Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (4)

Ню Йорк Сити

Филип Мърсър бе ходил в някои от най-кошмарните дупки по света, но не можеше да си спомни по-противна смрад от нюйоркските боклукчийски камиони през лятото. Тромаво движещите се превозни средства прибираха боклука по Амстердам Авеню и от зеещите им капаци се процеждаше постоянен поток влажни отпадъци. Ученият у него изпита нездраво любопитство да разбере какво толкова зловонно се изхвърля, но интересът му не беше толкова силен, че да пренебрегне вонята. Ако знаеше, че ще бъде подложен на това наказание, Мърсър щеше да накара таксито от летището да го закара до мястото, където отиваше, вместо да върви от Мидтаун.

Той прекоси Кълъмбъс и тръгна на север покрай много по-приятно ухаещия Сентрал Парк Уест. Утринното слънце огряваше тротоарите. Мърсър съблече велуреното си яке и го преметна на ръката си. Портиерите в униформи почти не му обръщаха внимание, докато минаваше покрай сградите от гранит и варовик, където се намираха най-скъпите апартаменти в света. Месинговите перила на стълбите блестяха като злато.

Между Седемдесет и девета и Осемдесет и първа улица се издигаше огромният Музей по естествена история — любимото му място в града. Ако по-късно му останеше време, щеше да се върне да разгледа новия Център за земята и космоса. Той спря, както винаги правеше, за да погледне статуята на Теодор Рузвелт на западния вход на Сентрал Парк. От двете й страни имаше стени, на които бяха издълбани определения от една дума за безспорно най-динамичния президент на Съединените щати. Сравненията между Мърсър и Теодор Рузвелт бяха неуместни. Държавник. В продължение на година Мърсър имаше дипломатически номера на ягуара си като подарък от Обединените арабски емирства, но това не се броеше. Писател. Докторската дисертация на Мърсър от университета Пен за методите в минното дело и камено-ломните известно време бе използвана като учебник. Войник. Мърсър не беше в армията, но бе виждал повече битки от Теодор Рузвелт. Губернатор. Не. Президент. Никога. Изследовател. Мърсър отиваше на съвещание в Топографското дружество, клуб на изследователи, в който Рузвелт не бе членувал. А за останалото изобщо не можеше да претендира. Но кой ли можеше?

На Осемдесет и първа улица имаше жилищни сгради в стил арт деко, високи петнайсет етажа, солидни и пищни. Една пряка по-нататък кварталът се променяше в постройки от XIX век с по-богато украсени фасади от къщата, в която Мърсър живееше във Вашингтон. Лесно откри тази, която търсеше. Триетажната сграда бе построена от червеникав камък и имаше извити перила от двете страни на широките стъпала, водещи към входната врата. Мърсър изпита вълнение, когато погледна часовника си. Поканата за членство в този клуб с ограничен достъп беше нещо, с което човек можеше да се похвали.

За своя изненада той установи, че е подранил с половин час за срещата си с Чарлс Брус, стар приятел, който бе предложил за обсъждане кандидатурата му. Мърсър несъзнателно ускори крачка. В същия миг дървената врата се отвори и възрастен иконом в черен костюм извика:

— Доктор Мърсър?

— Да. Опасявам се, че съм подранил. Щях да почакам в най-близкото кафене.

— Няма да е необходимо. Господин Брус предположи, че ще пристигнете по-рано, и ми каза да ви чакам. Ще влезете ли? — Икономът отвори по-широко вратата.

— Благодаря.

Мърсър изкачи стъпалата, влезе и сякаш се озова в края на XIX век. Не беше виждал толкова много дърворезби на едно място. Ламперията във фоайето беше от махагон, а стълбището за втория етаж — от дъб, потъмнял от годините. Паркетът на пода бе застлан с красив персийски килим. Стените бяха украсени с ловни трофеи — глави на антилопи, зъби на глиган, наподобяващи бивни на малък слон, и огромен рог от носорог. Имаше десетки снимки от различни експедиции, осъществени под флага на Топографското дружество. Мърсър позна и няколко картини на Джой Адамсън, известния автор на „Роден свободен“. Мебелите в приемната бяха тежки и тапицирани с кожа, която се бе протрила през годините. На пода под прозореца имаше безформен къс желязо, който можеше да бъде само метеорит, а в ъгъла — дървена фигура с венец от златни листа.

