличаше в черно. Този стил още беше на мода в Европа. Трябваше да се срещне с някого по поръчение на дядо си, затова си сложи скромна пола в светъл цвят, кремава копринена блуза и обувки с ниски токове. Чувстваше се удобно с ръста си и носеше високи токчета само когато се налагаше.

Аника взе еднолитрово шише с вода от хладилника и кутия маслини. После щеше да използва дъвка, за да освежи дъха си. Тя сложи бутилката в малката си кожена раница, извади ключовете на очукания си Фолксваген „Голф“ и напъха в устата си шепа маслини. Колата й беше в гаража под сградата, в която живееше. Запали след пет опита.

Градчето Изманинг беше само на половин час път от апартамента й и това беше добре за дядо й. Ако онзи Ото Шрьодер, с когото я бе помолил да разговаря, живееше по-далеч от Мюнхен, Аника щеше да отиде след завръщането си от Гренландия. Дядо й Яков бе настоял да посети Шрьодер, преди да тръгне на север, но той се отнасяше към всичко, свързано с работата му, като към спешен случай.

Аника правеше каквото можеше, за да му помага. Той знаеше, че тя няма да възприеме неговия кръстоносен поход по друг начин, освен с убеждението, че върши добро. Дядо й сигурно съзнаваше, че Аника няма да забрави. Той често повтаряше, че хората не умират, докато не бъдат забравени. За пръв път й го каза, когато баща й — неговият зет — почина от инфаркт. Докато Аника го помнеше, баща й щеше да бъде жив. Ето защо Яков работеше толкова усилено. Стига да ги помнеха, шестте милиона евреи още бяха живи, и ако Аника можеше да запази дори частица от паметта за тях, споменът за жертвите нямаше да избледнее още едно поколение.

Движението беше по-натоварено, отколкото очакваше. Беше забравила, че по пътищата се извършват ремонти дори през почивните дни. Климатичната инсталация не работеше, откакто бе купила фолксвагена трета употреба, и в купето нахлуваха тежки талази от горещ въздух с мирис на асфалт. Беше й задушно и предпазният колан стягаше като железен обръч гърдите й. Блузата залепна за гърба й. Опита се да поеме дълбоко въздух, но вдъхна изпаренията на дизеловия камион до фолксвагена.

Аника се притесни, че ще закъснее. Надяваше се, че шофирането ще прогони мислите за проблемите в работата й, но честите спирания непрестанно й ги напомняха. Дали кариерата й ще напредне, или ще приключи? Изборът беше неин.

Тя извади шишето, отпи глътка вода и опита да се успокои. Отложи решението си и взе от раницата указанията за фермата на Ото Шрьодер, които дядо й бе издиктувал преди няколко дни от Виена. От предишните си издирвания за него знаеше, че не трябва да пита как е открил бившия офицер от армията. Ако решеше, Яков Айзенщад можеше да открие всекиго.

На листа с указанията за пътя имаше списък от въпроси, на които дядо й искаше отговори. Аника ги бе прочела веднъж, след като ги записа, и предстоящият разговор я заинтригува повече от предишните. Шрьодер изглежда знаеше местонахождението на огромен товар злато, изнесено от Русия през 1943 година. Според Яков това не беше един от легендарните безследно изчезнали товари. Доскоро нито той, нито Теодор Вайцман не знаеха за съществуването му. Двамата бяха убедени, че са по следите на нещо съвършено непознато.

Аника се съмняваше, че от разговора й ще има резултат. Дядо й бе научил, че Шрьодер е бил военен още преди Хитлер да дойде на власт. Значи не е принадлежал към нацисткия елит, всъщност дори не е бил член на партията. Имаше малка вероятност да знае тайни за скрито злато или за нещо друго. Аника каза това на дядо си, но Яков й напомни, че дори Ото Шрьодер да е само брънка от веригата, това ще ги приближи до целта. Аника знаеше, че трябва да се учи от абсолютната му всеотдайност и непоклатима вяра, защото за съжаление не притежаваше нито едно от двете.

В центъра на Изманинг се извисяваше висока каменна кула, останка от средновековието, чието предназначение отдавна бе забравено. Аника зави надясно и след малко градското задръстване изчезна. Сякаш се бе отдалечила на сто километра от града. От двете страни на тясното шосе имаше изорани ниви, гъсти гори и ферми, сгушени в края на дълги чакълени алеи.