Икономът се прокашля деликатно и Мърсър видя сребърен арабски поднос в ръцете му. Той осъзна грешката си, извади визитна картичка от джоба си и я сложи на подноса. Възрастният прислужник остави потъмнялата от годините антика до златната фигурка на индийския бог Шива на масичката във фоайето.

— Господин Брус ще слезе ей сега. Желаете ли да седнете?

Мърсър предпочете да се разходи из помещението. Във витрините имаше изящни колекции от предмети на изкуството и уникални експонати — рисунка върху зъб на кит, японски фигурки от слонова кост, пеперуди и кристали във всички оттенъци на дъгата. На етикетите пишеше кой и кога е намерил съответния експонат. Колекцията несъмнено беше най-богатата, която Мърсър бе виждал, а това беше само първата зала. Носеха се слухове, че Топографското дружество държи в трезора на банка в града безценни и с противоречива стойност вещи, които никога няма да бъдат изложени на показ. Мърсър разглеждаше безупречен жълт диамант, когато вратата зад него се отвори.

— Подарък за дружеството от Барни Барнато — каза Чарлс Брус. — Диамантът беше неговият дял от концесията, от която Сесил Роудс се нуждаеше, за да циментира монопола си в търговията с диаманти. Компанията му съществува и до днес под името „Де Беерс“. Погледни се, Мърсър. Нямаш нито един бял косъм и още си в отлична форма, както когато се запознахме.

Брус беше по-нисък от Мърсър и бе пуснал корем и двойна брадичка. Кестенявите му коси бяха оредели на челото. Очилата с рогови рамки бяха твърде малки за лицето му и черните му очи изглеждаха присвити. Брус беше банкер по професия и бе облечен в син костюм на дискретни райета, бяла риза и вратовръзка с инициалите на дружеството.

— Чудесно е, че те виждам, Чарли — каза Мърсър, ръкувайки се с него. — За петдесет и девет годишен мъж и ти не изглеждаш зле.

— Не се оплаквам — усмихна се Брус. — Още десет години и ще получа инфаркт и ще оставя Сюзан с няколко милиона долара.

Мърсър се засмя.

— Както винаги си оптимист. Как е Сюзан?

— Благодаря, добре. Децата ходят на училище и тя има много време да набира средства за приюти за бездомните животни в града.

— Колко станаха вашите?

— Три кучета и шест котки и всеки месец носи още. Имам чувството, че съм Ной — отговори Брус и започна да се качва по стълбите. — Между другото, поздравления. Прочетох в списание „Таим“ статия как си намерил онази диамантена мина в Еритрея. Не мога да ти опиша колко се зарадвах, когато отговори на обаждането ми, защото не знаех дали си се прибрал.

— Наскоро се върнах от Африка. Починах си малко и след това подписах договор да преподавам спасяване на мини в Западна Пенсилвания. Там получих съобщението ти.

— Кой се обади на домашния ти телефон? Стори ми се голям чудак.

— Хари Уайт, сприхав стар негодник, който пази дома ми, когато пътувам. — Не беше необходимо Мърсър да добавя колко много означава Хари за него, защото обичта се почувства в гласа му. — Приятели сме, откакто се преместих в Арлингтън. Скоро навърши осемдесет години и макар че пуши и пие сякаш утре ще настъпи Денят на Страшния съд, ще надживее всички ни.

На втория етаж имаше голяма трапезария с осем маси, наредени за обяд, тапицирани столове и камина. Там седяха неколцина възрастни мъже и дремеха или четяха вестници. Брус продължи по тесен коридор. На стените бяха окачени оръжия — големи мускети, мечове от средновековна Европа и Азия, копия от Африка и островите в Южните морета и тръби за стрели от Южна Америка и Австралия.

Двамата се приближиха до затворената врата на кабинета на заместник административния директор.

— Пристигнахме — каза Брус.

Кабинетът беше малък и пълен с книги и предмети на изкуството. Единственият прозорец зад бюрото гледаше към отдушника между клуба и съседната сграда. Мърсър забеляза, че на прозореца има алармена система, и вече бе видял пет работещи камери.

— Мислех първо да побъбрим насаме — каза Брус, — макар че не знам точно какъв е протоколът. Ти си първият поканен в дружеството, откакто бе намерен „Титаник“.

Брус се настани на едно от канапетата пред бюрото и покани Мърсър да седне на другото. Чарлс взе брой на тримесечното списание на Топографското дружество от купчината на бюрото и му го подаде.

— Това ще излезе следващата седмица. Реших, че ще искаш да го прочетеш предварително.

Смятано за едно от най-хубавите списания в света, „Топограф“ бе печелило всякакви възможни награди. Снимките бяха професионални и повечето статии бяха написани от автори и журналисти, номинирани за „Пу-лицър“. Читателската аудитория не беше толкова голяма, колкото на „Нешънъл Джиографик“, но привържениците му фанатично колекционираха всеки брой. Тъй като Топографското дружество беше основано петнайсет години преди „Нешънъл Джиографик“, някои от първите броеве се продаваха за десетки хиляди долари на търгове.

— Не разбирам много от издателска дейност, но не мога да си представя как печелиш пари с това нещо — каза Мърсър и остави двестастраничното луксозно издание.

— Подозирам, че губим хиляди с всеки брой. Абонаментът и разпространението едва покриват разходите за отпечатването. Но парите не са важни. Трябва да ти обясня как действа дружеството. Тук има три вида хора — истински изследователи като теб, поканени да станат членове, такива като мен, които само можем да желаем да бъдем истински изследователи, и накрая богаташите, които плащат на други да им вършат изследователската работа. Те финансират експедициите, издаването на списанието и документалните видеофилми. Забеляза ли в трапезарията господина с кафевия костюм?

Мърсър кимна.

— Името му е Джон Хериман. В началото на седемдесетте години на двайсети век той изобрети малко устройство за автомобили, нещо за контрол върху замърсяването на околната среда. Устройството едва наскоро бе заменено с по-ново и по-хубаво. Допреди пет години Хериман получаваше хонорари за всяка кола, продадена в тази страна. — Чарлс забеляза изпълненото със страхопочитание изражение на Мърсър. — Той е един от общо осемте милиардери в управителния съвет. Ето защо казах, че парите не са важни. Преди няколко години един от членовете плати пет милиона долара на руското правителство, за да използва подводницата им „Мир“ и да се спусне до стария си кораб „Йорктаун“, потънал по време на битката в Мидуей. Топографското дружество е създадено с много усилия и любов. Разбира се, ние плащаме на персонал да поддържа колекциите ни, да издава списанието и така нататък, но действителните членове са обединени от интереса към изследванията и имаме пари и влияние, за да ги осъществяваме.

— Не се обиждай, Чарли, но не мислех, че се вместваш в категорията на милиардерите.

Брус се засмя.

— Вярно е. Преди Втората световна война дядото на Сюзан е похарчил фамилното богатство, обикаляйки Южна Америка в търсене на съкровището на „Ел Дорадо“. Разбира се, не намерил нищо, но усилията му били възнаградени с покана за членство в дружеството. Той ме включи в управителния съвет предимно заради връзките ми с банките. — Брус се облегна назад. — Препоръчах те, защото си истински изследовател, човек, от какъвто дружеството отчаяно се нуждае.

— Искам да разбереш какво означава това за мен. Знам какви са членовете и през ум не ми е минавало, че ще се сетите за мен. Но аз не съм изследовател, а минен инженер.