Аника почувства, че се отпуска. Тя обичаше природата, чистия въздух, широките пространства и особено липсата на хора. Аника отново погледна указанията. Трябваше да кара осем километра и после да завие наляво и да измине още три. И тогава щеше да види къщата на Ото Шрьодер. Според информацията на дядо й Шрьодер беше собственик на земята, но я бе дал под аренда на местни селяни, докато изживяваше последните си години.

Слънцето се скри зад слоя смог над Мюнхен и на червеникавата светлина пшеничените ниви заприличаха на танцуващи пламъци. Аника сложи дъвка в устата си, за Да прикрие дъха на маслините. Пътят бе използван малко и туктам бе поникнала трева. Забеляза следи от гуми, които бяха оставили бразди през ивиците зелена трева по настилката, и се уплаши, че Ото Шрьодер може скоро да е напуснал къщата си. Беше неделя вечер и вероятно бе отишъл да изпие една бира в града. Едва ли. Той беше почти деветдесетгодишен.

Аника понечи да извади от раницата клетъчния си телефон, за да му се обади, когато видя къщата зад горичка от огромни дъбове. На алеята бяха паркирани стар опел и черен мерцедес седан. Къщата беше невзрачна — едноетажна, построена от измазан с хоросан камък и явно се нуждаеше от ремонт. Колоните на верандата бяха хлътнали в земята и фасадата се бе изкривила. Неуместното присъствие на мерцедеса накара Аника да се замисли. Разбира се, тези коли бяха често срещани навсякъде в Германия. Но защо точно тук? Същата вечер, когато щеше да разговаря със загадъчен бивш военен, който може би знаеше нещо за някакво изчезнало злато?

Обзе я тревога. Спря на известно разстояние от къщата, преметна на гръб раницата и прескочи тесния канал за напояване.

Въздухът беше неподвижен. Вятърът бе утихнал и нощните насекоми още не бяха излезли. Двигателят на мерцедеса потракваше, докато се охлаждаше. Може би беше на заможно дете, дошло да види баща си. Но би ли оставило стария си баща да живее в подобна изолация? Нещо не беше наред, но Аника не можеше да разбере какво. Вървеше в удължаващите се сенки, докато се приближаваше към къщата.

Протегна ръка към предната врата, без да забележи или да чуе нещо необикновено, и се усмихна. Безпокойството й премина. Шестото чувство може би й помагаше, докато се катереше по планините, но тук беше безполезно.

Тя се приготви да почука, когато вик на агония прониза сумрака. По гърба й полазиха ледени тръпки.

Викът се чу някъде зад къщата, а не отвътре. Заради професионалната си подготовка изпита инстинктивно желание да хукне по посока на звука, но не помръдна.

Трябваше да реши как да постъпи. Слезе от верандата и надникна зад ъгъла на къщата. Отвъд задния двор се издигаше каменна ограда. Аника чу пронизително стенание и разбра откъде идва звукът.

Оградата беше висока метър и двайсет. Отгоре имаше плочи. Аника предположи, че отзад трябва да има друга веранда, наведе се и тръгна покрай оградата. След малко чу приглушени гласове, които започнаха да стават поясни, докато се приближаваше към задния край на къщата. Аника видя изгнила дървена порта, висяща на една панта.

— Въпросът е елементарен, господин Шрьодер — изръмжа мъжки глас. — Знаем, че през войната сте бил военен инженер и сте работил по проекта Пандора. Не знаем обаче на кого сте казал. Кой друг знае за Пандора? След миг се чу още едно стенание, много по-силно от предишното.

Някой изтезаваше Ото Шрьодер! Аника се вцепени и после се обърна. Не виждаше колата си, но знаеше, че за секунди може да стигне до нея. Тя дори извади ключовете, но не помръдна от мястото си. Отдавна приключилата война, в която бяха загинали повечето членове на семейството й и която бе завладяла съзнанието на дядо й, беше само на няколко крачки.

— Не съм казал на никого. — Това сигурно беше Шрьодер, защото думите бяха придружени със стенания от болка. — Тайната за онова, което направихме, ще умре заедно с мен.