— Много си скромен, Мърсър. Мината, която откри в Еритрея, ще бъде достатъчна причина да те приемем, но славата те характеризира повече от всичко. В „Таим“ прочетох, че стойността на минералите, които си намерил, е около четири милиарда долара и хонорарът ти е три процента от тази сума.

— Аз съм консултант геолог — засмя се Мърсър, макар че тайно в себе си хареса мнението на Чарли за работата му. — А двете цифри са силно преувеличени.

— Няма значение. Твоята работа ни помогна да разберем нашата планета и възможностите ни да използваме ресурсите й.

— Всичките тези ласкателства означават ли, че няма да плащам членски внос.

— Боя се, че не. Но имаш правото да ползваш стая тук, в клуба, пет нощи в годината, трапезарията за лични празненства и разбира се, запазено място на седмичните ни обяди, ако предварително предупредиш персонала. Главният готвач е французин и прави невероятно вкусен шатобриан. Но мисля, че ти се интересуваш най-много от членството в дружеството.

Мърсър не отговори. Не беше необходимо. Златната епоха на великите открития и изследвания бе отминала отдавна. И дружеството принадлежеше към миналото. Но въпреки това той бе поканен да стане член на тази прославена организация и не можеше да откаже подобна чест. Мърсър бе мечтал за престижните инициали ЧТД, член на Топографското дружество, откакто като момче прочете списанието им. Ядосваше се, че в момента работата му изисква да седи пред компютъра, а не да изследва. Поканата беше начин да установи връзка с пионерите в професията си. Затова отвърна:

— Да, и освен това искам да разбера дали са верни някои от слуховете за колекцията ви.

— А, слуховете…

От поколения се носеха легенди за тайните на дружеството. Поради ограничения му достъп и влиятелните хора, които винаги го бяха ръководили, мнозина смятаха, че дружеството е хранилище на умопомрачителни находки. Някои твърдяха, че там се намира моторът на самолета на първата жена авиатор Амелия Иърхарт, други споменаваха трона на Великия Могол. Мърсър бе чувал, че Дружеството притежава неоспоримо доказателство за откриването на Америка от финикийците много преди Колумб. А според друга мълва в трезора на дружеството се съхраняваше кръстът, на който е бил разпънат Христос. Преди година група хора, сърфиращи в Интернет, бяха научили, че фермата в Розуел, Ню Мексико, близо до която се предполагаше, че се е разбил НЛО през четиридесетте години на XX век, е собственост на член на Топографското дружество. Веднага след това бе направен изводът, че клубът притежава тайно доказателство за контакт с извънземни, и сензацията още не бе затихнала.

— Дори аз не знам всичко — призна Брус. — Десетте човека от изпълнителния съвет са единствените, които знаят какво има в секретния сектор на трезора.

На вратата се потропа и възрастният иконом влезе, носейки поднос с две чаши.

— Единайсет и трийсет е, господа. Обядът ще бъде сервиран след половин час в трапезарията. Да ви предложа ли коктейли?

— Още пиеш водка с лимонов сок, нали? — обърна се Чарлс към Мърсър.

— Добра памет. — Мърсър прие от иконома водката с подсладен лимонов сок. Напоследък бе преминал на „Грей Гус“, френска водка, и забеляза, че коктейлът е приготвен по предишните му предпочитания с „Абсолют“.

Брус взе чаша шотландско уиски „Маккалън“ с лед.

— Спомням си една вечер преди няколко години, когато двамата с теб изпихме доста чашки за кратко време. След това имах ужасно главоболие.

Климатичната инсталация се включи и Мърсър усети полъх на хладен въздух, който сякаш промени атмосферата на срещата. Чарлс млъкна и се вторачи някъде в празното пространство. Изглеждаше разстроен от нещо, което беше казано или се готвеше да каже. Мърсър се подготви.

— Нашият ревизионен комитет одобрява членството ти — започна Брус. — Погрижихме се за това преди две седмици. Доколкото знам, процедурата продължава една година. Но твоят случай е особен.

— Преди да станат членове, кандидатите трябва да участват във финансирана от дружеството експедиция. Това е стар закон на клуба. Преди около три месеца при нас дойде представител на датското правителство, за да попита дали се интересуваме от участие в експедиция, запланувана от германска организация с идеална цел на име „Геопроучвания“.

— Какво общо има това с Дания?

— Експедицията отива в Гренландия, която все още е под датски протекторат. Напоследък датското правителство стана много взискателно в подбора си кой да получи разрешение да извършва научни изследвания в Гренландия. По време на японска експедиция миналата година се случи злополука. Загинаха осем души и десет хиляди галона^[1] гориво се изляха върху леда. Труповете бяха намерени, но нищо не бе предприето, за да се изчисти дизеловото гориво. Само месец по-късно четирима американски алпинисти умряха в самолетна катастрофа. Спасителният хеликоптер, изпратен да ги търси, също се разби, причинявайки смъртта на още трима души. Оттогава датчаните настояват за по-добър контрол. Затвориха няколко чуждестранни метеорулогични станции, защото решиха, че не са достатъчно добре обезопасени, и ограничиха алпинистите само в малък район на юг, далеч от високите планини. Заговориха дори за затваряне на военновъздушната база в Туле. Освен това спорят за правата върху сондирането на нефта в Северно море и е учудващо, че още не са отнели разрешителното на „Геопроучвания“. Експедицията ще събира данни за глобалното затопляне и работи от една година.

— Но къде се вмества Топографското дружество?

Мърсър бе ходил веднъж в Исландия, но не бе посещавал Гренландия — втория по големина остров в света. Интересът му нарасна.

— През петдесетте години на миналото столетие на източния бряг на Гренландия имаше американска база на име Кемп Декейд, която бе свързана с проекта „Леден червей“ — проучване дали под ледената покривка може да бъдат поддържани постоянни градове. Един от членовете на нашия съвет е бил изпратен в Кемп Декейд, когато я затворили в края на 1953 година. Той иска там да бъде изпратен екип, за да провери в какво състояние е базата сега. Името му е Боб Бишоп и не може да пътува, защото от две години е прикован в инвалидна количка. Бишоп финансира малък екип, за да отворят отново Кемп Декейд, да я заснемат отвътре и да проверят какви щети са нанесени.

— Значи Бишоп е готов да плати на цяла експедиция само за да снимат базата? Сериозно ли говориш?

— За повечето членове парите нямат значение. Казах ти за експедицията „Йорктаун“. В сравнение с нея тази е нищо.

— Четох за екип, който намерил „Р-38 Лайтнинг“, разбил се в Южна Гренландия през Втората световна война. Открили самолета в почти идеално състояние, но на няколко мили от мястото на катастрофата и заровен под двеста и петдесет фута лед. И Кемп Декейд може да е в добро състояние, но заровена на същата дълбочина.

— Само така мислиш. Не ме карай да ти обяснявам явлението, защото не съм специалист по ледниците, но базата се намира до скали, които спират естественото придвижване на гренландските глетчери и разцепват леда наоколо като остров в поток. Кемп Декейд е на десетина метра под повърхността. Движещият се лед разнася снега, който я затрупва, но базата е почти на мястото, където винаги е била. Запознат съм с издирването на „Изчезналата ескадрила“, за което ти спомена. Всъщност няколко самолета, шест Р-38 и два В-17, попаднали в буря и били принудени да се приземят. На мястото е имало много повече сняг, отколкото там, където отива нашият екип.

— Уловката да стана член на дружеството е да ръководя експедицията, така ли?

— Ами… вече имаме водач. Мартин, синът на Бишоп. — Чарлс изчака да види каква ще е реакцията, но Мърсър остана невъзмутим. — Това обаче не означава, че ти не можеш да се справиш. Знам, че можеш. Макар че датското правителство ни кара да бързаме, експедицията се планира от една година и Боб плаща всичко. Ето защо комитетът разгледа бързо кандидатурата ти. До следващата година не сме планирали други експедиции. Ще те разбера, ако искаш да изчакаш.