— Надявайте се да е така — каза трети глас, по-тих от този на Шрьодер и заплашителен.

Бяха двама, а може би и повече. Аника имаше само една възможност. Мобилният й телефон беше в раницата. Трябваше само да се отдалечи достатъчно, за да не чуят обаждането й до полицията. Тя предпазливо направи крачка назад.

Болката дойде неочаквано. Аника не бе изпитвала подобно нещо. От върха на оградата се протегна ръка, която я сграбчи за косата. Огромните пръсти се плъзнаха до черепа й и я повдигнаха. Имаше чувството, че кожата й ще се откъсне от главата. Извика и размаха ръце, но всяко движение засилваше болката и я правеше непоносима.

— Хванах някого — чу се трети мъжки глас, на по-млад човек от първите двама. — Жена е.

Аника изпищя. Портата се отвори и към нея се приближи мъж с автоматичен пистолет. Той беше висок, с атлетична фигура, руса коса и мрачно изражение.

Мъжът застана зад Аника и допря пистолета до гърба й.

— Спипах я, Карл. Пусни я — каза той и я блъсна. Градината бе обрасла с бурени и неравните плочи бяха хлъзгави от мъха. До вратата на къщата имаше ръждясала желязна маса и два стола. Ото Шрьодер лежеше на бетонна пейка. Над него се бяха навели двама мъже. Единият сигурно беше Карл, онзи, който я бе сграбчил за косата. В сенките стоеше четвърти силует. Аника предположи, че това е водачът на групата. Не виждаше чертите на лицето му, но явно бе по-възрастен от другите.

Съсредоточи вниманието си върху Шрьодер и когато осъзна какво са направили с него, едва не повърна. Страхът прогони способността й да разсъждава като лекар. Единият му крак бе разрязан и липсваше голямо парче от плътта. От ужасяващата рана течеше кръв, която образуваше локва на земята. Аника погледна пребледнялото лице на стареца и се изуми от предизвикателството в насълзените му очи. По време на изтезанията той явно бе прехапал устните или езика си, защото от лицето му също капеше кръв.

— Коя си ти? — попита Карл.

Той беше почти копие на онзи с пистолета — едър, русокос и широкоплещест. Партньорът му държеше дълъг нож. В сумрака Аника видя червени капки по острието.

Тя мълчеше не от упорство, а от страх. Знаеше, че след като е видяла лицата им, тези хора няма да я пуснат жива. Мъжът с ножа държеше солница в другата си ръка и изсипа сол в раната на крака на Шрьодер. Старият военен опита да се пребори с болката, но не успя. Викът му отекна в главата на Аника. Професионалният й опит не познаваше подобно нечовешко страдание. Тя се замоли Шрьодер да изпадне в безсъзнание, за да си спести агонията.

— Коя си ти? Или да изсипя останалата сол в раната му?

— Няма значение — каза мъжът в сенките толкова тихо, че Аника едва го чу. — Убийте я.

Карл направи крачка към нея, но рязко политна назад, сякаш дръпнат от невидимо въже. Едната страна на главата му се взриви. В същия миг се разнесе изстрел. Мъжът, който държеше Аника, я блъсна настрана и хукна по посока на стрелбата. Аника падна и опита да се скрие под пейката. Кръвта на Шрьодер потече по кожата и дрехите й. Чу се втори изстрел и куршумът изкърти парче камък над пейката. Преди секунда там бе стоял мъжът, който изсипваше сол в раната на Шрьодер. Той бе извадил оръжието си, малък картечен пистолет, и изстреля един откос по стената.

Аника запуши ушите си, когато отекнаха още изстрели. Въздухът се изпълни с отломки и гъст барутен дим. Разхвърчаха се пръски кръв и Аника разбра, че Шрьодер е улучен. Но старецът не бе реагирал. Или изстрелът беше фатален, или тялото му вече не издържаше на болката. Аника се вторачи в задимения здрач и видя водача на мъчителите. Той бе допрял гръб до къщата и държеше оръжие. Мъжът я забеляза и насочи пистолета си към нея. Тя инстинктивно затвори очи.