— Каква ще бъде задачата ми?

— Това е другата причина, поради която си идеален за експедицията. Трябва да намериш главния вход на Кемп Декейд. Имаш опит с преносими подземни радарни системи и с изкопаването на тунели в леда.

— Какво смятате да използвате, за да отворите базата?

— Термални химикали, които ще разтопят леда и снега. Запознат ли си с този метод?

— Наричат ги „горещи скали“. Не си спомням точния химичен състав, но съм работил с тях. Коварни са за използване и излъчват отвратителна смрад, но разтопяват над тридесет квадратни сантиметра лед за един час в зависимост от диаметъра на дупката. Проблемът е, че са нужни мощни помпи за изхвърляне на водата, иначе химикалите се разреждат твърде много и не могат да разтопят снега.

— Освен теб и Марти ще има още двама души. Единият е стар приятел на Марти, полковник от армията с известен опит в полярни експедиции, а другият е препоръчан от мен. Той ще отговаря за помпите и генераторите.

Мърсър не се съмняваше, че ще замине дори ако Чарлс му предложеше да копае тоалетни, но още изпитваше любопитство каква ще бъде процедурата.

— Екипът е твърде малък, за да изрови цяла база.

— Кемп Декейд представлява голяма сграда с формата на буквата Н. Всичко е свързано. Трябва само да прокопаеш тунел до главния вход, за да получиш достъп до помещенията.

— Четирима души сами сред ледовете? През живота си съм вършил много глупости, но това звучи като покана за самоубийство.

— Забравяш защо всъщност са ни поканили. Датчаните искат екипите да работят в един и същ район, вместо да са разпръснати сред ледовете. „Геопроучвания“ е шапката над експедицията. Ние се присъединяваме към тях заедно с друга група, която ще извършва метеорулогични проучвания. Всички ще бъдат на едно място, за да се намали вероятността от инциденти.

— Разбирам. Ние ще носим на гръб тяхната експедиция. Колко души ще бъдем общо?

— Около четиридесет. „Геопроучвания“ ще заведе персонал за станцията. Ние ще им платим за вашата храна, стаи и допълнителната работна ръка, ако ви трябва. Между другото, германците са вбесени от спогодбата. Нашата експедиция ще бъде на определено място, затова датчаните са им казали, че трябва да работят край Кемп Декейд и да ни осигуряват. Това не би трябвало да има значение за тях. Всички изследват глобалното затопляне и маршрутът им през Гренландия ще бъде като на другите. Но те искат да работят на стотина мили северно от нашето местонахождение.

— А другият екип, за който спомена?

— Ще гледат само да си свършат работата. — Чарлс изпи остатъка от уискито си и остави чашата на бюрото. — Използвахме някои връзки, за да накараме датчаните да принудят „Геопроучвания“ да се съгласят с мястото, където отива нашата експедиция.

Мърсър повдигна вежди в недоумение, очаквайки обяснение.

— Американският посланик в Дания е член на дружеството. Някои купуват членството си с пари, а други с постовете си — усмихна се Брус. — Благодарение на познанията си по геология Хърбърт Хувър е станал член на Топографското дружество много преди да влезе в политиката. Представяш ли си каква радост е била, когато е станал президент? За клуба сухият режим е приключил с неговото встъпване в длъжност, а не когато Рузвелт го е отменил през 1933 година.

— Някакви проблеми с „Геопроучвания“?

— Не би трябвало да срещнете трудности, когато пристигнете. Те разполагаха с два месеца, за да се успокоят след промяната. Дори да възникнат проблеми, нашето участие ще продължи няколко седмици. След като си тръгнеш, ще те заместят японците, които бяха изритани миналата година.

— Какво знаеш за „Геопроучвания“? Имал съм неприятности с природозащитници.

— Те не са точно такива. Посветили са се на чистата наука, а не на епизодични кръстоносни походи. Съществуват от шест години и сключват договори за техния кораб и услугите си с различни правителства и университети. — Чарлс го погледна в очите. — Имаш ли други въпроси? Още не си казал дали искаш да отидеш.

Мърсър се опита да прикрие усмивката си и остави празната си чаша до тази на Брус. Сивите му очи бяха ясни.

— Единственият ми въпрос е кога заминавам.

— Поздравления и добре дошъл в Топографското дружество! — Чарлс стисна силно ръката му. — Знаех, че ще се съгласиш. Всъщност вече казах името ти на „Геопроучвания“ и преди няколко седмици участието ти беше обявено в нашата уеб страница.

— Толкова ли съм лесен?

— Имаш възможност да избереш кога да тръгнеш. След три дни може да се качиш на „Ньорд“, кораба на „Геопроучвания“, в Рейкявик и да отидеш до Амасалик в Гренландия, където ще бъде разтоварена екипировката за експедицията. Или може да тръгнеш седмица по-късно, когато ще е готов базовият лагер.

— Кога заминават останалите от екипа?

Мърсър наистина се развълнува от предстоящата експедиция, защото му предоставяше много възможности. Геологът у него искаше да изследва една от най-големите ледени покривки на земята, а романтикът харесваше идеята да стане член на Топографското дружество.

— Те ще пътуват с кораба.

Мърсър работеше на свободна практика и разполагаше с времето си, затова можеше да се съобрази с графика на другите.

— Ще тръгна с тях.

Часът беше почти четири следобед, когато Мърсър излезе от сградата на Топографското дружество. Обядът беше един от най-вкусните, които бе ял, а компанията беше фантастична. Милиардерът Хериман и неколцина други го забавляваха с леко преувеличени истории за експедиции, в които бяха участвали или финансирали.

До полета за Рейкявик оставаха три дни, затова Мърсър реши да пренощува в града и на другия ден да отиде в Националния исторически музей. Той сподели намеренията си с Чарлс и десет минути по-късно Добсън, икономът, който го бе посрещнал на вратата, уреди луксозен автомобил да го закара до „Карлайл“, където му бе запазил стая. Добсън му резервира и билет за самолета до Вашингтон за следващата вечер.

Чарлс Брус изпрати Мърсър и се върна вътре. Той влезе в кабинета на заместник административния директор, седна зад бюрото и взе телефонната слушалка.

— Пол, обажда се Чарлс Брус.

— Как мина? — попита учтив глас от другия край на линията.

— Мърсър е на борда — леко огорчено отговори Брус. — Ще се качи на кораба в Исландия и ще пътува с тях до Гренландия.

— Отлично. Казах ти, че лесно ще го убедиш.

— Тази работа не ми харесва. Той трябва да знае в какво се забърква.

— Чарлс, дори ти не знаеш в какво се забърква доктор Мърсър.

— Знам какво имаш предвид — троснато отговори Брус. — Нямам много приятели и не обичам да ги използвам, без да ги предупредя.

— Операцията е поетапна и засега не е необходимо Мърсър да знае нещо. Освен това той е само подкрепление. Има вероятност изобщо да не разбере какво става в Гренландия. Престоят там ще му хареса, ще отвори базата и това ще бъде всичко.

— Ами ако нещо се обърка?

— Сигурно познаваш Мърсър, Чарлс, но има неща, които той не ти е казал. Като например факта, че докато е правил доктората си, е помогнал на Министерството на отбраната и е ходил в Ирак с екип от командоси преди войната в Персийския залив, за да провери дали Саддам Хюсеин добива уранова руда. Или че миналата година е помогнал да бъде предотвратена терористична атака срещу нефтопровод в Аляска. Ако се случи нещо, което да изложи на риск мисията ни, Филип Мърсър ще може да се погрижи за себе си и за интересите си.

— Не знаех тези неща за него. Звучат впечатляващо. Но той не знае цялата истина и заминава неподготвен — настоя Брус.

— Ако се наложи, ще бъде информиран. Твоето участие в тази операция приключи. — Линията прекъсна.

— Съжалявам, Мърсър — прошепна Брус. — Иска ми се да не те бях замесвал.