Аника така и не чу изстрел. Трескава стрелба с пушка заглуши всички други звуци. Един от куршумите одраска крака й. Канонадата в градината бе разсеяла стрелеца и той не я улучи. Тя извика, притисна длан до раната и се сви по-навътре под пейката. Тялото й беше обляно в пот. Куршум рикошира в металния стол и в локвата кръв изсъска нагорещена отломка.

Мъчителят се хвърли към нея, но тялото му започна Да се гърчи конвулсивно, когато пушките уцелиха мишената. Той падна на колене и после се строполи на земята. Очите му се изцъклиха. Аника забеляза, че ножът му е паднал близо до нея. Тя се изви, за да провери дали водачът още е там, и видя два силуета, които тичаха към отворената врата на къщата. Куршуми обсипаха стената. След миг забръмча двигател и мерцедесът потегли, отдалечавайки се от фермата.

Престрелката спря така внезапно, както бе започнала. Ехото от изстрелите отзвуча и Аника възвърна слуха си.

Не знаеше дали да излезе от скривалището си. Искаше й се да лежи там до края на живота си. И изведнъж чу стенанията на Шрьодер. Осъзна, че трябва да се погрижи за него.

Тя се претърколи, притискайки кървящата рана на крака си. Нищо не стана, когато надигна глава. Не се чуха нито изстрели, нито викове.

Куршумът бе улучил Ото Шрьодер в долната част на гърдите. В кръвта, извираща от дупката, имаше мехурчета — беше прострелян в белите дробове. Раната щеше да е фатална, ако незабавно не получеше медицинска помощ. Аника погледна лицето му. Шрьодер се бе вторачил в нея и очевидно съзнаваше, че умира.

— Помощ! — извика Аника, надявайки се да привлече вниманието на стрелците с пушките, които бяха спасили живота й. — Моля ви, помогнете ни!

От градината не се чу отговор. Измина може би минута, но онзи, който бе убил двама от мъчителите на Шрьодер и бе прогонил другите, не се появяваше. Аника трябваше да се справи сама. Без да обръща внимание на пулсиращата болка в крака си, тя се обърна към стареца. Дишането му едва се долавяше и от раните му течеше по-малко кръв. Дори да извикаше линейка, Аника се съмняваше, че ще пристигне навреме.

Тя коленичи до главата му и хвана ръката му. Можеше да му предложи само утеха.

— Всичко ще бъде наред, господин Шрьодер. — Съчувствието й прозвуча неубедително. И двамата знаеха, че това е безизразна баналност.

— Казаха ми, че някой ще дойде да ме убие — промълви Шрьодер с окървавените си устни. — Но аз устоях. Те не получиха онова, което искаха.

— Кои бяха тези хора? — Въпреки случилото се Аника изпитваше любопитство.

— Не знам. Преди седмица се обадиха по телефона и ми казаха, че някой ще дойде да ме разпитва. Това беше предупреждение, на което не обърнах внимание. А после ми позвъниха още два пъти, но мълчаха.

Аника си помисли, че едното обаждане трябва да е било от дядо й. Любимият му номер беше да се увери, че набелязаният обект е на мястото си. Позвъняваше и щом чуеше „Ало“, затваряше. Другото обаждане можеше да е от мъчителите, които бяха направили същото.

— Но кои са те? — настоя тя, като се уплаши, че Шрьодер ще умре, преди да е разбрала какво се е случило.

— Моето минало. — Той изхрачи съсирек кръв и Аника го избърса от ръкава си. — Преди седмица ме предупредиха, че това няма да свърши с мен. Мислех, че съм последният, който знае.

— Какво, господин Шрьодер?

— Истината. — Макар че смъртта бързо наближаваше, бившият военен нямаше да разкрие защо е бил изтезаван.

Изведнъж я осени прозрение.

— За златото ли? Искали са да разберат за златото, нали?

Лицето му се изкриви от болка, но Шрьодер успя да отвори широко очи и се вторачи в нея. Гласът му трепереше.

— Откъде знаете за него? Да не сте от хората, които ме предупредиха?

Аника не обърна внимание на въпросите.

— Онези, които ви причиниха това, са знаели за златото и са искали да разберат какво се е случило с него, нали?

— Златото е само малка част от историята — каза той и после млъкна. За миг Аника помисли, че е умрял, но Шрьодер стисна ръката й. — Искаха да знаят дали съм разказал на някого останалото.

— А разказал ли сте?

— Винаги съм знаел, че за тази тайна си струва да се убие — усмихна се той. — Но не ми е минавало през ума, че убитият ще съм аз.

— Каква тайна? — трескаво попита Аника. Думите му звучаха несвързано. След минутадве старецът щеше да бъде мъртъв. — Каква тайна, господин Шрьодер?

— Проклятието на Пандора. През целия си живот съм се молил този кошмар да свърши с мен. Но сега знам, че ще продължи.

— Какво е проклятието на Пандора?

Ото Шрьодер затвори очи, борейки се със смъртта.

— Казаха ми, че има човек, който може да помогне…

— Хората, които ви предупредиха за нападателите… Те ли ви казаха, че някой може да помогне? Кой? Кой може да помогне?

Гърдите му изхриптяха и той изхрачи още кръв.

— Един американец. Филип Мърсър — прошепна той. Ръката му се отпусна в локвата кръв. Ото Шрьодер умря.

Аника не се изненада, когато по лицето й потекоха сълзи. Старият офицер бе успял да запази някаква страховита тайна и мълчанието го бе убило в края на живота му. Тя се прегърби до трупа. Димът се бе разсеял и ужасът от случилото се сякаш се бе просмукал във всичко наоколо.

Аника стисна зъби и се опита да разсъждава трезво. Трябваше да мисли като лекар, а не като жертва.

Имаше трима мъртви от многобройни огнестрелни рани и един ранен, но първо трябваше да се погрижи за крака си. Можеше да изтърпи болката, но й бяха необходими конци, за да зашие разкъсването. Това означаваше да отиде в болница. Аника знаеше, че ако повика линейка, ще бъде замесена в полицейско разследване, а това, не трябваше да се допуска. Ако каже защо е била там, щеше да бъде само въпрос на време мъчителите на Шрьодер да узнаят самоличността й и съдейки по жестокостта им, щяха да я убият много преди да са ги заловили. Медицинската сестра в съседния до нейния апартамент можеше да зашие раната, а Аника щеше да набави лекарствата, необходими за инфекцията и болката, ако се наложеше.

Подпря се на неравната каменна стена и тръгна. Виенето на свят не се дължеше на загуба на кръв, а на шока от смъртта на Шрьодер и другите. Трябваше да се махне оттам. Спря пред портата, замисли се дали ще бъде в състояние да шофира до дома си и осъзна, че няма да може да се справи. Реши да отдалечи колата си от сцената на убийствата и щом стигне до Изманинг, да се обади на съседката си да дойде да я вземе.

Задъхана тя стигна до фолксвагена, грабна хавлиена кърпа от задната седалка и я уви около крака си. Остатъкът от водата я освежи. Взе друга кърпа и избърса кръвта от лицето, ръцете и краката си. Очите й блестяха от страх и в същото време от решителност.

Погледна къщата за последен път. Единствената лампа в предната стая хвърляше слаб отблясък в тъмнината. Аника беше сигурна, че присъствието й там по едно и също време с онези хора не е случайно съвпадение. Набра номера на дядо си, но прекъсна връзката веднага щом чу дрезгавото му „Ало“. Сърцето й се отпусна. Той беше добре. Аника се опасяваше, че мъчителите са научили за Шрьодер от Яков Айзенщад, използвайки същите методи.

Но ако информацията не бе дошла от дядо й, тогава източникът беше друг. Когато се почувстваше готова, Аника щеше да разговаря с Яков по този въпрос. Но не и тази вечер. И това беше само една от загадките, които трябваше да разкрие. Кой бе дал информация на убийците на Шрьодер? Кой бе спасил живота й, като ги бе прогонил? Имаше чувството, че това са същите хора, които преди седмица бяха предупредили бившия офицер, но нямаше представа как са разбрали, че и тя ще бъде там тази вечер. Кого спомена Шрьодер? Мърсър? И как можеше той да помогне? И накрая, и вероятно най-любопитното беше какво е проклятието на Пандора?

Аника включи на скорост и потегли. Нуждаеше се от максимална съсредоточеност, за да кара по тесния път. В съзнанието й изплува още един въпрос. Какво можеше Да е толкова ценно, че Ото Шрьодер нарече огромния товар злато „само малка част от историята“?